Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (19)

Осемнадесета глава

Лу Бенедикт гледаше в очите на Лиз Дамерън.

Някак си не ги бе виждал толкова отблизо досега. Или така му се струваше заради непознатото осветление в стаята? Или може би, защото тя несъмнено го гледаше по един съвсем нов начин?

Някакъв глас звучеше в ушите му, но той не си направи труда да разбере думите. Видът на Лиз затъмняваше всичко останало. Рижият пламък на косата обрамчваше красивото й лице, което той познаваше толкова добре. Свежите й момичешки страни, млечнобели и осеяни с малки лунички, всяка от които чиста като самото слънце, никога не бяха изглеждали тъй вълнуващо.

А очите! Те бяха фиксирани върху него и го изучаваха изпитателно. Устните й се усмихваха, но във взора й нямаше усмивка. Той изкристализираше зад течната студенина на изумрудените ириси с излъчване, което го държеше в робство. Поглед, дълбок като океана и далечен като звездите, в който нямаше човешко чувство, нито познати човешки стремежи, а наместо тях нещо по-голямо и безкрайно по-опасно.

Той усещаше присъствието на шепата хора в стаята и чуваше неуместно нареждащия глас. Знаеше защо е тук: за да падне най-после в тези зелени дълбини, макар че те щяха да убият душата и тялото му.

Тя сигурно бе доловила мислите му, тъй като нещо в израза й се промени. Нещо тихо се измести, за да отвори място за него, та по-лесно да бъде погълнат.

Сега някой говореше на Лу. Думите най-после стигнаха до съзнанието му.

— Луис, ще вземеш ли тази жена за своя законна съпруга от този ден нататък, забравяйки всички други, за да я притежаваш и обичаш в добри и лоши дни, в болест и в здраве, докато смъртта ви раздели?

Лу пое дълбоко дъх. Стигна толкова далеч. Всичко и така вече бе решено. Можеше спокойно да го приключи.

— Да — отговори той.

— Тогава аз ви обявявам за мъж и жена съгласно законите на Бога и щата Невада. Можете да целунете булката.

Лу успя да се усмихне. Очите се приближиха. Устните й идваха сега, меки и чувствени като екзотичен плод.

Той я целуна, чу откъслечните поздрави на присъстващите и усети как зрънце ориз падна върху рамото му.

Устните сложиха край на всичко това. Той ги усети как се разтвориха, почувства езика, търсещ неговия.

Докато смъртта ви раздели.

Последната врата се бе отворила. Отвъд нея нямаше нищо. Нищо.