Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (52)

Трета глава

Даяна лежеше върху измачканите завивки на леглото и наблюдаваше как приятелката й се движи из тихата хотелска стая.

Линда беше гола. Тя търсеше цигари и шляпаше с боси крака по пода, а загорялата й кожа изглеждаше все още стегната и еластична, въпреки двете раждания. Атлетичният стил на живот си личеше в безупречните й крака, прави рамене и дълги, тънки ръце. Косата бе подстригана в спретната къса прическа и това я правеше да изглежда още по-момичешки наперена.

Допреди миг тя се бе любила с Даяна в леглото с абсолютно същата грация и спокойствие, каквито притежаваше преди години, покривайки тялото на приятелката си с целувки и ласки, тъй изкусни и нежни, че събуждаха страст, почти неразличима от пълен покой.

Да, тя беше същата Линда. Все още знаеше всички тайни места, специални пози, умелата игра на устни и пръсти, която непогрешимо възбуждаше и доставяше удоволствие на приятелката й.

Различната бе Даяна. Не само защото дъхът й миришеше на алкохол от плоската върху нощната масичка до леглото. При пристигането си тук тя толкова се напрегна, че отначало на Линда й мина през ума просто да се откажат от цялата работа.

През всичките тези години Даяна не се бе срещнала с друга жена. След годежа си с Хал тя осъзна, че ако си го позволеше дори само веднъж и я хванеха, това щеше да струва цялата му кариера. Журналистическото братство дебнеше повече от всякога за някой погрешен ход.

През цялото това време нейното „аз“ нямаше отдушник — онази нейна страна, която можеше спокойно да си разпусне косата, да признае нуждата си и да спре да се тревожи дали е достатъчно добра за света. Страната, способна да се отдаде и наслади на усещането, че просто е желана.

Тъй че тя почти приличаше на обезумяла, когато зад затворената врата, както в старите дни, Линда я съблече с бавни и внимателни ръце, раздели устните й с леки целувки и стрелна сладкия си език в устата й. После гледаше разтреперана от леглото как Линда свали собствените си дрехи, наведе се над нея като нежна майка и я покри с тялото си.

Колко приятно беше да се наслаждава на тези твърди гърди с топлите им зърна и тъмнорозови ареоли, преди да ги усети върху собствената си гръд. Да съзерцава тъмния триъгълник между копринените бедра на Линда, а после да го почувства как докосва собственото й окосмяване със старата гъделичкаща грубост, която така я възбуждаше.

Всичко това ставаше бавно, нежно и дори романтично — тази любовна среща след толкова дълга раздяла. Даже в спазмите на екстаза си Даяна почувства как вътре в нея разцъфва едно ново спокойствие. Стоновете й бяха толкова изпълнени с благодарност, колкото и с удоволствие.

Когато всичко свърши, Линда я задържа закрилнически в прегръдките си, сякаш съзнаваше колко дълбока бе току-що успокоената от нея болка.

— Не ти е било леко през всичкото това време, нали? — прошепна тя, галейки бузата на Даяна с гладкия си пръст.

Даяна можа само да кимне.

— Чувстваш се самотна — каза Линда. — Искам да кажа, че го усещам в тялото ти, Даяна. Ти си напрегната и тъжна. Свила си се толкова дълбоко в себе си… Това не е добре за теб.

Даяна поклати глава, прехапвайки устни. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не мога — рече тя, стискайки ръката на Линда, без да я гледа. — Разбираш ли, всичко е заради него. Заради Хал. Трябва да мисля за него. Не биваше да идваме тук, Линда. Ако някой ни е видял… Аз така бия на очи. Всеки знае как изглеждам. Трябва да бъда добра заради Хал. — Тя въздъхна отчаяно. — В противен случай, с мен е свършено.

Линда я целуна по бузата и прехвърли едно дълго бедро върху краката й.

— Значи не е имало никоя друга? — попита тя.

— След теб — не.

— Трябва много да боли. — Линда обходи с пръст едно от зърната на приятелката си.

Даяна кимна, затваряйки очи.

— Трябва да внимаваш с пиенето — каза Линда, поглеждайки шишето върху масичката. — Това не е разрешение. Повярвай ми, аз знам.

Даяна отвори очи, за да я погледне.

— И ти ли?

— Имах малко неприятности с коктейлите преди няколко години — рече Линда. — Точно след раждането на Скоти. Джинът беше моята отрова. Мислех, че само си играя с него, но изведнъж спиртът ме хвана в капана си. Повярвай ми, скъпа — това е лошо лекарство. Ще те накара да хлътнеш във всяка дупка, която се опитваш да избегнеш.

Даяна гледаше Линда през комбинираната мъгла на отмалата от секса и алкохола във вените си. Тя кимна, но не обърна внимание на предупреждението. Как можеше да отхвърли скъпоценния филтър, който единствен поддържаше живота й?

И как можеше да обясни на Линда, щастливата притежателка на личен, никого незасягащ живот, какво изпитание бе да излизаш пред пресата, Ланкастъровите роднини, политическите босове и всевъзможните стълбове на обществото ден след ден, играейки ролята на обожавана съпруга, докато всъщност си обект на тайното съжаление на мъжа си? Как можеше да изкаже унижението, самотата, самопрезрението си?

Това бе невъзможно. Изразяването на срама й с думи щеше само да го направи още по-голям. Трябваше да мълчи.

Но сега тя не бе сама. Линда се намираше тук, до нея. И вкусването на прелестите й я убеди, че не може повече да живее без нея.

— Слушай — каза тя, полагайки глава върху гърдите на Линда. — Не можеш да ме оставиш сега. Не мога да се прибера… без да знам, че ще те видя отново. Моля те, Линда…

— Шшт. — Линда се усмихна, галейки косата на приятелката си като грижовна майка. — Аз няма да те изоставя.

— Но това е толкова опасно — каза Даяна, извръщайки лице към нея. — Програмата ми е много натоварена. Всички знаят къде се намирам. Нямаш представа колко трудно е да се измъкна. Толкова е опасно…

— Тихо сега — рече сладкият глас. — Линда ще намери начин. Ти само се отпусни. Аз мога да идвам в града, когато си поискам. Просто ще кажа, че отивам по магазините. Обади ми се, щом си свободна, и аз ще дойда. Ще обядваме, после — малко игра на криеница и след това ще бъдем заедно. Знам какво да правим.

Даяна се сгуши по-близо до нея.

— Толкова съм объркана — каза тя. — Как можеш още да ме желаеш?

Линда не отговори. Дланите й се сключиха върху гърдите на Даяна и ги погалиха, преди да легнат отново върху гърба й.

Думите сега не бяха нужни. Те винаги бяха изпитвали страстно физическо привличане, но притежаваха и по-дълбока връзка, породена от самотата, идваща от различното им минало, за да ги бележи като духовни сестри. Шестте години раздяла не бяха намалили интимността им. Днешният ден го показваше.

Колко странен бе ходът на времето, размишляваше Даяна. То отнемаше толкова много и бе тъй безпощадно жестоко… и изведнъж, като своенравен Дядо Мраз с пълна торба изненади, раздаваше подаръци, чиято загуба човек е приел много отдавна и почти забравил, раздаваше ги щедро точно когато бяха най-желани.

Даяна благодари на щастливата си звезда. Повторното откриване на Линда бе като ново лекарство в добавка към алкохола — човешко лекарство, способно да намали непоносимата й болка и да й даде скъпоценната илюзия, че нещата не са чак толкова лоши и в крайна сметка животът си струва да се живее.

Много отдавна, когато Даяна бе малко момиченце, върху коляното на баща й светът изглеждаше като безкраен парк, разпрострял се пред нея до слънчевите хоризонти, добра, твърда земя за разходки и игри, място на веселие и обич. Но оттогава той се бе превърнал в плаващи пясъци, поглъщащи я все по-дълбоко, независимо от усилията й да се освободи.

Сега, когато Линда бе тук — Линда, толкова спокойна и уравновесена, така непринудена с тялото и сексуалността си — почти изглеждаше, че часовникът може да бъде върнат назад или поне забавен в своето безмилостно смилане на живота. Линда бе доказателството от плът и кръв, че в този живот можеш да се чувстваш добре и да бъдеш добре.

Поне за известно време…

Да, реши Даяна. Тя търсеше последните средства за оцеляване, а Линда й ги предлагаше. Щеше да получи от нея толкова утеха, колкото можеше и в замяна да й даде от себе си толкова, колкото тя поискаше, Линда бе спасителното въже, хвърлено й от нищото, и Даяна нямаше намерение да го изпусне.

Щеше да се държи някак си, докато…

Докато какво?

Бъдещето избледня, отдръпвайки протегнатата си ръка, и Даяна се пресегна отново към своето шише.