Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (48)

Двадесет и девета глава

Лора изгуби представа за времето. Тя машинално вършеше работата си, погълната от забързаното ежедневие. Чувстваше се така, сякаш вътрешностите и бяха пълни с лед или с някаква друга субстанция, много по-студена и твърда от леда, убиваща всичко, до което се докоснеше.

Питаше се дали другите виждат скръбната й маска. Беше ли възможно да обърне мъртвата си плът към света, без някой да забележи? Защото се чувстваше напълно убита отвътре и сърцето й бе съсипано от онова, което бе сторила.

Тя престана да мисли за случилото се с категориите добро и лошо, честно и нечестно, логично и нелогично. Знаеше само, че всичко, имащо значение за нея, бе приключило и дните занапред нямаха никакво значение. По някаква ирония това знание й донесе своеобразно спокойствие. Нямаше нужда да взема важни решения, нито да се изправя пред кръстопътища, защото вече беше оставила живота далеч зад себе си.

И за още по-голяма ирония, гледайки от безучастната си перспектива, тя осъзна, че съдбата на „Лора ООД“ най-сетне прави решителен завой нагоре. Благодарение на известността, осигурена й от благоразположението на Даяна Столуърт и патронажа на висшето общество, двама от най-едрите пласьори в национален мащаб накрая преодоляха съпротивата си и подписаха договори за продажба на дрехите и из страната.

Облеклата щяха да се продават с етикета на „Лора ООД“, с модификации в плата и кройката при различните размери, съгласно указанията на Лора, и да се излагат в близка до моден салон обстановка, за да демонстрират както престижа на сериите, така и тяхната достъпност. И двамата търговци планираха големи рекламни кампании, обхващащи цялата страна, включително отразяване във „Воуг“, „Харпърс Базар“ и всички останали важни модни списания.

С договорната страна на всичко това се нагърби Тим. Сумите пари, за които ставаше дума, бяха изумителни. Чак сега Лора разбра какво означаваше моделите й да се продават в стотици магазини за облекло от едното до другото крайбрежие. За броени дни тя щеше да се превърне в една от най-важните моделиерки в Съединените щати и една от най-богатите бизнес дами в света.

Лора прие тази дълго лелеяна действителност с една вътрешна комбинация от любопитство и безразличие. Постави си щастлива маска за пред работничките и потъна в новите модели за бъдещите сезони, наблюдавайки как животът й следва своя курс, подобно на навит механизъм. Успехът, за който бе положила толкова много усилия, означаваше за нея не повече от издигането на още един безличен небостъргач на хоризонта на Манхатън. Живееше само за да вижда как времето отминава покрай нея, като се надяваше вътрешната й пустота да се задълбочи достатъчно, за да направи съществуването й утре по-поносимо от днес.

Накрая в един дъждовен следобед нечий глас я извади от унинието, в което с благодарност се бе потопила.

— Дълъг ден, а, хубаво момиче?

Беше Тим. Той влезе тихо в офиса й, облечен в красиво сако, сив панталон и една свежа червена вратовръзка, която допълни впечатлението за искряща мъжка самоувереност, когато й се усмихна.

— Хайде да вечеряме заедно — каза той. — Има нещо, за което искам да поговорим.

За момент тя нямаше сили да му отговори. Мъката й се гърчеше вътре в нея, отдръпвайки я от него.

Вероятно взел слабостта в очите й за изтощение, той заобиколи масата и започна да масажира раменете й. Това бе израз на близост, която често я утешаваше в миналото, когато бе грохнала от темпото на работата.

Тя погледна двойния им образ в стенното огледало. Той стоеше надвесен над нея с могъщите си ръце и плещи, като възрастен, помагащ на дете да си завърже кънките. Тя винаги се бе впечатлявала от почти комичната разлика в ръста им. Доверието й в Тим открай време бе малко детинско, защото неговата огромна мускулна сила вървеше ръка за ръка с невъзмутимото му спокойствие, хватката му върху света отвън и непоколебимата му преданост към нея.

— Не става дума за бизнес — каза той. — Нещо лично е. Мисля, че можеш да ми помогнеш.

Тя се почувства затоплена от дланите му и успокоена от усмивката му в огледалото. Каква глупачка беше да го смята за вързан в кърпа през цялото това време! Какъв късмет имаше да притежава приятел като него. Може би бе дошло времето да се разплати за тази благодат.

— Много добре — каза тя, докосвайки ръката му със своята. — Значи решено.

Вечеряха в „Микелини“ — любимият им италиански ресторант в Гринич Вилидж. Тук бяха отбелязали не един празник и „вечер на траур“, в съответствие с пиковете и спадовете в съдбата на „Лора ООД“ през изминалите три години.

На масата имаше една-единствена бяла роза. Това бе обичайният жест на обич от страна на Тим, когато имаше по-специална причина да бъдат заедно.

Лора не можа да вкуси повече от няколко хапки, но тази вечер Тим не я укори за слабостта й и липсата на апетит. Тя се чувстваше странно отпусната. Сякаш беше извън себе си, разпръсната сред приглушените звуци на чашите и приборите, на стъпките на келнерите по килима и откъслечните разговори. С благодарност изпи виното в чашата си, защото то сгряваше замръзналите й вътрешности.

Когато донесоха кафето, тя погледна Тим. Очите му безмълвно я наблюдаваха.

— Е? — усмихна се Лора. — Какъв е проблемът?

Помисли си за сестра му и семейството му в Ирландия.

Какво можеше да има наум? Странно, но не изглеждаше разтревожен. Вместо това, видът му бе по-скоро възбуден, сякаш криеше някаква пакостлива тайна.

— Не съм сигурен как да започна — каза той, докосвайки малката си чашка еспресо с такава голяма длан, че тя би се уплашила да не счупи крехкия порцелан, ако не знаеше, че пръстите му никога няма да повредят нищо.

— Виж, Лора, ти си човекът, на когото вярвам най-много на този свят. Всъщност ти си единствената личност, на която наистина имам доверие. Затова ще поискам съвета ти по един много личен въпрос.

Тя кимна.

— Давай.

— Има едно момиче — каза той. — Познавам я от доста време. Приятели сме. Но едва неотдавна осъзнах, че съм лудо влюбен в нея.

Той се спря.

— Е добре, това не е съвсем вярно. Знаех го и преди. Много дълго време се опитвах да се убедя, че само я харесвам и й се възхищавам. Но знаех, че има и друго нещо. Сега не мога да го крия повече. Проблемът е в това, сме приятели твърде отдавна и аз се страхувам да й го призная. Може би за нея съм чисто и просто една стара обувка. Може би тя отдавна е решила, че нищо повече не може да има помежду ни.

Той погледна Лора.

— Какво би направила ти на мое място? Ще го кажеш направо, или ще си мълчиш? Аз не мога да продължавам повече така. Направо ще умра, ако продължавам да тая чувствата си.

Лора размишляваше над думите му. Какъв късмет имаше той да обича някого! Дори ако тази някоя бе негова близка позната и си нямаше понятие за това. Той поне можеше да гледа любимото лице, когато поиска, и да чува гласа й…

Но, разсъждаваше тя, човек трябва да хване всичкото щастие на този свят, което може. И ако му е съдено да претърпи поражение, да се изправи пред него, без да се бави. Защото, ако не действа бързо, шансът може и да го отмине.

— Кажи й — рече твърдо тя. — Не чакай. И не се плаши, Тим. Тя вероятно е луда по теб. Не ти ли е дала някакъв знак?

Той поклати глава.

— И да го е направила, аз съм бил прекалено дебелокож, за да забележа. Там е цялата работа. Не съм достатъчно умен, за да се справям с този вид бизнес. Твърде груб човек съм, Лора. И дори само поради тази причина, тя вероятно няма да ме иска.

— Въпреки всичко, кажи й, Тим — настоя Лора. — Ти си прекалено строг към себе си. Освен това защо да оставяш на случайността нещо толкова важно? Най-лошото, което можеш да направиш, е да запазиш чувствата си в тайна от онзи, когото те засягат най-много.

— Искаш да кажеш, да я помоля да се омъжи за мен?

— Ако това е, което искаш. — Тя кимна. — За бога, Тим, тя вероятно копнее по теб през всичкото това време. И всъщност сигурно вече се е отказала да се надява. Сега трябва да й го кажеш направо, преди да започне да търси другаде — ако вече не го е сторила.

Лора изрече тези неща с убеденост, която изуми дори самата нея. И макар да бе искрена, думите й звучаха някак кухо и чуждо в собствените й уши. Как можеха мъртвите да си въобразяват, че имат право да съветват живите?

Тим сега изглеждаше по-тъжен, сякаш усетил безнадеждността в душата й.

— Само почакай и ще видиш — продължаваше Лора. — Ще я направиш най-щастливото момиче на света.

— Ами ако тя каже „не“? — попита скептично той.

— Няма да го направи — усмихна се Лора. — Познавам жените. Ти си прекрасен човек, Тим, и много красив и желан мъж. Където и да отидеш, жените те забелязват. И сам го знаеш. Ти си мил, силен и добър…

Той се разсмя.

— Ако търсех комплименти, значи съм попаднал където трябва. И все пак ако тя каже „не“?

— Тогава няма да бъдеш по-зле отсега — отвърна Лора. — Поне ще знаеш какво е положението. Освен това този свят е твърде несигурен, за да чакаме нещата сами да се случат. Грабни щастието си, Тим. Бори се за него. Дори да загубиш, поне ще знаеш, че си опитал. Само това има значение.

Лора слушаше уверената мъдрост в думите си и съзнаваше, че те изразяват тъкмо онази най-важна истина, която самата тя бе подминала. Приятно й бе да я произнесе на глас, защото голяма част от болката й излезе навън заедно с думите.

Но случилото се след това изтри усмивката от лицето й.

Тим извади отнякъде малка плюшена кутийка, увита със златна панделка и я постави на масата пред нея.

— Отвори я — каза той.

Тя вдигна поглед към него. Хладната зеленина на очите му бе потъмняла и сякаш я притегляше като бездънно езеро.

Помежду им настъпи тишина, застинала и многозначителна. Кутийката стоеше на бялата покривка — мъничък предмет, който сякаш порасна пред очите й и включи в себе си цял един свят, мамещ я да навлезе в него и да го изследва.

Хитрата сврака с двата крака. От дъното на паметта на Лора изплува старата поговорка, с която майка й я предупреждаваше, когато детското й любопитство я изкушаваше да извърши някоя беля в старата къща в Чикаго. Майка й бе мъртва отдавна, но предупреждението все още звучеше в ушите на Лора със странна сила.

Тя не смееше да зърне истината, която я гледаше в лицето. Искаше й се да затвори очи и да си вземе обратно думите, произнесени толкова необмислено.

Но нещо повече от любопитство я подтикваше да отвори кутийката. Силата, събрана в нея, бе достатъчно голяма, за да я погълне цялата, да погълне миналото й и да насочи стъпките й накъдето пожелаеше, независимо от нейните страхове и изгубени надежди — независимо от всичко.

Само да я докоснеше, само да я отвореше.

Зави й се свят. Тя безпомощно видя как ръката й се вдигна сякаш от само себе си, бавно взе малката кутийка, докосна панделката. Кутийката се отвори. Вътре имаше малък, но избран с прекрасен вкус годежен пръстен, чийто диамант блестеше като талисман в приглушената светлина.

И този отблясък сякаш припламна от камъка в зелените очи на Тим Риордан, които нито за миг не оставяха нейните.

— Аз… — опита се да говори Лора, но думите не идваха.

— Твоята мярка е — каза той. — След всичкото това време познавам ръцете ти много добре, Лора. Ще ти стане, обещавам.

Сега тя видя как една голяма длан покри нейната и пръстите й обхванаха всичко — ръката й, кутийката и пръстена тъй лесно, че тя се почувства смалена от съдба, безкрайно по-могъща от нея.

— Обичам те, Лора — каза Тим.

Тя затвори очи, без да мисли. Ехото на думите звучеше в ушите й като химн. Въпреки волята си почувства някакво изкусително съгласие във всичките си сетива.

— Обичам те от първия ден, в който те видях — говореше той. — Когато изкачих стълбите до онзи тъмен апартамент и видях приличащата на мъничък ангел жена с устни, пълни с карфици и летящи над плата пръсти, загубих сърцето си. Веднага разбрах какво е липсвало на всички жени, които съм познавал, и причината, поради която не съм могъл да ги обичам, да им имам доверие, да ги уважавам — всичко това беше в теб. Ти представляваше жената, която бях чакал, но хиляди пъти по-красива от мечтите ми.

Той въздъхна.

— Знам, че мина много време. Оставих те да свикнеш с мен. Оставихте да мислиш, че искам само приятелство. Не трябваше да го правя, но ти бе толкова нежна, Лора, толкова крехка и чиста… Само присъствието ти в една стая с мен стигаше, за да ме накара да се почувствам като слон в стъкларски магазин.

Дланта му обви нейната.

— Но колко исках да ти кажа, че те обичам, че те обожавам, че бих дал всичко, за да прекарам остатъка от живота си с теб. Мълчанието ми бе най-тежкото изтезание, което някога съм изтърпявал. Казвам ти го сега, защото ще се пръсна, ако се опитам да го задържа още в себе си. Обичам те, Лора. Искам те за своя жена. С теб ще бъда най-щастливият мъж на земята. А без теб съм нищо. Кажи „да“, Лора. Кажи, че ще станеш моя жена.

Докато той говореше, очите й се отвориха. Сега бяха пълни със сълзи, а ръката й трепереше над мъничката кутийка.

Той забеляза вълнението й и нежно я погали. Изглеждаше засрамен от себе си.

— Съжалявам, Лора. Не ми позволявай да те насилвам. Боже мой, какъв глупак съм. Та нали тъкмо ти ми даде куража да те попитам. Просто ми отговори, каквото ти подскаже сърцето. Не се страхувай да кажеш „не“, ако го чувстваш. Ще го понеса като мъж.

Лора погледна в очите му и видя настойчивата молба в техните дълбини. Той оставяше бъдещето си в нейните ръце. Тя можеше да го направи щастлив или да го обрече на болката, която го измъчваше отвътре дори и сега.

Той означаваше толкова много за нея! Именно гордостта му от нея, непоколебимата му подкрепа я подтикна към всичките й постижения през тези изминали години и й даде безценното равновесие в момента, в който тя вече смяташе, че водовъртежът на живота й ще я погълне. Тим представляваше самата земя, върху, която тя стъпваше.

И сега тя се изправи пред истината. Действително тя винаги бе знаела, че той я обича. Любовта му бе неотделима част от онази топла защита, с която я покриваше не само когато бяха заедно, но и когато оставаше сама. Самото й съзнание за присъствието на Тим на този свят го правеше поносимо за нея място.

И това се дължеше на любов, тъй сигурна и силна, че нищо не можеше да отслаби нейното постоянство. Защо тя никога не го бе осъзнала, след като то представляваше такъв основен факт в съществуването й?

Той ме обича, Тим ме обича…

Само преди пет минути тя се чувстваше по-самотна от всякога през живота си. Но сега звукът на гласа му и докосването на неговата длан проникваха в студената й, мъртва сърцевина и я затопляха, връщаха я обратно към живота, въпреки упоритостта на нуждата й да се скрие от света.

Дланта му все още покриваше нейната. Очите му я гледаха, пълни с успокоение и все пак опияняващи и опасни.

Някакво изкушение бързо нарастваше в нея. Сякаш звукът на тези три малки думи бе освободил дух от бутилка, който сега стоеше надвесен над нея, готов да парализира волята й и да я превърне в нов човек, способен да извърши неща, които допреди миг е смятал невъзможни.

Тя усети как един глас се надига в нея, изскочил от тази невидима промяна, изпълва я цялата и бързо излиза на повърхността, предизвикан от силата на неговата и слабостта на нейната воля.

Кутийката беше отворена. Той поставяше пръстена върху пръста й. Капитулацията вълнуващо я изпълваше, защото сега тя не беше сама и никога вече нямаше да бъде самотна, ако го оставеше да направи каквото поиска.

— Е? — попита той в очакване, подобно на момче. Тя отново видя онази любопитна светлинка на немирство зад болката в очите му, сякаш той знаеше, че защитата й не може да се сравни със силата на любовта му.

Лора затаи дъх. Пръстенът на ръката й се присъедини към неговия глас, за да разклати остатъка от равновесието й. Падането й бе прекалено сладко и упойващо, за да му противостои.

— Да, Тим — каза тя, правейки последната крачка, като измъкна земята изпод собствените си нозе, за да се задържи за ръката му като за единствената връзка с живота, способна да я спаси от самата нея. — Ще се омъжа за теб.