Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (82)

Четвърта глава

17 април 1964 г.

Даяна се разхождаше сама в Сентръл Парк.

Беше напълно объркана. Все още се опитваше да се възстанови от обяда с неомъжените си братовчедки Столуърт — Реней и Синди Дефорест, заедно със старите моми, лелите си Рейчъл и Лулу, както и с мама, разбира се — обяд, който й костваше толкова много, че трябваше след това да спи цял час в апартамента си в хотел „Пиер“.

Довечера се налагаше да присъства в къщата на Пето Авеню за вечеря с някои близки на семейството, които я познаваха от детинство. Те щяха да доведат един свой неженен приятел, шотландец на име Тай Макелвин, притежаващ огромен замък близо до Абърдийн. Стар ерген, той щеше да бъде идеална партия за Даяна и най-важното, чрез него тя можеше да напусне страната.

Обядът се оказа тежък и мъчителен. Никоя от жените не бе простила на Даяна за случилото се с Хал. Двата часа, прекарани заедно с тях в борба с престорената им сърдечност и зле прикрита неприязън към нея, наистина й дойдоха много.

Даяна бе кирливата риза на Столуъртови. Роднините, изглежда, искаха да я предпазят от външния свят, но същевременно и да забравят за нейното съществуване. Семейните съвети, умуващи над извеждането й от страната, бяха редовно събитие в клана Столуърт. А събиранията, на които я канеха, бяха измъчени до немай-къде и на тях само най-храбрите и състрадателни родственици разменяха по някоя мила дума с нея.

Всички те учтиво я чакаха да изчезне. И никой не желаеше това повече от самата Даяна.

Тази сутрин тя взе две таблетки бензедрин с кафето като част от сложната подготовка за предстоящия дълъг ден. Но заради променливото си сутрешно настроение някак не се чувстваше готова за обяда без допълнителна защита. Затова добави хапче милтаун към водката си в десет, надявайки се по този начин да си възвърне донякъде равновесието. Възнамеряваше да преживее обяда с един коктейл гибсън на масата и тайна глътка от плоската си в дамската тоалетна.

Обаче милтаунът я отслаби по най-неочакван начин. В единайсет часа тя се чувстваше толкова зле, че удари още две питиета през следващите четирийсет и пет минути и се затътри към обяда като повредена механична играчка.

Проспаният след изтощителния обяд час бе всичко друго, но не и освежителен. Сега часовникът показваше три и половина. Тя очакваше вечерта, както често напоследък като едно мрачно приключение, което едва ли щеше да преживее без по-нататъшно накърняване на своята гордост, нерви и, разбира се, репутация.

Такъв бе животът й през тези дни. Всяка сутрин тя се събуждаше за една битка за оцеляване, която, преди да се усети, преминаваше в плъзгане надолу през мъглявата светлина на деня към зловещата вечер. Първото хлътване на подвижните пясъци под краката й идваше още щом се погледнеше в огледалото и видеше маската, търпеливо моделирана от алкохола върху някога красивото й лице.

И за да забрави това лице, тя ежедневно капитулираше пред успокоителните, стимулантите и алкохола. Сутринта държеше света далеч от себе си; после напитките на обяд я запращаха замаяна в следобеда, приличащ на неясно предизвикателство, сред което самотните й часове бяха почти толкова катастрофални, колкото и неизбежните контакти с най-близките й роднини.

След това идваше вечерта, над която се спускаха завеси от силни коктейли и тайни глътки от плоската й. Най-често не усещаше вкуса на вечерята си, нито я помнеше. Всичко минаваше като в сън и на другата сутрин й оставаше съмнителното удоволствие да се чуди дали не е обидила някого, казала нещо, излагащо самата нея, или е заваляла, думите си повече от обикновено; може би счупила ваза, спънала се или направо паднала на земята.

И през цялото време знаеше, че всички я наблюдават и всеки се чуди на това колко бързо потъва и как все още смее да показва лицето си пред хората.

Като претоплена смърт. Познатата фраза се превърна в нещо като личен химн на Даяна. На трийсет и три години тя вече можеше да почувства далечните пипала на смъртта в хапчетата, обгръщащи мозъка й в грозен воал, и в алкохола, който вмирисваше дъха й и просмукваше тялото й. Светът представляваше тъмен океан, очакващ да я погълне. Още известно време тя можеше да се опитва да плува по повърхността му върху мазно петно от алкохол — но не за дълго.

Нямаше да липсва на никого. Семейството само щеше да е доволно от изчезването на изпитото й лице, заедно с надеждите, тъй глупаво възлагани на нея навремето. Срамът й бе двойно по-непростим, защото й бяха дали в ръцете всичко, включително великия Хал Ланкастър, единствения принц Хал, а тя се бе оказала твърде слаба да го задържи.

Скоро, по един или друг начин, тя щеше да се изплъзне от този свят, оставяйки подир себе си колкото е възможно по-малко спомени за своя срам. За девойките, които тепърва излизаха в обществото или за дъщерите им след тях, тя щеше да бъде само едно име с лек привкус на скандал около него, подобно на овехтял корсаж от бал, на който преди много години се е случило нещо неприятно.

Независимо от това позорът й щеше да я надживее и да продължи да стряска момичетата Столуърт с поколения напред. Защото някога тя е била съпруга на Хейдън Ланкастър — и го бе загубила…

Бягайки от подобни мисли, този следобед Даяна излезе с несигурна походка от хотел „Пиер“, пресече Пето Авеню и навлезе в парка, носейки тъмни очила и забрадка, за да избегне любопитните погледи. Днес бе толкова гаден ден, че ако не поемеше глътка свеж въздух и не хвърлеше поглед на хората извън своя собствен, стесняващ се свят, нямаше да може да посрещне вечерта и трябваше да отложи смътния си шанс с шотландеца.

Тя бродеше из алеите и гледаше как тичащите за здраве я отминават с леките си нозе, а обувките им хрущят върху чакъла. Видя как майки разхождат бебета в колички, възрастни дами хранят гълъбите по пейките, а млади влюбени двойки се държат за ръце под усмихнатото слънце.

Въпреки болезнения и объркан фон, на който възприемаше тази човешка пъстрота, в нея имаше някаква пролетна свежест, която накара Даяна да продължи разходката си. Тя се молеше още половин час на открито да я съвземе достатъчно, та да успее да изкара някак деня.

И изведнъж неочаквано разбра, че се е загубила.

Видя обширна морава, хълмче, някакъв мраморен паметник и в далечината, зад напъналите дървета с току-що раззеленили се млади листа, тухлените бастиони на Уест Сайд. Наоколо не се мяркаше никой. Даяна нямаше представа къде се намира.

Това я уплаши. Като дете бе играла в парка с бавачката си и познаваше всяко негово кътче, от площад „Гранд Арми“ чак до Деветдесет и шеста улица. Да се загуби в Сентръл Парк, бе толкова немислимо, колкото и да забрави коя вилица първо да използва на официален обяд.

Въпреки това всичко наоколо изглеждаше непознато. Големите дъбове, алеята, дори синьото небе, оцветено в жълто от тъмните й очила — всичко беше чуждо. Сякаш над парка се бе спуснала магия, превръщайки го в земя от приказките.

Даяна помисли да тръгне обратно по стъпките си, докато стигне до познати места. Когато се прибереше у дома, щеше да има нужда да пийне нещо силно. Беше по-добре да изостави глупавия си план за глътка свеж въздух, отколкото да рискува подобни нежелани приключения.

Тя вече се обръщаше, за да се върне назад, когато внезапно съзря жената и момчето.

Те играеха заедно на една полегата морава. Край тях имаше проснато одеяло, кошница и голяма, торбеста чанта, до която на тревата лежеше фотоапарат.

Майката — защото нещо в близостта им даваше ясно да се разбере, че тя му е майка — пълзеше бавно на четири крака към момчето, което игриво се преструваше, че не я забелязва, криейки лице зад ръката си. Носеше памучни панталонки на ластик и леко пролетно яке.

Трябва да беше на пет или шест години — Даяна не разбираше много от детска възраст — и беше доста красив с хубавата си тъмна коса и алабастрова кожа. Когато погледна към майка си, кикотейки се при приближаването й, Даяна видя тъмните му очи, красиви като на момиче.

Майката носеше сини джинси и пуловер. Тя бе доста дребна и имаше тъмна коса до раменете. Докато пълзеше към момчето, чието тяло се извиваше в очакване, сякаш нещо младежко и пролетно се излъчваше и от двамата в хармония със свежото спокойствие на парка.

— Ку-ку — изгука майката. — Виждам те…

Гласът прозвуча много ясно и Даяна осъзна, че се намира доста по-близо до тях, отколкото мислеше. Всъщност толкова близо, че ако направеше и най-малкото движение, щяха да я чуят и да се обърнат да я погледнат. Тя не искаше да наруши магията на уединената им игра; нито пък искаше да я забележат, преди да успее да се измъкне от полезрението им.

Майката издаваше забавни звуци с дрезгав, тих глас, докато се доближаваше заплашително. Накрая стигна до момчето и то се опита да се изплъзне, преди тя да го хване с тънките си, бели ръце и да го притегли към себе си. Смехът й затанцува из въздуха на парка като мехурчета по повърхността на поток.

Тя го събори на земята върху себе си и то се закиска в трапчинката на шията й, докато тя го прегръщаше. Очите й гледаха почти влюбено нагоре към небето и лека въздишка на майчино щастие се изтръгна от гърлото й. Тя прегърна момчето по-здраво, преструвайки се, че се бори с него. Лека усмивка трептеше на устните й.

Макар все още да беше в профил, променена от непознатата обстановка на парка и собствените объркани възприятия на Даяна, майката й се стори някак позната. Тя остана неподвижна, надявайки се да я разгледа по-добре.

— Хванах те! — каза тя.

— Не, аз те хванах! — поправи я момчето.

— А, не. Не си познал — усмихна се майката и рязко се обърна, тъй че момчето се озова притиснато под нея, с ръце на раменете й. — Мислиш си, че можеш да ме въртиш на малкото си пръстче, а?

— Ъхъ — кимна момчето, докосвайки косата й. То изглеждаше много мъжествено по свой особен начин, въпреки крехката възраст и нежната красота на чертите си. Очевидната сила на майчината любов го правеше сигурно в своето място в сърцето й и следователно за една определено мъжка власт над нея.

Тази мисъл се въртеше в ума на Даяна, когато тембърът на женския глас най-сетне раздвижи паметта й и тя разбра защо младата майка й изглежда толкова позната.

Понеже бе толкова дребна, момчето изглеждаше по-голямо в ръцете й. Сега Даяна се вгледа в нейните малки, безупречно оформени крайници, неуловимо променени от раждането и осемте или деветте години, откакто не я бе виждала. Спомни си и късата й прическа навремето на мястото на днешната по-дълга коса.

Но името не се появяваше. За момент Даяна изруга алкохола, притъпяващ паметта й, тъй както болен от артрит проклина своя недъг, заради който не може да отвинти капачката на бутилка.

Майчинството бе направило жената още по-красива отпреди. Лицето й излъчваше такава обич, че Даяна почти отвърна засрамена очи пред това пълно щастие.

И изведнъж почувства как дъхът й спира с изникването на миналото в съзнанието й. В друго време, в друг свят самата тя можеше да притежава този блясък на майчина обич и да прегръща такова прекрасно момченце. Красотата на лебедовата шия на майката, засмените й лъчезарни очи, гласът, преливащ от радост, можеха да са нейни.

Но не и в този свят. В този свят тя можеше само да стои тук като сбръчкана старица и да зяпа това неземно блаженство като сцена от приказка, оживяла магически в потайното, уединено кътче на парка.

Някога познатото име все още не й идваше наум. Оставаше й само да гледа и да слуша.

Майката все още държеше момчето под себе си.

— Поглеждам нагоре — каза тя и изви шия, за да види над клоните на дърветата, — и виждам дълбоко, синьо небе с един-единствен срамежлив облак.

— Излязъл е преди другите — рече замечтано момчето, галейки шията й с опакото на пръстите си.

— Ааа — кимна тя, — мислиш, че се притеснява, защото е пръв и си няма компания ли?

— Засрамен е — отвърна той. — Виж, изчервява се.

— Прав си — каза тя, все още гледайки нагоре. — Наистина е малко розов.

— А какво виждаш, като погледнеш надолу? — попита той.

— Хмм — рече тя и го погледна със закачлива усмивка. — Като погледна надолу, виждам един красив мъжага…

Полъхът на вятъра в клоните заглуши последните й думи. Даяна я гледаше прехласната. С тялото си на нимфа, тя приличаше на вечно момиче, съхранило в себе си вълшебството на младостта и същевременно благословено с безкрайната дълбочина на майчинството. Сълзи замъглиха очите на Даяна при звука на изпълнените с обич слова.

Но след миг тя видя по-ясно лицето й и едно име дойде сякаш отникъде, за да се присъедини към него.

Лора.

Даяна остана вкаменена. Името звънеше в нея като камбана и отекваше в паметта й.

Лора…

За последен път я бе видяла в деня, в който я извика на Пето Авеню, за да я раздели с Хал. Толкова отдавна! Колко ли години бяха минали? Цяла вечност…

Тогава Даяна смяташе, че отстоява правото си. И по-късно, след като се омъжи за Хал, винаги помнеше Лора като загубилата — още повече, че по време на краткия им, болезнен разговор стана безпощадно ясно, че тя наистина го обича.

Но сега годините бяха завъртели калейдоскопа и парчетата му разменяха местата си. Миналото на Даяна с Хал бе останало само спомен, а животът й на жена бе почти приключен. А ето я Лора, със старата й, естествена сладост, разцъфтяла в нещо толкова ослепително прекрасно — защото съдбата я бе дарила със син.

Даяна стоеше и слушаше думите им — тихия, лиричен шепот на майка, разговаряща със сина си със слова, изпълнени с музиката на обичта. Ровеше се из спомените си. Нещо в тази сцена не се връзваше с тях. Тя бе толкова загадъчна, колкото и нереалната тишина в този забутан ъгъл на парка, който си мислеше, че познава добре.

После паметта й дойде на помощ. Лора не се ли омъжи за онзи човек, който й помагаше в бизнеса? Даяна не можеше да си спомни името му. Снажен ирландец, с рязък и доста чувствен маниер. Държеше се много закрилнически с Лора.

Точно така, сега си спомняше. Видя обявата за сватбата им във вестника и я показа на Хал. Беше й направило впечатление, че са се оженили в един и същ ден. Беше някакво ирландско име — Рийган, Роуън, Риърдън, Райли…

Можеше ли това да е момчето на ирландеца?

Нещо по-сложно се присъедини към тези мисли на Даяна. Тя си спомни прочетените истории за излизането на Лора от модния бизнес точно в апогея на славата й като дизайнер. Тогава се изненада от това и по-късно се чудеше какво ли е станало с нея.

Е, ето го отговорът.

Сега детето бе преобърнало майка си и лежеше върху нея. Беше негов ред да играе ролята на агресор. С ръце на раменете й, то повдигна хубавото си личице към небето.

— Поглеждам нагоре…

В този момент видя Даяна.

Малките, тъмни очи я огледаха безизразно, преценявайки я с откровено детско любопитство. Даяна се притесни. Знаеше, че има само няколко секунди, за да се измъкне, преди момчето да я е посочило на майка си. Не можеше да остави Лора да види как я шпионира. Още по-малко би изтърпяла един разговор с нея и израза в очите й, щом видеше какво бяха сторили годините с нея.

Въпреки това не можеше да откъсне поглед от малкото момче. Очите му, сякаш откраднали лъч от блясъка на слънцето, я гледаха и възприемаха с абсолютна невинност като частица от големия, широк свят около него. Ирисите му бяха тъмни и ласкави. Нещо в него я хипнотизираше.

За облекчение на Даяна, момчето не каза нищо на майка си. Просто отмести взор от непознатата и отново погледна към Лора.

— А какво виждаш долу? — попита го тя.

— Ку-ку — рече то. — Виждам теб!

Даяна все още не можеше да си тръгне. Разглеждаше косата на момчето, тъмна и блестяща като тази на Лора. Веждите, брадичката, формата на лицето му сякаш притежаваха някаква тайнствена аура, която не й позволяваше да откъсне очи от него. Междувременно звукът на гласа му докосна една струна вътре в нея, толкова далечна и приглушена, че приличаше на приспивна песен, чута някога и отдавна забравена, но разпозната безпогрешно при новото й появяване, защото проникваше направо в сърцето. И сега Даяна разбра, че нещо тук не е наред, никак не е наред. Обсебващата красота на сцената говореше за мистерията зад нея — мистерия, която вече се разрешаваше в душата на Даяна.

Тя си спомни отнякъде, че бракът с Роуън, Рийган или както там се казваше, не бе излязъл успешен. Имаше нещо грозно около цялата работа. Развод…

И нямаше деца. Бракът бе приключил с неприятности, с нещо, свързано със съда. Но без деца…

Дъхът на Даяна замря в гърлото й. Тя побледня. Зави й се свят, докато се измъкваше крадешком назад по алеята с надеждата, че няма да забележат оттеглянето й.

Но момчето я гледаше отново. Тя видя мъничкото пламъче в очите му, отбелязващо нейното присъствие и отстъпление, както бе легнало върху майка си, притиснато до гърдите, й, докато тя му гукаше и шепнеше с обич.

Даяна извърна лице, когато изскочилите от сърцето й думи дойдоха на устните й сякаш от само себе си.

Боже мой, той е на Хал.

Тя протегна ръка, за да се облегне на близкото дърво. Моравата и небето закръжиха пред очите й като водовъртеж.

Тя има дете от Хал.

Даяна затвори очи, осъзнавайки представата, изскочила изпод всичките тези години, всичкия алкохол и илюзии затъмнили живота й, откакто за последен път бе видяла Лора. Не, съмнение нямаше. Никакво. Тя току-що бе видяла на това покрито с трева място космичния съюз на Лора и Хал, тяхната любов, въплътена в това малко, сладко момче, толкова приличащо на баща си.

Сърцето на Даяна, отдавна смазано от хиляди неудачи, сякаш едва сега се разтърси в гърдите й. Защото чак сега тя можа да види Хал, истинския Хал — такъв, какъвто е бил за друга жена. Едва сега можа да почувства пълната си загуба и да погледне в лицето колелото на съдбата, унищожило живота й.

Тя има неговото момче. Хал й е дал дете.

Като ослепяла, Даяна се луташе из непознатия парк, без да знае накъде отива. Беше прекалено не на себе си, за да мисли за очакващите я напитки или за телефонното обаждане, с което щеше да съобщи на майка си, че се чувства зле и няма да отиде на вечерята. Тези дребни грижи бяха пропъдени от надигащия се в съзнанието й бунт.

Той е дал детето си на нея.

Внезапно всичко се изясни. Даяна разбра по един безспорен начин защо така и не бе успяла да роди на Хал деца. Разбра дори защо той не може да ги има и с втората си съпруга, Елизабет Бонд — красива и млада, здрава жена, която би трябвало да успее да роди наместо яловата Даяна.

Всичко пасваше идеално. Така го искаше съдбата. Хал принадлежеше на Лора. В него нямаше нищо, останало за решителните, безскрупулни жени, успели да го направят свой съпруг. Именно Лора, загубилата, печелеше накрая и продължаваше живота си.

Лора беше тайната причина за разпада на Даяна през всички тези години. Тя се бе намирала през цялото време от другата страна на монетата, хвърлена от боговете, и представляваше лицето на загубеното й щастие.

Безкрайна ярост към самата нея и света обзе Даяна, докато се носеше по алеите към изхода на парка. Мислеше за бавната си агония като годеница на Хал, за напразните тревоги за себе си, за унизителните опити да бъде негова съпруга, за краха на брака им и за жалкия си разпад сега, незабелязвана от улисания свят, имаща очи само за Хал и неговата кариера.

Вече знаеше защо.

Разбра отведнъж причината за своята самота, за изгнанието си в един живот, теглен безспирно надолу към ада. Търпеливата съдба играеше жестока игра с нея, игра, чийто пионки се въртяха около онази красива млада майка, лудуваща в парка с красивото момче, чийто очи съдържаха светлината, отдавна открадната от живота на Даяна. Светлината на любовта на Хал…

Тя видя пред себе си Пето Авеню и отвъд него хотел „Пиер“. След две минути щеше да си бъде у дома. Искаше й се да погълне най-голямото питие в живота си. Но нещо й подсказа, че няма да го направи. Във всеки случай, не още. Трябваше да си отговори на доста въпроси. Сцената, на която току-що стана свидетел, сякаш дойде от друг свят, от някаква мистична орбита, отделена от обикновените човешки дела. Тя трябваше да открие къде именно лежи нейната реалност и какво може да означава на практика.

Но по-дълбокият смисъл вече беше ясен, фатално ясен. И той бе тясно свързан с нейния съсипан живот. Докато тичаше през фоайето на „Пиер“ покрай изумените пикола, които никога не я бяха виждали в такова състояние, тя видя престъплението, глупостта и наказанието си.

Както и своето отмъщение.