Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (38)

Деветнадесета глава

5 март 1955 г.

Лора пътуваше към голямата къща на Даяна Столуърт на Пето Авеню.

Бе седнала зад шофьора в дългата бяла лимузина, изпратена от Даяна да я вземе от магазина. На седалката до нея стояха кутиите с дузина пролетни и летни тоалети, за които Даяна имаше важни планове. Тя отказа да посвети Лора в тях, но елегантността на моделите, които двете избраха, даваше добра представа за тяхната цел. Имаше две официални вечерни рокли, две рокли за коктейли от безценна китайска коприна, един необичаен тоалет с панталони за развлечения на открито и много чувствена пижама, очевидно предназначена за романтични вечери вкъщи.

Взети заедно, тоалетите изглеждаха идеални за последния етап от обричането на една красива жена на мъжа, когото обича — от интимните клетви до публичните тържества. Лора не можеше да се въздържи да не предположи, че Даяна ще се сгоди официално.

Тя вложи много вдъхновение и упорит труд в моделите не само защото дължеше толкова много на Даяна, но и защото започна да я харесва.

Когато Даяна се появи за пръв път в магазина преди шест месеца, Лора се приготви да я изтърпи като поредната от върволицата богати, самовлюбени жени, чиито донякъде разглезени прищевки трябваше да задоволява в отговор на тяхното покровителство. А Даяна представляваше дори още по-сложна задача от останалите, защото бе по-наблюдавана от равните си в обществото и често представяше парижки модели във „Воуг“ и „Харпърс Базар“. Трябваше на всяка цена да се отнася много внимателно с нея.

Наистина, отначало Даяна изглеждаше хладно благосклонна, докато оглеждаше магазина и остави Лора да й вземе мерките. Редовна клиентка на най-добрите парижки салони, тя трудно можеше да се впечатли от донякъде претрупаното и непредставително ателие на Лора. Седеше тихо, докато Лора направи няколко предварителни скици, и разговаряше с приятелката, която бе довела със себе си.

Колкото и странно да бе, патрицианската външност на Даяна и дори клюкарският снобизъм, който тя споделяше с приятелката си, не подразниха Лора. Тя усещаше нещо тревожно и крехко зад светските маниери на това момиче. Нейното ледено пренебрежение очевидно бе просто щит, предназначен да скрие страховете за женствеността й. И, изглежда, се нуждаеше преди всичко от успокоение.

Лора бе щастлива да й го даде, защото се трогна от мисълта, че толкова известна и обожавана жена можеше да е жертва на лични съмнения. Тя откри прилика в това скрито измерение на Даяна със собствената си личности си позволи да го изрази в направените скици.

За изненада на Лора Даяна се захласна пред рисунките до такава степен, че светската й същност бе заменена от спонтанността на развълнувана ученичка, когато възклицаваше за техните качества. Двете жени незабавно преминаха от дискусията за общите черти към въпросите за плата, декорацията и аксесоарите. Макар Даяна да беше взискателна клиентка и, естествено, безразлична към цената на всичко, което Лора можеше да направи за нея, тя прояви обезоръжаваща гъвкавост в предпочитанията си. Изглежда, желаеше Лора да следва собствените си естетични инстинкти в създаването на тоалетите.

Човек почти можеше да помисли, че Даяна търси приятелството на Лора, както и най-доброто от работата й. Това беше приятно разнообразие в сравнение с повечето богати клиентки на Лора и тя се отзова с най-добрата си работа. Създадените от нея модели смекчаваха величествения, почти застинал, подобно на статуя вид на Даяна и я правеха да изглежда по-земна по начин, който оригиналните й парижки тоалети не можеха да постигнат.

Даяна беше толкова развълнувана от дрехите, че убеди редакторите на „Воуг“ да се представи с тях в уводна статия. Броят щеше да излезе този месец и Лора много добре съзнаваше значението му за бъдещето на салона си. Представянето във „Воуг“, съчетано с одобрението на Даяна Столуърт, означаваше моментален прием от висшето общество, което бе пробният камък на всеки по-сериозен дизайнер.

След тази първа поръчка Даяна на няколко пъти се върна при нея с искания за различни тоалети. Под явното й вълнение от работата на Лора имаше и някакъв тайнствен, трудно определим елемент. На Лора й се струваше, че Даяна търси във всички модели нещо, което или не може, или не иска да назове открито.

Лора започна да подозира, че в дъното на всичко това се крие целта й да се хареса на бъдещия си съпруг, Хал Ланкастър. Беше широко известно, че дългата връзка на Даяна с красивия, млад притежател на Почетния медал на Конгреса и пратеник на Айзенхауер трябваше скоро да доведе до официален годеж. Комбинацията от нетърпението на Даяна да притежава дрехите и нейната тревога доколко добре щеше да изглежда в тях, говореше за безпокойството й относно наближаващия годеж.

Тъй че Лора не се изненада съвсем, когато тя я помоли да отнесе последните модели у дома й, за да ги пробва в позната обстановка. Даяна отчаяно искаше те да са безупречни. И Лора бе щастлива да изпълни желанието й.

Лора имаше съвсем смътна представа за размерите и произхода на богатството на Столуъртови. Мислеше, че то има нещо общо с химикалите, но не бе съвсем сигурна.

Затова се оказа напълно неподготвена за великолепието на къщата, изправила се пред очите й, когато шофьорът спря лимузината пред портите на адреса на Пето Авеню. Елегантно сдържана сграда в неокласически стил, изградена от бял варовик, къщата напомняше на Лора великите европейски домове, които бе виждала в учебниците по архитектура в колежа. Входът зад високите врати от ковано желязо имаше внушителен вид с масивните си колони и корниз, също както и фронтоните и пиластрите, украсяващи шестетажната фасада.

Докато Лора се чудеше как въобще можеха да съществуват подобни места в този Ню Йорк, който си бе мислила, че познава, шофьорът и един слуга в ливрея й помогнаха да излезе от колата и отнесоха много внимателно кутиите в къщата. Лора зърна морава с подрязани храсти и си представи там летни партита, величествено безразлични към бушуващия отвъд гранитната стена град.

— Моля, последвайте ме, мадам — каза икономът, който отвори вратата. — Госпожица Даяна ви очаква.

Лора разбра, че влиза през страничен вход, а величествената фасада на къщата, предназначена за посрещане на гости, е останала извън полезрението й. Но видяното и бездруго бе достатъчно великолепно. Икономът я поведе по коридор, от двете страни на който бяха наредени масички и столове от различни исторически епохи, чиято антикварна ценност сигурно бе астрономична. Масичките бяха от резбован орех и махагон, някои с мраморни плотове, и върху тях имаше подреден порцелан — както европейски, така и ориенталски, който Лора не бе в състояние да оцени. Стените бяха покрити с картини от художници, които бе изучавала в колежа: Мари Касат, Руо, Шагал, Матис. Всички бяха в изящно украсени рамки и осветени от скрити лампи.

Очите на Лора направо щяха да изскочат от орбитите, когато видя тази безценна върволица от оригинали да отминава покрай нея. Трудно бе да се повярва, че частно семейство може да притежава такива съкровища. Не можеше и да си представи какви пари бяха заплатени от Столуъртови на търговете в Париж и Лондон за тези творби.

И все пак както бе поразена от картините, тя по някакъв странен начин изпита съжаление заради тях. Тук те изглеждаха още по затворени и одомашнени, отколкото биха били в някой музей. Лора подозираше, че обитателите на къщата минаваха по този коридор, забързани към среща или друга цел, без да обръщат внимание на старите картини, станали почти невидими поради продължителното им притежание. Платна, заради които един студент по изкуство би дал всичко, за да може да ги съзерцава с часове, те висяха самотни и без публика, сведени до обикновена украса.

Икономът отведе Лора на втория етаж с помощта на малък асансьор и я въведе в ярко осветен салон, чиито килими „Савонер“ и мебели „Шератон“ се допълваха от колекция европейски пейзажи от осемнайсети век в позлатени дървени рамки, заедно с някои американски портрети на предците Столуърт. На вътрешната стена имаше един изумителен гоблен „Обюсон“ и колекция френски порцелан, по-впечатляваща дори от онази на първия етаж.

— Госпожица Даяна ще дойде веднага, мадам — рече икономът. — Мога ли да ви поднеса нещо, докато чакате?

— Не, благодаря. Не е необходимо.

Лора се обърна, за да погледне през високите френски прозорци. Стаята имаше великолепен изглед към Сентръл Парк, с оранжерията, пристана на платноходките, естрадата на оркестъра в дъното и езерото отвъд. Пешеходци и велосипедисти се движеха щастливи по алеите и паркът изглеждаше красив като фотокартичка, съвсем различен от онова, което можеше да се види от нивото на земята. Определено съществуваше повече от един Ню Йорк. Защото Лора никога не бе виждала тази гледка, чието съществуване бе тъй отдалечено от нея, както бележката под линия в някой учебник по история е далеч от днешния ден.

Вътре в салона слънчевата светлина се раздробяваше върху малките прашинки край прозореца. Това бе голяма стая, може би десетина метра дълга и очевидно използвана за гости, които не бяха близки на семейството. В обзавеждането, макар и впечатляващо, нямаше много топлина.

Единственият семеен щрих, освен портретите на стените, бяха няколкото фотографии върху една поставка. Лора отиде по-близо до тях. Те показваха членове на семейството на различна възраст.

Имаше една интересна снимка на Даяна с двете й сестри. Те явно бяха доста по-възрастни от нея, защото тук се виждаха като девойки, докато Даяна бе дяволито, ухилено шестгодишно момиченце, изглеждащо сковано в дантелената си официална рокля.

Лора бе чувала имената на сестрите от устата на Даяна — Кристина и Гилбърта, но не можеше да разбере коя коя е на снимките. Всяка от тях била една от най-желаните партии навремето си и двете сключили важни бракове, свързали богатството Столуърт с допълващи го състояния.

Но Даяна, най-малката, бе също така и най-красивата, най-разглезената и най-обожаваната от трите. Ясните й сини очи, стройна фигура и копринено руса коса пленяваха въображението на обществото. По всеобщо съгласие тя бе изтъквана като най-желаното момиче на своето поколение.

Въпреки че не се бе изявила като някакво академично чудо в европейската си гимназия или в „Смит“, няколко от детските й разкази, поеми и есета бяха отпечатани през годините във „Воуг“ и „Харпърс Базар“. Тъй че Америка имаше право да гледа на Даяна като на свой собствен образец на изваяно съвършенство.

На малката поставка имаше и фотографии на сестрите на Даяна със съпрузите им, както и един семеен портрет отпреди няколко години с майка й и баща й. Госпожа Столуърт бе солидно изглеждаща жена с малко раздалечени очи. Като по ирония, косата й бе черна. Именно съпругът й, висок, рус мъж с широк гръден кош и квадратни черти, бе предал на дъщерите светлата си коса.

Господин Столуърт изглеждаше силен човек, свикнал да получава каквото пожелае. Независимо от това Лора не можа да не забележи, че в снимките липсваше елементът, който в неговите очи, а и в тези на обществото, сигурно бе най-важният от всички — един син.

Това бе тайната, която гладката семейна повърхност на фотографиите се опитваше да прикрие — господин Столуърт (Лора не знаеше първото му име) нямаше син, който да продължи фамилното му име. Човек почти можеше да почувства усилието му да потисне своето разочарование, докато простираше бащинската си гордост над трите дъщери.

Лора размишляваше върху това колко удивителна може да бъде една снимка. На тези фотографии тя виждаше не само комбинацията от майчини и бащини черти, разпределени различно сред дъщерите, но също и странното взаимодействие между характер и роднински отношения, свързващо ги в едно семейство и може би противопоставящо ги помежду им.

Очевидно членовете на семейството се опитваха да скрият вътрешните си същности чрез заучени усмивки пред фотографа. Но не успяваха напълно. В лицата им прозираха тайните на плътта и характера им, които бяха удивително интересни. В известен смисъл по-интересни от самите тях, както бяха въоръжени с всичките обичайни светски маниери и привилегии на своята класа.

С такива мисли в ума Лора погледна фотографията на Даяна върху поставката. На нея се виждаше изключително самоуверена млада жена, изглеждаща така, сякаш целият свят е в краката й. Но под тази класическа поза Лора безпогрешно долови вътрешната тревога, която така я впечатли, докато създаваше дрехите си за Даяна. Тя проблясваше в сенките на съвършената й кожа и в подобните на скъпоценни камъни ириси, почти както отражението на облак танцува върху вълничките по повърхността на синьо езеро.

И сега тя си помисли, че разбира защо е така. Даяна представляваше изложен на показ предмет, също като кралското семейство на Англия, чиито деца трябваше да пораснат и да сключат брак под внимателния поглед на цялата нация. Различните стадии на младостта й бяха познати на публиката така, както ги познаваше собственото й семейство.

Как можеше някоя жена да бъде уверена в себе си под ежедневния натиск на такъв критичен поглед? Как можеше да се убеди, че женствеността й действително отговаря на колективните очаквания на толкова много хора?

Всъщност как би могъл който и да е да живее сред тези безценни украшения на богатство и традиция, без да се почувства застрашен от тях и от историята зад тях? Как можеше Даяна да се бори за собствената си личност сред такъв кошмар от задължения?

Лора още разглеждаше семейните фотографии и размишляваше над странните, неочаквани мисли, възникнали у нея при вида на този дом, когато внезапен шум от съседната стая я прекъсна. Той прозвуча като висока въздишка или може би стон на болка.

Въпреки страха да помръдне от мястото, където й бяха казали да стои, тя се осмели да излезе полека от салона и да стигне по коридора до съседната стая. Докато вървеше, шумът стана по-отчетлив. Звучеше като човек, стенещ от някакво усилие. Лора не можеше да си представи какво става, освен ако някой не местеше мебели или не поправяше нещо.

Тя колебливо погледна иззад ъгъла и видя невероятна сцена. По средата на другия салон, вече с по-леки мебели и с портрети на госпожа Столуърт и момичетата по стените, стоеше мъж в сив анцуг и тялото му се открояваше на фона на прозореца.

Устата на Лора се отвори от изненада.

Мъжът стоеше на ръцете си.

Тя не промълви нищо, наблюдавайки в почуда как той бавно се движи от единия до другия ъгъл на стаята, с леко свити в коленете крака, непринудено и дори ритмично, заобикаляйки столове, канапета и маси, без да ги доближава прекалено, за да не събори нещо.

За нейно учудване той продължи така поне две минути, като единствения признак за огромното му усилие бе рядкото, шумно издишване, като онова, което бе чула от другата стая. Лора никога не бе виждала подобно физическо упражнение, освен може би в цирка.

Запита се дали не е леко мръднал. Може би беше някой ексцентричен роднина Столуърт, към чийто номера семейството е привикнало.

Впечатлението й се затвърди по малко тревожен начин, когато мъжът я забеляза от около два метра разстояние и тръгна право към нея, лъхтейки, докато се приближаваше.

— Аах-ах — рече той, а обърнатото му наопаки лице, разкривено от придошлата в главата кръв, я гледаше изотдолу. — Имаме си компания.

Преди тя да може да измисли учтив поздрав, той направи бързо салто назад, изправи се на крака и застана пред нея. Очите му бяха тъмни и искрящи и той я гледаше с тях любопитно, без следа от смущение, докато тежкото му дишане звучеше помежду им.

Лора се почувства странно беззащитна пред него не само заради неговите извисяващи се метър и осемдесет и силата на атлетичното му тяло, но и защото тя бе чуждата в този дом, а той — вътрешният човек.

Но усмивката на лицето му бе заразителна и приветлива.

— Е — каза той, все още задъхан. — Не мисля, че сме се срещали преди, нали? Приятелка на Даяна ли си? Радвам се да се запознаем. Аз съм Хал.

Лора го позна едва при звука на последните му думи, тъй като смачканият анцуг скриваше красивото, елегантно мъжко присъствие, изпъкващо тъй живо в списанията и вестниците. Значи това беше самият Хейдън Ланкастър, обожаваният, но и противоречив пратеник в НАТО на президента Айзенхауер и считаният за абсолютно най-добрата партия свободен млад мъж на нацията.

А също така бъдещият съпруг, за когото Даяна се нуждаеше от всички прекрасни дрехи, които можеше да открие — и по този начин, косвено, причината за днешното присъствие на Лора тук.

Внезапно ръката на Лора изчезна в голяма, загоряла длан, все още влажна от изпитанието да поддържа едно обърнато с главата надолу човешко тяло, сигурно тежащо осемдесет и пет килограма и повече.

— О, извини ме, намокрих те цялата — каза той, гледайки надолу към нея. — Не би трябвало да се потя върху теб. Това няма да направи добро първоначално впечатление, нали?

Той се разсмя.

— Разбираш ли, долу ремонтират гимнастическия салон, а аз нямам много време, тъй че реших да използвам днес цялата къща като зала за тренировки. Смятам, че тия стари стени могат да погледат и нещо по-необичайно от някое парти, пълно с банкери и хора от обществото. Освен това от тази стая би станал чуден гимнастически салон, не мислиш ли?

Той явно се наслаждаваше на собствения си хумор и никак не бе смутен от странните обстоятелства на срещата им. Но не можеше да се каже, че не забелязва Лора, защото погледът му, отправен към нея, бе бърз и оценяващ, а и все още държеше ръката й. Тя нямаше нищо против влажната му длан. Дори потта върху анцуга и капките от нея по челото и бузите му изглеждаха естествени и странно мили.

— Чуден, наистина — съгласи се тя. — Имаш доста странен начин да се упражняваш.

— А, това ли? — Той се усмихна. — То си е просто една моя особеност. Харесва ми да гледам света обърнат. Още като момче лягах по гръб, гледах нагоре към тавана и си представях, че той е чист, бял под, използван от създания, които ние, обикновените хора, не можем да видим. Предполагам, че съм имал развинтено въображение.

Той пусна ръката й. Стоеше над нея и жизнеността му малко я плашеше, караше я да се чувства като малка, страхлива птичка, сгушена предпазливо в себе си, в сравнение с неговата засмяна, експанзивна натура.

Докато гледаше към нея, Хал, изглежда, долови неудобството й и го оцени. Усмивката му беше пълна със странно разбиране.

— Но ти още не си ми казала името си — й каза той. — Не си някоя шпионка, изпратена от Джон Едгар Хувър^[1] да ме държи под око, нали? Че като си помисли човек, вървенето с главата надолу може да се интерпретира и като комунистически уклон.

Тя поклати отрицателно глава, оставяйки го да я дразни.

— Или пътуваш инкогнито? — продължи Хал. — Е, това би било романтично. Тук не би ни навредила малко повече романтика.

— Нищо подобно — разсмя се тя. — Дошла съм само за да предам едни рокли на госпожица Столуърт.

— Значи трябва да си Лора — рече той и лицето му светна. — Чух, че ще идваш. Даяна е луда по работата ти. Истинско удоволствие е за мен да те срещна на живо.

Тя се впечатли, че той знае коя е. Очевидно бе типът мъж, който държи да помни хората и нещата. Паметта сигурно му вършеше не по-малко работа от тази заучена усмивка.

Изглеждаше на около трийсет години, пълен със загоряла от слънцето мъжка зрялост, както и с момчешка спонтанност. В личността му имаше нещо от очарованието на Питър Пан, което не личеше на снимките във вестниците, които Лора бе виждала. То го правеше да изглежда по-човечен, отколкото утвърдената от пресата представа, а също и много по-хубав. Той бе като глътка свеж въздух в тази стара, закостеняла обстановка.

— А фамилното ти име е… чакай, не ми казвай… — Той затвори очи и се съсредоточи, притиснал пръсти до веждите си. — Блейк. Лора Блейк — обяви накрая.

— Пак познахте — възкликна Лора със спонтанен смях. Удиви я мисълта, че такъв важен мъж като него, който трябваше да помни стотици значими имена на най-високото ниво на международната дипломация, можеше да знае името на някой толкова незначителен като собствената й особа.

Колко странна бе мисълта, че той бе носил името й в главата си със седмици, свързвайки го с Даяна и с други сродни идеи за рокли и случаи, на които те могат да се обличат, както и с представите си за това какво могат да представляват Лора и магазинът й. Това я накара да се почувства така, сякаш я познаваха отдалеч и това чувство й бе странно приятно.

— Да не ти прави впечатление — каза Хал. — Паметта не е проблем за мен. — Никога не съм се тревожил за нещата, които искам да запомня. Тревожат ме другите неща, които искам да забравя. — Той се усмихна. — Не се ли чувстваш и ти понякога по същия начин?

Настъпи моментна тишина. Лора бе очарована от него и разбра защо той правеше такова впечатление навсякъде, където отидеше. Но се чувстваше и малко неудобно, сякаш с няколко думи той й показа, че е в състояние да докосне по-голяма част от съществото й, отколкото тя би искала, макар че очевидно не го правеше с лоши намерения.

— Е — рече тя, избягвайки въпроса му, — щастлива съм, че дрехите, изглежда, се получават. Даяна е прекрасна жена и аз бих искала да направя за нея всичко, на което съм способна.

— Ти явно я разбираш по-добре от всеки друг — отбеляза той с възхита. — Изтъкваш жената в нея много по-успешно в сравнение с някой от онези парижки оригинали, които тя все мъкне вкъщи. Разбира се, това е само мнението на един мъж… — Той погледна по-внимателно Лора. — Обзалагам се, че сега носиш един от собствените си модели. Прав ли съм?

Лора кимна, гледайки надолу към семплата си пола и сако. Те й се видяха съвсем обикновени, особено в сравнение с донесените за Даяна рокли.

— Не знам как го правиш — каза той замислено, разтривайки брадичката си, докато я гледаше. — Мисля, че знаеш нещо за жените, което хора като мен би трябвало да научат. Притежаваш голям талант.

— Благодаря.

Лора леко се изчерви. Нямаше съмнение, че той е политик по природа. Неговите благоприличие и сериозност се придружаваха от остра памет, за да постигне каквато и цел да си поставеше. Точно както красивата му тъмна коса, гъвкавото тяло и искрящите очи бяха създадени за фотографиите в пресата, които караха сърцата на безброй жени да потрепват — защото Хейдън Ланкастър се смяташе за най-сексуалната фигура, появявала се на сцената на обществения живот от много време насам.

Той погледна към стаята зад нея.

— Била ли си тук преди?

Лора поклати глава.

— Доста впечатляващо място, нали?

— Да, наистина — съгласи се тя. — Някои от онези картини долу ги имаше в учебниците ми по история на изкуството в колежа. Никога не съм вярвала, че подобни частни колекции наистина съществуват, а още по-малко, че някога ще видя една от тях с очите си.

— Ела — посочи Хал един портал в дъното на салона. — Ще ти покажа нещо необикновено.

Докосвайки я леко за лакътя, той я поведе през двойни врати, извеждащи към прекрасен солариум, пълен с екзотични растения и очарователни плетени мебели.

Лора погледна навън през големите прозорци. Сентръл Парк имаше почти тропически вид, като се гледаше от такава зелена обстановка.

Тя се обърна, за да се усмихне на Хал Ланкастър. Застанал там, с потта, все още блестяща по загорялата кожа и потъмняваща екипа му, той изглеждаше едно цяло с тази тропическа стая. Целият му вид бе екзотично жизнен и пълен със странна и могъща енергия.

— Красиво е — рече тя.

— А сега виж това. — Той посочи срещуположния на двойната врата ъгъл. Лора проследи погледа му и видя очарователен малък басейн, пълен с тропически рибки, а на дъното му бяха разпръснати пенита и други дребни монети, несъмнено хвърляни от различни племеннички, племенници и внуци на Столуърт през годините. Водата се вкарваше в басейна чрез красива златна тръба под формата на отворена рибешка уста.

До басейна стоеше малка статуя на балерина. Тя беше около метър висока и танцьорката стоеше с вдигната ръка, сякаш току-що бе хвърлила пени в басейна. Фигурата се открояваше очарователно сред игривата атмосфера на стаята.

Но почти моментално формата на лицето и тялото дадоха на Лора да разбере причината за усмивката върху лицето на Хейдън Ланкастър.

Малкото момиче беше самата Даяна Столуърт, изваяна на осемгодишна възраст като балерина с пачка и палци. Скулпторът, без да иска, я бе изпълнил в стил, напомнящ танцьорките на Дега. Лесно можеха да се разпознаят извитите устни и ясни очи на Даяна, овалната й брадичка и стройното тяло дори на тази крехка възраст.

— Образец на семейния жанр — каза Хал. — Прилича на нея, нали? След толкова години.

— Прекрасна е — каза Лора.

— Направена е от Фуре — рече той. — Разбирам, че е бил много известен скулптор на времето си. Умрял скоро след завършването на тази творба.

Лора веднага се сети за името на Октав Фуре. Виждала беше скулптурите му в музея „Метрополитън“. Той бе модернист, близък до кубизма в повечето си работи, но тази статуя бе изпълнил с обич в импресионистичен стил. Лора си спомни, че той бе починал от рак преди около петнайсет години. Може би вече е бил болен, когато е работил върху тази статуя. Почти й се струваше, че е излял в нея последните си спомени за младостта и здравето, сякаш за да спре разложението, слагащо край на живота му. Статуята беше пълна с незаличимо детско очарование.

— Била е сладка, нали? — каза Хейдън Ланкастър. — По онова време не я познавах добре. Само я срещах от време на време на някое парти. Но я знаех като мъжко момиче, с най-острия език, който си чувала. А не като кротка, малка балерина.

Той се намръщи.

— Като стана дума за това — продължи, — езикът й все още е твърде остър. Но съм сигурен, че ти не си го опитала. Той е запазен за баща й и за мен — когато реши, че нещо не й е по вкуса.

Той протегна ръка да погали туниката на малката танцьорка. И в този момент косият му поглед попадна върху малкото тяло на Лора с намек за възхищение, тъй лек и така изразителен, че тя го усети почти като целувка.

Хейдън Ланкастър очевидно беше в разцвета на мъжката си сила и голям познавач на жените. И нещо повече, не се боеше да покаже своето възхищение.

Без да каже нищо, той наблюдаваше как очите на Лора следват ръката му, която докосна бедрата на балерината и прокара пръст по ханша й.

Лора почти се изчерви, толкова странно бе това усещане за интимност, което Хал създаваше между тях посредством статуята.

— Ето тук ме уцелиха в Корея. — Той докосна кръста, близо до основата на гръбнака. — Ако не правя всички тези проклети упражнения, за да поддържам мускулите ей там здрави, вероятно ще свърша с бастун за през целия си останал живот. — Той се усмихна на Лора. — Това е един вид обяснение за странното ми поведение.

Тя не каза нищо. Заболя я, като си представи това толкова безупречно мъжко тяло разкъсано от жестоките оръжия на войната. Хал изглеждаше толкова добре физически, че човек не би помислил, че под този невинен анцуг се криеха дълбоки рани.

Усмивката й избледня, защото тези мисли я изпълниха с почти болезнено съчувствие към него, а също и с тъга, която не можеше да назове.

— Интересуваш ли се от изкуство, Лора? — попита той, сменяйки темата. — В края на краищата ти си голям творец. Бих предположил, че имаш поглед върху картини и тем подобни неща.

— Достатъчно, за да получа представа колко струват картините в тази къща — отвърна тя. — Всъщност известно време учих изкуство в колежа. Този Шагал долу беше върху корицата на един от учебниците ми.

— А сега практикуваш ли? — попита той. — Картини? Или скулптура?

Тя се поколеба за част от секундата, преди да поклати глава.

— Всъщност… не. Аз съм само зрител.

— Е, аз пък го правя — рече Хал с лека, горда усмивка. — Не съм художник, но правя графики. Може би карикатурист е най-точната дума. Не разбирам абсолютно нищо от изкуство, но ми прави удоволствие да рисувам. Аматьор съм и се гордея с това.

— Така и трябва да бъде — отбеляза тя. — Мисля, че е по-добре да имаш куража да си изцапаш ръцете, отколкото само да гледаш.

— Много добре го каза. Но не говориш така само от учтивост, нали? Защото ще трябва да живея с думите ти през целия ден.

Лора поклати отрицателно глава.

— Добре, това е хубаво — рече Хал. — Но не се тревожи, аз не се нуждая от окуражаване. Знаеш ли — добави поверително той, — има една моя скица на Даяна, поставена в рамка на горния етаж в спалнята й. Мисля, че я е сложила там заради мен. Подозирам, че иска също да е сигурна, че няма да я види и някой посетител. Прекалено грозна е, за да се окачи на друго място. Може би ще я зърнеш някой ден. В такъв случай ще те помоля да се помъчиш да ограничиш смеха си само до кискане.

— Обещавам — каза Лора. — Но съм сигурна, че е чудесна.

— Ти си дипломат — каза той с усмивка, пълна с немирство и нежност. Погледът му сякаш се протягаше и я поемаше навътре в него, където се коренеше безграничната му увереност. Тя се почувства едновременно разголена от внимателния му поглед и обгърната от неговия чар. Наистина беше много по-красив, отколкото можеше да се предположи от снимките.

За момент помежду им настъпи мълчание. Очите му не я оставяха. Тя се мъчеше да намери думи, с които да развали магията.

— Вижте — каза накрая, — трябва да се връщам или Даяна ще си помисли, че съм изчезнала…

— Да — усмихна се той и в очите му се четеше тъжна ирония. — Ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че хората все трябва някъде да се връщат. Нали разбираш, там, където имат нужда от тях.

Колко странно прозвуча тази внезапна проява на самота! Сякаш той разполагаше с цялото време на света, за да седят, разговарят и играят с нея през целия следобед, подобно на две деца, и сега бе разочарован, виждайки как задълженията на възрастните й налагат да го напусне. А именно той бе заетият, обществен мъж с хиляди задължения.

Съжалението му докосна някаква струна в душата на Лора. Той определено бе запазил детето в себе си, както никой друг, срещнат от нея досега. И неслучайно своеобразната му натура й бе напомнила за Питър Пан.

Изведнъж тази мисъл я уплаши и тя усети непреодолим порив да се отдалечи от него, още повече, че усмивката му, отправена към нея, сега бе по-мека от всякога.

— Много ми беше приятно — каза Хал, подавайки й ръка.

— На мен също — отвърна слабо тя.

Той хвана протегнатата й длан и я задържа тъй нежно, сякаш бе новоизлюпено пиленце.

Сега, когато щяха да си вземат довиждане, погледът му се промени. Магнетизмът на светлокафявите му ириси беше толкова силен, че Лора пребледня.

Един глас от вратата почти я накара да подскочи.

— А, тук си се скрила значи. Питах се дали не си се изгубила. Хал показа ли ти моите дни на балерина?

Блестейки като мираж на прага, облечена в бели панталони и копринена блуза, в които Лора разпозна модели на Баленсиага, Даяна Столуърт гледаше двамата си гости с ясните си, сини очи.

Хал пусна ръката на Лора и бързо се запъти към красивото момиче на прага. Целуна я по бузата и я прегърна през раменете.

— Няма да ми изцапаш блузата, нали? — попита тя, отдръпвайки се с няколко сантиметра. После отвърна на целувката му и го потупа собственически по гърдите. — Е, добре, мисля, че Баленсиага ще го понесе. — Тя погледна към Лора от прегръдките му. — Как си, Лора? Радвам се, че си успяла да ги направиш толкова бързо. Предполагам, че това ще е големият ни ден, нали?

Лора се усмихна.

— Надявам се, че всичко е наред.

После всички се върнаха в салона. Когато се обърна, на Лора й се стори, че видя намек за кос поглед в очите на Даяна. Даяна вървеше с обичайната си спортна грация, като дългите й бедра и гъвкав ханш се движеха в ритмична хармония, а Хал я бе прегърнал през раменете. Лора почти почувства щастието й, докато младият мъж я водеше.

И все пак някакво шесто чувство подсказа на Лора онази предпазлива несигурност, която бе забелязвала у Даяна и преди, дори в най-блестящите й моменти. Сега тя се усещаше повече от всякога.

Когато се озоваха отново в салона, Даяна се отдръпна от Хал.

— Ние, момичетата, имаме да вършим работа — да пробваме дрехи, за да сте доволни вие мъжете. Защо не си вземеш един душ и да се видим направо на обяд? Мисля да го направим по-рано. Трябва да съм на една премиера в два и половина.

Хал погледна Лора.

— Разбра ли сега какво имах предвид? — попита той. — Всеки трябва да е някъде. Радвам се, че се запознах с теб, Лора. Погрижи се добре за тази дама. — Той кимна към Даяна.

После, с леко махване, изчезна надолу по коридора и скоро стъпките му заглъхнаха.

— Добре. — Даяна се обърна към Лора с неочаквано рязка властност. — Ще започваме ли?

Гласът й бе приятелски, но някак напрегнат.

Човек можеше да си помисли, че току-що е станало нещо неприятно, но за щастие е вече приключило.