Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (3)

Втора глава

Преглед на новините на Би Би Си, 10 юни 1937 г.

„Британците са особено въодушевени днес, когато Рийд Ланкастър, специален съветник на президента Рузвелт по британско-американските отношения, пристигна в Саутхамптън със семейството си за срещи с краля, министър-председателя Чембърлейн и членове на парламента във връзка с новата инициатива, породена от плановете за «Ново разпределение» на Рузвелт, за поставяне началото на обменна програма, осигуряваща работа на британски граждани, както и помощи за нуждаещите се в Британия.

Всички можаха да зърнат знаменития профил на Ланкастър, когато американският финансист, водещ легендарния си произход от династиите Стюарт и Ланкастър, слезе от парахода със семейството си сред овациите на голяма тълпа от посрещани. До него бяха съпругата му Еленор, по баща Бранд, наследница на знаменитото американско състояние, спечелено от козметични средства; най-големият му син Стюарт, красив двайсет и две годишен младеж, понастоящем студент в Йейлския университет; единайсетгодишният Хейдън; и петгодишната Сибил, очарователната руса палавница, която стана любимка на репортерите още със стъпването си на английска земя.

Ланкастърови ще прекарат в Лондон повече от две седмици и Рийд Ланкастър ще работи върху организацията на програмата, която бе наречена «Шанс за живот» за обзетата от депресия Англия. Казваме «добре дошли» на това знатно семейство с британски корени и им пожелаваме щастливо и плодотворно прекарване.“

— Хей, Малчо. Хайде, вдигай се. Мама те вика.

Стюарт Ланкастър стоеше на прага с вратовръзка и фрак, една почти абсурдно красива фигура, преждевременно възмъжала за своите двайсет години, с орлов нос, черна като смола коса и блестящи тъмни очи, гледащи с усмивка надолу към по-малкия му брат. За да бъде видът му на принц завършен, липсваше само цилиндърът, който той скоро щеше да постави за планираната гала вечер в Бъкингамския дворец.

Парадността на британския етикет някак му допадаше въпреки небрежната атлетичност на собствената му външност. В края на краищата самото му име разкриваше старите връзки на фамилията с английската традиция. Той беше последният от дългата линия Стюарт, заемали привилегировани места в семейното родословно дърво — Ланкастърови вироглаво промениха преди двеста години няколко букви в името, за да прикрият браковете си със съперническия клан Стюарт.

Стюарт изглеждаше самото въплъщение на стария дух на Ланкастърови, който съчетаваше своеволното бунтарство с уважение към традицията. Той носеше огромното минало на своята престижна фамилия със същата небрежност, с която носеше и костюма, обгръщащ тази вечер здравото му тяло.

Брат му вдигна поглед от леглото, където, отпуснат, четеше книга. Хал бе само на единайсет години, но лицето му вече притежаваше неповторимото излъчване на мъжете от фамилията Ланкастър. Но в неговия случай се забелязваше и някаква мечтателност, която не пасваше съвсем на знаменития облик. Притежаваше тъмните, лъчисти Ланкастърови очи, но нещо нежно и причудливо светеше в тях и то го правеше да изглежда по-мек, придавайки му различен блясък.

Самият Стюарт си беше чист Ланкастър, скроен по подобие на баща си, с естествена напереност и жизнерадостен нрав, прикриващи едно много реално разбиране за мисията му в живота. Той напълно съзнаваше какво означава да бъде първородният син на Рийд Ланкастър в разгара на една голяма депресия, която далеч не можеше да разпилее богатството им, независимо от ефектите си върху света вън от Ланкастъровата твърдина на гордост и власт. И знаеше съвсем точно посоката, в която Йейлското му образование и бъдещата диплома по право от Харвард го отвеждаха.

След няколко кратки години Стюарт щеше да заема важно място във финансовата империя на баща си. Това място щеше да става полека-лека все по-издигнато до момента, в който Рийд Ланкастър решеше, че е дошло време да се оттегли. Тогава бащата щеше да навлезе в едно приятно полуоттегляне от живота и да остави поводите на обширния семеен бизнес и филантропични интереси в ръцете на Стюарт. На Стюарт се полагаше да управлява неумолимия растеж на Ланкастъровото богатство, да бъде съветник на президенти, посланик у нации, зависещи от американските постижения и интереси — и накрая да тласка династията напред, като урежда бракове между Ланкастърови и другите фамилии с подобно влияние и произход.

Всички тези неща Стюарт знаеше със сигурност не толкова с ума си, колкото инстинктивно. Това знание до такава степен бе част от неговото младежко излъчване, от нескриваното му щастие в живота, че в очите на по-малкия брат Хал то му придаваше една почти божествена увереност.

Тъй че в очите на малкото момче имаше значителен примес на уважение, когато вдигна поглед от книгата си и се усмихна.

— Хайде, Хал — ухили се Стюарт, прекрачвайки прага. — Покажи ми как умееш да се бориш.

И с пълно безразличие към елегантния костюм, който щеше да смачка при лудорията си, Стюарт се втурна напред и сграбчи Хал в мечешка прегръдка. Момчето се разсмя от удоволствие и се опита да се измъкне от желязната хватка на брат си — Стюарт бе много силен, борец в средна категория още от началното училище — но не успя да го направи.

— Не си толкова силен — смееше се той и се отблъскваше от гръдния кош на Стюарт. Макар очевидно да го превъзхождаха по размери, както и в мускулна маса, по-младият брат се бореше смело, отказвайки както да се предаде, така и да приеме вероятната си загуба твърде на сериозно. Удряше Стюарт в ребрата, ловеше го безуспешно за ръцете и мяташе тяло насам-натам в опит да го отхвърли, кикотейки се през цялото време. Сега дрехите на Стюарт бяха раздърпани и косата му разрошена от битката, но той само още повече се разпалваше. Най-сетне, когато Хал почувства как силата му започва да намалява в здравата прегръдка на по-големия брат, вдъхновението му дойде на помощ. Той вдигна коляно и удари Стюарт между краката не толкова силно, че да го заболи, но достатъчно, за да му покаже къде е уязвим.

— Ооо! — зави Стюарт, имитирайки агония. — Ти не играеш честно. Да удариш човек под кръста! — Сгъна се на две и се хвана престорено за слабините. — Кастриран съм — каза той. — Знаеш ли какво означава това, Малчо?

Хал се облягаше на една ръка и разглеждаше брат си с дяволита усмивка.

— Да, знам — отвърна. — Означава да пееш сопрано.

Стю разроши косата на момчето и се изправи.

— Добре, не повреждай стоката — усмихна се той, като си оправяше вратовръзката.

Хал гледаше мълчаливо как Стюарт бързо и с лекота оправи костюма си, отмахна един паднал кичур коса и се подпря на рамката на вратата, изглеждайки отново като излязъл от моден журнал. Колко красив беше той! Нищо на света не бе в състояние да наруши мистичното съвършенство на тялото му.

Хал осъзна, че забележката на Стюарт относно „стоката“ по някакъв начин засяга онова, за което от различни намеци съдеше, че са преждевременните успехи на брат му с противоположния пол. И за двата клона на фамилията, Ланкастър и Бранд, не представляваше тайна, че през последните няколко сезона не една дебютантка в обществото се бе опарила от Стюарт. Той не само беше може би най-желаният млад мъж сред Ланкастърови от поколения насам, но също и един от най-гладните за женските прелести.

Този факт изпълваше младия Хал с някакво благоговение, защото разбираше, че особеният ореол на Стюи като по-възрастен и по-силен брат притежава също и своята тъмна, чувствена страна. Стюарт изпитваше желания, бе вкусил удоволствия, които той не можеше дори да си представи. Защото Хал винаги бе считал отношенията с момичета за глезотии, женски работи, недостойни за твърдата гордост на един мъж.

Но сега беше принуден да признае, че двете неща вървят ръка за ръка в изправеното, привлекателно тяло на брат му и в ироничните му, блестящи очи. Импровизацията на Стюарт — „не повреждай стоката“, разкриваше горда чувственост, от която Хал се почувства неудобно.

Мечешката им игра тази вечер беше по-въздържана отколкото, да речем, преди две години. Откакто Стюарт замина да следва в Йейл, двамата братя вече не бяха толкова близки. Стюарт гледаше все повече напред към своето бъдеще и многобройните си задължения, включващи и все по-дълги дискусии с баща му на четири очи в домашната библиотека или в офиса в Манхатън.

Хал не ревнуваше неясната близост между Стюарт и Рийд Ланкастър, защото разбираше, че двамата имаха нещо общо, което у него липсваше. Освен това бащата бе толкова далечна фигура за Хал, че бе невъзможно да ламти за неговото време и внимание.

Момчето, изглежда, нямаше нищо против по-честите моменти на самота и ги посвети на заравяне в книгите, прекарвайки много часове в мечтателна вглъбеност.

Така бе и този път. Докато Стюарт щеше да бъде представен на краля и дузина най-висши съветници на Империята като наследник и дясна ръка на баща си, Хал щеше да си остане вкъщи, за да бъде нахранен от прислугата и да прекара вечерта сам със себе си.

— Какво ще правиш довечера? — попита Стюарт, все още облегнат на прага.

— Има радиотеатър по Едгар Алан По — отвърна Хал. — Мама казва, че мога да го слушам, след като Сиб си легне.

— Блазе ти — усмихна се разсеяно Стюарт. — Ако знаеш как не ми се ходи на тая щуротия.

Неудоволствието му изглеждаше истинско, но Хал предположи, че дори да беше свободен тази вечер, Стю не би избрал да я прекара с него и Сибил.

— Е, добре — усмихна се Стюарт, — трябва да си лъсна обувките. Татко ще ми извие врата, ако не изглеждам добре. Не се притеснявай, Хал. И не забравяй — мама те чака.

Последните думи бяха изречени със сериозност, породена от древното Ланкастърово правило — лоялност към майката.

Еленор Бранд Ланкастър беше красива жена около четирийсетте, нито ниска, нито висока, нито слаба или пълна, с бледа кожа, кафяви очи и права, ефектно посребрена кестенява коса.

Двамата й синове бяха наследили гъстата черна коса на Ланкастърови, а петгодишната й дъщеря Сибил, чиито руси къдрици не даваха признаци на потъмняване, сигурно следваше линията на Крайтънови, манифактурният клан, от който майката на Еленор произхождаше.

Както в повечето семейства с три деца, двете си приличаха. Момчетата бяха чернокоси и силни, докато Сибил бе дребна, светла и с различен темперамент.

Но, изглежда, на всичките три деца липсваха личните, характерни качества на Еленор. Никое нямаше овалното лице, изящното чело и бледата й кожа. Всичките им черти бяха взети от дръзките Ланкастърови или както при Сибил от синеоките Крайтънови.

Еленор бе доволна от този резултат. Тя нямаше желание да се обезсмъртява. Независимо от това чувстваше се чужда на генетичната рецепта на собственото си потомство и по този начин някак откъсната от плодовете на утробата си. Самата красота на трите й деца я караше да се чувства малко самотна.

Еленор Ланкастър имаше тревожен, почти уплашен вид, едва наполовина прикрит от изтънчената маска, получена в богатото общество, от което произхождаше. Тя бе нейна неотлъчна част толкова отдавна, че вече никой не си и спомняше липсата й по времето, когато преди много години бе ученичка, или по-късно студентка в „Сара Лорънс“.

И все пак маската ясно личеше на сватбената й снимка, стояща днес на полицата на камината в малкия салон в Нюпорт. Тя блестеше в погледа й на всяка семейна фотография, където бе снимана заедно с Рийд Ланкастър.

Защо Рийд Ланкастър плашеше собствената си жена, дори тя не можеше да каже със сигурност. Но си оставаше фактът, че пет минути в компанията на Еленор и Рийд бяха достатъчни дори на напълно непознат човек да почувства ужаса, който тя изпитваше от своя съпруг.

Може би, размишляваше понякога тя, причината се криеше в начина, по който се бе появил в плът и кръв от великата линия на предците си, сякаш самият той бе някой от блестящите си предтечи, знаменит безпътник. Ланкастър от осемнайсети или деветнайсети век, изскочил от позлатената си рамка в някоя от фамилните портретни галерии и оживял мистериозно пред очите й.

Невероятната фотогенична мъжественост на усмивката му — повече а ла Дъглас Феърбанкс от тази на самия актьор, както казваха братовчедите — грееше винаги една и съща на всяка фотография със семейството или с хилядите знаменитости от Рузвелт и Хенри Форд до Принца на Уелс. Това бе усмивката на Ланкастърови, присъстваща върху многобройните портрети на прадедите му, но пречистена и усилена до един връх на жизнена сила у това конкретно превъплъщение на линията.

На Ланкастъровата традиция принадлежеше и заплашителният, смущаващ начин, по който пресичаше стаята с дългите си крака, за да се ръкува с някой гост, акуратният жест, с който посочваше картина или гледка; или маниерът, с който държеше посетителя за лакътя, докато го развеждаше из дома си в Нюпорт или Манхатън. Дори спокойното му внимание, когато придържаше стола на жена си или докосваше с обич ръката й — всичко това беше на Ланкастър, тревожно мъжко и някак безучастно.

Блестящата му дръзка усмивка се смекчаваше единствено при вида на Стюи.

Първородният му син и наследник, вече толкова приличащ на него, предизвикваше у Рийд непривичен прилив на нежност, особено когато смяташе, че никой не го гледа. Той наблюдаваше как младият мъж язди, плува, опъва платната на яхтата и очите му се изпълваха с мека тъга, може би заради собственото остаряване, но също и с огромна гордост, че този висок, силен, младеж, това чудесно слънце, наречено Стюарт, щеше да поеме всички негови задължения, щом настъпеше мигът да предаде щафетата.

Двамата имаха снимки на плажа в Нюпорт, от които сърцето примираше. Сякаш бяха превъплъщение на един и същи човек, първо като младеж, а после като зрял мъж. От фотографията личеше онова безсмъртие, чрез което кръвта на една велика фамилия бе създала нов живот. Рийд сякаш чувстваше, че смъртта никога няма да го отнеме от самия него, защото Стюарт бе там, за да продължи делото му.

Но Еленор не беше част от този общ дух. Ланкастърови бяха предимно мъжки клан. Именно любезността на съпруга й към нея бе част от стената, разделяща я от него, и тя оставаше вън от неговата съдба да побеждава, обзела го изцяло, подобно на предтечите му. Добрият прием, който бе оказал на Стюарт в това тайно общество, само затвърди изгнанието на жена му от него.

В обществените и финансовите кръгове бе широко известно, че Рийд е имал много любовници. Това си бе Ланкастърова черта и запазена марка — силният апетит за сексуални приключения, съчетан с почти прекалено внимание към собствената съпруга. Тази амалгама беше толкова утвърдена и така свързана с Ланкастърови, че никой от поколения не мислеше да обвинява мъжете от рода за техните лудории.

Вместо това им се възхищаваха. Те бяха блестящи, гладни младежи, буйни в младостта си като здрави жребчета, за да израснат в напрегнати, невероятно мъжествени възрастни, неотразими за жените, преди накрая да се превърнат в старци с остри погледи, чието лукавство и инстинкти не бяха притъпени от възрастта. Умираха като патриарси, почти винаги от инсулти или сърдечни атаки, но само след като бяха оставили следа на света. Дори в ковчега сякаш притежаваха ореол на неувяхваща мъжка твърдост. Те бяха горда раса от строители на империи и съдбата им бе здраво свързана с бързо растящото богатство на нацията. Жените, с които сключваха брак — обикновено избирани заради собственото им богатство — винаги оставаха в тяхната сянка и го правеха с гордост. Защото мъжете Ланкастър имаха призвание. Бяха опорни стълбове на самата земя и преди всичко на градовете, построени върху нея.

Така изневерите на Рийд Ланкастър, баща на Стюарт и малкия Хал, не представляваха новина за никого. В сексуалното си поведение той не се отклоняваше и на сантиметър от предците си — освен може би веднъж.

Съществуваше една история в семейството — винаги нашепвана и никога непотвърдена — че Рийд се влюбил в млада жена не от неговата черга малко преди годежа и сватбата си с Еленор Бранд. Дълъг разговор насаме с баща му сложил край на аферата и потвърдил брака с Еленор, но Рийд продължил да изпитва чувства към мистериозната жена. Носеха се слухове за пазени писма, за тайни срещи през последните години, за доживотна страст зад сцената на публичния му живот. Слуховете обаче не можеха да се потвърдят или отхвърлят, тъй като той бе имал много любовници през годините, често дори по две или три едновременно. Освен това голямата любов не беше част от класическия Ланкастъров модел, каквито амбицията и откровеното женкарство се явяваха.

Каквото и да знаеше или подозираше Еленор за всичко това, то само увеличаваше страхопочитанието към съпруга й. Тя живееше в някакъв постоянен шоков транс от вида му и изражението й се движеше между възхищение и тревога, когато го виждаше да влиза в стаята, да се качва на коня, да вдига телефона или да играе с децата.

Колкото и странно да беше, отношението й към Стюарт бе почти същото. Рядко се осмеляваше да го съветва или да му се скара като всяка майка да почисти стаята си, да си измие лицето или да среше косата си. Той се намираше отвъд нейната власт от самото начало. Още като момче предугаждаше нарежданията й и ги изпълняваше предварително, като почти бащински й спестяваше нуждата да го кори или обуздава.

Той много отрано инстинктивно разбра, че като наследник на баща си притежава мистична власт. Той бе лидерът, а майка му — само последователка, съгласно фамилната традиция. Тъй че се държеше като идеалният син, винаги я целуваше с нежен показ на уважение, а после си тръгваше по пътя, без да й обръща повече внимание.

Еленор го гледаше как изхвръква от къщата за един следобед на яхтата, за игра на поло или среща с младо момиче и очите й го следваха със същото страхопочитание и възхищение, каквото изпитваше към съпруга си.

В това отношение не можеше да има съмнения. Ланкастърови бяха мъжка фамилия и Еленор представляваше само малко повече от необходима мебел в живота им.

Но за нейна вечна благодарност съществуваше едно изключение.

Хал влезе в салона да пожелае лека нощ на майка си.

— Сега си отивам в стаята — каза той, забелязвайки красивия изглед към Хайд Парк през високите прозорци. Беше облечен в панталони и пуловер, които обгръщаха крехкото му тяло, подчертавайки едновременно момчешката му възраст и наближаващото юношество.

Лицето й светна, когато вдигна поглед към него.

— Остани за малко при мен.

Момчето се приближи, като я гледаше с тъмните си очи, изпълнени с тихата любознателност, която тя тъй харесваше.

— Кажи ми — рече тя, — какво ще правиш довечера?

— Мисля да почета — каза той, като остави дланта си да почива в нейната, докато тя обви кръста му с другата си ръка. — После ще вечеряме. След това ще слушам радио. Ще предават един театър по Едгар По и госпожа Дион каза, че мога да го чуя. Накрая ще си легна.

— Добре намислено усмихна се Еленор с искрица в очите. — Макар че ще ми липсваш.

— И ти на мен.

С изправената си поза, оглеждащ с умни очи новата обстановка, той вече бе един истински Ланкастър. Младото му тяло растеше подобно на растение, без да може и за миг да спре в устрема си към мъжествеността. И все пак още беше достатъчно момче, за да й позволи да го прегръща така, сякаш мястото му бе в нейните обятия, и да иска да е близо до нея.

Когато я остави да го приласкае, тя сякаш докосна направо онази особена сърцевина от сладост и уязвимост, отличаващи го от другите мъже Ланкастър и спечелили сърцето й за Хал почти от деня на раждането му.

След появата на Стюарт Еленор трудно износваше бебетата докрай. Преди идването на Хал имаше три аборта и самият той я държа на легло четири месеца до раждането. Но чакането си струваше.

Тя толкова го харесваше, че за себе си бе решила да няма повече деца, когато неочаквано, на четирийсет години, зачена Сибил.

Хал беше нейната гордост и радост, нейното лично съкровище. Ако Стюарт представляваше второто его на Рийд — неговият наследник и бурният поток, в който жизнените му сокове щяха да се влеят, то Хал принадлежеше на Еленор.

Разбира се, тя знаеше, че ще трябва както обикновено да остане в сянка и да го остави да поеме пътя си на Ланкастър към богатство, успехи и много, много жени. Можеше да почувства как тази съдба се пробужда у него с всеки изминал ден. И все пак тя знаеше, че точно сега притежава нещо скъпоценно от него. — Той й го даваше доброволно, както Стюарт никога не би направил, и затова тя се чувстваше спокойна и щастлива с него.

Съществуваше нещо чудно у Хал, една откритост, присъща единствено на него. Тя го отличаваше не само от Ланкастърови, но и от всички обикновени момчета на неговата възраст. Еленор знаеше, че този дар от причудлив нрав и сериозна лична мъдрост не идва от нея, защото въпреки тревожната си природа тя не притежаваше дълбок ум. Но когато Хал я поглеждаше с красивите си очи, в сърцето й зазвучаваше струна, сякаш нещо, свързано с него, припомняше забравена възможност, която някога бе оставила да отмине; някакво чувство, на което собствената й съдба не я бе оставила да се наслади.

Може би, размишляваше понякога Еленор, притежаваната от него черта се бе зародила у някого от предните му и му бе предадена през поколенията като прищявка на съдбата. Животът имаше неведоми пътища. Наричаха Хал — никой от Хейдънови не бе използвал това име преди — в памет на един прапрачичо, отличил се в историята на Ланкастърови. Този Хал (чието истинско име било Хари) писал поезия и музика за учудване и неодобрение на съвременниците си Ланкастърови и както се разказваше, се самоубил от любов. Сега портретът му висеше в къщата на Парк Авеню.

Еленор не знаеше каква е истината зад легендата, но се съмняваше, че предтечата е притежавал уникалната смес от коцкарската Ланкастърова закачливост и нежната любознателност на младия Хал, която го правеше някак по-цялостен като мъж и по-неотразим. Но сърцето й бе сигурно в едно — Хал представляваше бижуто на фамилията, нейният диамант. Стюарт бе просто още един от красивата линия Ланкастър, с всяка от възхитителните й, но предвидими черти.

Може би тогава, мислеше си понякога тя, беше за добро, че голямата обществена съдба на власт и задължения се падна на Стюарт, за да спести на Хал безличието на Ланкастъровия живот и той да намери за себе си една лична индивидуалност, винаги отказвана на предшествениците му.

Или поне тя се надяваше, че нещата ще тръгнат така.

Момчето все още я държеше за ръката.

— Мамо — каза, — откъде дойде депресията?

Веждите й се смръщиха.

— Ами — рече тя бавно — хората са бедни, Хал. Всички пари изтекоха от бизнеса и банките, които движат света. И така, работещите за пари трябваше да изгубят работата си, защото пари нямаше.

— Къде отидоха парите?

Тя въздъхна.

— Самата аз не го разбирам напълно. Те просто… намаляха. Защото хората се уплашиха и не искаха да ги поверят на банките или да ги вложат в бизнес, та да могат те да се умножават.

— Трябва ли парите да намаляват или да се умножават? — попита той. — Не могат ли просто да си останат същите?

— Може да ти прозвучи глупаво, но аз мисля, че така стоят нещата, скъпи — усмихна се тъжно Еленор. — Парите са много странно нещо.

Тя остави погледа си да се задържи върху лицето му. Колко умен бе той! И колко типично за него да зададе въпроса си на нея, вместо да отиде при Рийд. И все пак тя не можа да му отговори. Въпросът бе Ланкастъров, пълен с жадно любопитство за състоянието на света и структурите, които го поддържаха.

Но Хал я удостои с доверието си. Стюарт никога не би постъпил така. Той щеше предварително да открие отговора чрез онези мистериозни нишки и сигнали, посредством които мъжете Ланкастър общуваха един с друг, споделяйки тайните и амбициите си.

Но Хал я попита.

И неговата малка формула бе толкова показателна. Наистина парите никога не можеха да останат същите, защото светът не оставаше един и същ. Всичко се изплъзваше между пръстите като студен живак, на път към някакво ужасно, равнодушно натрупване някъде и зависеше от хищническия глад на мъжете да го накарат да работи за тях или да бъдат унищожени от него.

Днес светът нямаше кураж за тази битка. Вятърът бе отпуснал платната му. Това беше Депресията — страхът, принудил човешкия дух да се отдръпне от арената на риска и опасността, където мъжете се чувстваха така щастливи само преди няколко години. Еленор Ланкастър разбираше това, защото знаеше всичко за страха.

— Но ние не сме бедни — казваше момчето.

— Не — отговори тя. — Ние сме късметлии. Имаме много пари. Депресията също ни вреди, но не толкова, колкото на другите хора.

— Защо имаме толкова много пари?

Тя се осмели да погали косата му, докато се чудеше какво да отговори. Удоволствието да го прегръща през кръста затрудняваше мисълта й.

Накрая каза:

— Хората от нашите фамилии — на баща ти и моята — вложили мъдро парите си преди много години и работили за тяхното умножаване. Парите се умножили и те влагали още повече. Така сме станали много богати. И все още забогатяваме.

В гласа й имаше отчужденост, а също и тъга, докато говореше за хищния свят на бизнеса и успеха, заобикалящ и двамата като стени с уши. Тя не обичаше да мисли за бъдещето на Хал в този свят — бъдеще, което щеше да погълне душата му, ако той се оставеше. Защото в края на краищата Хал бе един Ланкастър и в жилите му течеше кръв, длъжна рано или късно да запулсира от предизвикателството на големи амбиции. Днес тя се държеше за част от него, прилична на нежен цвят от младостта му. Но колко дълго можеше да се бори срещу онази, другата част, тя не знаеше.

— Споделяме ли парите си и с други хора? — попита той, свил загрижено вежди.

— Разбира се, че го правим. Ние участваме в благотворителност, даряваме разни неща… Даваме огромни суми пари всяка година.

— На кои хора? Познаваме ли ги?

— Не — призна тя. — Аз никога не съм ги срещала. Те получават парите чрез агенции.

Хал изглеждаше замислен.

— Аз бих искал да ги познавам — каза той. — Ще ми се да могат да идват и тук да си получават парите.

От думите му сърцето й се сви. Той чувстваше самотата на много богатите, отчуждението от човешката раса вървящо ръка за ръка с огромните състояния.

— Когато порасна — каза той, — ще стана лекар. Така ще познавам всякакви хора, защото, когато се разболеят, ще идват при мен.

Какъв доктор ще излезе от теб, сладък мой, чудеше се тя.

— Кой е Хитлер? — попита той, като единайсетгодишното му съзнание прескочи на друга тема. Може би мислеше за Хитлер, понеже тази вечер се намираха в Европа.

— Хитлер е канцлер на Германия — каза тя. — Той е един много зъл човек и много хора се страхуват от него. Но други казват, че е добър за Германия. Аз самата не знам отговора.

Сега Хал беше готов да я остави. Тя го почувства.

— Мога ли да получа една прегръдка? — попита тя с почти умоляващ глас.

Той я прегърна и с жест, характерен за него, остави пръстите си да се плъзнат надолу по ръката й до дланта, докато й казваше „лека нощ“.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам.

— Ще запазиш ли някой сън за мен?

Той кимна.

— Да.

Върху устните й трептеше усмивка, докато го гледаше как излиза от стаята.

Когато Хал си отиде, влезе бавачката със Сибил.

— Сега е време да кажеш „лека нощ“ на мама — рече ласкаво жената с ясния си английски и русите къдрици на Сибил засенчиха изчезващата фигура на Хал.

Еленор Ланкастър с труд превключи емоционалните си предавки и се усмихна в наблюдателните очи на петгодишната си дъщеря.

Хал се спря в коридора и чу майка си да казва „лека нощ“ на малкото момиченце.

— Сега си почини хубаво — звучеше гласът. — Целуни мама. Ще дойда да те видя, щом се прибера у дома.

Никога обичам те. Винаги ще дойда да те видя по-късно. Мама споменаваше бъдещето, сякаш за да прикрие една липса в настоящето, когато казваше „лека нощ“ на Сибил, Хал за пръв път долови това преди много време. И оттогава то го тревожеше. Качи се по стълбите в стаята си — непознато и любопитно ново място, чиито картини, маси и екзотични английски миризми бяха толкова различни от онези вкъщи. Утре и през следващите дни щеше да изследва всяко ъгълче. Седна на леглото и отвори книгата по история на Англия, която бе взел със себе си на кораба. Въпреки че вече я беше прочел, започна да я разлиства, търсейки любимите си откъси.

Младото му съзнание вече се отдалечаваше от дочутите думи. След няколко минути щеше да дойде и неговият ред да отиде да целуне Сиб за лека нощ. Стана му мъчно за нея и беше объркан от поведението на родителите си към момиченцето. Разбираше някак си, че мама не я харесва истински и никога не я бе обичала. Татко, от своя страна, едва подозираше за съществуването й.

Хал бе прекалено млад да разбере колко дълбоко зачеването и раждането на Сибил бяха разтърсили деликатния механизъм на майчината му личност.

Като жена, наближаваща средна възраст, Еленор накрая бе намерила мястото си сред Ланкастърови — не без значително усилие и цена за самата себе си, — когато дойде неочакваната бременност. Тя вече бе приела самотната страна на живота със съпруга си и му бе родила двама синове.

Беше преживяла хилядите естествени сътресения, свързани с отглеждането на две здрави и енергични момчета. Веднъж Стюи бе хвърлен от коня си в Парчмонт, а друг път яхтата му се изгуби сред буря в Нюпорт и бреговата охрана донесе новината за спасяването му едва след като Еленор вече се бе подготвила за най-лошото. Преживя и ревматизма на Хал, който го държа на легло четири и половина месеца — трогателна малка фигурка, чийто сърдечен шум караше лекарите сериозно да се безпокоят за самото му оцеляване, докато накрая не настъпи подобрение. Този епизод отне нещо от Еленор и то никога повече не можа да се възстанови.

Всички тези ужаси бяха вече зад гърба й и тя живееше с настоящето ден за ден, грижейки се за умиращата си майка, когато изневиделица се появи Сибил. Предишните изпитания бяха свалили и последните остатъци от тънката кожа на Еленор, оставяйки я без всякакви съпротивителни сили.

Друга майка, зарадвана най-после да има момиченце след две здрави момчета и техния отчужден баща, би приела детето до сърцето си, посвещавайки му се с надеждата може би за една здрава женска връзка, на която да разчита в напредващата възраст.

Но Еленор, от една страна, вече бе отдала най-добрата част от себе си на Хал. А от друга, на четирийсет години просто не бе достатъчно уверена в собствената си женственост, за да я сподели с красивия малък пакет руса съвършеност, който изтръгваше „ох“ и „ах“ от легиони Ланкастърови роднини.

Накрая тя просто се почувства прекалено уморена, за да се изтощава, тичайки след детето; да се тревожи за изгаряния, изцапани дрехи и драскотини, защото стана ясно, че Сибил бе наистина склонна към инциденти. Без да се споменават по-късните кризи около момчета, рокли за излизане в обществото, разбити сърца, идеалният колеж и идеалният съпруг, Еленор нямаше лесни отношения и със собствената си майка. И сега потърси, но не откри в себе си сили, за да се справи с дъщеря си.

Никой не знаеше дали поради тази нейна неспособност, или някаква друга неизвестна причина, но нещата със Сибил започнаха да отиват на зле.

Нещо не беше наред. Макар признаците да бяха едва доловими, никой от семейството не можеше да си затвори очите за тях. Дори като прощъпалник, Сибил бе някак далечна, неустойчиво вглъбена в себе си, без усмивките, смеховете и енергията, които човек очаква от малките деца. Твърдият поглед на малките й очи отблъскваше хората. Същите роднини, които я обсипваха с възхитени погледи като бебе, стояха на разстояние, когато навърши две годинки.

Обсъждаше се възможността да я заведат на детски психиатър. Рийд обаче беше много зает, а вниманието на Еленор — изцяло погълнато от момчетата, а и освен това самата мисъл за душевно заболяване бе прекалено смущаваща, за да бъде потвърдена с медицинска консултация. Стигна се до компромис и подложиха детето на серия от обичайни психологически тестове. И когато те показаха, че коефициентът й на интелигентност е изумителното число 165^[1], родителите й с надежда приеха, че необичайният й интелект просто затруднява нормалното общуване и с течение на времето нещата ще се променят.

И така, нищо повече не се предприе.

Но Сибил не се подобри. Погледът й стана още по-потаен, по-затворен и игрите й по-странни. Прекарваше с часове сама, без да издава звук или да излиза от стаята си. Сякаш никога не спеше. Обикновените детски занимавки, като играчки, музика, радио, я оставяха безразлична. Затваряше се с моливите си и няколко книжки с картинки или просто гледаше през прозореца.

А в семейната крепост родителите все още не допускаха мисълта, че дъщеря им е болна. И затова си имаше специална причина. Ланкастърови, както много други фамилии, чието богатство бе създавано от безчет поколения и чиито бракове се сключваха в ограничените рамки на висшето общество, бяха развили един вроден тип кланово мислене. Отнасяха се с толерантност към странностите на своите, които можеха да минат за ексцентричност или направо безумие при външни хора.

Всеки помнеше братовчеда Денис, хипохондрикът, който навсякъде мъкнеше куфарче, пълно с хапчета, и телефонираше на лекаря си поне по шест пъти на ден. А не бе забравен и прачичото Монтагю Ланкастър, арестуван стотици пъти за клептомания. Баба Леони пък била нимфоманка на младини. Любимата братовчедка на Рийд — Фийби, страдаща от натрапчива мания за чистене на дома, в продължение на няколко години вярваше, че злостни врагове са поставили радиопредавател в един от зъбите й. На знаменития сексуален мерак на мъжете Ланкастър, изглежда, съответстваше от страна на сестрите им една тенденция към нервни заболявания, често включваща сърцебиене, фобии, страх от смъртта, а при две, ако не и повече лели — самоубийство в млада възраст.

Да, имаше много странни хора сред Ланкастърови, а също и във фамилията на Еленор. Затова беше естествено особената тъга в характера на Сибил да бъде считана за нормална, предварително простена и любезно игнорирана. Освен това тя бе момиче, а съдбата на момичетата в клана трудно можеше да бъде сравнявана с бъдещето, очакващо Стюарт или Хал.

Така детето вървеше по свой път, прекарвайки повечето си време с една или повече бавачки, като тихо си играеше само и оглеждаше един подир друг членовете на семейството на вечеря — в случаите, когато се хранеше с тях — сякаш бяха непознати, забавляващи я само за една вечер.

Сибил беше като гостенка в собствения си дом и изглежда, го знаеше. Ланкастърови бяха готови да й позволят и простят всичко. Но не отваряха прегръдките, нито сърцата си за нея, защото тя не ги улесняваше в това, когато имаше възможността да го стори! Полът и темпераментът й бяха против нея и това приключваше въпроса. Редиците на фамилията бяха затворени здраво като варовиковите стени на нейния замък на Парк Авеню.

С едно изключение.

Хал изчака бавачката да си отиде и се промъкна тихо до вратата на Сибил. Надзърна вътре, видя малката фигурка, почти скрита под завивките, и запълзя по пода към леглото. Тихо изръмжа, измляска с устни и чу приглушен кикот изпод завивките. Видя как сестра му се извърна в очакване и престорен ужас.

— Аз съм чудовището от Пикадили — измърмори той, опитвайки се да говори със страшен глас. — И сега ще те хвана.

Кикотът се засили с приближаването му и малката фигурка се заизвива под завивките.

— Ще те пипна — повтори той страховито, но и с малко ирония. — Цяла седмица не съм хапвал малко момиченце и умирам от глад.

Приближи се още, мляскайки, докато от нея го отделяше само чаршафът и знаеше, че тя можа да почувства дъха му. Когато видя, че малката не издържа повече, дръпна чаршафа и я целуна по шията.

— Ммм, това си го бива — рече той. — Каква вкусна мръвка.

Тя се опита да свие рамо към шията си, за да го спре, но той бързо я погъделичка по ребрата, видя откритото от инстинктивната й реакция вратле и постави отново устни върху меката кожа, докато писъците й избухваха край ухото му.

Сега тя се бореше силно, макар да се радваше на нападението, и той измърмори негодуващо:

— Хей, как мога да се добера дотам, щом не ме оставяш? Я чакай! — Погъделичка я отново, за да я накара да обърне глава. — А, така вече може. Хам-хум — това е най-вкусното малко момиченце, което някога съм ял.

Краката й ритаха диво, малките й ръце го отблъскваха и песента на веселието и вълнението й го въодушеви както винаги, когато правеше този номер, макар мама да се оплакваше от него, че карал Сибил да хълца от толкова много смях преди лягане.

— Вкусно — завърши той, усещайки сладкия й дъх, докато гъделичкаше коремчето й. — Чудна закуска…

— Хал, престани! — извика тя през ниския си, гърлен смях, който винаги го очароваше. — Ще ме накараш да си намокря гащите.

Сега, когато ритуалът свърши, той седна и я погледна с нежна усмивка.

— Как мина денят? — попита той.

— Добре — отвърна тя с особения си тих, превзет глас. — Играх си с бавачката и рисувах в книжката за оцветяване.

Той се усмихна. Тя винаги говореше с пълни изречения, в които всяко наречие и съюз бяха правилно поставени. Преди години семейството изумено осъзна, че тя не учи езика като другите деца, с хиляди погрешни стъпки и повторения на фрази и отделни думи, чути от възрастните. Започна да говори малко късно, но когато го стори, вече приказваше като възрастна. Сякаш целият й език бе дошъл за една нощ.

— Мога ли да видя какво си нарисувала днес? — попита Хал.

Тя изскочи от леглото, намери книжката върху масата и му я даде. Когато той светна лампата, за да разгледа рисунките, тя седна редом и притисна бедро о неговото в трогателен жест на притежание, сякаш имаше нужда колкото е възможно повече да бъде във физически контакт с него.

Хал отвори книжката. Както винаги картинките впечатляваха. Тя притежаваше детския талант за цвят, разбира се, но също и едно вътрешно чувство за линия, перспектива и ритъм, което никога не преставаше да го изумява — защото и самият той рисуваше.

Но формите й бяха гротескни. Представляваха масивни, поглъщащи маси, тъмни и заплашителни.

— Какво е това? — попита, посочвайки една зеленикава абстракция.

— Това е гъсеница — отвърна тя. — Яде един лист.

— Ами тази? — ръката му обърна страницата.

— Това е динозавър — бе отговорът. — Хванал се е в катранена яма. Не може да помръдне. Виждаш ли? — Тя посочи една тъмна маса, изглеждаща като локва безцветна кръв.

Хал бавно кимна, фигурата беше наистина плашеща. Въображението й бе пълно с хищници, чудовищни надвиснали злини, ужасни събития. И нещо повече, тя ги описваше с хладно спокойствие, което само по себе си бе някак плашещо.

— Нека ти разкажа приказка — каза той, затваряйки книжката.

Угаси светлината и тя се пъхна отново под завивките. Това бе техен ритуал всяка вечер. Хал започваше да разказва приказка, а Сиб му помагаше да продължи. Сменяха се и всеки продължаваше репликата на другия. После, когато тя се умореше, Хал довършваше приказката и докато говореше, я наблюдаваше как се унася в сън.

Той обичаше това свое задължение, защото тъгата на малкото момиченце докосваше нещо дълбоко в него. Чувстваше се свързан с нея по начин, който не можеше съвсем да разбере. В никакъв случай не се смяташе за тъжен, но все пак откриваше нейната болка и у самия себе си. Понякога му се струваше, че тя го е освободила от собствената му меланхолия, поемайки я болезнено вместо него.

Той я защитаваше, защото някак си знаеше, че останалите в семейството не я подкрепят. Но докато я учеше и играеше с нея, осъзна, че и тя му дава нещо необходимо, от което се нуждаеше, но не можеше да назове.

— Добре, каква ще бъде приказката? — попита я. — Ти започни.

Малката погледна нагоре към него.

— Имало едно време един принц.

Хал въздъхна и вдигна безпомощно очи.

— Все това слушам — оплака се. — Всяка вечер принц.

Тя кимна упорито.

— Нали каза, че аз мога да започна.

— Окей — усмихна се той. — Имало едно време един принц. — Погали косата й и погледна контурите на крайниците й под завивките. Краката й вече се удължаваха. Вече бе тъй далеч от пелените, такова красиво малко момиче… — Имало едно време един принц и той отишъл в едно чуждо царство, където имало една прекрасна принцеса. Той се влюбил в нея.

— Но в царството — обади се Сибил — имало и дракон. Ужасен дракон, който живеел под земята. Обитавал една пещера, където морето и земята се срещали. Това била много тъмна и мокра пещера.

— Правилно — каза Хал. — И кралят и войниците му се опитвали да се бият с дракона, но мнозина били убити и никой не успявал да спаси кралството.

— Имало също и вещица — добави устато Сибил. Тя винаги искаше да има вещици в приказките й.

— Да, имало и вещица — съгласи се Хал, като отново извъртя очи. — И тя била истинската причина, поради която никой не успявал да победи дракона. Защото всеки път, когато някой войник слизал долу в пещерата, вещицата го омагьосвала.

— И драконът го завличал под водата и го изяждал — заключи страшно Сибил.

— Точно така — каза Хал. — И тъй, нашият принц казал на принцесата, че ще убие дракона. Тя му разправила за вещицата, но той отговорил, че ще я победи, като й погоди номер.

Сибил смръщи вежди. Опитваше се да отгатне какво ще се случи по-нататък. Усилието на пъргавия й ум я правеше да изглежда по-красива от всякога.

— Принцът отишъл при един мъдрец… — подтикна я Хал.

Лицето й светна.

— И мъдрецът му казал как да развали магията.

Хал я погледна гордо.

— Точно така. Трябвало само да изчака, докато вещицата заспи, и да изрече три магически думи в ухото й. После тя нямало да се събуди двайсет и четири часа и той можел да се промъкне покрай нея. Така щял да успее да победи дракона и да спаси града. А когато вещицата се събудела, драконът щял да е мъртъв и силата й нямало повече да тормози царството.

— Значи казал той трите магически думи… — рече Сиб.

— Сибил кабибил кабоб — произнесе напевно и тържествено Хал.

— И вещицата заспала. — Тя се усмихна на неговото заклинание.

— Тогава — продължи Хал — принцът извадил меча и копието си и се спуснал дълбоко в пещерата, за да се бие с дракона.

— Но вещицата се събудила.

Гласът на Сибил бе ясен и почти прекалено рязък. Хал бе виждал това и преди. Тя имаше талант да унищожава щастливите завършеци.

— Тя изтичала долу в пещерата — продължаваше Сибил. — Използвала една специална магия, за да изглежда точно като принцесата. Като видяла принца във водата, извикала: „Аз съм тук, драконът ме хвана, помогни ми!“. И принцът се обърнал да я погледне. Помислил, че е принцесата. И докато бил обърнат с гръб, драконът го захапал, дръпнал го под водата и той умрял.

Хал почувства как усмивката му изчезва, поглеждайки надолу към малката фигурка в леглото. Тя бе толкова сигурна, така неумолима в измислената от нея трагедия.

— Но как се е събудила вещицата? — попита той.

— Трите магически думи не били достатъчно силни — рече Сибил. — Вещицата поспала малко, но после станала. И се омагьосала, за да заприлича на принцесата. Омагьосала и принца, та да го накара да се обърне и да я погледне, а после драконът го дръпнал под водата и го изял.

Хал бе обзет от безпокойство. Макар тъмното въображение на Сибил да му бе познато отдавна, тази вечер тя за пръв път се довери на брат си докрай.

Сега гледаше нагоре към него с ясни, красиви очи, тъй спокойни, сякаш току-що бе казала „добро утро“, а не беше убила техния измислен принц.

Той се усмихна.

— И след това всички заживели щастливо — завърши. Думите му отекнаха като предизвикателство помежду им.

Сибил не каза нищо, но продължи да го гледа с причудливо, скептично изражение.

— Наистина — настоя той. — Старият мъдрец знаел магия, която върнала живота на принца, той настъпил дракона по опашката и драконът избягал разплакан. После направил страшна муцуна на вещицата и тя също се разревала и избягала. Накрая се оженил за принцесата, станал крал и те имали много деца, а цялото царство три дни яло, пило и се веселило и никое от малките момиченца вече не трябвало да се мие или да подрежда стаята си. Така оттогава всички заживели щастливо.

Сибил го наблюдаваше как разказва и думите му изразяваха нещо средно между заклинание и молба, както и някаква тънка нишка между брата и сестрата, без която тя сякаш можеше да се изплъзне от него завинаги в една страна отвъд обсега му.

— Ти си глупав — каза тя.

— И ти също — отвърна той малко смутено. — Обичам те. А сега заспивай.

Угаси светлината и я целуна още веднъж. После тя се обърна по корем, с лице към стената, а очите й все още бяха отворени.

Когато Хал излизаше от стаята, откъм леглото не се чуваше никакъв звук.

 

 

Последвалите седмици бяха изпълнени с нови гледки, звуци и хора с приятен английски акцент, които прекаляваха с грижите си около всичките три деца на Ланкастър. Сетне дойде време за връщане у дома, към училище, приятели, планове и тревоги. Хал не се сети повече за приказката, която сподели със Сибил първата им вечер в Англия през лятото на 1937 година.

Щяха да отминат много години, преди да погледне назад и да си помисли, че след онази вечер със Сиб сънят му никога вече не бе тъй спокоен, както дотогава.