Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (43)

Двадесет и четвърта глава

В края на април Хал се върна към мисията си в Париж. Когато остави Лора, той се страхуваше, че едномесечното му отсъствие може да разколебае новооткритото й щастие и да я накара да се почувства по-самотна от когато и да било.

За негово учудване отсъствието му не оказа влияние върху тяхната интимност и дори ги сближи повече. Той й пишеше всеки ден и й се обаждаше по няколко пъти седмично, толкова нетърпелив да чуе гласа й, че изобщо не обръщаше внимание на огромните телефонни сметки, които правеше. Тя научаваше за дипломатическите тънкости на работата му в НАТО и със смях слушаше въпросите му за най-дребните подробности в нейната далеч по-маловажна дейност в „Лора ООД“.

Когато той се върна през първите дни на юни, Лора се чувстваше като съпруга, чиято раздяла с мъжа й само е затвърдила любовта, представляваща самата същност на нейното съществуване. Сега тя знаеше, че тази любов бе проникнала и в най-съкровените кътчета на личността й и обхванала цялото й сърце. Странно, но това чувство на пълно отдаване я караше да се чувства защитена. Тъй като любовта й бе всеобхватна, тя не можеше да си представи някакво ограничение за нея. Заслепена от екстаз, не можа да забележи тъмния облак на своя хоризонт.

По ирония на съдбата собствената й ръка щеше да й отвори очите.

Тя и Хал рядко излизаха навън през деня. Помежду им съществуваше мълчаливо съгласие да не го правят заради неговата слава и познатото му на нюйоркчани лице. Затова ходеха само в най-закътаните ресторанти или на кино, където тъмнината ги скриваше. Посещаваха музеи в часове, когато имаше малко други посетители и там Лора му показваше любимите си картини без страх, че някой можеше да ги види заедно.

Понякога, в късния следобед, се разхождаха из по-глухите алеи на Сентръл Парк до Въртележката. Там сядаха на някоя скрита пейка и Лора се осмеляваше да държи ръката на Хал, докато наблюдаваха как децата се веселят. Тя се чудеше дали той споделя същите копнежи, изпитвани от нея при гледката на тези нежни, млади тела, въртящи се в кръг върху шарените кончета. После оставяше мислите си настрана, защото ръката, която държеше, й казваше, че вече притежава достатъчно от Хал, за да бъде сърцето й преизпълнено с него.

Имаше само едно изключение от правилото им никога да не се показват заедно пред хората, което бе доста необикновено и ставаше по изричното настояване на Хал.

Плуването бе любимо негово занимание. Единственото нещо според собствените му думи, което правеше политическата му дейност поносима, бе редовното плуване, за да се освободи от грижите си. Той убеди Лора да го придружава до един малък плувен клуб в Долен Манхатън, където имаше приятен басейн, използван рядко, и то само от жителите на квартала.

Лора обикна плуването с Хал едва ли не повече от всичко останало, което правеха заедно. Приятно бе да се види детинското му наслаждение от водата. Както разходката по море го освобождаваше от бреговата линия на Манхатън, така и басейнът му даваше минималното откъсване от сухата земя на ежедневните тревоги, от което той така отчаяно се нуждаеше.

Очите му светваха, когато я виждаше да идва по бански костюм от съблекалнята. Той обичаше да гледа оскъдно облеченото й тяло на публично място. Убеди я да играе с него във водата и те плуваха заедно, маскирани от мокрите си коси, макар шепата други плувци изобщо да не се интересуваха от младата двойка, лудуваща в басейна.

Гъделичкаше я под повърхността и я караше да се поддаде на собствените й импулси да го докосва. Водата, хлъзгава и топла, се превърна в особената стихия на тяхната интимност, защото ги повдигаше и правеше движенията им меки и чувствени. Лора започна да споделя почти митичното доверие на Хал в способността на водата да измива неприятностите и да държи света на разстояние.

Тя се опиваше от щастието му в басейна. И сега повече от всякога осъзнаваше доколко всъщност Хал е момче, с момчешкия спонтанен възторг и невинност, сякаш по вълшебство съхранени в мъжкото му тяло.

Толкова незабравима беше радостната му усмивка, докато се намираше във водата, че тя реши да я съхрани за себе си. Помоли Тони Стъдевънт — фотографът, когото използваше в модната си работа, да й заеме фотоапарат. Той й даде един квадратен „Хаселблад“ и каза, че с него ще се получи добър образ на закрито.

Лора постави филм в апарата и един ден го взе със себе си. С веселото съгласие на Хал започна да му прави снимка след снимка във водата, върху трамплина и на покрития с плочки ръб на басейна. Образът му в прозорчето я опиваше. Мократа му коса изглеждаше така тъмна, а очите толкова щастливи; голото му тяло бе невероятно красиво. Лора не можеше да му се насити. Вълнението от това, че щеше да го притежава на филм, я правеше ненаситна за още и още снимки.

Когато стигна до последната поза, го помоли да застане изправен пред нея на фона на басейна. Той току-що бе излязъл от водата и капките се стичаха надолу по тялото му, образувайки локва в краката му.

Никога не бе изглеждал толкова красив. Но Лора се поколеба, докато се канеше да направи снимката, фотоапаратът в ръцете й й се видя странен. Усети внезапен страх, че тази последна снимка представлява някакъв грях, подобен на излагането на нещо прекалено безупречно, или запечатването на нещо, предназначено да бъде мимолетно и неуловимо. Може би гледката на любовта й в цялото й великолепие трябваше само да се вкуси и после да изчезне в забравата на техния щастлив ден заедно. Може би бе кощунство тя да се превръща в нещо постоянно.

Но тя отхвърли страха си, разсъждавайки, че той несъмнено бе една от нейните „мисли за черни дни“, появила се от нищото, за да смути щастливия й момент.

И направи снимката.

След проявяването на филма тя се усмихна при вида на повечето снимки. Но усмивката й изчезна, когато погледна последната.

Това беше портрет от глава до пети, остро фокусиран, благодарение на превъзходните лещи на фотоапарата. Хал стоеше, с ръце, отпуснати край тялото, гледаше право в обектива и квадратните му рамене и гръдни мускули изпъкваха над твърдите, мъжествени линии на бедрата и кръста му. Раните му се виждаха като призрачни, бели сенки върху загорялата кожа.

Стените на басейна зад него не бяха на фокус, а самата вода бе неопределена, тъмна маса, която се надигаше в дъното подобно на ореол, заобикалящ го отдолу.

Хал целият бе слънчева лъчезарност, усмихнат към фотоапарата с предназначена за Лора нежност. Очите му искряха с безстрашна самоувереност и той сякаш я галеше от снимката и й казваше: „Никакви тъжни мисли повече, Лора. Сега ти си моя“. Независимо от това във фона зад усмивката му ясно се долавяше нещо заплашително, подобно на мрачно небе, вещаещо проливен дъжд.

Но най-впечатляващото на тази снимка бе това, че от Хал буквално струеше вода. Тя се стичаше надолу по косата, бузите, гърдите му и превъзходният фотоапарат бе уловил всяка отделна капка върху кожата, както и онези, ронещи се от пръстите му и образуващи малка, тъмна локва в краката му.

В този воден елемент, доминиращ снимката, имаше нещо тревожно. Свежестта на капките, подобна на блестяща под утринното слънце роса, идваше от Хал и усмивката му. Но тъмнината на фона и локвата в краката му сякаш извикваха дълбоки бездни от грижи и тъга. От тази гледна точка капките по лицето и гърдите му не изглеждаха вече толкова слънчеви. Вместо това приличаха на скръбни сълзи, извиращи по него от някакъв тайнствен източник.

Скръб за какво? Лора нямаше представа.

Но заплашителният облик на фона някак си правеше Хал да изглежда още по-мил и лъчезарен, защото придаваше дълбочина на щастието му. Усмивката му сякаш казваше „Какво значение има, че водата е по-голяма от мен, че сенките са прекалено тъмни, за да ги прогоня с усмивката си? Аз съм тук, с теб и нищо не може да унищожи щастието ни“.

Във фотографията имаше и още нещо. Тъй като показваше Хал в особено, интимно изражение, предназначено само за Лора, тя сякаш обхващаше всичките му усмивки и целувки, цялата симфония на нежността му още от първия им ден заедно. На снимката се виждаше не само Хал, но и самата тяхна любов.

И ако това бе истина, тогава този фотоапарат с улавянето на образа на Хал и превръщането му във вечен, бе хванал също и участието на времето в тяхната любов. Защото тази любов беше свързана с времето по хиляди начини и все пак бе някак вечна, както този образ.

В края на краищата, ако не беше посещението на Лора в къщата на Даяна преди три месеца, тя никога нямаше да срещне Хал и щеше да остане за него само едно име. Но благодарение на това посещение, благодарение на факта, че Даяна хареса работата на Лора и я потърси, благодарение на хилядите обрати на съдбата, довели Лора от забравеното й детство в Куинс до магазина на Четиринайсета улица — благодарение на всичко това, тя срещна Хал, отдаде му сърцето си и можа да направи тази снимка, документираща прекрасната сила на тяхната близост.

Но ако времето и случайността бяха направили възможна тяхната връзка, те можеха точно толкова лесно и да я прекратят. Кой можеше да каже какво ще донесе утрешният ден? Колко дълго щеше да продължи щастието от снимката в реалния свят? Днес Лора принадлежеше на Хал с цялото си сърце и душа, но щеше ли да има достатъчно късмет, за да му принадлежи и утре?

Лора разбра, че такова бе значението на сенките върху снимката. Те символизираха всички неспасяеми сили на живота, по-могъщи от този чаровен миг, в който тя и Хал си принадлежаха толкова идеално. И тези сили не можеха да бъдат победени, както бе невъзможно да се избършат сенките на снимката или капките вода от голото и уязвимо тяло на Хал.

Едва сега на Лора й хрумна за пръв път, че рано или късно ще изгуби Хал. Нещо по-лошо, тя осъзна, че още от самото начало е трябвало да си дава сметка, че той никога няма да й принадлежи. И все пак бе стигнала толкова далеч с него, беше му отдала сърцето си. Никога нямаше да може да си го върне обратно.

Тя показа на Хал всички снимки. Той се смя, посочвайки забавните подробности на някои от тях, и си спомни деня, в който бяха направени. За момент дъхът й секна, когато дойде ред на последната, но той не каза нищо за нея.

— Тази ми харесва най-много — каза Лора и му я посочи. — На нея толкова си приличаш.

— Така ли? — попита той и я погледна отново. — За мен това е само някакъв празноглав човек, застанал до басейна и желаещ хубавото момиче зад камерата да спре да го снима и да го целуне.

Лора го прегърна и му даде, каквото искаше.

След този ден не говориха повече за снимките. Но Лора ги запази и често ги разглеждаше. Отнесе последната снимка в една фотолаборатория, поиска да й я увеличат и я запази сред най-важните си документи. Късно нощем я изваждаше и я гледаше, уплашена от магията й, но същевременно твърде очарована, за да откъсне поглед от нея.

Няколко седмици по-късно нещо я накара да направи копие от негатива и да го даде на Хал.

— Искам да го задържиш — каза му тя — и да я извадиш един ден. Постави я някъде, където близките ти да могат да я виждат. Така, когато я гледат, ще те виждат като мен. Няма да знаят за мен, но ще виждат как си изглеждал някога за мен.

Тогава ще бъдеш мой. Мисълта беше прекалено смущаваща, за да я произнесе на глас. И колко странна бе логиката в нея! Сякаш, показвайки го на другите през очите и обектива си, тя можеше да притежава онази негова скъпоценна същност, която фотографията на практика показваше как се изплъзва между пръстите й.

Именно затова, макар да го бе осъзнала прекалено късно, тя искаше той да притежава негатива. Защото дори и сега той вече се изплъзваше между пръстите й.

Хал го взе и внимателно го прибра. Беше почувствал тъгата зад подаръка й.

— Ще направя както казваш — обеща той и в сериозността му се долавяше мека нотка на хумор.

Когато негативът най-сетне се скри от очите й, Лора изпита облекчение. В мрачните води на онзи плувен басейн най-тъмните й мисли за черни дни бяха изплували в крайна сметка на повърхността, твърде тъжни за понасяне и все пак изпълнени с източника на цялото човешко щастие, на цялата човешка нежност.

Тя пропъди снимката от съзнанието си. Сега искаше да вижда само Хал.

— Целуни ме, глупчо — каза тя.

И докосването на устните му засенчи тревожните й мисли. Тя го прегърна тъй силно, че той се престори, че се задушава. И двамата се разсмяха.

Но тъмната вода и усмивката на Хал посетиха тази нощ сънищата на Лора и никога повече не ги напуснаха.