Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (105)

Двадесет и седма глава

Тим видя как Ланкастър спря да плува по средата на дълбокия край на басейна. Въпреки водата, която сплескваше косата и се стичаше надолу по лицето му, не беше трудно да бъде разпознат. Лицето му изразяваше равнодушно любопитство. Той не знаеше кой е Тим, нито какво и защо предстоеше да се случи.

Затова Тим се опита да вложи всичките си чувства и самия себе си в погледа, с който се вторачи надолу към мъжа във водата. Искаше да види, че другият е разбрал; да влезе по някакъв начин в контакт с него като мъж с мъж, преди да изпрати този непознат в ръцете на съдбата му.

Той вдигна пистолета.

За момент Ланкастър изглеждаше шокиран. Но после, за изненада на Тим, в тъмните му очи се появи някакво кротко изражение и той погледна почти доверчиво нагоре, движейки ръце и крака под синята вода. В този поглед имаше примирение и то накара Тим да се поколебае.

Но не, помисли той. Това е работа на дявола. Пред мен е мъжът, който съсипа Лора, разруши живота ми и открадна моето дете.

Тим се стегна. Насочи пистолета и погледна право в тези тъмни, нежни очи. За част от секундата му се стори, че гледа в очите на Лора и това като че ли също го лиши от сила.

Но после осъзна, че всъщност стои пред жертвата си като мъж пред мъж, с уважение, с взаимно разбиране на това какво става и защо. Така беше и през войната, когато той и гордият му враг се прицелваха един в друг. Бяха съединени от съдба, която не те бяха избрали, но я понасяха като двама мъже с една и съща плът, с един и същи дух.

Двама мъже, съединени от една жена и унищожени от нея.

Тим се запита дали Ланкастър я бе обичал така, както самият той я обичаше. Беше чувал толкова истории за чара и многобройните му завоевания сред жените. И въпреки всичко Лора бе избрала него. Това не можеше да бъде случайно.

Тези тъмни очи във водата бяха способни на любов. Тим го виждаше. И щом го съзря, силата му се възвърна.

Той стреля.

Хал видя как пистолетът подскочи и почувства удара, преди да чуе ехото на изстрела от стените. Ръката му увисна във водата. Сигурно беше ударен в рамото. Корея и усещането, че е ранен, се върнаха внезапно в съзнанието му. Мълчаливият шок, без болка, без борба; внезапното отдалечаване на земята, докато тялото се затваряше в себе си, за да запази живота вътре.

Вторият куршум го удари по средата на гърдите и го преобърна във водата. Лицето на непознатия изчезна.

За един дълъг миг Хал не виждаше нищо. После синьото пространство на водата отстъпи и отзад се надигна една червена стена, доближавайки го със странна тържественост, все по-висока и по-висока.

Стори му се, че чува още звуци. Нов изстрел, вик на жена. Но можеше да види само как океанът от синьо и червено се приближава, за да го погълне и отнесе към нещо едновременно тайнствено и познато, нещо от най-затънтените ъгли на паметта му, от най-отдалечените хоризонти на бъдещето.

Огромна, тиха въздишка се откъсна от Хал, когато потъна под водата. Значи това бе мястото, накъдето стъпките му го бяха отвеждали през всичките тези години. Това бе сърцето на лабиринта, светлината в края на тунела.

Хал се усмихна, когато Стюарт дойде да го хване за ръката — Стюарт, слънчевият бог на младостта.

Хайде, Милчо. Мама те вика.

Усмивката на Стюарт светеше още по-ярка заради факта, че вече не се нуждаеше от живот, който да я осветява. Това бе усмивка, изпълнена с мир и странен, добър хумор.

Сякаш късчета живот, познато от двамата, представляваше една голяма, голяма шега над всички тях. Светлината в края на тунела бе нейният смисъл и този смисъл правеше всичко да свършва щастливо и без болка.

Докато червеният цвят се разстилаше във водата и пред очите на Хал, той усети как малката ръка на Сибил се плъзва в неговата и се присъединява към Стюарт, теглейки го към нещо, което не бе нито нагоре, нито надолу, а просто надалеч, надалеч.

Очите на Сибил също се усмихваха — не с горчивата, зловеща усмивка, помрачила лицето й още преди да навърши пет години и останала с нея до края на земния й живот, а със сладката и приятна усмивка на най-ранното й детство, усмивката на закачка и обич, която искреше и в очите на Стюи.

Кажи довиждане, принц Хал…

Думите не бяха вече обвинение, а поздрав, прошепнат като парола, която щеше да го отведе до мястото, където отиваше, накъдето всички те отиваха заедно.

Той все още можеше да чуе виковете, паническите женски крясъци, ехото, идващо сякаш много отдалеч. И се обърна с леко загребване в нежната, синя вода, за да погледне през вълните смътните фигури над себе си.

Стори му се, че видя тревожното, разплакало лице на Бес да се взира в него с поглед на непоносима болка и загуба.

Но не. Той грешеше. Червената стена под водата бе оцветила всичко и го бе заблудила. Бес я нямаше тук. Лицето, което видя, бе на Лора. И тя не изпитваше болка — усмихваше се, протягаше ръце, поздравяваше го с красивите си, тъмни очи.

Ела тук, красавецо.

Изражението й бе топло, нежно, безкрайно щастливо. То идваше от онзи таен момент, в който и двамата мечтаеха, че любовта им ще отвори врата към друг свят, предназначен само за тях. И сега, сякаш за да го възнагради за всичките му ужасни години, тя го канеше да влезе през тази врата с нея. Защото тя всъщност никога не е била в миналото, а през цялото време се е намирала в бъдещето.

Хал осъзна колко късогледи са човешките същества. Копнеят по онова, което си е отишло, без да подозират, че то все още ги очаква само на крачка отвъд хоризонта.

Сега той знаеше, че най-после ще бъде с нея. И само това имаше значение. Очите й го гледаха и му казваха колко глупав е бил през тези години, прахосвайки живота си, когато тя през цялото време е била негова, още от самото начало и завинаги.

Но това бе шегата, чийто смисъл изпращаше вълни от смях, обагрени в синьо и червено, през това помещение и широката земя навън. Животът представляваше най-жестоката шега, ако човек вярваше в него, но се превръщаше в нежна, галеща приветствена песен, щом се откъснеш от него.

Ела тук, красавецо.

Хал почувства как водата го обръща към нея, усети докосването на дланта й върху челото си и хладните пръсти бяха успокояващи и целебни. Той опита да се усмихне, но устните му не можеха да помръднат. Слава на небесата тогава, че вълните го пратиха в прегръдката й.

Ела тук…

Той потъна още по-дълбоко и сега тя се намираше под него, подканяща и усмихната, докато вълните ги събираха заедно. Никога не бе изглеждала толкова радостна и прекрасна. Хал благодари на щастливата си звезда, защото не бе и сънувал, че дългото му, самотно пътуване в крайна сметка ще го доведе при нея.

Ела…

Това бе последната дума, която той чу, а лицето й — последното нещо, което видя.