Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (1)

Пролог

1964 година

Историята рядко си прави труда да хвали съмнителните герои, открили първи великите й нещастия.

По-късно през седмицата, когато всичко бе приключило и почти всеки в и извън Вашингтон можеше да почувства как съдбата на нацията се обръща във възможно най-лоша посока, шепа вестници щяха да си направят труда да съобщят, че именно Дан Агир, нащрек въпреки монументалното объркване около Хейдън Ланкастър, беше помислил за Бес и бе отишъл да я потърси.

И беше я намерил.

Съвсем разбираемо, службите, прилагащи закона, се намираха в хаос тази нощ. Десетки агенти бяха изпратени да охраняват всички кандидати. Разбира се, никой не вярваше, че това наистина е необходимо, тъй като опасността бе отминала. Демонстрацията на горда полицейска сила имаше по-скоро показен характер, а не представляваше истинска защита. Най-лошото вече бе станало и не можеше да се поправи.

Но Дан Агир, бродейки из непознатия щаб на федералното бюро за разследване и сравнявайки лениво неговия спретнат вид с прашната разруха в стаята на собствената си детективска група в Ню Йорк, започна да се пита какво ли става с жената на Ланкастър. Обади се на агента, отговарящ за къщата в Джорджтаун^[1], за да провери.

— Тя спи — отвърна онзи. — От единайсет и половина е на приспивателни. Дадоха й секонал и заспа моментално.

Дан погледна часовника си. Показваше два и половина сутринта. Размисли за миг.

— Кога я видяхте за последен път? — попита той.

— Един от нашите хора е на пост пред вратата й. Не помня кога влизах за последен път. Вероятно преди половин час, или един. Казаха да не я безпокоим. Исусе, след това, което е видяла снощи…

— Имате ли нещо против да я погледнете заради мен? — попита Агир.

Настъпи мълчание. Агир можеше да почувства неприязънта на ФБР поради молбата за услуга, отправена от външен човек. Бюрото не търпеше някой да му дава акъл, а най-малкото някое нюйоркско ченге.

— Вижте, полицай, как казахте, че ви е името?

— Агир. Дан Агир.

— Вижте, Дан. Аз изпълнявам заповеди. Казаха ни да я приспим, да я заключим горе и да седим пред вратата. Сега, ако вие искате да промените тези заповеди…

— Много добре — прекъсна го рязко Дан. — Джим Киприани е някъде тук наоколо! Налага ли се да го карам да ви моли, или ще ми окажете тази любезност?

Агентът веднага се стъписа от името на началника си.

— Не, всичко е окей. Ей сега ще проверя.

Агир чу как слушалката беше хвърлена безцеремонно в къщата в Джорджтаун — къща, която той лично никога не бе виждал. Можеше само да си представи живота на Ланкастърови там през последните седем години, през които Ланкастър се издигна от млад сенатор до прага на Белия дом.

Кой би помислил, че всичко това е водело към снощната развръзка? Агир поклати глава. Съществуваха твърде много тайни и в най-обикновената човешка съдба, твърде много мистерия. Човек можеше да погледне само в тесен коридор от живота на хората, сякаш през дупката на ключалка. Останалото оставаше в сянка.

И все пак за едно тренирано око и малкото, което можеше да се види, пращеше от многозначителни неща, прекалено тъмни, за да се пропуснат. Тазвечерните събития, сега вече историята, се случиха само защото никое опитно око — включително това на Дан — не си направи труда да погледне в правилната посока.

Миналото обаче си е минало. Сега Дан Агир трябваше да мисли за настоящето. Искаше да се увери, че Бес Ланкастър е безопасно изолирана в къщата си за през нощта. Защото в противен случай, ако тя бе свободна, всичко се променяше. Историята, вече приключила в очите на потресената, скърбяща нация, можеше да се окаже недовършена.

Някакво неопределено напрежение обхвана Агир, когато паузата в другия край на телефонната линия прекалено се удължи.

И тогава най-после някой вдигна слушалката. Като фон се чуваше суматоха, подсилена от напрегнати, викащи гласове.

— Исусе — рече гласът в мембраната. — Нищо не разбирам. Трябва да се е преструвала на заспала. Беше така бледа, толкова не на себе си… Приличаше на ранена сърна.

— Значи се е измъкнала? — попита Агир.

— Преди не повече от час. Прозорецът е затворен. Затова никой от хората ни отвън не е заподозрял нищо. Господи, нищо не мога да разбера.

— Добре — каза Агир, потискайки проклятието на устата си. — Благодаря ви.

Той затвори и се втурна в препълнената с хора съседна стая. Едрият, дебел Киприани, чийто припрян нрав и смачкан вид го отличаваха от еднотипните джентълмени в негово подчинение, пребледня, когато чу новината.

— Веднага изпрати хора във всяко от жилищата на Ланкастър — нареди той на помощника си. — Някой да отиде обратно в канцеларията му, а също и във всички щабове на кампанията. Мамка му…

Офисът, представляващ допреди миг сцена на смълчан размисъл, докато агентите чакаха да свърши дългата нощ, избухна в движение. Вдигаха се телефони, блъскаха се врати от излизащите оперативни, бързащи да изпълнят заповедите.

Дан Агир се облегна на бюрото на Киприани, безразличен към данданията наоколо.

Трябваше да го предвидя.

Никога не се бе срещал лично с Елизабет Ланкастър. Но знаеше за нея достатъчно, за да предвиди, че може да поднесе такава демонстрация на отчаяно коварство. Тя не би приела унищожаването на своя свят, легнала в собствената си спалня, упоена от безразлични държавни агенти.

Би предприела някакво действие.

И Дан Агир единствен сред мъжете тук тази нощ имаше известна представа какво именно може да бъде то.

Той гледаше Киприани — свестен мъж, но ограничен от организацията, за която работеше. ФБР вършеше много добре определен тип работа. Но затруднението, пред което бяха изправени сега, излизаше извън техните утъпкани пътища. Защото те никога не бяха познавали добре Хейдън Ланкастър, сенатор и кандидат за президент на Съединените американски щати. А очевидно не познаваха и жена му.

Дан Агир обаче ги познаваше.

Откриването на Ланкастър снощи и скритият смисъл в последвалото бягство на жена му към неизвестната й цел бяха минало. Отдавна, без сам да го съзнава, Дан Агир държеше ключа към това минало. Но разбра неговия смисъл едва преди няколко часа.

Добре, по-добре късно, отколкото никога. Сега той знаеше накъде бе тръгнала Бес.

Вдигна телефона и набра един междуградски номер.

— Тук е Агир — каза, щом оттатък отговориха. — Слушай, налага се да се прибера незабавно. Ще ми трябва бърз превоз до Ню Йорк.

Погледна часовника си. Чудеше се с колко време разполага. Ако бе тръгнала през последния час, със сигурност щеше да стигне преди нея. В края на краищата налагаше се да се придвижва скришом, докато той само трябваше да скочи в полицейския самолет или хеликоптер.

Хвърляйки мислено ези-тура, реши да не казва на Ню Йорк нищо повече за историята. Те вероятно и без това нямаше да повярват.

Докато излизаше забързано от щаба, се опита да потисне чувството, че потъва. Струваше му се, че тази вечер съдбата приключва недовършената си работа. Може би нямаше човешки мозък, способен да предвиди случилото се. Може би човешка ръка не бе в състояние да спре каквото още имаше да става.

Семената бяха посети толкова отдавна… Сега, когато ужасните плодове бяха вече узрели, те щяха да отнемат онези човешки животи, които пожелаят и може би, може би… да пощадят други.

Този на Лора?

Това беше въпросът. И така, Дан Агир остави обърканото ФБР и се запъти сам в нощта да направи каквото бе възможно за Лора.

 

 

Офисът се осветяваше само от настолната лампа със зелен абажур на бюрото. През прозорците се виждаха очертанията на сградите в Олбани — безличен фон за седалището на правителството на една велика държава.

Сенаторът седеше в голямото си кресло зад бюрото по риза с къси ръкави и тиранти. Сакото му висеше на закачалката, стояла някога в офиса му във Вашингтон. Тя бе сувенир от Първа сенатска зала, използвана до 1859 година, и според легендата бе приемала шапките на Уебстър и Клей^[2], както и на осъществилите покупката на Луизиана.

Видът й го изпълваше с ирония и съжаление. Подобно на много от другите му притежания, това бе реликва от времето, когато обстановката край него отговаряше на огромната му власт. Власт, която му бе отнета от Хейдън Ланкастър.

Той погледна надолу към голото момиче на килима пред себе си. Тя го гледаше отдолу с любопитен и знаещ поглед. Ръцете й леко се движеха по коленете му. Косата й падаше назад върху стройния гръб.

Той виждаше зад главата й като кремав контур сочните полукълба на нейния ханш.

Парфюмът й изпълваше опушения офис. Дрехите, в които бе пристигнала — прилепваща копринена рокля, прозрачни чорапи, малък черен сутиен и пликчета — бяха разхвърляни по пода, нападали по време на бавния стриптийз, извършен от нея преди малко. Носеше обувки с остри токове, без съмнение готова за всяка прищявка, но ги свали, щом разбра, че са неподходящи за пожеланото от него.

Беше толкова млада! Под вечната маска на призванието й сигурно нямаше повече от двайсет и две или двайсет и три години. На тази възраст дъщеря му се бореше в колежа, все още пристрастена към шоколада и трогателно несигурна дали изборът й на историята като главен предмет е бил в края на краищата правилното решение. Просто едно момиче…

Но коленичилото пред него създание бе разделено от физическата възраст с пропаст, по-дълбока дори от нейния ламтеж към обещаните й пари. Затова и очите й зад изпълнения с игрива властност поглед бяха толкова празни.

Трябваше да признае, че тя заслужаваше похвала. Във всяко отношение владееше професията си великолепно. От момента, в който дойде — осезаемо, чувствено присъствие, почти прекалено красиво за вярване, тя забеляза мрачното му настроение и нагоди съответно прелъстяването си.

Позата й, изправена или седяща, бе предизвикателна, а всяко движение на ръцете й изглеждаше някак неприлично — докато докосваше старото сенатско перо в мастилницата на бюрото, прекарваше пръст по облегалката на дивана или доближаваше чашата с шери до устните си. Когато вдигна чукчето, подарено му преди десет години от лидера на мнозинството във Вашингтон — едно от няколкото, все още запазени от колекцията на самия Калхоун — то изглеждаше напълно като инструмент за перверзни.

Тя разбираше, че някога е бил важен човек, и непрестанно му хвърляше коси погледи, дори докато разглеждаше снимките му с Айзенхауер, Рузвелт, Труман и останалите на стената зад бюрото, а всичките й движения приличаха на фигури от същинския тържествен танц, който щеше да изпълни, щом разбереше какви бяха личните му предпочитания.

Но той не й казваше. Може би защото това бе част от предпазливата му природа на политик. Или може би в светлината на катастрофата от последните дни просто не знаеше какво иска. Всъщност не беше сигурен защо я покани. Сексът като че ли бе последното нещо, върху което можеше да се съсредоточи тази вечер.

Но желаеше по някакъв начин да има някой край себе си. Никога не се бе чувствал толкова самотен.

Тъй че тя бе тук.

И започна да говори мръсотии още преди да се разположи удобно на дивана. Момиче като нея нямаше време за губене.

— Защо ме гледаш така? — попита го тя с дълъг, бавен поглед, който сигурно представляваше едно от най-силните оръжия в арсенала й. — Мисля, че съзнанието ти е малко мръсно. Мога да го почувствам оттук, така че не се опитвай да отричаш.

Тя остави питието си и се изправи пред него с полюшващо се стройно тяло, сложила ръце на хълбоците.

— Коя част на едно момиче харесваш най-много? — го попита, сваляйки ципа на роклята си тъй, че тя се свлече леко на пода, разкривайки матовите й крайници, черния сутиен и пликчета, подобни на тъмни цветя.

— Какво ще кажеш за това? — разкопча сутиена и прокара пръст по твърдата си, красива гръд. Очите й го пронизваха в настойчив въпрос.

— Или ти харесва тук долу? — Тънките й ръце се плъзнаха под ластика на пликчетата, за да ги свалят до коленете. — Обичаш ли да играеш с момичета тук долу?

После направи гладък пирует, за да му покаже гърба си и красивите й бедра изпъкнаха зрели и чувствени пред него.

— Или харесваш най-много тази част? — промърмори тя с внимателен поглед през рамо. — Да не би да ти харесва там, където не би трябвало? Не те е срам…

Приближи се, падна на колене пред него и се усмихна.

— Боже, боже — мъркаше тя, докато сваляше ципа на панталоните му. — Ти си доста голям, нали?

Започна да играе с него. Майсторството на устните и пръстите й го изуми. Ласките й напомняха прегледа на опитна медицинска сестра, чиито движения са автоматични, бързи и плавни, за да се свърши работата за възможно най-кратко време.

Това беше приятно. На почти медицинското безразличие в поведението й откликна едно перверзно ехо в собствената му празнота. Занаятът й бе най-старият и най-студеният на света. Тази прилика със самия него, може би повече от бруталното й изкуство, предизвика оргазма от слабините му по-бързо от очакваното.

Усещайки последната вълна, тя измърмори окуражително и заработи по-бързо над него.

В този момент телефонът иззвъня.

— Мамка ти!

Беше прекалено късно. Крайният спазъм бе настъпил, но шокът от внезапния шум развали удоволствието му. Той се изруга, задето не бе изключил апарата. Не очакваше някой да позвъни тази вечер. Сега трябваше да се обади.

— Какво има? — излая той раздразнено в слушалката, гледайки надолу към момичето.

Известно време слуша онзи отсреща сред пресекливото дишане на проваления си оргазъм.

Сетне изведнъж пребледня.

— Сигурен ли си? — попита той. — Кога е станало?

Момичето сега го гледаше отдолу с доста неприятен израз на нетърпение и объркване. Той послуша още малко, понечи да попита нещо, но премълча. Не можеше да повярва на ушите си.

— Ланкастър — въздъхна накрая. — Велики боже!

От другата страна явно му зададоха някакъв въпрос.

— Не — отговори той твърдо. — Засега нищо. Никакъв коментар най-рано до утре сутринта. За бога… Много добре. Дръж ме в течение тук, на този номер, освен ако не се обадя да ти наредя друго.

Той затвори телефона. За момент изглеждаше потънал в размисъл, загледан в нощното небе навън през прозореца.

После сведе очи към момичето долу. Тя изглеждаше едновременно дистанцирана и обидена. Знаеше, че сега изпълнението й е вече забравено. Бизнесът бе изместил удоволствието.

— Облечи си дрехите — рече Еймъри Боуз. — Можеш да си вървиш. — В повелителния му тон не липсваше нотка на симпатия. В края на краищата тя направи каквото можа.

Той потърси стодоларови банкноти в портфейла си и хвърли три на бюрото, докато тя навличаше бельото си. Не я видя как ги взе, преди да си сложи палтото на излизане.

Забрави за съществуването й. Мислите в съзнанието му го заслепяваха. Иронията в новината бе прекалена.

Ланкастър, помисли бясно той. Ти, кучи сине!

Дори по този абсурден, краен начин Ланкастър все пак успя да го победи. Защото сега завинаги щеше да остане герой. Беше спечелил сърцата на публиката. Именно това, повече от всяка друга победа, Боуз искаше да избегне.

Ланкастър вън от играта — това, за което Боуз се бе борил през цялото време — но като победител. Един вечен победител в очите на света.

Еймъри Боуз поклати глава, чудейки се на тази прекалено тънка дори за неговия лукав политически ум подигравка. Бе свикнал на превратностите в ежедневната политическа реалност, но случилото се тази нощ спадаше повече към мистериите на съдбата, отколкото към обикновените човешки дела.

Значи така се правела историята, размишляваше Еймъри Боуз, най-сетне усмихнат, когато вратата на офиса се затвори и той остана сам със себе си и с представата за усмивката на Ланкастър.

 

 

Гара Юниън в Чикаго беше почти пуста. Часовникът над портала, водещ към коловозите, показваше четири часа и осем минути сутринта.

Разпръснати тук и там, шепа сънени пътници чакаха, сякаш бяха нощна стража. Имаше един моряк, заспал с глава върху мешката си, и късата му военна прическа го правеше да изглежда много млад и уязвим. Наблизо хъркащ пияница се опитваше да изглежда колкото се може по-благонадеждно дори и в съня си, за да избегне изхвърлянето навън в ранни зори от ченгето на гарата.

Жена с две тежки платнени пътнически чанти, огромна сламена кошница и две спящи деца седеше сковано на една от масивните пейки, загледана в нищото. Тя очевидно бе емигрантка и без съмнение отиваше да се срещне, някъде със своя съпруг. Наблюдаваше обетованата земя на Америка с поглед, притъпен от агресията на чуждото и може би от неприветливата върволица на дузина сиви чакални преди тази.

Единственият дежурен продавач на билети седеше оклюмал зад зарешетения си прозорец, без да обръща внимание на списанието с голи момичета на бюрото, подпрял брадичката си с длан. Някъде свиреше радио.

Внезапно тихи стъпки нарушиха покоя му и той неволно преглътна, съзирайки появилата се пред него изумително красива млада жена. Тя носеше светъл шлифер, под който се очертаваха формите на сладки млади гърди. Мъжът почувства движението на бедрата й под тънкия гладък плат. Багажът й се състоеше единствено от дамската й чанта и един малък куфар.

— Да, мадам — изтърси той с малко пресилена галантност. — Какво мога да направя за вас?

Тя хвърли поглед към пустата гара зад себе си.

— Кога заминава следващия влак?

— За къде? — Погледът му бе прикован върху меката извивка на устните й и намека за усмивка в очите, които го гледаха през решетките.

— Зависи — каза тя.

Той запрелиства разписанието си.

— Имам един експрес до Албукърк след десет минути. Пристига там около осем часа утре вечер. О, нека погледна, специалния за Лос Анджелис. С него ще пристигнете в сряда сутринта. После има редовни влакове за Ню Йорк, Филаделфия или Вашингтон…

Тя поклати глава.

— Не, не за там — каза.

Отново красотата й го плени. Косата й беше кестенява, свежа и вълниста. Очите й с цвета на аквамарин блестяха с момичешка откровеност и намек за игрива чувственост.

— Или — продължи той, сваляйки с мъка поглед от нея — има влак в четири и трийсет до Лас Вегас и оттам още на запад. Ще пристигнете по тъмно. Трябва да е доста топло там по това време на годината…

— Лас Вегас — повтори тя. — Мястото звучи приятно. Първа класа, моля.

— Да, госпожо. — Той се пресегна, за да й откъсне билет, оглеждайки в същото време тайно топлите й страни и блестящите очи.

Тя се озърна наоколо, докато той приготвяше билета. Пеещият глас по радиото — ясен баритон, отекваше глухо в мраморния под и стените. Обърна внимание, че в песента се говореше за любов и загуба. Заслуша се за момент, преди да се обърне отново към билетопродавача.

— Двайсет и три и петдесет — тъкмо казваше той.

Тя бръкна в чантата си и извади петдесетдоларова банкнота.

— Чухте ли голямата новина от Вашингтон? — попита мъжът, докато бъркаше в чекмеджето за рестото.

— Голяма новина? — Тя повдигна въпросително едната си вежда.

— Онази работа с Ланкастър. — Той поклати глава. — Страшна история. Ужасно нещо. Такъв симпатичен млад човек. Ами аз си мислех, че ще стане следващият ни президент. Бях готов да гласувам за него. Но човек никога не знае, госпожице. Просто нищо не можеш да предвидиш.

Тя кимна и следа от предпазливост помрачи израза й на учтив интерес.

— Пише за това в сутрешния „Трибюн“ — добави продавачът, посочвайки щанда за вестници в дъното на чакалнята.

— Благодаря ви — рече жената.

— Живеем и не знаем какво ще стане утре — повтори той с въздишка. — Това е всичко, което мога да кажа за тоя лъжовен свят. Не знаем, и това си е.

Загледа я как прекосява чакалнята. Крачеше леко и елегантно, а движенията й бяха изключително сдържани и женствени. Насочи се право към вестникарския щанд.

Купи си един „Трибюн“ от възрастната жена, която продаваше шоколадчета, цигари и вестници, и седна на една от празните пейки.

Погледът й дълго остана на първата страница. Заглавието бе огромно, но историята бе дадена само в общи линии и представляваше извънредна статия, включена прекалено късно във вестника. От нея се разбираха единствено голите факти.

Затвори очи и дълго остана така, без да изпуска от ръце вестника. Гласът по радиото пееше за раздяла и неувяхваща любов.

Нямаше как да види билетопродавача, чийто очарован поглед все така не се откъсваше от нея иззад зарешетения прозорец на стаичката му.

Той не се мъчеше да отгатне мислите й, тъй като вниманието му бе приковано от показващите се под шлифера красиви крака и разкошната й коса, падаща до раменете.

Ланкастър, мислеше си тя. Как, за бога…

Историята я бе шокирала; това бе последното нещо, което можеше да очаква. Тя, която по-добре от всички останали познаваше довчерашната позиция на Хейдън Ланкастър и какво щеше да се случи с него и страната. Работила бе то да се случи, и то почти с цената на живота си.

А сега всичко се оказа напразно.

Помисли си за Еймъри Боуз. Острият й ум работеше бързо, опитвайки се да свърже нещата. Случилото се с Ланкастър трябва да бе дошло отляво. Боуз едва ли е имал пръст в него. В края на краищата сега плановете на Боуз за Ланкастър бяха вече минало.

Благодарение на нея. Благодарение на Лесли.

И все пак то се случи. В този напреднал стадий, когато всичко беше вече решено и прахът от битките се слягаше около нозете на бъдещия президент на Съединените щати — човекът, номиниран и почти избран. И въпреки всичко то се случи.

Лесли сгъна вестника и го остави на пейката до себе си. Отново затвори очи както поради продължаващото изумление, така и от умората на дългото пътуване.

Изведнъж, се сети за Бес. Как ли се чувстваше тя тази нощ? Беше ли разочарована? Съсипана? Или може би изпитваше тайно облекчение, че войната най-накрая бе приключила и последната битка бе изведена до своя край?

Лесли нямаше представа. В крайна сметка тя едва познаваше Бес. Пътищата им се бяха пресекли само за един мимолетен миг, благодарение на Еймъри Боуз.

И все пак именно Лесли бе направила единственото нещо, което можеше да спаси всичко за Бес — и за нейния съпруг.

О, хайде стига.

Някой веднъж бе казал, че светът е калейдоскоп. Леко завъртане, и всичко вече е различно. Всички фрагменти от форма и цвят са хвърлени в нови позиции и непознати съотношения. И дори правилата на играта се променят завинаги.

А отчаяните планове и мечти на играчите са напълно забравени.

Тя погледна билета в ръката си. Лас Вегас. Мястото, където хвърлянето на зара или прищявката на танцуващото в рулетката топче решаваха съдбите на човешки същества. Защо не? Щеше да е добро място за нея да изчака развитието на събитията.

Погледна към пейката, където жената емигрантка седеше неподвижно, обгърнала раменете на спящите си деца. Америка сигурно й се струваше груба и бездушна страна, посрещнала студено тревогите й и оставила я сама да забрави родината и да се приспособи към странните нови предизвикателства. А за децата й, толкова мънички сега, старата родина скоро щеше да бъде само спомен. Дори по-малко от спомен — забравен сън, роден в тях, без да знаят, докато са бързали припряно към своето бъдеще. Бъдеще, което също щеше да разкрие козовете си твърде късно. Макар и само секунда по-късно, подобно на непредсказуемото топче на рулетката.

Красивото лице на Хейдън Ланкастър, видяно преди момент върху страницата на вестника, стоеше пред очите й като усмивката на котарака в „Алиса в страната на чудесата“, пълна с приумици и непостижимо очарование, съхранявани от някакъв загадъчен закон, който хората не бяха в състояние да схванат. Закон, от който никое човешко същество не можеше да избяга…

Всички залагания бяха спрени, всички обещания нарушени. Какво оставаше?

Лесли се усмихна. Оставаше животът. Лоша шега може би, но поне такава, която можеше да се чуе докрай. Боговете не струваха нищо, ако не бяха жестоки. И все пак те притежаваха едно особено чувство за хумор, твърде често неразбиране от онези, наричани техни пионки.

Тогава, Лас Вегас!

Защо не?

 

 

Дан Агир спря рязко своята кола без отличителни знаци и спирачките изсвириха в покритата с локви улица пред старото фабрично здание, където се намираше мансардата.

Той паркира колата и отвори вратата. Изскочи на тротоара и стъпките му прозвучаха зловещо във влажния нощен въздух. Входът се намираше пред него с очуканите си пощенски кутии и списъка на наемателите.

Натисна всички звънци едновременно. За момент, който сякаш продължи цяла вечност, нямаше никакъв отговор. После по домофона изпращя въпрос от един от апартаментите.

— Полиция, спешен случай — каза той високо. — Тук е детектив Агир. Моля, отворете вратата.

За негово облекчение след друга кратка пауза прозвуча бръмчене и той можа да отвори вратата. Познатият асансьор чакаше, но като си спомни колко е бавен, избра стълбището, прескачайки по три стъпала наведнъж.

Остана без дъх, докато стигне последния етаж. Спря на площадката и забеляза, че вратата на Лора беше затворена.

Почука един път, два пъти, държейки ръка върху дръжката на пистолета в кобура под мишницата. Никакъв отговор. Опита вратата. Не беше заключена.

Бавно, чукайки още веднъж, той натисна дръжката и отвори.

Надникна в дневната и пребледня.

Те бяха там заедно.

Веднага разбра, че е пристигнал твърде късно.

Имаше кръв навсякъде. Жените трудно можеха да се различат една от друга, защото и двете бяха покрити с отвратителен тъмночервен слой, който блестеше, тъмен и лепкав, под светлината на малката лампа.

Някакъв древен инстинкт му подсказа, че едната от тях е мъртва.

Тя лежеше с глава в скута на другата, която бе седнала, безучастно облегната на масивния диван.

Агир почувства как ръката му безсмислено стиска дръжката на тежкия пистолет под сакото.

Той въздъхна. Нямаше какво друго да прави, освен да разпита живата. Оставаше само тази най-тъжна част от работата му.

Приближи се до нея, коленичи и прочисти гърлото си.

— Какво се случи? — попита той.

Тя, изглежда, не го чу. Беше абсолютно неподвижна, загледана в нищото.

— Съжалявам — каза той. — Трябва да знам. — Докосна шията на мъртвото тяло, търсейки пулса. Такъв нямаше. Застреляна в сърцето, реши той. Вероятно от упор.

Живата жена все още гледаше в пространството, а ръцете й бяха заровени почти собственически в косите на мъртвата.

От пустотата в очите й го полазиха тръпки. Изглеждаше така, сякаш си бе взела сбогом с тази планета, и той се запита дали ще успее да я върне обратно.

После внезапно си спомни за момчето.

— Какво е станало с… — Той посочи спалнята.

Тя поклати глава. Това бе едва уловим намек за движение и първият знак, че осъзнава присъствието му.

Дан се изправи, отиде до вратата на спалнята и я отвори безшумно. Вътре на леглото имаше малка фигурка, покрита с одеяло. Кръв нямаше. Самият той бе баща и инстинктивно разбра след секунда, че момчето беше живо и дълбоко заспало. За да е съвсем сигурен, се приближи, дръпна завивките и ги остави обратно, щом видя малкото личице върху възглавницата.

Затвори вратата и се върна в дневната.

Тя все още седеше там на пода, прегърнала мъртвото тяло до гърдите си.

— Трябва да знам какво се е случило — каза той, като клекна до нея, — преди да повикам някой друг. Моля ви…

Очите й накрая се обърнаха към него, но без да се фокусират. Сякаш гледаха покрай лицето му нещо отвъд тази стая, отвъд тази нощ.

След време тихият й глас излезе като шепот, повтарящ въпроса му: „Какво се случи?“.

— Кажете ми.

Той докосна прогизналата й от кръв ръка. Тя не реагира. Плътта й изглеждаше неотзивчива, почти толкова студена, колкото и тази на мъртвата. Той знаеше, че скръбта причинява това. Живите бяха способни да влязат с единия крак в гроба на онези, които са били всичко за тях.

Тя сякаш се чудеше и веждите й се свиха замислено. После го погледна.

— Всички ние получихме онова, което идваше към нас — каза тя.

Той чакаше и я гледаше в очите.

— Не го видяхме да приближава — добави тя. — Но както виждате, то дойде. — Изглеждаше спокойна, сякаш проверяваше теорема. — Само да го бяхме видели.

— Не разбирам — каза той.

Сега очите й потъмняха.

— Нито пък аз — каза тя. Думите й като че затвориха врата пред него. Чувстваше как му се изплъзва някъде много далеч.

Сега тя залюля мъртвата жена в ръцете си, нареждайки тихо в нечуващите уши. Не можеше да разбере думите й, които излизаха като неясен, трескав шепот.

Това бе един страховит, свръхестествен звук. Макар значението им да му убягна, те сякаш му дадоха кураж да се изправи, да отиде до телефона, да направи онова, което трябваше.

Ние получихме това, което идваше към нас…

Той се изправи на крака и погледна двете жени под себе си. Едната мъртва, другата жива. Мъртвата изглеждаше странно спокойна, живата — нечовешки празна.

Дан Агир въздъхна. Беше виждал не едно убийство, но реалността на смъртта никога досега не го бе поразявала с такава сила. Тя сякаш поглъщаше стаята, времето, целия свят.

С усилие се запъти към телефона. Картините на стената танцуваха пред очите му — лица, чиито призрачни изражения придобиваха нов, тъмен блясък от своята близост със смъртта.

Не го видяхме да приближава.

Само да го бяхме видели…

Така да бъде, реши той. Нямаше какво повече да каже или мисли. Нейният собствен заупокоен химн бе достатъчен.

Твърде късно, каза си Дан Агир.

Твърде късно.