Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (15)

Четиринадесета глава

Коледа се усещаше във въздуха.

Семестърът свърши и университетът навлизаше в онзи преходен период, когато заниманията са вече приключили и животът изпада в трескавото затишие на подготовката за последните изпити.

По коридорите се усещаше смълчано напрежение, тихите библиотеки бяха препълнени, а общежитията посърнали от общата тревога. Много студенти вече подозираха, че изпитите не ще се окажат по силите им и те няма да се върнат пак за следващия семестър. Други виждаха как средният им успех слиза доста под необходимото, за да запазят стипендиите си.

Сред всички тези борещи се, ужасени млади хора единствено Лора крачеше по заснежените алеи на университета с пеещо сърце.

Макар всички страни на съществуването й буквално да процъфтяваха, емоциите някак си я издигаха още по-високо, над всички грижи и тревоги. Не се чувстваше повече изпреварена от събитията; наместо това усещаше как неподозирани способности се зараждат в нея, въоръжавайки я срещу всякакви несгоди.

Нямаше особени проблеми с учението си. Успя да получи отлични оценки по всички предмети на изпитите в средата на семестъра. Беше добре подготвена и за последните изпити — главата й бе пълна до пръсване с материал, който успяваше да подчини на волята си, когато и да го извика от паметта си, за да го организира по някой конкретен въпрос.

Но докато паметта й работеше за другите професори, интелектът й бе изцяло отдаден на Натаниел Клиър. Сам по себе си неговият курс представляваше произведение на изкуството и тя искаше да му даде най-доброто от себе си на финала. Накара го да обещае, че ще й пише отличен само ако го заслужи. Но той се разсмя.

— Все едно да пиша шест на Матис за неговия „Отворен прозорец“, а после една петица за „Розовата гола“ — отвърна. — Но ако от това ще се почувстваш по-добре, обещавам, че ако не се явиш на изпита, ще ти оставя много добър.

Лора не можеше да повярва на добрия си късмет, когато мислеше за оставащите й три и половина години под ръководството на този изумителен преподавател. Той вече оказваше дълбоко влияние върху умствения й растеж. Тя бе пълна с нови идеи за изкуството и художниците, идеи, които у дома си записваше набързо в една лична тетрадка. Чувстваше как от тях постепенно се оформя едно цяло, което един ден щеше да бъде нейният принос като мислител и писател.

Въпреки че не беше амбициозна личност и мразеше да си представя някакво ярко бъдеще за себе си, Лора усещаше, че се намира на прага на открития, породени дълбоко в собствената й личност, които един ден можеха да дадат прекрасен плод. И старите мъгляви копнежи, наречени някога от нея „мисли за черни дни“, изглеждаха на ръба на превръщането си в смислени идеи чрез този нов, бърз растеж.

Всеки ден тя се чувстваше на върха на света. И ако това високо място бе опасно, то това ни най-малко не я тревожеше. По-добре бе веднъж в живота си да премери сили с височините, отколкото да гледа как годините й отминават в скучно и еднообразно ежедневие. Защо да не рискува всичко във всеки един момент? Защо да не се отдаде цялата на всяко ново впечатление, всяка мисъл и чувство?

Макар че за един страничен наблюдател Лора можеше да изглежда трезва и сериозна студентка, тя живееше опасен живот, в който гореше до мозъка на костите си. И не можеше да се върне назад, защото вече бе забравила как се живее по друг начин.

Коледната атмосфера на града бе за нея като еликсир. Намери време да купи подаръци за чичо Карол и леля Марта, за Айви и Уейн и го направи с удоволствие, въпреки че съзнаваше колко малка част от сърцето й принадлежи на тези чужди хора, дали вече на нов наемател старата й стая, които щеше да види само в коледната вечер.

Тя се разхождаше по Пето Авеню, очарована от тълпящите се в студа деца, зяпнали с широко отворени очи витрините на магазините, докато майките им ги държаха здраво за ръка. Мислеше за Санта Клаус, тайнственият езичник, който внасяше неповторим дух на немирство и закачки в религиозния празник Коледа. И почувства отглас от същата детска палавост, която я накара да се маскира като вещица и да изненада Нейт на Празника на Вси светии — немирство, което свърши с незабравима любовна вечер.

Единствената тъжна нотка в коледното й пазаруване бе фактът, че не успяваше да избере подарък за Нат. Мислеше да купи някоя дреха — пуловер, риза или дори чифт панталони за красивите му крака. Но това изглеждаше някак самонадеяно.

Затова реши нещо друго, смело само по себе си, но по различен начин. Неотдавна бе нарисувала свой автопортрет, отразяващ тайната й радост, откакто бяха близки с Нат. Тя го превърна в акварел, който, ако не нещо друго, разкриваше напълно отношението й към тяхната връзка. Това щеше да бъде коледният й подарък за него.

В края на краищата нали той сам я помоли да му покаже нещо от рисунките си? И като й показа своята картина, не й ли позволи да го види „разголен“, ако си послужеше с неговия израз, не я ли попита смее ли да стори и тя същото за него? Акварелът щеше да бъде отговорът й на неговото предизвикателство и да му покаже какво означава той за нея, без да го задължава с нищо.

Взела веднъж това решение, настроението на Лора стана по-коледно от когато и да било в живота й. Всичко наоколо бе изтъкано от магия, създадена сякаш единствено за нея.

Седмицата на последните изпити най-сетне настъпи. Изпитът на Лора по европейска живопис щеше да се състои в понеделник сутринта, а този при Натаниел Клиър — в сряда следобед. Изпитът по история беше в петък сутринта, а страшната биология — следващия понеделник.

Тя с нежелание отказа, когато Нат я помоли да прекара петъчната нощ с него.

— След изпита по биология — му рече.

— Хайде, стига — настоя той. — Малко отдих и развлечение е най-доброто нещо за сериозно работещо момиче като теб. Ако не си дадеш малко почивка, ще си твърде уморена, за да се представиш по най-добрия начин.

— След изпита по биология — повтори Лора, рошейки гъстата му, черна коса, докато се усмихваше в очите му. Нат изглеждаше разочарован, но тя не отстъпи, макар чувствата й да бяха на негова страна.

През цялата седмица тя се труди като грешен дявол, разчитайки времето си така, че да премине въпросите по биология и история, като същевременно завърши и подготовката си за изпитите по изкуство. Беше окачила навсякъде по стените рисунки на безгръбначни твари и растителни клетки, заедно с любимите си репродукции на Матис, закупени през семестъра. Корковата дъска до учебната й маса бе покрита с исторически дати и биологични родове.

Замаяна от преумора, тя се опитваше да превключва съзнанието си от един предмет на друг и когато бе напълно будна, успяваше, но в моментите на унес класическият портрет от деветнайсети век се смесваше с Тройния съюз и Договора от Гент, а пропорциите на голите тела на Енгър се преливаха с анатомичните структури на първобитните бозайници.

Когато дойде петък, тя бе толкова изтощена, че в три часа следобед заспа в изтърканото си кресло в сумрачния апартамент. Събуди се в осем в напълно тъмното жилище и видя, че фини снежинки падат през открехнатия прозорец и плавно се спускат върху съскащия радиатор.

В продължение на една дълга минута Лора седя неподвижна сред сенките. Нямаше смисъл да се опитва да учи повече тази вечер. Чувстваше някаква летаргия в нервите си, която нямаше да й позволи да се концентрира. Както Нейт я предупреди, бе работила прекалено тежко през седмицата. Нуждаеше се от дълга почивка, преди отново да се зарови в книгите на другата сутрин.

Накрая я хванаха нервите, тя импулсивно облече палтото си и излезе да вземе глътка чист въздух. Навън уличните лампи мъждукаха със странен, влажен ореол под ситния сняг. Въздухът й се стори свеж и съвсем не студен.

Стигна до една ярко осветена сладкарница, забеляза кейкове и пасти на витрината и усетила внезапен глад, влезе вътре, изпи чаша горещо кафе със сметана и захар и изяде с апетит парче обикновен кейк. Макар това донякъде да върна силите в умореното й тяло, то не излекува объркването на чувствата й.

Почувства се съкрушена и празна, докато седеше в претопленото помещение. Спомни си поканата на Нейт, усмихнатото му настояване, чувствения поглед в очите му и се укори, задето му отказа. Как би искала да бъде с него тази вечер! Почти можа да почувства топлото убежище на прегръдката му. Чувстваше се самотна като избягало от дома дете, изгубило се далеч от къщи.

Тя излезе на улицата и безцелно тръгна по улиците. Сега коледната украса й действаше потискащо, тъй като символизираше общността на хората, събрани да се веселят на празника. Забеляза млади двойки, хванати за ръце, отиващи на кино или ресторант. Видя как собственикът на един магазин затваря и гаси неоновата украса на витрината си.

Почувства се по-изоставена от всякога, като си помисли за предстоящата самотна ваканция. Домът й с чичо Карол и леля Марта бе останал в миналото, пък и никога не го бе имала за свой истински дом. Животът й на независима студентка изглеждаше обезсмислен от безразличието на последната изпитна седмица. Университетският комплекс бе загубил атмосферата си на общност, ведно с глъчката на ежедневните занятия.

Внезапно Лора съжали за решението си да излезе да се поразсее. Почувства се хваната в капан от тъмния град, пустия университет, празничното настроение. Дори възбудата й от ученето беше охладена от перспективата за сто други изтощителни изпити и още толкова писмени работи, стоящи между нея и дипломирането й.

Нуждаеше се от някакъв изход. Но такъв нямаше.

Тогава изведнъж се закова на място.

Осъзна, че мрачното й скитане в покрайнините на университетския комплекс я бе отвело до улицата на Нат. Апартаментът му се намираше само на половин пряка разстояние оттам, където бе застанала. Можеше да види високия, подобен на обелиск контур на зданието със светещи прозорци като топли малки убежища на фона на нощното небе.

Тя се поколеба, обмисляйки положението. Осъзна колко отчаяно се нуждае от Нат тази вечер. Настроението й бе по-мрачно, отколкото смяташе, и се влошаваше с всяка изминала минута. Никога не се бе чувствала толкова самотна.

Отново й дойде наум Денят на Вси светии. От спомена устните й се разтегнаха в усмивка и тя се хвана, че върви по улицата към неговия вход. Обзе я някакъв смел импулс, надделявайки над обичайната й свенливост. Може би щеше да го изненада. Защо не в края на краищата? Той почти я молеше да бъде с него тази вечер. Неочакваното й появяване щеше да го зарадва, както се радваше и самата тя.

Лора стигна до сградата и застана пред вратата, чудейки се дали да продължи изпълнението на намерението си. Някой излезе от входа и преди ключалката да успее да щракне отново, Лора, без да мисли, се втурна покрай пощенските кутии и успя да се вмъкне вътре.

Погледна през рамо назад. Току-що излезлият човек вече бе отминал забързано нанякъде. Стигнала бе дотук и нямаше причина да не измине и остатъка от пътя. Остави вратата да се затвори след нея и отиде до асансьора.

Закачливото настроение от Вси светии я обзе отново. Тя влезе в асансьора и натисна бутона за седемнайсетия етаж. Малката кабина, миришеща на дамски парфюм и тютюн, се понесе гладко и бързо по смазания си път от невидими механизми, подобни на вътрешностите на топло тяло.

Асансьорът спря и Лора бавно излезе навън. Площадката изглеждаше позната, но същевременно различна, защото Нат не стоеше тази вечер в рамката на отворената врата с гостоприемна усмивка на красивото си лице. Старите тапети по стените, малката масичка в стил Луи XVI, избелелият пейзаж в рамка срещу асансьора сякаш не одобряваха нейното присъствие, подобно на закостенели, стари съседи, подразнени от нарушаването на самотата им.

Лора тръгна колебливо напред, чувайки стъпките си по килима, и за разлика от друг път изскърцването на дъска, останало незабелязано преди, когато тичаше през площадката към прегръдката на Нат. Чувствайки се малко неуверена, но подтиквана от самота и копнеж, по-силни от скрупулите й, тя докосна затворената врата и после тихо почука.

Последва продължителна тишина. След известно колебание почука отново, малко по-силно. Погледна в миниатюрното кристално око на шпионката, знаейки, че няма да види нищо през него, а само ще бъде причудливо разкривена за човека, който можеше да я гледа от другата страна.

И в този момент дочу далечно шумолене отвътре, реакцията на частното жилище, обезпокоено от нечакан посетител. Запита се дали бе постъпила умно, идвайки тук.

Но вече бе прекалено късно. Дръжката се завъртя.

Тя неволно отстъпи крачка назад. Вратата се отвори и Нат застана на прага, облечен в халата си, с раздразнен и уморен вид. При вида й изражението му бързо се превърна в изненада, а после в смущение.

— Какво правиш тук? — попита той. — Мислех, че учиш за изпити.

Лора си помисли колко различно звучи гласът му, след което забеляза как той притвори вратата с няколко сантиметра. Почуди се защо.

После осъзна, че той мисли за огледалото на стената в антрето и погледна в него през рамото му. От мястото си видя, че то отразява отворената врата на спалнята. Картината на стената не се виждаше. Но не така беше с леглото.

В него имаше едно момиче. Чаршафът бе дръпнат над гърдите му, а русата му коса падаше над раменете. То отмахна един кичур от очите си и леко махна с вдигнатата си ръка.

Тя разбра, че другото момиче също се взира в огледалото на стената в спалнята, което заедно с това зад Нат й позволяваше да погледне от леглото право в нейните очи.

И в този момент Лора я позна. Беше Сандра Рихтер, красивата студентка от горния курс, която толкова редовно посещаваше лекциите на Натаниел Клиър.

Лора пребледня и отново погледна Нат в лицето.

— Аз… — Тя се опита да смотолеви нещо подобно на извинение. Той я гледаше отгоре и първоначалната му тревога се превърна в горчива забава, защото отгатна видяното от нея. — Аз не исках…

Нат вдигна рамене и устните му се присвиха в гримаса на примирение и отвращение.

— Всички вие никога не искате, скъпа — каза той. — Никога не искате.

Лора отстъпи крачка назад, гледайки с някакъв ужас как образът на усмихнатото момиче изчезна от огледалото и се смени с голата стена и рамката на вратата.

Едновременно с нейното отстъпване Натаниел Клиър много бавно затваряше вратата. Очите му не слизаха от нейните, докато старото дърво не ги раздели. Тя все още виждаше тъгата и иронията в погледа му, когато вратата се затвори докрай.

Няколко дни по-късно, след изпита по биология, който по ирония на съдбата се оказа единственото нещо, отделящо Лора от безумието през този най-лош период от живота й, тя намери една бележка в пощенската си кутия. Почеркът беше женски и непознат.

„Да не ти пука, пишеше там. Ти не си единствената. Може да ти е интересно да узнаеш, че той винаги използва картината. Променя цвета на косата и очите и казва: «Тя прилича на теб». Басирам се, че държи струпана някъде цяла купчина. Номерът очевидно винаги минава. Предполагам, че други използват и по-тъпи методи. Желая ти повече късмет следващия път.“

Нямаше подпис.

 

 

Изминаха три седмици — полагаемият период на траур. Лора не отиде в къщата на чичо Карол за Коледа. Вместо това изпрати подаръците си по пощата с бележка, в която обясняваше, че е на гости у приятелка за празниците.

Стоеше сама в апартамента си или се разхождаше из парка „Вашингтон Скуеър“ и съседните улици, докато наближи краят на коледната ваканция. Малко преди това оценките от последните изпити бяха окачени пред офисите на различните катедри.

Лора бе взела всичките си изпити с пълно отличие, включително и ужасния изпит по биология, издържан в най-мрачния момент от живота й.

Тя се усмихна, докато размишляваше над чудесните си оценки и тайната история зад тях. Не знаеше, че това бяха първите й и последни оценки в университета.

Нито имаше откъде да разбере в продължение на още седмица и половина, че е бременна.