Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (37)

Осемнадесета глава

22 януари 1955 г.

На шестдесет и четири годишна възраст Уинтръп Алис Бонд Четвърти беше един доволен човек.

Той бе председател на Борда на директорите на „У. У. Бонд“, третият най-голям конгломерат, базиран в Съединените щати и една от десетте най-големи корпорации в света. Като наследник на богатство, натрупано в железопътната икономика на деветнайсети век и нараствало успоредно със самата Америка, Уинтръп Бонд сега бе един от най-богатите мъже в света.

Работата го държеше постоянно зает. Когато наследи компанията, тя вече бе преобразена от железопътен и минен концерн в подобно на октопод чудовище, достигащо и до най-отдалечените кътчета на индустрията, технологията, комуникациите и големите финанси. Двете световни войни завършиха процеса и днес „У. У. Бонд“ представляваше буквално сметна палата за парите и материалите, необходими на американския бизнес за неговото функциониране.

По ирония на съдбата Уинтръп Бонд или Уин, както семейството и приятелите му го наричаха, не беше бизнесмен по душа и така и не можа да се превърне в двигателната сила зад буйния растеж на компанията си. Наследи поста на баща си, но не и пиратските му интригантски наклонности. Тази черта, изглежда, прескачаше някои поколения.

Първият Уинтръп Бонд, прапрадядо на Уин, бе изградил бизнеса от шепа изцяло ипотекирани фирми до могъща династия от новобогаташи. Но дядо Уинтръп Втори просто се потриваше като безпомощен и некадърен разпоредител на разклатената компания, докато синът му, Уинтръп Трети, не пое управлението като стръвен двайсетгодишен младеж, току-що излязъл от Йейл, за да увеличи десетократно размерите на корпорацията за точно толкова години.

Трийсет години Уинтръп Трети стоя начело на компанията, тероризирайки както кроткото си семейство, така и конкурентите. После го отнесе сърдечна атака — вродена слабост на Бонд, несъмнено подсилена от апоплектичния му стил на живот — и компанията премина към Уинтръп Четвърти.

По това време „У. У. Бонд“ вече представляваше чудовище, прекалено голямо, за да спре да расте. Уин Бонд, роден с консервативен характер и боязън от ненужния риск, успя да задържи този растеж в разумни граници и по финансово сигурни пътища. Благодарение на предпазливостта и грижата му за разумно финансово управление, корпорацията преживя Голямата депресия без погрешна стъпка и продължи да прониква в международните центрове на финансова мощ, които вкараха и изведоха света от Втората световна война.

През дългата си кариера Уин избягваше както прекалената оригиналност, така и голямата глупост. И в резултат на това компанията му следваше златната среда, постигайки ниво на печалба и производителност, с каквото малко други компании можеха да се похвалят.

Уин знаеше, че вероятно би могъл да се представи и по-добре. В едни по-агресивни ръце „У. У. Бонд“ можеше да се превърне в най-голямата корпорация на планетата. Но както стояха нещата сега, тя беше една от най-уважаваните. Уин в никакъв случай не се бе справил зле.

Самият той държеше двайсет и шест процента от акциите на компанията и личното му богатство надхвърляше 350 милиона долара. От самото си раждане бе живял буквално като цар, заобиколен от безценни и донякъде безлични вещи, разтревожени съветници, звънящи телефони и отговорности както церемониални, така и лични.

И точно като цар той беше самотен. Близките и верни другари не се връзваха с огромната власт. Човек, наследил толкова висок пост, трябваше да се съветва основно със самия себе си. Такъв живот не задоволяваше Уин, който по природа беше по-скоро нежен, отколкото храбър мъж, роден да обича, да бъде обичан и да отхвърля жестокостите на живота.

Но Уин разбираше достатъчно добре кой е и какво представлява, за да си изгради място под слънцето. Направи го, като се сви в един от най-приятните и закътани ъгли на живота си. Жена му Айлин — наследница на богатството от торове и химикали на фамилията Коулстън, което бе свързала чрез брак с „У. У. Бонд“, допускайки нежния Уин в сърцето си — бе негов помощник в този процес.

Двамата обитаваха само един етаж в голямата къща на Медисън Авеню, където си обзаведоха апартамент. Айлин обичаше да готви и Уин се научи да й помага в салатите и домашните ястия в глинени съдове, приготвяни в кухнята, която имаха на горния етаж. Като посещаваше домовете си в Нюпорт и Бар Харбър само понякога, заради ваканциите на децата, двойката живееше тихо в своето малко гнездо. Уин четеше финансовите новини или каубойски роман, докато жена му му плетеше пуловери и чорапи.

Единственият им дом, далеч от дома, бе една къща, построена от Уин върху скалистия бряг на пустото крайбрежие Напили на остров Мауи^[1]. Два или три пъти годишно той се оттегляше там с жена си за две седмици тропическо спокойствие. Хавайският балсам от море, пясък и тучна растителност сякаш превръщаше Уин в безгрижен бродяга по плажовете и в тази екзотична обстановка, така далечна от железобетонните каньони на Манхатън, той се чувстваше по-близо от всякога до Айлин.

Уин не се смяташе за кой знае колко оригинален или надарен мъж. Приятно му беше да изиграе една добра игра голф, да излезе малко с моторната си яхта — той не плуваше добре и никога не би рискувал да управлява сам платноходка — и да прекарва вечерите на табла с Айлин и сестра й.

Единствената му страст бяха картините на импресионистите. Семейство Бонд бе покровителствало Реноар и Мане, докато художниците все още бяха живи, благодарение на бабата на Уин Хана. Фамилната колекция включваше някои от най-известните им творби, както и шедьоври от Дега, Писаро и несравнимия Мане.

Като момче Уин се влюби в тези блестящи платна, докато тичаше из коридорите на къщата на Медисън Авеню. Излъчващите светлина пейзажи го изпълваха със спокойствие и сигурност, а жените на Реноар, толкова розови и пухкави, му напомняха за майка му и баба му.

Когато порасна, той прояви към тях активен колекционерски интерес. През двайсетте и трийсетте години цената им бавно се покачваше заедно с осъзнаването на художествената им стойност, но за човек с чековата книжка на Уин Бонд това не представляваше никакво препятствие. Уин купуваше картини на Реноар за 15000 долара, поля и лилии на Моне за 20000 долара, танцьорки на Дега за 7500 долара и портрети на Мане за горе-долу същата сума.

Картините бяха радостта и страстта на Уин. Днес импресионистичната колекция Бонд беше оценена на близо 70 милиона долара и цената й се вдигаше с всеки изминал ден, тъй като работите на френските майстори превземаха света с щурм.

Заобиколен от своите картини, Уин спускаше завесите пред изгледа на Манхатън и гледаше как малките лампи осветяват дамите на Реноар по стените на кабинета му. След вечеря той седеше тук дълги часове, чувствайки как старите копнежи на младостта му се събуждат плахо в блестящите слънчеви цветове и се наслаждаваше на сигурността, която някога бе вземал за неотменима във вечните тихи усмивки на жените с техните бели рокли.

Защото сега Уин беше сам. Айлин, единствената му истинска приятелка на света, почина от рак преди седем години, след дълга борба с болестта. Нейната загуба превърна Уин в изчерпан човек. Сега той нямаше сили за нищо друго, освен за събранията на Борда на директорите, четенето на романи и тихото съзерцание.

Двете му деца — синът Уинтръп Пети (наричан Тони, за да се избегне смешното объркване на толкова много Уинтръповци в семейството) и дъщерята Гей, никога не се бяха сближавали твърде с родителя си. Те преминаха като призраци през живота на Уин, впечатлявайки го слабо, въпреки тревогите му за хиляди обелени колене, счупени глезени, училищни състезания, изпълнения на пиано, сълзи по изгубени гаджета и караници за прибиране късно през нощта. Днес Тони беше член на Борда и секретар на Изпълнителния комитет, а Гей се омъжи за потомък на търговската фамилия Евърет.

В действителност дори с Айлин Уин никога не бе спирал да се чувства самотен. И когато тя умря, нищо ценно не му остана. Гледаше на остатъка от живота си като на постепенно намаляване на отговорностите в работата с нарастването на самоувереността на Тони; отделяне на повече време за колекцията си и нейното съхраняване; и повече прекарани месеци всяка година в Напили, където неспирно връхлитащите вълни му напомняха за Айлин и за собствената му лелеяна, но прекършена мечта да прекара старините си с нея.

Преди три години той преживя малка сърдечна атака, не достатъчно сериозна, за да промени начина му на живот. Но лекарите го предупредиха да започне да приема нещата по-леко. Те не можеха да знаят колко добре дошъл бе съветът им.

Разбира се, Уин беше само на шестдесет и четири години. Семейството го подкачаше, че е най-търсеният вдовец на американския континент, а членовете на клуба му в Ню Йорк постоянно пускаха шеги за щастливото му ергенство и предполагаемите вълнуващи преживявания. Но приятелите му отдавна се бяха отказали да го представят на свободни жени. Всеки виждаше, че той не може да преживее загубата на Айлин, а и е твърде стар и уморен за трепетите на любовта, интересувайки се само от самотата и спомените.

Внуците му приятно го отвличаха, когато идваха в Напили, което не се случваше често, тъй като пътуването бе тежко и продължително. Уин помнеше рождените им дати и им телефонираше да ги поздрави, но не си правеше труда да се качи на самолета, за да ги прегърне, най-вече защото не харесваше много собствените си деца и техните половинки, на които и бездруго досаждаше с присъствието си.

Макар и задоволен, Уин съзнаваше, че е надживял не само бедната Айлин, но и самия себе си. Той бе човек, комуто е дошло крайно време да се пенсионира, но сърцето все още не му даваше да остави „У. У. Бонд“ в други ръце. Чувството за отговорност пред мъртвите му баща и дядо не му позволяваше да хвърли хомота.

Но при все това спазваше безопасна емоционална дистанция от действителния живот. Вътре в себе си се подготвяше за един тих край, който, когато дойдеше, щеше да е добре дошъл. Съществуваше единствено за миналото, което владееше въображението му. Там се чувстваше у дома си и там щеше да си остане.

Ако нещо не го съживеше.

 

 

Партито беше голямо.

Провеждаше се в Републиканския клуб на Шестдесет и трета улица за членовете на Асоциацията на американските бизнес лидери, чиито сметки бяха големи, а сумите, които даваха за благотворителни цели, се управляваха общо.

В резултат на цялата тази работа се получаваше чудесно намаление на данъците, добре дошло за всеки от тях. Но то налагаше тази ежегодна среща, на която дузини корпоративни босове с лоши маниери и шумни гласове се сблъскваха в тесен контакт с хора като Уин, чиито стари пари и аристократичен нрав правеха близостта с подобни гладни акули цяло изпитание.

Самата среща беше смъртоносна. Дневният ред бе дълъг и включваше попечителства, дарения и други начини за поддържане на добри отношения с вътрешния отдел за държавни приходи. Членската маса бе неспокойна, защото присъстващите председатели на бордове и изпълнителни директори биха предпочели да са навън, за да крадат обществени пари, вместо да ги връщат обратно. Последвалото парти беше тъпо и задимено, със сандвичи, шампанско и празни приказки.

Уинтръп Бонд се ръкува с толкова ръце, колкото можа да понесе, преди да се оттегли в библиотеката на осмия етаж, където седеше сега в любимото си кресло, гледаше през прозореца и се бореше с дрямката, която го налягаше на вълни. Отпиваше от чаша чай — отдавна не докосваше коктейли, защото те само му причиняваха киселини в стомаха и безсъние — и изобщо не се смущаваше, че е пренебрегнат от колегите си филантропи, чиито разговори и смях се долавяха като далечен ромон отдолу.

Очите му вече се затваряха за приятен, кратък отдих, когато внезапно видя как два малки юмрука се появиха иззад високата облегалка на кожения диван срещу камината. Сочещи право нагоре, това бяха женски ръце, стиснати сякаш в протягане след сън. Млечната кожа на тънките китки светеше ярко под мътната светлина на лампите за четене.

Заинтригуван, Уин отвори по-широко очи. Чу тиха въздишка и малък, мелодичен звук на събуждане. После долови скърцането на стара кожа. Появиха се обути в чорапи крака, висящи от канапето, които грациозно подскочиха нагоре и стъпиха на пода. Ръцете изчезнаха и на тяхно място се появи грива от гъста, червена коса, надигнала се от канапето по един неочакван, детски начин.

— Ммм — чу се мъркаща прозявка, докато ръцете се протягаха отново. После изведнъж една млада жена се изправи срещу камината, изтягайки непринудено крайниците си, и пое дълбоко въздух.

Косата й беше малко разбъркана от съня, но още по-прекрасна поради това. Деловият костюм изглеждаше твърде консервативен за нейното котешко тяло, високо и гъвкаво. Имаше толкова момичешки вид и бе така пропита с младост и щастие, че направо освети прашната стара стая.

Тя отметна глава назад, за да отхвърли косата от очите си, и се обърна към прозореца. Пресегна се, за да постави фиба зад ухото си, когато забеляза Уинтръп Бонд да я гледа от своето кресло.

— О, извинете — каза тя. — Не разбрах, че някой се е качил. Просто влязох преди малко да си почина и моментално съм заспала. Надявам се, че не съм хъркала или нещо да съм ви попречила…

Уин отвърна на усмивката й и поклати глава, за да я успокои, но не каза нищо. Не беше свикнал да разговаря с непознати. И наистина не бе виждал жена в тази стая през трийсетте години членство в клуба.

Тя гледаше надолу към костюма си, измачкан от съня.

— Не изглеждам много представителна — каза. — Голяма сънливка съм. Мога да заспя при първа възможност насред Централната гара. Дали случайно не знаете колко е часът?

Уин погледна часовника си.

— Девет и четирийсет и пет.

— О, боже — каза тя, допирайки пръст до устните си. — Толкова късно? Трябваше да се обадя в хотела в девет… — Тя сви рамене и му се усмихна. — Това е още една от слабостите ми. Не мога да вляза в крак с времето. То сякаш ме отминава.

И се наведе да си вземе обувките. Докато го правеше, великолепните вълни на червената й коса паднаха напред като гривата на амазонка, напомняйки на Уин любимите му модели на Реноар.

Или тя въплътяваше най-красивата от танцьорките на Дега, както бе се навела, за да вдигне своите обувки? И наистина, притежаваше гъвкавото тяло на танцьорка, с чудесни рамене, дълги крайници, здрав и изправен гръб и красиви, закръглени гърди под блузата и сакото.

Естествената й грация го очарова, защото беше толкова млада и свежа. Разбира се, тя не можеше да пробие вехтата защита на остарялото му либидо. Той я гледаше така, както пенсионер се възхищава от ученичка, играеща с пръчка и обръч в парка — с чувственост, не отиваща по-далеч от лекия оттенък под светлата й кожа, ярко обагрените есенни листа под краката й или галещите сенки от клоните на дърветата върху покритите й с лунички бузи.

Тя седна на огромна кожена табуретка, за да си обуе обувките.

— Извинете ме, че се обличам пред вас. Предполагам, че всъщност въобще не би трябвало да съм тук горе.

Уин се усмихна.

— Няма да кажа на жива душа — каза, успявайки да демонстрира малко духовитост.

— Сигурно трябва просто да си отида обратно в хотела — рече тя. — Не знам защо, но тези събирания ме изтощават напълно…

Уин кимна, очарован от прямотата й.

— И аз затова се крия тук горе — отвърна. — Разбира се, не съм вече млад като теб, но не знам някой да обича вечерите с Асоциацията на американските бизнес лидери. Това си е нещо направо нечовешко.

Тя явно се почувства по-непринудено от думите му и се приближи към него, оправяйки косата си. Седна на страничната облегалка на креслото срещу неговото, гледайки към чая му.

— Виж ти — каза. — Изглежда доста ароматичен. И за сто години не бих се сетила за чаша чай, но точно сега сигурно ще ми се отрази добре.

— Нека ти поръчам една — каза той, докосвайки бутона на звънеца до лампата за четене.

— Страшно мило от ваша страна — усмихна се тя, като се плъзна в дълбините на креслото и опъна напред красивите си крака, докато въздъхваше и се протягаше отново.

— „Ърл Грей“, като моя? — попита той, когато един тих лакей се появи на вратата.

— С удоволствие — отвърна тя.

Уин направи знак на лакея, който изчезна така безшумно, както се бе появил.

Момичето протегна ръка.

— Казвам се Лиз. Лиз Бенедикт. Работя в „Рейнбоу Консептс“ в град Финикс. Нещо като представител съм на срещата, тъй като господин Бул си сецна кръста на голф… опа! Май не трябваше да казвам това — та затова не можа да дойде.

Тя отвори чантичката си и порови вътре. После се изчерви.

— Щях да ви дам визитна картичка, но, изглежда, съм ги забравила. Навсякъде, където отивам, срещам хора, на които знам, че трябва да дам картичката си, но все излиза, че съм ги затрила и не помня къде са.

— Няма значение — усмихна се Уин. — Чувал съм за „Рейнбоу Консептс“. Всъщност, ако не ме лъже старата памет, познавам и Харис Бул.

— Наистина? — Очите й светнаха.

Той кимна.

— Играл съм голф с него както тук, така и на запад. Нищо чудно, че се е сецнал. Все се мъчи да удари топката прекалено силно. Но иначе е приятен човек.

Лицето й очарователно се колебаеше между усмивка на съгласие и смутена муцунка.

— Надявам се, няма да съдите по мен за компанията ни — рече. — Искам да кажа, че аз може и да не съм кой знае какъв представител, но господин Бул наистина е чудесен човек. Той е ужасно мил с мен и е страхотен шеф.

— Да, Харис е добър ръководител — съгласи се Уин. После веждите му се свиха. — Надявам се, че няма да ме помислиш за груб, ако ти кажа една доста неудобна тайна.

— Тайна ли? — попита тя.

Уин кимна.

— Недей да се стряскаш, но в действителност аз притежавам твоята компания.

Бързото й вдишване му показа, че наистина я бе шокирал.

— „Рейнбоу“ е филиал на „Ти Си Ел“ — каза той, — която на свой ред е поделение на „Континентални индустрии“ — а тя, като се изкачваш по пипалата на октопода, принадлежи на „У. У. Бонд“.

Очите й бяха широко отворени. Сякаш уплашена, тя се сви назад в креслото си.

— Да не би вие да сте самият господин Бонд? — попита.

Той кимна.

Настъпи мълчание, докато лакеят поставяше чая й върху махагоновата маса. После тя изпусна задържания въздух с едно тихо и абсолютно обезоръжаващо „Мили боже!“

Уин протегна ръка.

— Уинтръп Бонд — представи се той. — Четвърти. Не ме бъркай с номер Три, който беше истинският мозък на компанията или с номер Пет, моят син, който вероятно не след дълго ще ме наследи, за да върши много по-добра работа от мен.

Тя се изчерви и изглеждаше истински разтревожена.

— Няма да намразите нашата компания заради мен, нали? — попита. — Наистина не исках да заспя по този начин. Просто не съм свикнала всяка вечер да се сблъсквам с Бонд, Рокфелер и Гети. Би трябвало да бъда по-представителна.

— Глупости — каза Уинтръп Бонд, осмелявайки се да й налее чая. — Ти си най-представителната личност тук, щом аз го казвам.

— Толкова сте мил — рече тя, сипвайки си малко сметана в чашата. — Аз съм много добра като ръководител на счетоводството — наистина, не ви лъжа — но просто май не съм достатъчно обиграна в социалната страна на бизнеса. Винаги забърквам някоя каша…

Колко невярно звучаха думите й сега, когато седеше близо до него! В поведението й имаше някаква сладост, която го трогна и очарова. Зад откровението в блестящите й зелени очи се долавяше намек за меланхолия и това само засилваше нейната привлекателност.

Тя беше отчаяно, невероятно красива, но, изглежда, изобщо не го съзнаваше. И самото й момичешко, сконфузено поведение притежаваше естествена грация и елегантност.

— Госпожица… Бенедикт ли каза? — започна той.

— Госпожа. Вдовица съм. Луис — съпругът ми — умря преди три години. — Тя помълча. — Но моля ви, наричайте ме Лиз. Или ако предпочитате — добави импулсивно тя, — можете да ми викате както лелите ми — Лиза. Това ми харесва повече.

Тя въздъхна.

— В „Рейнбоу“ непрекъснато чувам Лиз това, Лиз онова… До гуша ми е дошло. Като чуя това име, все си представям някаква ужасно делова жена с бележник, която постоянно трябва да контролира всичко. А когато мисля за себе си, си представям… нали разбирате, едно момиче, което знае как да си прекара добре, но няма много време за това.

Уин се наведе напред.

— И какво е доброто прекарване за теб?

Тя внезапно се усмихна. Погледът й бе загадъчен и малко смутен.

— Добре, но ще трябва да обещаете, че няма да кажете на никого — каза тя.

Уин вдигна ръка.

— Честна скаутска.

— Най-любимото ми нещо на света — рече доверително тя — е да ходя на цирк. Отивам всеки път, когато има цирк в града. Сама. Без никой друг. О, ако имах племенници или собствени деца, щях да ги водя, разбира се. Но си нямам и затова ходя сама. Ям си пуканки и захарен памук и прекарвам чудесно. Никой никога не ми обръща внимание, защото циркът винаги е претъпкан. Но на мен това ми харесва.

Тя се облегна назад и го погледна с любопитна смесица на стеснителност и палав хумор.

Уин повдигна едната си вежда.

— Това е доста необикновен начин за прекарване на свободното време — рече. — Аз не съм бил на цирк от… всъщност по-дълго, отколкото мога да си спомня. Неудобно ми е да го призная, но не мисля, че съм водил дори собствените си деца. Оставях майка им да ги заведе. Оттогава трябва да има… повече от четирийсет години.

Той замълча мрачно и после погледна в зелените й очи.

— Кажи ми обаче: защо обичаш цирка?

Лиз захапа замислено долната си устна, сякаш изправена пред истинска загадка.

— Вижте, трудно е да се каже. Има нещо в целия този шум. Той… в състояние е да заглуши всяка грижа на света. И клоуните… ездачките на коне с блестящите си костюми. Начинът, по който всички се покланят… Всичко това е толкова глупаво в известен смисъл, и така красиво…

Тя спря, мъчейки се да намери подходящи думи.

— Когато бях много малка — продължи, — баща ми ме водеше на цирк в Сейнт Луис. Скоро след това той умря, тъй че никога няма да го забравя. Там имаше един изпълнител, казваше се господин Константин. Беше еквилибрист. Носеше фрак и цилиндър, монокъл и държеше бастунче. Когато правеше номера си, всички затаяваха дъх — или поне на мен така ми се струваше. Беше много тържествено и сериозно — нали разбирате?

Тя гледаше покрай Уинтръп Бонд и очите й блестяха от спомена.

— Та значи в средата на арената имаше една улична лампа, поставена там заради господин Константин. Стара такава, с бял, матов глобус отгоре. Той изкачваше тази лампа и когато стигнеше върха, много бавно заставаше на едната си ръка върху нея. Тогава се виждаше, че носи бели ръкавици. Стоеше и балансираше там с някак свити зад себе си крака, а полите на фрака му висяха надолу. Обувките му бяха от лачена кожа. Носеше и гети.

Тя въздъхна.

— Дъхът на всеки замираше, докато не слезеше обратно долу и тогава залата избухваше в ръкопляскания. Той се покланяше много учтиво и изкачваше отново лампата с бастуна си. Този път балансираше на върха на бастуна, с цилиндъра в другата си ръка. Беше още по-сгънат, ако разбирате какво искам да кажа, за да запази равновесие. Е, сега публиката бе още по-впечатлена. Тогава той правеше същото и с един стол, балансирайки върху единия му крак на върха на лампата. И накрая пазеше равновесие само на върха на показалеца си, покачен на тоя бял глобус.

Лиз отново погледна в очите на Уинтръп Бонд.

— За мен това беше върхът на всичко и краят на всичко — каза тя. — Струваше ми се невероятно. Разбирате ли, не само умението, но елегантността, сериозността, мълчанието на тълпата — и ужасното облекчение, когато той свършваше, скачаше долу здрав и читав и сваляше цилиндъра си.

Настъпи пауза, докато тя размишляваше над спомена.

— Молех бедния си татко да ме води колкото се може по-често, за да гледам отново господин Константин. Мисля, че отидохме само два или три пъти, преди баща ми да умре, но онези вечери в цирка сякаш продължиха завинаги.

Тя се усмихна тъжно.

— Минаха години, преди отново да отида на цирк. И когато го направих, там вече нямаше господин Константин. Бяха само клоуните, слоновете и дамите върху конете си с техните оскъдни костюми с пайети. Но въпреки това ми харесваше.

Лиз сви рамене.

— Така че сега ходя сама. Научих се да харесвам всички изпълнения, дори онези, които не ми допадаха много като дете, като дресираните кучета и мечките. Просто обичам усмивките, шума и всички тия малки дечица сред публиката. Ако погледнеш в лицата им, можеш да видиш, че те са наистина искрено уплашени, когато барабаните бият точно преди изпълнителите да направят някой труден номер. Очите им стават толкова големи…

Тя се разсмя малко простодушно над собствената си откровеност и отпи от чая пред себе си.

— Кажете ми, господин… Бонд Четвърти? — рече с усмивка.

— Наричай ме Уин.

— Добре… Уин. Кажи ми, какво е твоето любимо нещо?

Той помисли за момент. Знаеше, че трябва да скрие истината, защото нищо на света нямаше такова голямо значение за него като току-що описаното от нея. Собствената му празнота го поставяше натясно.

Помисли си за картините и за спомените, свързани с Айлин. Помисли за кифличките на закуска с фини английски сладка; за самотните си вечери в креслото с „Таймс“, докато камината гореше в кабинета му. Не, това не бяха „любимите“ му неща. Те представляваха само ежедневието на един мъж, който не живее, а наблюдава как животът тече покрай него. Те бяха прекарване на времето, предназначени да облекчат пътя му към гроба.

Но тогава се сети за Напили и успя да намери приемлива лъжа.

— Имам едно място в Хаваите — каза той. — Напили — на остров Мауи. На този плаж водата е много спокойна. Можеш да докоснеш с крака дъното и да усещаш как вълните те повдигат и те поставят отново долу… Дори няма нужда да влизаш във водата. Другите острови се виждат на хоризонта, а океанът е толкова син… Всичко това откъсва съзнанието ти от много неща.

— И още как — каза тя. — Трябва да е чудесно.

Настъпи ново мълчание.

Нещо в мислите им сякаш ги сближи, макар че липсваха думи, с които да го изразят.

Той забеляза сянката на меланхолия в хубавите й очи и реши да заговори пръв.

— Майка ти жива ли е? — попита.

Тя поклати глава.

— И двамата умряха едновременно. При един пожар в къщата ни в Сейнт Луис. Аз бях на училище, когато донесоха бележка на учителката. Тя ме заведе в кабинета на директора. Там ми съобщиха…

Изражението й едва не изкара сълзи в очите му. Изглеждаше престъпление да се поставя такова черно отчаяние върху черти, създадени само за радост и смях. Но тя го потисна бързо, сякаш уплашена да не го смути, и му се усмихна с усмивка, почти отърсена от болката.

Сега той разбра тъгата, която бе забелязал по-рано в погледа й. Тя бе неотделима част от нея, макар и да се опитваше да я скрие под слънчевата си, дяволита външност. Тя бе чувствителна личност, а също и дълбока, но не искаше да го изтъква. Това само я правеше още по-неотразима.

Защото Уинтръп Бонд вече започваше да мисли за нея по този начин.

— Кажи ми — попита той — как започна да работиш за Харис Бул?

Той сметна, че промяната в темата ще я разсее от скръбта й. Но историята, която му разказа сега — макар и с бодър цинизъм, предназначен да притъпи остротата й — го накара да потръпне и разби унесеното настроение, което спомените й за цирка бяха създали.

Тя се омъжила за първия си шеф, Луис Бенедикт, веднага след завършването на колежа. Влюбила се в малката му компания „Електронни изделия Бенедикт“ и точно усвоявала занаята си в електронния бизнес, когато предприятието било погълнато от „Американска инициатива“, а Луис Бенедикт — сведен до безгласна фигура.

Уинтръп Бонд познаваше доста добре „Американска инициатива“ и подобните на нея компании. Те съществуваха и нарастваха за сметка на поглъщането на набелязани фирми чрез изкупуване на акциите им, извършвано посредством освободени от данъци манипулации, и ни най-малко не оздравяваха американския бизнес. Нямаше нужда да му се обяснява какво е станало с компанията, след като веднъж е попаднала в хватката на разбойническия конгломерат.

Съпругът на Лиза Бенедикт умрял от задушаване с въглероден окис в собствения си гараж, след като научил новината, че компанията, за чието изграждане работил цял живот, била изцяло заличена от „Американска инициатива“. Съпругата му, подобно на всички останали служители, била уволнена при реорганизацията. Тя го погребала, продала къщата им, поела си дълбоко въздух и потърсила работа другаде, за да стигне до скромната ръководна длъжност в „Рейнбоу Консептс“, под ръководството на Харис Бул.

— И така, ето ме тук — заключи весело тя, пълна с младежка решителност да скрие обидите си и да наблегне на бъдещето.

— Не си ли имала… нямаш ли деца? — осмели се да попита Уин.

Лиз поклати глава с лека извинителна усмивка, зад която той можа да почувства безкрайното съжаление.

— Луис беше толкова зает мъж — каза тя. — Така обичаше компанията си. А и, разбира се, мислехме, че разполагаме с всичкото време на света. Аз бях толкова млада… После дойде поглъщането и някак си нямаше време за нищо, освен тревогите. След това, просто ей така, Луис си отиде.

Уинтръп Бонд се колебаеше. Това момиче бе преживяло ужасни неща. Собствените му трагедии изглеждаха като детска игра в сравнение със смъртта, която я бе оставила сирак двукратно — защото съпругът й, от начина, по който говореше за него, явно й е бил като втори баща, добър човек, на когото е разчитала за закрила и напътствия.

На този фон топлината на характера й изглеждаше смела и трогателна.

— Кажи ми — рече той, търсейки по-подходяща тема, — сигурно има и други неща, които обичаш, освен този цирк? В края на краищата човек не може да ходи на цирк всеки ден.

Тя се разсмя.

— Прав си, така е. Добре, нека помисля… струва ми се, разходките. Обичам да се разхождам. Ходех пеша на работа в Сакраменто и сега още го правя. Отивам в парка и се разхождам из алеите; обичам да гледам как играят децата. — Тя въздъхна. — Бих искала да се разхождам и в Ню Йорк, но всички ми казват, че е опасно.

— Нищо подобно — каза Уинтръп Бонд, осенен внезапно от една идея. — Ню Йорк е чудесно място за разходки. Само трябва да знаеш къде да ги правиш.

Уин се наведе напред, изненадан от собствената си смелост.

— Да ти покажа ли?

Очите й се разшириха.

— Имаш предвид сега? — попита тя. — Тази вечер?

Той кимна.

— Защо не? Това парти омръзна и на двама ни. Ще бъде добре за кръвообращението ми, след като толкова време киснах в това кресло като старец. А съм сигурен, че и на теб малко свеж въздух ще ти се отрази добре. Какво ще кажеш?

Тя, изглежда, се колебаеше. Сигурно мислеше, че не го познава добре, а има и отговорности пред шефа си и хората на партито.

— Ще те откарам до хотела ти, когато пожелаеш — каза Уин. — Знам, че ще се нуждаеш от почивка за утре. — Той се намръщи, поглеждайки часовника си. — Разбира се, малко е късно. Ако си уморена, наистина не бих искал да те задържам…

Вътре в себе си той съжали за последните думи. Но беше прекалено късно да си ги вземе обратно.

Тя явно обмисляше за последен път. После се усмихна.

— Изобщо не съм уморена. С удоволствие ще дойда с теб.

— Така те искам. — Той вече беше на крака, протягайки ръка, за да й помогне да стане. Когато пръстите й обвиха неговите, изведнъж се почувства с десет години по-млад отпреди половин час.

Въпреки късния час те се разходиха бавно по Пето Авеню. Шофьорът на Уин, огромен, мургав мъж, с лице, идеално подхождащо за сплашване на непознати, ги следваше на около пет метра разстояние в ролс-ройса, модел 1947, който бе любимата кола на Айлин.

Възбудена от необичайната, ескортирана разходка, Лиза Бенедикт бъбреше с Уин за работата и надеждите си за бъдещето. В отговор на неговите въпроси тя му разказа за детството си в Сейнт Луис и Калифорния, за младежките си години при роднините и за училищата, в които бе учила. Той отново намери изложението й на нещата толкова оцветено с оптимизъм, че трябваше да използва въображението си, за да си представи действителния трагизъм на сирашкото й, а после и вдовишко съществувание.

Преди да излязат, се бе обадил по телефона от Републиканския клуб и сега я изненада, като я заведе в трапезарията на ръководството на върха на сградата „Бонд“ в Рокфелеровия център за една късна закуска със студена салата от омари, шампанско и черен хайвер. Посочи й забележителностите на града през големите прозорци, докато двама униформени лакеи им сервираха. Поразена от обстановката, Лиза го укори, че си създава толкова грижи заради нея. Той само се усмихна и се възхити от блясъка на красивото й лице в светлината на свещите.

Беше полунощ, когато я попита дали иска да си отиде. Струваше му се прекалено рано, за да я пусне да си върви, и в същото време късно, за да я задържа повече. Тя кимна с нежелание и те напуснаха небостъргача през огромното фоайе, извеждащо на Шесто Авеню.

По пътя към хотела й Уин се почувства с вързан език. Изпълваше го странно усещане на нетърпение и неудобство. Струваше му се, че е познавал това красиво момиче през целия си живот. Да изгледа как тя изчезва в „Сейнт Риджис“ и никога да не я види отново, бе прекалено жестоко наказание за удоволствието от тази магична вечер заедно с нея.

— Кога се връщаш в Аризона? — попита я накрая, като малко се страхуваше да чуе отговора.

— Вдругиден — отвърна тя. — Тепърва предстои нашето собствено събиране тук, в нюйоркския ни офис. Няма да е много приятно, но ще трябва да бъда там.

— Ще предадеш най-сърдечните ми поздрави на Харис Бул, когато го видиш, нали? — попита той. — Толкова години…

— Разбира се! — възкликна Лиз. — Той страшно ще се зарадва. Толкова често споменава за теб…

— Хубаво…

Той помълча за момент, събирайки кураж зад тъжната си усмивка.

— Чудя се — започна — дали ще бъдеш така добра да ми направиш още една услуга?

Тя го погледна мило.

— Когато работата ти те доведе отново в Ню Йорк — каза Уин, — надявам се, че ще ми се обадиш, за да ме уведомиш. — Той нервно се разсмя. — Една по-ефективна връзка с „Рейнбоу“ и Харис може да ми бъде от полза. Ще се радвам да се видим…

Изражението на лицето й му даде да разбере, че претекстът не я бе заблудил.

— Не съм много добър лъжец, нали? — попита простодушно той. — Тогава ще опитам да кажа истината, Лиза. Прекарах страшно приятно тази вечер. Знаеш ли, не съм бил в онази столова извън работно време от самото построяване на сградата. Ще ми е неприятно да знам, че няма да мога да го очаквам отново. Знам, че ще ти прозвучи егоистично, но ако не виждаш пречки да ме посетиш следващия път, ще доставиш на един стар човек голямо удоволствие.

— Ти не си стар. — Думите бяха произнесени сериозно и придружени от уверена, малка усмивка, която докосна сърцето му и го изпълни с приятно объркване. — И аз ще съм щастлива да те видя, когато поискаш. В края на краищата — каза тя, докосвайки ръката му — едно момиче не може да се разхожда само на тъмно по Пето Авеню, нали?

Топлината на думите й му стигна по целия път до „Сейнт Риджис“ и още го сгряваше, докато я гледаше как изчезва в хотела. На връщане към къщи той се разкъсваше от смесени чувства, колебаейки се между вълнението на ученик и срама на стар човек, който не знае как да постъпи на тази възраст.

Щом се озова в познатия си кабинет с уютните картини на Реноар по стените, той усети как настроението му се превръща в депресия. Надеждата да види отново Лиза Бенедикт не можеше да промени факта, че сега тя напускаше града и може би дълго време нямаше да се върне. Тя си имаше собствен живот на Запад и той сигурно включваше млади мъже, планове за бъдещето. С обещания или без, той вероятно никога нямаше да я види отново.

Внезапно изгнанието на Уин му се стори по-болезнено от когато и да било след смъртта на Айлин. Той си наля пълна чаша коняк въпреки късния час и закрачи из къщата в смокинга си, неспособен да седне на едно място. Лиза се изплъзваше между пръстите му, но той нямаше нито повода, нито куража да я задържи.

Накрая се отпусна унило в креслото си, поклащайки коняка в чашата и гледайки разсеяно из стаята. Сега заобикалящите го предмети изглеждаха толкова жалки и дори чужди. Книгите, картините, старите мебели…

Внезапно погледът му се спря на днешния „Таймс“, който икономът му беше оставил на обичайното място върху масата за четене. Той го вдигна и започна да разлиства страниците, сякаш търсейки нещо, което можеше да го спаси.

Нямаше представа какво точно иска да намери. Но преди да се усети, отговорът изникна пред очите му като по вълшебство.

Това бе една реклама в секцията за развлечения.

„ВИЖТЕ НАЙ-ВЕЛИКОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ НА СВЕТА! ОЩЕ САМО ШЕСТ ДНИ!“

С въздишка на облекчение Уинтръп Бонд се усмихна. Решението вече бе взето.

В града имаше цирк.