Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (62)

Тринадесета глава

На другата сутрин, болезнено съзнаващ случилото се предната вечер и измъчван от смазващ махмурлук, Тим пристигна рано в офиса. Той следваше стария си навик да преодолява неприятностите и лошото настроение, като удвоява работата си.

В тишината на пустеещата сграда той седна зад бюрото си и бавно започна да преглежда натрупалите се съобщения. Повечето представляваха поздравления за успеха на пролетното ревю от търговци, модни редактори и делови партньори.

Почти най-отдолу откри сгъната бележка. Почеркът беше на Мередит.

„5:30 часа“, пишеше там. На Лора се е случило нещо извънредно. Тя е в Бронкс и плаща гаранция за освобождаването на „Мария“, която и да е тя. Ще се прибере у дома към девет часа. „Кажи му, че го обичам и нямам търпение да го видя.“

С обич и целувки — М.

Мередит бе написала съобщението с обичайното си чувство за хумор, използвайки кавички за частите, които бе сметнала, че той трябва да чуе буквално.

Главоболието на Тим рязко се усили. Той затвори очи. Единственият звук в офиса идваше от врящото в съседната стая кафе.

Значи наистина му бе оставила съобщение, както твърдеше. Сигурно се бе загубило във вчерашната суматоха, защото не го бе видял, когато почистваше бюрото си, преди да си тръгне в шест.

Догади му се. Главата му се въртеше. Думите върху парчето хартия се размазваха от спомена за собствената му ръка, летяща към лицето на Лора. Видението увисна пред мисления му взор като кошмар.

Кажи му, че го обичам и нямам търпение да го видя.

Значи снощи тя го е желала точно както той подозираше. Очаквала е вечерта със същите чувства като него.

Но при него дългите часове на чакане превърнаха желанието в черна ярост, от която не можа да се отърси, ярост, срещу която се бореше от много седмици насам, но която накрая го блъсна в пропастта на непростимото.

Рано тази сутрин, в малките часове, той се върна в апартамента. Видя, че Лора е прибрала масата, сгънала е покривката, отнесла е останалото шампанско и е подредила жилището, преди да си легне.

Той си я представи как излиза от спалнята, след като я бе оставил. Представи си погледа в очите й, докато е прибирала подрежданите с радост украшения за тяхната несбъдната вечеря. Видя във въображението си нейната тъга, самотата, болката и страха й заради начина, по който се бе отнесъл с нея. И как се е мушнала в леглото сама, за да заспи без съпруга до себе си.

Надзърна неловко в спалнята. Тя спеше дълбоко и мъничкото й тяло приличаше на детско под завивките. Гледката така нарани сърцето му, че не можа и да помисли за сън. Стоя и я гледа дълго време, без да посмее да легне при нея, но и неспособен да отмести очи.

Накрая се върна във всекидневната и полежа буден на дивана, докато стана пет и половина, чувствайки как ватената безчувственост от алкохола в жилите му постепенно се превръща в цепещо главоболие. После стана да вземе душ и отиде на работа.

А сега отново гледаше съобщението, все още преследван от виденията как тя се свива пред него като уплашено дете и как лежи заспала и сама в тяхното легло. Сънят й я бе освободил от него, както по-рано нейният страх. А преди тях съществуваше нуждата й от него.

Обичам го. Нямам търпение да го видя.

Дори представата за желанието й към него бе претърпяла промяна през тревожните месеци, довели до миналата нощ. Той бе свикнал да мисли за женските й нужди с някаква скромна благодарност. Трогваше се от естествеността, с която тя го приемаше, отваряйки малкото си тяло с такава готовност за неговите ласки и страстта му.

Но вече не. Сега това меко, малко тяло с млечнобялата си кожа и тайни, топли места, с изворите си от женски глад, вече не му принадлежеше. То бе скрито зад воала на нейното отделно, незнайно съществуване, съществуване, което той не можеше да се надява да сподели или истински да проумее.

Откри, че е неспособен да мисли за нейната женственост, без същевременно да се измъчва от представи за забранени мисли, които тя криеше от него, забранени удоволствия, които може би вкусваше далеч от него или поне ги пожелаваше. Макар че отдавна бе преодолял абсурдната си ревност от незначителния Томи Стърдевънт, все още се измъчваше във фантазиите си от лица, не толкова далечни от това на Томи, красиви лица, към които Лора повдигаше устните си жадно, с удоволствие, както и мъжки тела, галени от меките й длани в моменти на споделена всеотдайност и възбуда…

Опитваше се да отхвърля тези болезнени фантазии. Но когато успяваше, изправяше се пред мисли за нейното минало. Знаеше, че е познавала мъже преди него. Усети това, когато я срещна за пръв път. Нещо в нейните меланхолични очи ясно показваше, че навремето е изпитвала чувства към някой мъж и е била наранена.

В началото съчувствието на Тим към нея бе неотделима част от неговото възхищение. Но сега миналото й отпреди да го срещне се намираше в сърцевината на кошмарните му фантазии. Минало, през което тя е могла да познае удоволствия, които той не бе в състояние да й даде, удоволствия, които може би помнеше и позволяваше на тайните си мисли да се отклоняват по порочни пътеки към тъмни екстази, изпитани в ръцете на друг…

Тим рязко тръсна глава, борейки се да отхвърли собствените си представи. Защо, чудеше се той, любовта му към Лора се промени за няколко кратки месеца от най-сладкото обожание в тази ужасна болка, това дяволско биле от копнеж и подозрение, което накрая го блъсна в пропастта? Защо? Какво се бе случило с любовта му и с тази на Лора?

Вместо отговор в съзнанието му изникна картината как тя се свива пред него в тяхното легло и цялата й същност е събрана в тези ужасени, тъмни очи, гледащи го изотдолу.

Господ да ми е на помощ, помисли си Тим с молитвена тръпка, виждайки жена си да се изплъзва толкова надалеч, че само волята Божия можеше да я върне обратно.