Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (110)

Епилог

Ню Йорк, 3 май 1964 г.

Тази вечер Лора се прибра с Майкъл у дома. Бяха пътували с претъпкан самолет, в който много от пътниците, подобно на тях, се връщаха от поклонението на гробището Арлингтън.

Макар и изтощена от деня, Лора демонстрираше храбра фасада пред момчето, което съвсем естествено бе объркано от смисъла на пътуването им и от скръбта, видяна върху толкова много лица във Вашингтон, включително и върху нейното собствено.

— Слушай — каза тя, — мисля, че и двамата се нуждаем от малко развеселяване. Затова хайде да си опечем пица, да пуснем малко музика и да си направим хубава, малка вечеря само за нас двамата.

— Алфалфа може ли да ни помогне? — попита Майкъл.

— Алфалфа може — кимна тя. — Сега аз ще омеся тестото. А през това време ти можеш да подредиш масата и да извадиш сиренето.

Той се улиса в търсене на салфетки и прибори, докато Лора приготвяше тестото.

Телефонът иззвъня и я завари с точилка в ръката.

— Ало?

— Здравей, Лора. Обажда се Дан Агир.

Настъпи пауза. Тази вечер тя не искаше да се свързва с външния свят. Но гласът на детектива не пречеше, защото само той знаеше всичко и разбираше значението на днешния ден за нея.

— Просто се обаждам да видя как си — каза той.

— Всичко е наред — увери го тя. Усещайки кухия тон в гласа си, се разсмя. — Наистина, добре сме. Благодаря ти за обаждането.

— Как е Майкъл? — Лора долови искрената загриженост в тона му.

— Чудесно — отвърна. — Тъкмо си правим вечеря.

— Надявам се, че погребението не го е разстроило.

— Не мисля — каза тя, поглеждайки момчето. — Той е от стара коза яре.

Лора задържа слушалката под брадичката си, докато поглеждаше в хладилника. Но й беше трудно да се съсредоточи. Забрави какво търсеше, затова накрая затвори вратата и се облегна отново на плота.

— А ти? — попита Дан.

Настъпи пауза. Присъствието на този плътен глас от другата страна на линията, изглежда, я лишаваше от крехкия кураж на последните дни и я караше да желае да се облегне на неговата сила, да го остави да я подкрепи сега, както се бе опитал да го стори в най-тежкия й момент преди три дни. Но тя си напомни, че сега е самостоятелна и може да се обляга само на собствения си тънък гръбнак.

— Справям се — каза тя.

— Хубаво — продължи с неудобство гласът, сякаш долавяйки нейната решителност. — Просто исках да те чуя. Ако има нещо…

— Благодаря ти — каза тя с лека усмивка на устните. — Много мило от твоя страна.

Отново настъпи тишина. Тя някак си не я смущаваше, защото я свързваше с него не по-зле от думите.

— Мога ли да ти се обадя някой път? — попита той. — Просто да видя как я караш…

Усмивката се задържа на устните й.

— Бих се радвала.

— Благодаря ти, Лора. Е, довиждане тогава.

— Довиждане, Дан.

Тя затвори телефона и отиде във всекидневната, където машинално пусна телевизора. Беше време за новините. Лицата на Хал и Бес се появиха на екрана — тяхното погребение бе главната вест за деня.

Сълзи напълниха очите на Лора. Смяташе, че като види всичко по телевизията ще й стане по-леко, но лицето на Хал отново предизвика непоносимата й скръб.

И тя щеше да й се поддаде, ако не беше гласчето, прозвучало в ухото й и заглушило думите на коментатора.

— Мамо, тъжна ли си?

Беше Майкъл. Бе забелязал емоцията й и тя го беше уплашила. Но сега в тъмните му очи имаше и нещо друго. То представляваше мъжка решимост да я защити и утеши.

— Да, миличък. Тъжна съм. — Тя го притисна до себе си и болката разкриви благодарната й усмивка за това, че той бе до нея и нямаше да я остави.

— Заради мъжа, който умря ли? — попита той. — И жената?

Тя кимна и го целуна по челото.

Почувства как той я потупа по рамото, като малката му ръка с всички сили се стараеше да размени ролите им и да играе тази на родителя, докато мъката й утихне.

— Аз ще те накарам да се почувстваш по-добре — каза той. — Ще те развеселя.

Лора го задържа на една ръка от себе си. Зад малкото му лице се виждаше образът на Хал върху телевизионния екран. Усмивката, пленила, цялата нация, сега странно се отразяваше в меките, черни очи, спрели поглед върху нея.

— Хубаво — каза тя. — Но можеш ли да развеселяваш добре? В мен има чудовища. Ще успееш ли да ги изпъдиш?

Той кимна.

— Те няма да ти направят нищо лошо. Искат само да ги погалиш по главата.

Лора кимна и в очите й заблестяха сълзи.

— Много добре тогава — каза тя. — Ще ги наблюдаваме заедно, ти и аз. И ще им дадем една щастлива къща, където да живеят, за да не се плашат повече.

Все още с образа на Хал на екрана отзад, Майкъл внезапно скри двете си очи с длани и й се усмихна.

— Кой е зад тази маска? — попита тя. — Не мога да те видя.

— Но аз те виждам — каза той.

Тя постави длани върху малките му хълбоци и му отвърна с усмивка, изпълнена с мъка и облекчение. Да, тези думи носеха странна утеха. Тя не беше сама.

— Ку-ку — чу Лора гласа му, докато лицето на Хал избледняваше на екрана. — Виждам те.