Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (77)

Двадесет и осма глава

Денят беше шести януари.

Лора пътуваше с метрото по посока на Гринич Вилидж. Беше си тръгнала от работа преди двайсет минути, след като се сбогува с Гейл Маклемър, новия мениджър на мястото на Тим в „Лора ООД“. Отиваше в новото си жилище — просторна мансарда на Уест Стрийт, отдалечена от градския шум, но с добър изглед и огромни прозорци, които я правеха идеална за фотографско студио.

Беше петък и Лора се връщаше у дома към новата си фотографска дейност. Сега тя разделяше времето си по равно между работата в офиса и фотографията вкъщи или навън. Във вторник и четвъртък вечер посещаваше фотографски курсове в училището „Парсънс“. През уикенда обикаляше надалеч в търсене на обекти и често пътуваше с влака до Кънетикът и Ню Джърси.

Новият живот се стовари върху Лора внезапно, предизвикан от собствения й импулс да остави миналото зад гърба си. Тя напусна апартамента в блока до Западен Сентръл Парк и веднага след Коледа се премести в мансардата. Оттогава полека подреждаше нещата си, като същевременно се мъчеше да следва и двете си кариери.

Намираше се на прага на най-голямата промяна — пълния отказ от дизайнерската работа и посвещаването си единствено на фотографията. По този въпрос съществуваше негласно споразумение между нея и сътрудниците й в „Лора ООД“, които разбираха, че скоро ще трябва да продължат без нея работата в компанията с нейното вече знаменито име.

Точно преди Коледа Лора получи телефонно обаждане от един редактор на списание „Фотография“, който й съобщи, че серията й от снимки на Алекс — нейният млад приятел от Южен Бронкс, е приета за публикуване през пролетта. Редакторът искаше да види още нейни работи и се изуми, когато разбра, че тя никога не е изучавала фотография.

Лора бе изпратила тази серия просто ей така, за да изпита таланта си. Не беше и предполагала, че влиятелно списание като „Фотография“ би могло да ги приеме. И когато това се случи, изпита нещо повече от обикновено щастие. Осъзна, че бавната метаморфоза, извършваща се от няколко години в живота й, сега бе приключила. Не можеше повече да се държи за миналото си. Беше дошъл мигът да тръгне напред към своето бъдеще. Възнамеряваше да получи диплома от „Парсънс“ и да стане професионален фотограф.

Друг път за нея нямаше.

Настроението й бе приповдигнато, докато се изкачваше по стълбите на метрото към улицата. Очакваше я цял уикенд с няколко фотографски проекта в Манхатън и на Стетън Айлънд. Трябваше да прояви и голямо количество заснет филм, а после да извади и снимките. Нямаше търпение да се прибере, да си приготви лека вечеря и да се залавя за работа.

Крачеше бързо в полумрака, понесла папката със скиците си и една нова, по-малка фотографска чанта. Вечерта бе студена и влажна — една от онези вечери, които карат нюйоркчани да проклинат, докато си пробиват път сред навалицата на път към дома. Но Лора не обръщаше внимание на нищо, потънала в мисли за предстоящата си работа.

Свърна в алеята, водеща към нейната сграда. Беше една от осемте наематели на тази стара постройка — фабрика за пиана допреди двайсет години, а сега прилична на пещера черупка, в която обитателите търпяха прахта и течението, за да се насладят на простора и светлината в апартаментите си, както и на великолепния изглед към река Хъдзън. Лора харесваше тази бохемска обстановка, защото сред нея се чувстваше свободна да се хвърли в новия си живот без страх, че може да изцапа ръцете си.

По средата на алеята бе спрял очукан стар автомобил и Лора трябваше да го заобиколи, за да стигне до вратата си. Неравният паваж бе покрит с локви от топящия се сняг и тя стъпваше внимателно, за да не си намокри краката. Ключовете вече бяха в ръката й.

Беше толкова улисана да гледа къде ходи, че онова, което се случи, я завари напълно неподготвена. По-късно щеше да се проклина заради невниманието си.

Докато се стараеше да заобиколи колата, предната врата се отвори, една мощна ръка я сграбчи и я издърпа върху широката предна седалка, преди да успее да извика.

После вратата се хлопна и нечия длан запуши устата й. Тя се мяташе на всички страни, опитвайки се безуспешно да изкрещи. Папката и фотографската й чанта останаха да лежат върху мократа алея.

И сама не знаеше как разбра, че това е Тим. Беше облечен с пуловер — тя почувства вълната му с бузата си. Имаше нещо странно и зверско в миризмата му, различна от онази, която тя помнеше. Но въпреки това го позна.

Опитите й за борба бяха напразни, защото в алеята нямаше никой, който да я чуе, още повече, че вратите на колата бяха затворени. При все това тя се бореше дваж по-трескаво с него, тъй като внезапно я обзе ярост от нахлуването му в живота й. Ритна таблото, опита се да го ухапе по ръката и замахна с всички сили срещу него.

Но той бе прекалено силен. Сграбчи двете й китки в едната си ръка, а с другата напъха парцал в устата й. После й сложи някаква забрадка на главата. Сръчността му я впечатли, но не я изненада. Тим открай време си беше сръчен в ръцете.

Въпреки съпротивата й успя да завърже двете й ръце отпред, а след това ги върза за дръжката на вратата откъм нейната страна. Наведе се, за да завърже и краката й, а после ги пристегна към някакъв прът под седалката, който тя не можеше да види.

Лора гледаше безпомощно навън през прозореца, а лицето й се намираше под долния му ръб, където никой не можеше да я забележи. Самата тя виждаше само покрива на сградата и падащия от небето мокър сняг. Чу как Тим излезе от колата, за да прибере папката и фотографската й чанта. Той ги хвърли на задната седалка, включи на скорост и бавно подкара по алеята.

Сега Лора за пръв път погледна лицето му. Стиснал зъби, той шофираше внимателно. Лицето му изглеждаше познато, но изражението на красивите му черти й беше чуждо. Въпреки студената решимост в очите му, тя усети, че той се намира във властта на нещо по-силно от волята му.

Поеха из градските улици, осветени от мъглявите улични лампи, докато стигнаха до шосе, за което Лора предположи, че е магистралата за Уест Сайд. По сградите, които виждаше през стъклото, разбра, че пътуват на север към Бронкс и Харлем.

Докато колата набираше скорост, Тим заговори.

— Не се страхувай — рече той с ясен, тих глас. — Намираш се в пълна безопасност.

С парцала в устата си, Лора не можа да отвърне нищо.

Тим спря за момент, сякаш обмисляше предварително подготвена реч. После кимна сам на себе си и продължи.

— Доста мислих по нашия въпрос — каза той, вдигайки поглед от пътя към огледалото за обратно виждане. — И честно да ти кажа, Лора, не мисля, че имаш вина. Ти постъпи прибързано и… емоционално. Изпаднала си в паника и в известен смисъл аз не те виня за това. Била си объркана и уплашена. Но ти тегли калема на брака ни, преди да знаеш всички факти. Ако има нещо, което съм научил в бизнеса, то е, че човек трябва да разполага с всички факти, преди да вземе решение.

Тим отново кимна на себе си, сякаш доволен от собствените си разсъждения. Не се обърна към нея, а продължаваше да гледа пътя отпред.

— Нужно ти е… Необходимо ти е нещо, с което да направиш сравнение — продължи той. — Ето защо аз ти давам тази възможност. Виждаш ли, когато взе прибързаното си решение, ти се намираше под въздействието на обстоятелства, които важаха тогава, но може да не важат… да не важат утре или, да речем, идната седмица.

Под това донякъде високопарно негово изявление Лора успя да долови нещо нервно и несвързано, което още повече я уплаши. В него имаше някакво налудничаво напрежение, което премерените му думи неуверено се мъчеха да контролират.

— Както вече казах, затова ти давам тази възможност — каза той. — Възможността да се върнеш към нещата такива, каквито бяха в началото. След като ги видиш веднъж и опресниш паметта си, ще можеш да ги сравниш със… със случилото се и… да сравниш двете неща. Ще видиш къде си сгрешила — къде и двамата сме сгрешили — и ще разбереш.

Тим за пръв път сведе очи надолу към нея. Погледът му беше замъглен. Всъщност той не виждаше нея, а някаква своя фантазия, отчаяна мечта, скалъпена, за да върне обратно времето и да накара кошмарите му да си отидат.

— Защото това е всичко, което искам — продължи той. — Да разбереш. Да си направиш труда да разбереш. Виждаш ли, тук ти ме разочарова, Лора. Ти дори не се опита да разбереш. Просто избяга от мен, избяга от брака си и се заобиколи с цяла армия, за да ме държиш на разстояние. Аз не заслужавах това, Лора. Бракът ни не го заслужаваше.

Той млъкна, сякаш доволен от собствената си логика. Със същия успех можеше да говори и на събрание, толкова безлични бяха думите му.

— Съзнавам, че бяха направени грешки и от двете страни. Аз още тогава, както и сега, съм готов да разбера, да простя, да поправя нещата. Направил съм своите грешки; търся само шанса да ги поправя. Но ти не ми даде този шанс. Това не беше честно от твоя страна, Лора.

Той продължаваше в същия дух, повишавайки тон, докато колата се носеше бързо на север. Лора беше щастлива, че не може да говори. Щеше да е безсмислено да се опитва да го разубеждава, защото той отдавна бе убедил самия себе си, че е единствено прав. И всичко, което тя би могла да каже, вероятно само би усилило яростта вътре в него — ярост, която за нещастие той не съзнаваше — до точката на кипене.

Сега високите сгради в северната част на града вече ги нямаше и нощта изглеждаше по-тъмна. Върху предното стъкло падаше суграшица на тихи, гъсти рояци. Светът потъваше в зловеща, мокра чернота.

Запази спокойствие, повтаряше си Лора. Само не изпадай в паника.

Проклинаше своята непредпазливост, позволила му да я отвлече пред прага на собствения й дом. Но той я бе заблудил, притаявайки се през всичкото това време. Тя бе повярвала, че е приел развода им и е започнал нов живот.

Но не беше напълно изненадана от случилото се. Упоритостта на Тим бе може би най-съществената част от характера му. Той не се бе отказал от нея през всичките тези месеци. И тя не биваше да забравя последните му заплашителни думи в съдебната зала, нито изпълнения с омраза поглед в очите му.

Може би, мина й през ума, никакви предпазни мерки нямаше да бъдат достатъчни. Тим беше твърде изобретателен, за да го държи вечно на разстояние. Рано или късно, щеше да я хване натясно. И най-тъжното в цялата тази бъркотия бе собственото му състояние. Сърцето на Лора се свиваше заради него, защото разбираше, че насилието над нея, преди да се разделят, е представлявало само началото на един разпад, чийто бесове ясно личаха по лицето му тази вечер. Старият Тим го нямаше. Мъжът зад кормилото на тази кола бе изгубил връзката си с реалността.

Мисълта съвсем не успокояваше Лора. Където и да я отвеждаше той, тя знаеше, че се намира в опасност. Тим я мразеше със страст, която сам не подозираше. Дори не си даваше сметка за насилието, което извършва. Думите, които изричаше, приличаха на хвърчащи искри от скъсан електрически проводник със смъртоносно напрежение от хиляди волтове.

— Никога не съм твърдял, че съм съвършен — говореше той. — Но между нас имаше брак. Бракът е нещо свещено, Лора. Ти прие тайнството на католическата църква. И все пак избяга и ме остави сам. И детето ми… Ти избяга от детето ми, Лора. Зачена го, но не му беше добра майка. Но ето, аз ти прощавам. Ще опитаме отново. Съществува един по-висш закон… Ти ми дължиш дете. Двамата си го дължим един на друг. Затова ще започнем отначало. Този път ще е различно, ще видиш. Но само не се опитвай пак да избягаш от мен, Лора. Защото това беше голяма грешка. Голяма грешка…

Изведнъж отчаянието измести останалите мисли на Лора. Тя знаеше, че той я обвинява за всичко и че това обвинение е същинското ядро на чувствата му към нея. В думите му нямаше любов. Дори след изминалото време това някак си болеше повече от каквото и да било друго.

Защо изобщо се бе омъжила за него?

Тя си припомни техните отношения и се опита да види къде беше сгрешила. Тогава Тим я заблуди със стабилната си, грижовна личност, чиято предпазливост към външния, враждебен свят бе основна част от яростното му желание да я защитава.

Тя мислеше, че той я смята за изключение от подозренията си към света. Изглеждаше толкова сериозен и добър, тъй нежен в предаността си към нея. Но сега осъзна, че горчивото му недоверие към човешката раса никога не я бе изключвало. Изминалото време и собственото й болезнено развитие като личност й бяха отворили очите за това, макар и твърде късно, за да предприеме нещо. Навремето тя не се бе вслушала в предупредителните си сигнали, защото така отчаяно се нуждаеше от него и искаше да бъде обичана.

За свой ужас едва сега проумя, че имаше нещо много по-фундаментално и трагично зад злощастното й решение да се омъжи за Тим Риордан. Това беше Хал. Ако не бе дълбоко потопена в непоносимата скръб по загубата на Хал, разумът й нямаше да бъде толкова помрачен, че да приеме Тим. Защото тя не го обичаше така, както една съпруга би трябвало да обича съпруга си. Бе преживяла дълги години, опитвайки се да отрече този факт, но сега не можеше повече да го избягва.

И Тим от самото начало, от първата вечер, когато бутна пръстена си през масата към нея в прелъстителната кутийка, сигурно е усещал истината. Трябва да е знаел, че я получава случайно. И сигурно я е мразил за това. Но не се е познавал достатъчно добре, за да прозре през любовта си своето собствено озлобление.

Семената на тяхното унищожение се намираха в онази кутийка — в това, че той й я предложи, а тя я прие. Могла бе да предотврати всичко с един отказ, но не го бе сторила. Приемайки пръстена му, бе решила участта на същия този брак, станал възможен чрез него.

Тъй че в известен смисъл Тим имаше право за всичко. Тя бе навлязла в сериозния обет на брака твърде лекомислено и без да познава собственото си сърце. И когато времето и яростта на съпруга й я принудиха да пожъне каквото бе посяла, се опита да се измъкне суха от водата. Наистина, сега буквата на закона и съдилищата бяха слаба защита срещу Тим. Тя не можеше така лесно да обърне гръб на собствените си грешки в миналото. Заслужаваше наказание.

Докато колата летеше в нощта с фотографската чанта и папката й, подскачащи на задната седалка, а проваленият й брак отново я стискаше в клещите си в облика на упорития й и изпълнен с омраза съпруг, Лора почувства как всички нишки на нейния живот се сплитат в една примка около шията й. Как можеше да се бори срещу такава съдба?

Затова затвори сломено очи и зачака колата да стигне целта си. Да става каквото ще.

Те излязоха от магистралата и свиха по някакви тъмни, неравни улички. Лора видя през стъклото прозорците на стари сгради, облицовани с кафяв камък, а после една фабрика.

Скоро вече не се виждаха светлините на други коли. Отминаха някакви неосветени постройки и накрая спряха в една напълно тъмна улица, без улични лампи или някакво движение.

Тим угаси мотора и погледна надолу към Лора.

— Искам да ми обещаеш, че ще излезеш тихо — рече той. — Както ти казах, нищо не те заплашва. Няма да те нараня. Тук никой не може да ни види. Ще ти махна парцала, защото дори и да викаш няма кой да те чуе. Щом влезем вътре, можем да разговаряме. Разбра ли?

Лора кимна.

Той отвърза ръцете и краката й и извади парцала. Тя се изправи в седалката и погледна през стъклото. Улицата беше напълно пуста, със стари фабрични здания от двете й страни. Имаше няколко коли край тротоара, но гумите на почти всички бяха спаднали.

Тим взе фотографската чанта и папката й от задната седалка, излезе от колата и заобиколи към нейната врата. Отвори я и й помогна да излезе. Ръцете й бяха изтръпнали, а краката едва я държаха.

— Насам — каза Тим. Докосна я по лакътя, за да я насочи към тъмната, масивна сграда със стари, матови стъкла на прозорците, много от които бяха изпочупени. Лора се чудеше какво ли я очаква вътре. В момента беше прекалено примирена, за да усети страх. Болката и отчаянието, излъчвани от Тим, бяха превърнали душата й в лед.

Наближиха тежка метална врата и тя го чу да рови из джобовете си за ключовете. Държеше я здраво за ръката, докато отключваше.

При отварянето на вратата един глас отвътре ги изненада и двамата.

— Ти си арестуван, Тим. Пусни я и си сложи ръцете зад тила!

Преди Лора да разпознае гласа, Тим я хвана с ръка през гърлото и я дръпна крачка назад.

— Ще й счупя врата — каза той.

Лора почувства как дъхът й спира от ужасната сила на мускулите му. Вярваше, че може да я убие. Всепоглъщащата тъмнина наоколо и жестоката хватка върху шията й бяха последните неща на света, които би искала да изпита.

Но внезапно долови звук от бързо движение сред сенките. Чу как вратата се удря в стената, а също и друг шум, който можеше да бъде удар на юмрук в човешка плът. Усети, че е свободна, и чу падането на две тела върху осеяната с боклуци бетонна пътека пред вратата.

Детектив Дан Агир бе изскочил от вътрешността на къщата, удряйки силно Тим по лицето. В мига, в който Лора се оказа свободна, полицаят подсече Тим с майсторска хватка и го прикова към земята.

Тим нададе рев и замята тяло наляво-надясно. Благодарение на огромната си сила, успя да отхвърли детектива. Изправи се и силуетът му заприлича на мечка сред сенките.

Агир също бе на крака.

— Имаш правото да мълчиш — каза той. — В противен случай всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Имаш право на адвокат…

Докато говореше, двамата бавно се дебнеха в кръг. Лора видя как Тим се усмихва. Това бе отчаяна, маниакална усмивка. Готов за бой, той не се опитваше да избяга, а стоеше с протегнати напред ръце пред детектива, който бе висок почти колкото него, но много по-слаб.

— Ти нямаш власт над мен — рече Тим. — Ти си само още една от нейните курви…

Преди да успее да довърши, полицаят се хвърли напред и му нанесе страхотен удар в корема. Докато Тим се превиваше на две, получи още един удар, този път право в челюстта. Той залитна и противникът му, гъвкав като пантера, моментално се озова зад него и го блъсна на земята. Лора гледаше ужасена как той подпира с коляно гърба на Тим и му слага белезниците.

— Не! — чу се да вика при вида на течащата кръв от устата на Тим върху мокрия паваж. — Не го наранявайте! Моля ви, не го наранявайте…

Сълзи се стичаха надолу по бузите й. Чувстваше се така, сякаш я разкъсваха отвътре. Сърцето я заболя за Тим, който я гледаше от земята с крива, тържествуваща усмивка върху окървавените устни. Сигурно вярваше с болния си мозък, че е потвърдил правотата си, потвърдил е нейния съюз с целия свят срещу него.

— Ако не можеш да си позволиш адвокат, ще получиш служебен… — говореше запъхтяно детектив Агир, докато изправяше Тим на крака, за да го поведе към една от паркираните на улицата коли. Лора стоеше и го гледаше ужасена как блъска Тим на задната седалка и натиква главата му в купето.

Миг по-късно Дан Агир се върна по пътеката към нея. Макар и все още задъхан, той имаше същия гладък, пантероподобен вид, който бе забелязала още при първата им среща преди шест месеца. Матовата кожа на лицето му блестеше над полото, което носеше под коженото си яке. Мустаците покриваха горната му устна и го правеха да изглежда като някакъв матадор на нощта. В предишните си кратки срещи с него тя се бе впечатлила преди всичко от спокойната му неподвижност и нямаше понятие за ужасната, хищническа атлетичност, която току-що бе демонстрирал, физическото му присъствие я плашеше.

— Добре ли сте? — попита той, вдигайки фотографската й чанта и папката. — Имате ли нужда от лекар?

Тя поклати глава. Той видя сълзите й и нежно я хвана за ръката.

— Вече всичко е наред — й каза. — Всичко свърши. Няма от какво да се страхувате.

— Не ме е страх — отвърна тя с безизразен глас.

Той я изгледа и кимна.

— Вярвам ви.

Лора погледна към колата, а после отново в очите на детектива.

— Как така… — попита. — След всичкото това време…

— Видях как ви гледаше тогава в съда — каза полицаят. — Наблюдавах го през свободното си време. Той ме доведе до вас, госпожо Риордан. Следеше ви от три месеца. — Агир кимна към тъмната сграда. — Знаех за това място. Видях как ви отвлече тази вечер. Пристигнах тук две минути преди вас.

Лора отмести очи от красивите му черти към сгърчената фигура на съпруга си на задната седалка на колата. Целият свят се разлюля пред очите й. Внезапно й прилоша.

Дан Агир все така бе на една крачка пред нея. Хвана я със силната си ръка, преди да успее да падне върху мръсния паваж, и я отнесе до колата.

Малко по-късно, с Лора на предната седалка и окования в белезници Тим отзад, те пътуваха обратно към Манхатън.