Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (66)

Седемнадесета глава

На другата сутрин след срещата си с Елизабет Бонд, Хал също даде пресконференция.

Той прие условията на Еймъри Боуз. Щеше да се срещне с него в публичен диспут и да отговори на обвиненията му. Подробностите щяха да бъдат уточнени през следващите двайсет и четири часа, а диспутът да се състои в най-скоро време.

Хал беше хладнокръвен и дори шеговит, когато поздрави журналистите.

— Вярно, винаги съм мечтал да бъда център на внимание — пошегува се той, — но мисля, че през последните три дни видях толкова ваши представители, дами и господа, че ми стигат за през следващите десет години.

След това стана сериозен. В държането му имаше впечатляваща зрелост, когато заяви на присъстващите, че такъв сериозен въпрос не може да бъде разрешен без пълна откровеност от негова страна. Хората от щата Ню Йорк и изобщо американците имаха право да узнаят истината.

Когато кратката пресконференция завърши, репортерите хукнаха към телефоните. Хал отвръщаше на блъфа на Еймъри Боуз с предизвикателство.

Ако, разбира се, това беше блъф.

До шест часа времето и мястото на сблъсъка бяха избрани. Хал и Еймъри Боуз щяха да се срещнат в програмата „Вашингтон днес“ в неделя сутринта. Водещ бе един изтъкнат политически наблюдател на име Фаръл Кийс, който заедно с предаването „Среща с пресата“ водеше класацията по популярност в тази област и интервютата му задължително се гледаха от всеки интересуващ се от политика във Вашингтон и страната.

Излъчването щеше да бъде на живо. Еймъри Боуз получаваше възможност публично да представи доказателствата си на представителите на пресата, а Хал — да им отговори.

Четирийсет и осемте часа преди предаването бяха най-напрегнатите, преживявани някога от сътрудниците на Хал. От събота сутрин рейтингът му в допитванията бе паднал дори под този на Лорънс Ингърсол. Сега Еймъри Боуз бе фаворитът, способен лесно да си запази мястото в Сената.

Без много шум Хал изпрати Том Розман на поверителна мисия в Европа в ранните часове на петъчната сутрин. С останалите си помощници не възнамеряваше да споделя нищо за точните си намерения относно „Вашингтон днес“. По-добре бе да стоят в неведение, за да не може към пресата да изтече някаква информация, която да компрометира плана му на действие.

В събота той отлетя за Олбъни за планираната си следобедна реч пред членове на щатското законодателство.

На нея ограничи забележките си до икономически и образователни въпроси, засягащи щата Ню Йорк, и увери интересуващите се за обвиненията на Еймъри Боуз, че всичко ще се изясни в неделя сутрин.

Когато наближи времето за излъчване на предаването, сред помощниците на Хал се възцари всеобща паника. Хал им нареди да останат в щаба на кампанията и да гледат предаването по телевизията. Отиде сам в студиото, където Том, завърнал се в последния момент от Европа, вече го очакваше.

Атмосферата там бе напрегната, защото телевизионните наблюдатели предвиждаха за днешното предаване най-висок рейтинг в цялата история на неделната сутрешна телевизия. Хал поздрави Фаръл Кийс, свой стар приятел, и седна, бъбрейки с Том, докато гримьорната подготвяше лицето му. Въпреки напрежението под външния си чар, Хал изглеждаше спокоен и самоуверен.

Шоуто започна с кратко изявление на Фаръл Кийс, който описа противоречието и обяви основните правила за провеждане на срещата. Еймъри Боуз щеше да говори пръв, след него Хал, а накрая бе отделено време за дискусия и взаимни реплики.

Камерата се обърна към Еймъри Боуз. С вид на строг патриарх на Сената, изпълнен със справедлив патриотичен гняв срещу нелоялния си опонент, Боуз уточни обвиненията си. Държавническото му поведение предизвикваше респект и страхопочитание, докато обвиняваше Хал в долно предателство и в поведение, недостойно за един пратеник на президента на Съединените американски щати.

После той представи Винсънт Бришо, братът на покойното момиче, който бе централната фигура в обвиненията му срещу Хал. Бришо заговори с тих глас, обяснявайки, че през войната сестра му се влюбила в съветски военнослужещ и поддавайки се на натиска му, се съгласила да сътрудничи на руските тайни агенти в напрегнатите дни на следвоенния период.

Според Бришо сестра му умело използвала способностите и чара си, за да получи работа в белгийската мисия на НАТО в Париж. Когато не успяла да сложи ръка на достатъчно важни документи в собствения си офис, тя се сприятелила с Хейдън Ланкастър, станала негова любовница и използвала влиянието си върху него, за да получи достъп до секретна информация за планираното разполагане на американски ракети в бази в Европа.

Винсънт Бришо разбрал за нелегалната дейност на сестра си и се опитал да я спре. Но тя го предупредила, че ако се намеси, животът му ще се окаже в опасност.

Не след дълго самата Жаклин умряла „внезапно и тайнствено“, по неговите думи. След смъртта й Хейдън Ланкастър напуснал Париж, за да поеме новия си пост в Женевската конференция.

Винсънт Бришо, който признаваше, че не е смел човек, сметнал, че със смъртта на сестра му се приключва с целия този безразсъден и ужасен епизод. И не помислил повече за него, докато не научил, че Хейдън Ланкастър се кандидатира за Сената на Съединените щати. Съвестта не му позволила да остане безучастен и да остави подобен човек да проникне в тази влиятелна институция. Затова решил да се намеси и да разкаже каквото знае на Еймъри Боуз, сенатор с безупречна репутация и авторитет.

Докато траеше речта на Бришо, пред камерата бяха показани снимки на Хал с Жаклин, както и фотографии от офиса му в главната квартира на НАТО и от хотел „Крилон“, където бе живял по време на службата си там. Единственото липсващо звено в изложението на Бришо, като се изключат самите секретни документи, беше самоличността на руския агент или агенти, с които покойната Жаклин Бришо бе имала връзка. По този въпрос той не каза нищо.

Когато Бришо свърши да говори, Еймъри Боуз се обърна към камерата. Сега лицето му бе помрачняло и гневно. Той посочи с пръст Хал.

— Аз призовавам този мъж, Хейдън Ланкастър — каза той, — да отхвърли тези обвинения, ако може. Искам от него да представи на американците някакви доказателства, че е лоялен служител на тази демократична страна. Искам да ни изтъкне някаква причина, която да ни накара да повярваме, че не е действал съзнателно като агент на Съветския съюз и враг на свободата, докато е работил именно за организацията, призвана да защитава Европа от комунистическата конспирация, поробила милиони невинни хора. Искам Хейдън Ланкастър да потвърди, че е американец — и да го потвърди сега!

В студиото настъпи мъртвешка тишина. Камерите се обърнаха към Хал. Изненадващо, видът му бе напълно спокоен и уверен.

— Щастлив съм за предоставената възможност — започна той — да изчистя националния ефир от един въпрос, който не само навреди на репутацията и рейтинга ми пред американската общественост през последната злощастна седмица, но и отвлече хората на Ню Йорк от истински важните проблеми на нашата кампания за Сената. Аз вярвам, че не само мога да отхвърля същността на обвиненията на сенатор Боуз, но и да хвърля известна светлина върху значението на подобни обвинения в едно свободно общество.

Хал погледна в обектива.

— Доведох един гост в това студио — каза той — и с разрешението на водещия, бих искал сега да ви го представя. Дами и господа, госпожа Мари-Клер Бришо, майката на Жаклин Бришо.

Една дребна белгийка към шестдесетте бе придружена до подиума и седна на стола до Хал.

Хал предостави въпросите на Фаръл Кийс, който оглеждаше новодошлата с интерес.

— Госпожо Бришо — попита той, — вие ли сте майката на младата жена на име Жаклин Бришо?

— Да, аз съм.

Жената говореше с лек френски акцент.

— Познавате ли господин Ланкастър, който седи до вас?

— Не го познавам.

— Дъщеря ви работила ли е в щаба на НАТО в Париж през годините 1951-1955?

— Да, сър. Тя работеше като секретарка в белгийската мисия, защото знаеше добре два езика — френски и английски.

Докато жената говореше, приликата й с момичето от снимките стана очевидна. Очите и формата на лицето й даваха ясно да се разбере, че наистина е майка на Жаклин Бришо.

— Известно ли ви е — попита водещият — дъщеря ви да е имала връзка с руски агенти, за които да е откраднала или получила по друг начин от някого в НАТО документи, отнасящи се до разполагането на американски войски и оръжия в Европа?

— Не ми е известно.

— Според вас дъщеря ви имала ли е любовна връзка с руски военнослужещ по време на войната?

— Не е имала.

Публиката наблюдаваше внимателно. Жената несъмнено говореше искрено, но засега думите й нито потвърждаваха, нито отхвърляха каквото и да било. Независимо от това явно бе, че е тук неслучайно.

— При тайнствени обстоятелства ли загина дъщеря ви, госпожо Бришо? — попита водещият.

Тя поклати глава.

— Жаклин умря от левкемия. Страда дълги години от болестта. За пръв път й поставиха диагнозата още в училище, но формата не беше от най-тежките и тя успя да поживее още известно време. После, на двайсет и четири годишна възраст, броят на червените й кръвни телца започна да намалява и трябваше да й се прелива кръв всяка седмица. Година по-късно почина.

— Следователно — каза Фаръл Кийс — в последния стадий от болестта на дъщеря ви не е имало нищо тайнствено.

— Абсолютно нищо. У себе си нося медицинските записи на цялото й заболяване от единайсетгодишна възраст до смъртта й на двайсет и пет години. През цялото време за нея се грижеха едни и същи лекари.

Кийс изглеждаше заинтригуван.

— Нека ви задам един друг въпрос, госпожо Бришо. Колко деца имате?

— Две.

— Приемам тогава, че имате едно живо дете, вашия син.

Дамата поклати глава.

— И двете ми деца са мъртви.

Настъпи тишина, изпълнена с изумление. Еймъри Боуз погледна бързо човека до себе си и после отново възрастната дама.

— Но, госпожо Бришо — каза Фаръл Кийс, — именно вашият син Винсънт предостави на сенатор Боуз информацията, която е предмет на нашето обсъждане днес. Как да разбираме думите ви?

Жената се усмихна тъжно.

— Дъщеря ми Жаклин имаше по-голям брат, Винсънт. Нацистите го убиха през 1942 година. Ето защо, както вече казах, аз нямам живи деца.

Фаръл Кийс изглеждаше объркан.

— Но, госпожо Бришо, ако нямате син, то тогава кой е седналият до сенатор Боуз човек?

С презрение в очите госпожа Бришо погледна дребния мъж до Еймъри Боуз.

— Нямам представа — каза тя.

От този миг нататък събитията се развиха с шеметна бързина. Хал извади доказателства за това, че снимките с него и Жаклин Бришо са фалшиви. Показа също и записки от архивите, свидетелстващи, че документите, обявени от Еймъри Боуз за военни тайни, са всъщност разсекретени книжа, достъпни за широката публика. И накрая, но не на последно място, изуми националната аудитория, разкривайки истинската самоличност на тъй наречения Винсънт Бришо, седящ до Боуз. Мъжът се наричаше Леон Матоне и беше патологичен самозванец, известен на полицейските служби в няколко щата, както и на ФБР. Хал извади копия от криминалното му досие и снимки, документиращи кариерата му в това поприще.

Докато тази разобличаваща информация се асимилираше от присъстващите, камерите оставаха безжалостно фокусирани върху лицето на Еймъри Боуз. То вече не изглеждаше тъй държавническо и достолепно. Внимателно сресаната му коса беше разбъркана и пот избиваше по горната му устна. Докато се мъчеше да намери думи, за да защити себе си и главния си свидетел — сега мълчаливия „Винсънт Бришо“, той изглеждаше смешен и нелеп. Нямаше го ревностният патриот, защитаващ любимия си Сенат срещу комунизма. На негово място се виждаше един жалък демагог, хванат по бели гащи.

— Надявам се — каза Хал към края, — че визитата на госпожа Бришо ни помогна да си изясним въпроса с обвиненията, отправени в хода на тази кампания. Бих искал накратко да изложа истинската причина, поради която сме тук днес. Намираме се в един много болезнен и несигурен период на нашата история. Живеем в студен и враждебен свят, в който безличен и бездушен враг е готов да ни атакува с грозни оръжия не само отвън, но и отвътре.

Камерата хвана лицето на Хал в по-едър план.

— Поради този страх, тази несигурност — която, сигурен съм, ще отмине, защото и вие и аз знаем, че американците по природа не са страхливи хора — до неотдавна слушахме политически гласове, които ни съветваха да нямаме доверие един в друг, да мислим за съседа си като за враг, да подозираме, че неговите мисли могат да ни навредят, а верността му към страната не е същата като нашата. Тези гласове ни разтревожиха и уплашиха — но те в никакъв случай не ни убедиха.

При тези думи в студиото настъпи внезапно одобрително раздвижване. Присъстващите почувстваха, че се казва нещо важно.

— Тези времена ни дадоха болезнен, но ценен урок — продължаваше Хал. — Ние видяхме в умален размер какво е да живееш в тези репресивни общества, където на самата свобода се гледа като на нежелателно убежище за ненадеждни хора и предателски мисли. Да, ние го видяхме — и не го харесахме. Вкусът на страха ни е противен. Ние сме горди хора, а не страхливци. Ние сме страна на обич и братство — а не на подозрение и недоверие. Американците работят заедно в името на една цел, а не един срещу друг. Ние сме народ, обединен от свободата, а не дом, разделен от омраза.

Мълчанието в студиото бе наелектризирано.

— И всеки човек, група хора или нация — каза Хал, — които мислят, че американците могат дълго да бъдат заблуждавани да работят един срещу друг вместо един за друг — този човек или нация прави ужасна грешка. Вярно, ние сме упорит народ. Можем да критикуваме нашето правителство и един другиго колкото си искаме — и бидейки американци, със сигурност ще го правим. Но нека някой друг се опита да ни обърне един срещу друг и тогава ще трябва да се справя с всички ни. Няма по-смъртоносно оръжие на тази земя от волята на свободните хора да останат свободни. Защото, дами и господа, свободата няма врагове. А всеки неин враг си е намерил най-ужасния противник на света.

Настъпи пауза, през която думите оказваха ефекта си. Техният смисъл хвърляше нова светлина върху цялото противоречие, довело до това телевизионно предаване.

След минута шоуто приключи. Вече нямаше съмнение в изхода на сенатската надпревара в щата Ню Йорк. Еймъри Боуз бе заличил собствената си кандидатура с един-единствен самоубийствен удар, осигурявайки избирането на Хейдън Ланкастър за мястото, окупирано от него тъй здраво в продължение на цели шестнайсет години.

За половин час телевизионно време в една неделна утрин курсът на сенатската история се промени, а с него и обликът на американската политика.