Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (73)

Двадесет и четвърта глава

Тим пристигна в офиса в единайсет часа.

Беше облечен в един от най-хубавите си копринени костюми, гладко избръснат, сресан и с лъснати обувки.

Единственият външен признак за преживяното от вчера насам бе превръзката на окото, която му придаваше привлекателен, малко гангстерски вид. Докторът му бе казал, че няма сериозно увреждане на очната ябълка, но че околните тъкани ще заздравеят едва след няколко седмици.

След посещението си в болницата Тим се върна в апартамента, но отново не откри никаква следа от Лора. Чашата от кафето си стоеше на същото място. Бележката, която бе оставил на кухненския плот, не беше докосвана.

„Страшно ми липсваш, пишеше в нея. Скоро се връщам. Моля те, не си отивай.“

Преди да тръгне за офиса, той я прочете отново и реши да напише друга. Думите в тази твърде много приличаха на извинение.

„Ще се върна до довечера, пишеше в новата бележка. Липсваш ми. Не си отивай.“

Така вече беше по-добре. Звучеше уверено и същевременно нежно.

Когато пристигна в офиса, с изненада откри, че секретарката Тони не е зад бюрото си в приемната стая. Вместо нея там седеше някаква непозната жена в делови костюм. Щом го видя, тя енергично се изправи на крака и тръгна към него.

— Господин Риордан? — рече, протягайки му ръка. — Много ми е приятно.

Тим я погледна остро, без да поеме ръката й.

— Коя сте вие? — попита той. — Къде е Тони?

— Казвам се Нанси Ъндърууд. Адвокат съм и представлявам съпругата ви Лора. Тук съм, за да ви предам няколко важни съобщения. Защо не влезем в офиса ви да поговорим на спокойствие?

След известно колебание Тим я последва по коридора към офиса си. Когато тя отвори вратата, той с изненада видя, че всичките му неща са махнати — от документите на бюрото до фотографиите на стената.

Това започваше да го ядосва.

— Какво става тук? — попита.

— Седнете, ако обичате. — Младата адвокатка имаше твърд и уверен вид. Нещо подсказа на Тим, че моментът не е подходящ да се държи грубо.

Той се отпусна на стола за посетители, а жената приседна на ръба на бюрото.

— Господин Риордан — каза тя, — тук съм, за да ви съобщя, че от тази сутрин има съдебно разпореждане във връзка със заведено дело в Семейния съд на Ню Йорк за физическото насилие, упражнено над съпругата ви снощи, което ви забранява да стъпвате на това място. Както виждате, всичките ви документи са изнесени. Съгласно решението на съда след консултация с Лора и нейния адвокат, вашият офис е преместен в помещенията на „Лора ООД“ на 63-та улица. Вие сте свободен да продължите на това място професионалната си дейност в полза на компанията, но ви се забранява да се доближавате до съпругата си или да общувате с нея до насроченото за 14-и юли съдебно заседание. Ясно ли е всичко дотук?

Тим почервеня. Яростта закипя вътре в него при вида на тази решителна, агресивна млада жена, която се опитваше да му нарежда къде да работи и къде не, къде може и не може да ходи. Но почувства, че трябва да внимава. Положението беше деликатно.

— Да — каза той. — Всичко ми е ясно.

— Много добре — рече хладно тя. — Сега ви връчвам този документ — тя му подаде една папка, — за да ви уведомя официално, съгласно разпореждането на съда, че съпругата ви е подала молба за развод с вас. Вие сте в правото си, разбира се, да наемете адвокат по процедурата. Ще ви се предостави възможност днес следобед да изнесете личните си вещи от апартамента на Западен Сентръл Парк №315 в присъствието на полицай от съда. След това няма да ви се разрешава достъп до това място, както е записано във временното ограничително постановление, което току-що ви връчих. Някакви въпроси?

Тим само я изгледа, без да отвърне нищо. За тези няколко минути на запознанство бе започнал да изпитва безгранична омраза към младата адвокатка. От нейната твърдост, размахването на документи и съдебни заповеди в лицето му и от намека за отвращение в отношението й към него му се прииска да я удуши.

— Ако се опитате да се срещнете със съпругата си — продължаваше тя, — ще подлежите на съдебно преследване. Тъй като снощи е упражнено насилие, заплашило физическото и емоционалното здраве на съпругата ви, съдът разпореди, че не разрешава личен контакт до приключване на процедурата по развода. Разбирате ли ме?

— Ами моето здраве? — Тим посочи с крива усмивка превръзката на окото си.

Адвокатката прие забележката му със студен поглед, изпълнен с презрение.

— Разбрахме ли се? — попита тя, без да сваля поглед от него.

Той я изгледа преценяващо.

— Нека ви попитам нещо — каза той. — Щом е упражнено физическо насилие, защо няма повдигнато обвинение срещу мен? Защо не съм арестуван?

— Обвинение не е повдигнато по настояване на съпругата ви — беше отговорът. — Тя е заинтересована единствено от чиста раздяла с вас, а не от възмездие.

Адвокатката се изправи.

— С това приключвам с нещата, които трябваше да ви съобщя, господин Риордан. Вашият адвокат ще намери всички необходими документи в папката, която ви връчих. С ваше разрешение, сега ще ви придружа до вратата.

Удържайки с мъка яростта си, Тим й позволи да го изведе през външния офис и прага на „Лора ООД“ до улицата навън.

Когато пристигна в сградата на 63-та улица, той откри нещата си спретнато подредени в офиса на първия етаж. Докато пренареждаше документите, обмисли случилото се.

Лора нямаше куража да се изправи пред него. Тя не се бе появила нито веднъж. Просто бе избягала в малките часове на нощта, преди и двамата да имат възможността да си обяснят случилото се, да започнат оправянето на нещата. Беше наела разни натрапници-адвокати да застанат като бариера между нея и собствения й съпруг.

Беше го изгонила от работното му място — място, което бе изградил буквално със собствените си ръце — и от дома му. Бе оставила една студена, злонамерена официална представителка на съдебните власти да го обижда с ултиматуми, докато тя самата се криеше някъде.

Тим кипеше от унижението една напълно непозната да се отнася с него като с престъпник в собствения му офис. Това беше невероятно. И Лора не само го бе допуснала — тя лично го бе организирала.

Беше влязъл като последен глупак на работното си място пълно със служители, които вече са знаели, че тази адвокатка го очаква като цербер на бюрото в приемната, за да го пресрещне. Положително всички там са чули новината, очаквали са появяването му и са били наясно с положението преди него самия.

И всичко заради Лора.

Той помисли и за предстоящото унижение на завръщането си у дома, където друг съдебен представител щеше да наблюдава през рамото му как той си прибира бельото от чекмеджетата, ризите, чорапите и четката за зъби, за да отиде на хотел.

И това му бе сторила Лора.

Снощи, тя имаше личен епизод с него — може би тревожен и изпълнен с насилие, но преди всичко личен — и вместо да се изправи пред него и да го разреши зряло, в рамките на брака им, тя се измъкваше под прикритието на нощта докато той спеше, и се заобикаляше със стена от правни курви, които да я защитават, докато собствената му репутация и достойнство страдаха от тази детинска демонстрация на сила. Даже не й стискаше да се появи пред него, да му остави поне бележка. Просто беше избягала като страхливка.

Тъй да бъде тогава, сви рамене той. Щеше да си прибере нещата, да се подчини на нейните условия и да изчака.

И някой ден щеше да си отмъсти.

С тази мисъл Тим се обърна към телефона върху новото си бюро и започна да си търси адвокат.