Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (56)

Седма глава

Беше четвъртък, шест часът през една снежна вечер на февруари.

Лора седеше на дивана във всекидневната си. До нея се намираше Томи Стърдевънт, модният фотограф, който правеше всички снимки за списанията в „Лора ООД“. Томи бе извадил три големи пробни проспекта върху масичката за кафе. На тях се виждаха дузина от най-важните нови модели на Лора — гвоздеите на лятната линия за страната.

Лора лично избра четирите манекенки, които да представят облеклата. Всички те работеха отдавна за нея и се допълваха идеално една друга. Те въплътяваха различни типове и Лора не само бе приспособяла дрехите към всяка от тях, но бе обърнала внимание и на взаимното разположение на момичетата при снимките.

Тук беше Дария с крехкия си и тайнствен европейски вид; Роксана, класическият манекен с дълга шия; Гретхен, чиято тъмна кожа и бледосини очи я правеха може би най-екзотичната и смущаваща от всички тях, и Уенди, чийто чисто американски тийнейджърски вид пикантно контрастираше с останалите.

Уенди участваше в тези снимки като заместничка. Лора щеше да използва Пени Хейуърд, ако тя не си бе взела отпуск от агенцията, след като в крайна сметка реши да роди бебето си. Но Уенди притежаваше собствен чар, който я превръщаше в подходящ модел за „Линията Лора“.

Томи беше сериозен и изпълнен с уважение, докато двамата обсъждаха снимките. От първите си дни с нея той знаеше, че тя проявява задълбочен и педантичен интерес към фотографското представяне на моделите си пред публиката. Присъстваше на всяка снимка и винаги имаше какво да предложи за фона, грима и разбира се, позите и израженията на момичетата.

Лора нае Томи преди три години след препоръката на един търговец на дребно, познат на Тим. Той притежаваше репутацията на един от най-чувствителните и талантливи млади фотографи в града. Лора беше доволна, че го е докопала по пътя му към голямото бъдеще, и то преди да е станал прекалено известен за нейните финансови възможности.

От самото начало работеха добре заедно. Спокойното отношение на Томи към живота изобщо го предпазваше от шока на кошмарния недостиг на време и внезапните сътресения на модната фотография. Той запазваше самообладание, когато се налагаше в последната минута да се променят костюми и снимки и трябваше всеки в студиото да чака, докато скъпоценното време и пари изтичаха през пръстите на всички им. И успяваше да успокои опънатите нерви на манекенките, ако станеше нужда прическите или гримът им да се направят отново след много изтощителни минути пред обектива.

И което беше по-важно, Томи притежаваше интуитивно разбиране за подхода на Лора към дрехите, както и към модната фотография. Тя винаги приспособяваше всеки модел по цвят, кройка и материя към някоя конкретна манекенка и очакваше от Томи да схване тази комбинация, за да постигне в снимките едно графично и психологично цяло. Томи приемаше изискването като освежаващо предизвикателство — защото толкова много модна фотография доскучаваше на всеки художник-фотограф — и се хвърляше в работата с цялото си сърце.

Тяхното партньорство донесе плодове с израстването на Лора от бореща се за признание неизвестна дизайнерка до едно от най-големите имена в бизнеса. Сега „Линията Лора“ излизаше извън рамките на самите дрехи, отразена в уникалните, необикновени снимки, които Томи и Лора създаваха, за да ги рекламират. Мнозина критици казваха, че фотографиите на Лора във „Воуг“, „Харпърс Базар“ и другаде моментално се превръщат в класика на модната фотография и заслужават да бъдат включени в музейни изложби.

Томи се радваше на това внимание, тъй като знаеше, че то е добро за кариерата му. И наистина, вече получаваше поръчки от известни дизайнери в Америка и чужбина, които го ангажираха повече от всякога.

Но той беше достатъчно скромен, за да си признае, че именно приносът на Лора в неговата работа й придаваше онази допълнителна дълбочина, така ценена от критиците. Докато собственият му подход към модната фотография бе гладък и донякъде зализан, Лора добавяше към него една сенчеста многозначност, която Томи никога не би постигнал сам. Нейният перфекционизъм подчертаваше собствения му талант и му придаваше по-голяма стойност.

С годините Лора започна да се интересува повече от техническите тънкости на фотографията. Тя прекарваше голяма част от свободното си време в студиото на Томи, помагайки му да проявява и копира снимките. Попиваше като гъба всички негови професионални трикове, научени до получаването на дипломата му по фотография, както и от десетте му години практика. Това му доставяше удоволствие и той бащински настоя тя да приеме фотоапарата „Хаселблад“ като подарък от него. Каза й полу на шега, че е сбъркала призванието си и е трябвало да стане фотограф.

Лора не разказа на Томи за неотдавнашните си експерименти с фотоапарата. Не искаше да смесва бизнеса с личните си пристрастия, още повече, че фотографията, изглежда, убиваше целия й ентусиазъм за дизайнерска работа. А и може би не желаеше да сподели нещо така ужасно лично с друг фотограф. Затова не промени тясното си сътрудничество с него в работата, както и техните непринудени и донякъде повърхностни взаимоотношения.

Макар и да не беше класически красив мъж, Томи притежаваше свеж чар, който го правеше привлекателен за противоположния пол. Лора подозираше, че е имал любовни истории с не една нейна манекенка. Той бе ерген и очевидно твърде безотговорен за брак. Някогашната му годеница — очарователно момиче на име Марси, което Лора срещна веднъж, в края на краищата разтрогна годежа им, не желаейки да поеме риска на една доживотна връзка с ненадеждната личност на Томи.

Подобно на много други творци, той бе перфектен в професионалните си умения, но вън от работата беше разпилян и неорганизиран. Прекарваше вечерите си в гуляи с приятели, ухажване на момичета и губене на пари на карти. Лора лесно можеше да разбере защо никоя уважаваща себе си жена не би го взела на сериозно за дълго време.

Но в работата Томи и Лора се допълваха чудесно, тъй като безгрижният му начин да се плъзга по повърхността на живота хармонираше добре с нейната сериозна и търсеща натура. Тяхната близост бе от типа, твърде често срещан в работна среда. Един външен наблюдател би заключил, че са интимни приятели, знаещи всичко един за друг. Но всъщност връзката им стигаше само до вратата на студиото.

Тази вечер и двамата се намираха в приповдигнато настроение, защото снимките бяха едни от най-добрите, които бяха правили заедно. Редакторите от „Воуг“ ги очакваха с нетърпение. И самите дрехи представяха Лора в най-добрата й светлина. Тя изпитваше облекчение от това, защото през последните месеци се чувстваше толкова далеч от модната си работа, че се чудеше дали моделите й все още струват нещо.

Предложи на Томи чаша вино и той мълчаливо отпиваше от него, седнал до нея на дивана пред ниската масичка.

Изведнъж чуха завъртането на ключ в ключалката и видяха Тим да влиза, особено красив в зимното си палто и ръкавици. Румените му бузи пламтяха от ледения въздух навън, а очите му искряха с онази неизчерпаема енергия на работен човек, която винаги стопляше Лора при завръщането му вечер у дома.

Тя обичаше този негов поглед и огромната му мъжка сила, когато се прибираше при нея след напрегнатия ден. Понеже тези дни работата ги държеше разделени, като се изключи някой и друг бърз обяд, тя очакваше с нетърпение завръщането му вкъщи в шест часа.

Поздравите им бяха ритуал. „Как е момичето ми тази вечер?“, казваше той и я гледаше как тича, за да се хвърли в обятията му. Притискаше я до себе си, прегръщайки и целувайки я без думи, и не я пускаше, докато не й се насити. После изслушваше внимателно и търпеливо новините й за последните скици и идеи и разказваше за собствения си ден едва след като тя свършеше. Сякаш искаше да й напомни, че именно тя е творческият център на „Лора ООД“, а неговите усилия като неин представител са само следствие от работата й.

Лора обожаваше тези тихи моменти на семейна близост. Гордееше се със съпруга си и бе благодарна за нежността му. Обичаше да гледа атлетичното му тяло, докато я държеше в ръцете си. Топлата сериозност зад искрящите очи и непринудената му усмивка бяха като милувка, предназначена само за нея.

Двете години брак я накараха да се почувства защитена както никога преди. Винаги бе знаела, че може да разчита докрай на своя Тим. Той би сторил всичко на света, за да я предпази от зло. А сега добавяше и сладките ласки на съпруг към безценните си качества на приятел и партньор в бизнеса.

И така, тази вечер Лора се усмихна, вдигайки поглед към него. Работата й с Томи беше много успешна и тя се радваше да посрещне съпруга си.

— Добре дошъл, страннико — рече тя. — Влизай и пийни нещо с нас.

За нейно учудване Тим не изглеждаше зарадван от поздрава й. Никога не бе виждала такъв леден поглед в очите му.

За момент не можа да измисли какво да каже. Видя как погледът му прескача от нея към Томи и обратно.

Именно Томи бе този, който заговори пръв.

— Какво има? — попита той от полуизлегнатата си поза на дивана, с чаша вино в ръка. — Не си ли виждал досега жена си с друг мъж?

Лора се разсмя. Тъкмо се протягаше, за да сръга шеговито Томи в ребрата, когато гласът на Тим внезапно раздра въздуха помежду им.

— Много добре, Томи — каза той. — Изчезвай.

Томи го погледна изненадан. Никога преди не го бе чувал да говори с такъв тон и помисли, че се шегува.

— Не го приемай толкова навътре — рече, протягайки длан да потупа ръката на Лора. — Беше просто едно неудържимо привличане. Обзе ни толкова внезапно…

Той се хилеше на Лора, все още, без да приема на сериозно думите на Тим.

Тогава се случи нещо изумително.

Тим бързо пресече стаята с широки, заплашителни крачки, сграбчи Томи за реверите на коженото сако, изправи го рязко на крака, сякаш беше дете, и го понесе към вратата.

— Чу какво ти казах — процеди той през стиснатите си зъби. — Изчезвай! И то веднага.

Настъпи моментно мълчание. Томи объркано гледаше назад към Лора, сякаш търсеше обяснение. Лицето на Тим бе почервеняло, а очите му блестяха с ужасна ярост.

Томи започна да казва нещо, но думите му не се чуха, защото Тим напипа дръжката на вратата, отвори я и го изхвърли в коридора. Лора гледаше ужасена и не можеше да повярва на очите си.

Видя как Томи се обърна, за да хвърли на Тим поглед, пълен с обида и гняв. Изрече и нещо укорително, което обърканото й съзнание не зарегистрира. Не знаеше дали Тим го чу, защото в същия миг той безцеремонно затръшва вратата в лицето на Томи.

Лора седеше парализирана на дивана, загледана в мощния гръб на съпруга си, докато той си събличаше палтото и го окачваше в дрешника. Никога не го бе виждала да се държи по такъв начин. Сякаш беше друг човек. Тя усети как пребледнява и се мъчеше да осъзнае току-що случилото се.

Без да каже нито дума, Тим отиде в кухнята. Тя чу отварянето на шкафа и вратата на хладилника, докато той си правеше питие. Бълбукащият звук от бутилката прозвуча като странно ехо в потресената тишина на апартамента.

Настъпи дълга пауза. Лора чувстваше трепета на неуталожената паника в нервите си. Някак си се чувстваше ужасно виновна и усещаше, че и Тим в кухнята изживява нещо подобно. Седеше като прикована на мястото си и не можеше да се помръдне.

Накрая, след няколко минути, които й се сториха безкрайни, той се появи на прага с чаша в ръка и поглед, насочен навън през прозореца към парка и далечните очертания на Горен Ийст Сайд.

Дълго остана неподвижен. После се обърна и тръгна към нея.

Седна бавно на стола от другата страна на масичката и се загледа надолу в снимките, докато отпиваше от питието си. Лора чакаше неуверено. Тим, изглежда, подреждаше мислите си, преди да отвори уста.

— Лора — каза той накрая. — Съжалявам. Трябва да съм се преуморил от работа.

Тя го гледаше мълчаливо. Болката вътре в нея не отслабваше. Не знаеше какво да каже.

После той вдигна очи към нея със странна, някак овчедушна усмивка.

— Не знаех, че съм ревнивец — рече.

Ревнивец. В тези напрегнати мигове на Лора изобщо не й бе хрумнало, че ревността можеше да е причина за случилото се.

Тя го изгледа с широко отворени очи.

— Тим… — започна внимателно.

— Не, не ме извинявай — прекъсна я той, стиснал устни в укор към самия себе си. — Грешката беше моя. Не разбирам как можа да се случи…

— Тим, да не си откачил? — Лора почти се разсмя въпреки тревогата си. — Няма за какво да ревнуваш. Нямаш абсолютно никакво основание. Изпитвал ли си нещо подобно и преди? Защо не си ми казал?

Той поклати объркано глава. Изглеждаше ядосан на себе си.

— Знам, че звучи ненормално. Но само мисълта за друг мъж… да те гледа… — Той изпусна дълбока въздишка. — Не мога да се преборя с това. Там е проблемът. Просто не мога.

Настъпи мълчание. Лора все още не можеше да повярва на ушите си. Мисълта, че Тим я ревнува, й бе толкова чужда. Той можеше със същия успех да я подозира, че обира банки.

Освен това, откакто го познаваше, не бе и сънувала, че може да я третира по този начин. У него липсваше собственическото чувство на ревнивия съпруг. Винаги бе толкова внимателен към нея и уважаваше независимостта й като личност.

— Това е нещо ново за мен — рече тя просто.

Тим избягваше да я погледне. Дланта му стискаше чашата, а гласът му сякаш идваше някъде много отдалеч.

— Знам, че е лудост — каза той. — Никога и за миг не съм се съмнявал в теб, Лора. Винаги съм искал единствено да се грижа за теб на този свят. Просто не мога да понеса мисълта за някой, който… се опитва да застане между нас. Опитва се да те докосне…

— Но това е Томи Стърдевънт! — възкликна тя, губейки чувство за реалност. — Тим, та ти знаеш отношението ми към него. Той е приятен и полезен колега, но не представлява нищо за мен. Нищо! Как си могъл да…

Настъпи нова мълчалива пауза. После Тим вдигна виновно очи, в които отново се завръщаше познатата топлота.

— Можеш ли да ми простиш? — попита той. — Това поне доказва, че те обичам.

Върху устните на Лора играеше объркана полуусмивка. Тя не знаеше какво да отговори.

— Още утре ще се извиня на Томи — рече той. — Ще му кажа, че съм го сбъркал с някой друг. Ще му кажа, че съм имал халюцинации. Все ще измисля нещо. Но, за бога, Лора, не ме гледай по този начин!

Тя протегна ръце към Тим. Никога не бе изпитвала по-силна нужда от него. Той дойде до нея, взе я в прегръдките си и я целуна. Топлината му я накара да се почувства по-сигурна.

— Не ме плаши — прошепна тя до бузата му. — Ти си всичко, което имам.

— Обичам те, Лора.

Дълго време останаха прегърнати, забравените снимки лежаха върху масичката за кафе, а те сякаш се защитаваха един друг от някаква буря, стоварила се отвън върху тях, поради което се нуждаеха от цялата си привързаност, за да й устоят.

Лора докосна съпруга си и малките й длани сякаш проверяваха дали наистина е там. Усещаше нежните му целувки по бузите, челото и очите си. Страхът вътре в нея започна да отстъпва пред благодарността, че той все още е Тим и все още й принадлежи.

Накрая той раздели устните й с целувка, която изпрати тръпка на желание по сетивата й. И двамата почувстваха, че трябва да се любят. Той я занесе нежно в спалнята, угаси светлината и й помогна да се съблече. Сетне обгърна с ръце мъничкото й тяло с деликатност, която тя вече толкова добре познаваше.

Любиха се бавно, страстно и всяко докосване сякаш преоткриваше плътта, позната в цялата й интимност, но изгубена и сега отново щастливо намерена. Ако имаше някакво тихо отчаяние в ласките им, то старата нежност помежду им го прикри. Скоро те се съединиха в такова пълно и тръпнещо желание, каквото никога по-рано не бяха изпитвали. Когато свършиха, останаха задъхани в прегръдките си.

— Обичам те, скъпа — прошепна Тим. — Никога не се съмнявай в това. Загубя ли те, с мен е свършено.

По-късно, вече по пижами, лениво си приготвиха малка вечеря. Пиха бяло вино, което успокои странния трепет на останките от тревога и задоволеното желание в сетивата на Лора.

След това махнаха снимките от ниската масичка и се сгушиха един до друг на дивана, слушайки тиха музика на загасени лампи, загледани през прозореца към парка и Ийст Сайд. Дълго време седяха безмълвни, очаровани от щастието да са заедно.

После и двамата осъзнаха, че още не могат да забравят случилото се тази вечер.

Тим заговори пръв.

— Знаеш ли — каза той, — когато бях малък, трябваше доста често да изпълнявам ролята на глава на семейството. Баща ми беше търговски пътник. Често отсъстваше по цели седмици. Майка ми нямаше много сили, а сестра ми Катрин беше с четири години по-малка от мен. Никога нямахме достатъчно пари, така че се налагаше да се хващам на всякаква работа, за да свържем двата края. Понякога дори трябваше да вземам заеми. Не беше лесно, но се справяхме.

Тим въздъхна.

— От време на време той се завръщаше у дома. Баща ми, искам да кажа. Това не беше добре, защото майка ми знаеше, че из пътя той й изневерява, и всички ние разбирахме, че си харчи парите за алкохол и жени, вместо да ги праща вкъщи. Но той току се домъкваше, ни лук ял, ни лук мирисал, със спиртосан дъх и без нищо в джобовете, освен мизерния си ирландски чар. Извиняваше се на майка ми и извръщаше лицето й към себе си с онази негова усмивка — и тя го приемаше обратно.

Лора усети как ръката му, хванала нейната, се напрегна.

— Аз седях там, гледах всичко, а после те се качваха заедно нагоре по стълбите и кръвта ми кипваше. След седмица той отново заминаваше да продава из друмищата и да прахосва спечеленото по комар, алкохол и жени. А аз трябваше да свързвам двата края. Щеше ми се да го убия…

От спомена тялото му се стегна. Лора никога преди не беше чувала тази история. Знаеше само, че баща му е умрял някъде там, в старата им страна, много преди да се срещнат.

Той я прегърна по-силно.

— Не знам дали ще ме разбереш, Лора, но просто не мога да понеса мисълта да бъдеш близо до някой безотговорен човек. Трябва да чувствам, че си в безопасност… Защитена… Не биваше да се тревожа заради Томи. Знам, че той не представлява нищо за теб, но просто за секунда си изпуснах нервите. Наистина съм преуморен от работа.

Лора кимна. Почувства вина, че не мисли повече за огромното напрежение в ежедневието на Тим. През цялото това време той поемаше на гърба си гигантската отговорност за финансовите въпроси на „Лора ООД“, освобождавайки я по този начин за творческата й работа. Доста често бизнесът се бе оказвал на ръба на банкрута и тогава бяха необходими цялата изобретателност и връзки на Тим, да се задържат на повърхността. И с всичко това той се оправяше сам, без да потърси помощ или съвет от никого. Просто носеше самотния си товар. Как ли го бе изтощил той!

— Тим — рече тя, — толкова съжалявам. Знам колко много работиш. Но това, което не разбирам, е как си могъл да се усъмниш в мен. Не ме ли познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че когато се ожених за теб, това бе завинаги? Ти си моят единствен мъж. А Томи Стърдевънт е само едно от многото лица в офиса.

— Но прекарвате доста време заедно — отбеляза Тим.

— Вярно е, че го виждам често — призна Лора. — Но това е заради фотографията. За мен Тони не е мъж, Тим. Той е само един служител, колега — и понякога учител. Личният му живот изобщо не ме интересува.

— Но стоиш с него в тъмната му стаичка.

Лора долови в гласа на съпруга си нотка на победител в спора. И същевременно разбра, че тайните й излизания с фотоапарата не бяха убягнали от вниманието му и имаха своето сумрачно място в укора му към Томи. Но Тим не можеше да разбере колко абсурдни бяха неговите подозрения.

Независимо от това той отново я бе поставил в отбранителна позиция.

— Тим, ти си луд — каза тя. — Правиш от мухата…

Твърде късно забеляза, че не подбира правилните думи. Тим я гледаше втренчено. Погледът му бе мрачен и изпълнен с подозрение, сякаш се бе свил в черупката си и я преценяваше от разстояние като някой враг във външния, враждебен свят. Имаше нещо студено и застинало в този поглед, нещо почти омразно. И най-лошото от всичко — там нямаше никакво място за нея. Лора започна да усеща дълбочината на сполетялото я нещастие.

— Тим, не ме гледай така. Моля те!

За нейно безкрайно облекчение лицето му омекна. Той я хвана за ръката.

— Не се съмнявам в теб — каза той. — Това се опитвах да ти кажа. Вярвам ти напълно, Лора. Но останалите хора… това е друг въпрос. Научил съм се да не вярвам на никой, който не е заслужил доверието ми.

— Но точно Томи Стърдевънт? — попита объркана тя, стискайки ръката му. — Не можеш ли да видиш колко много грешиш, Тим?

Той отмести поглед, сякаш за да промени темата. Лора почувства, че някак си разговаряха на различни езици. Но не можеше да измисли как да го накара да проумее, как да разсее глупавите му подозрения.

Накрая той си пое дълбоко дъх и се обърна отново към нея.

— Лора — рече. — Не ми е лесно да го кажа, но въпреки това ще го направя. Искам да забременееш. Изминаха вече две години… Може би тогава ще бъде по-различно.

Думите му докоснаха една особена струна в нея. По някакъв начин се бе досетила, че ще й каже точно това. Опитваха се да имат дете почти от самата сватба. И двамата го желаеха, тъй че следяха календара и Лора посети един гинеколог за съвет. Но до днес нямаше резултат.

Лекарят, едно радушно старче от Горен Уест Сайд на име доктор Ензър, успокои Лора.

— Не можем да караме майката Природа да бърза — каза той. — Тези неща отнемат време. Ако си прекалено нетърпелива, можеш да влошиш нещата. Просто се отпусни, Лора.

През първите няколко месеца Лора вярваше на думите му. Но сред мрака на нощта я измъчваше споменът за онова, което си бе причинила толкова отдавна след връзката с Натаниъл Клиър. В болката от загубата на детето изобщо не й бе дошло наум за възможността да е увредила трайно собственото си тяло. Но сега тази мисъл й най-болезнен удар и я изпълни с тревога, нарастваща с всеки изминал месец.

Накрая се застави да я сподели с доктор Ензър.

— Мислиш ли, че не го знаех? — усмихна се гинекологът. — Имам очи, Лора, а също и известен опит с телата на жените.

Той я гледаше как седи върху стола за прегледи, облечена в престилка, дребна като малко момиче.

— Трябваше да те успокоя много отдавна — рече. — Но почувствах, че не желаеш да говориш за миналото. Лора, не открих никакви признаци, че абортът ти в миналото е повлиял по някакъв начин върху способността ти да забременееш. Човекът, който го е направил, може и да е работил незаконно, но е познават занаята си. Почти сигурен съм, че именно прекалената тревога за това ти пречи да заченеш. Повярвай ми, женското тяло е една мистерия. Чувствата могат да играят почти същата роля за предотвратяване на бременността, както и физическите проблеми. Затова се постарай да се отпуснеш. Болезненото притеснение е най-лошият ти враг.

Той я погледна внимателно.

— Съпругът ти знае ли за аборта? — попита.

— Ами… всъщност не — отвърна Лора, смутена да признае истината.

— И не би ти влязъл в положението? — Усмивката на лекаря беше въпросителна.

— Не… Мисля, че не.

— Добре тогава. Просто си трай и се съсредоточи върху календара си. И накарай съпруга си също да отиде на лекар, за да се провери за стерилитет. Просто за всеки случай.

Тим последва препоръката на доктора, макар и не без няколко недоволни забележки по повод мъжествеността си. Естествено, обявиха го за напълно плодовит. Оттогава той и Лора продължаваха да опитват, без да разискват усилията и тревогите си. В края на краищата не бяха съпрузи чак толкова отдавна. За всичко трябваше време, както докторът обичаше да повтаря.

Сега, чувайки Тим да споменава техния неуспех след днешните неприятни събития, Лора бе обзета от чувство на вина.

— Тим — каза тя, — няма нищо на света, което да желая повече от едно дете от теб. Може би дори го искам прекалено силно. Доктор Ензър май мисли така.

— Или може би знаеш, че аз го искам твърде много — каза Тим, великодушно поемайки вината върху себе си. — Сигурно не ти е леко да живееш с мен, Лора.

— Как можеш да говориш така? — възрази тя. — Ти си най-чудесният съпруг на света, Тим. Благодарна съм за всеки ден, прекаран с теб.

До тази вечер…

Той я погледна. Някак си и двамата разбраха, че кръгът на разговора се затваря.

— Тогава ми направи една услуга — каза той.

— Каква?

— Обичай ме — рече Тим и тъгата се смесваше със заплаха в красивите му очи. — Обичай ме така, както те обичам аз и ми прости за това, че съм един груб, твърдоглав човек. Забрави глупака, който бях тази вечер. В този проклет свят имам нужда само от твоята любов, Лора. Вярваш ли ми?

— Тогава няма за какво да се тревожиш — отвърна тя, сгушвайки се по-близо до него. — Това е единственото нещо, което ти принадлежи. Завинаги.

— Е — въздъхна той, прегръщайки я. — Ето, това е моята Лора.

Половин час по-късно вече бяха един до друг в леглото и отпусната до него, тя слушаше тихия ромон на равното му, сънно дишане.

Гледаше го, изпълнена с почуда и облекчение. Какво можеше да я уплаши на този свят, щом го имаше?

Но остана будна. Наблюдаваше го през най-тъмните часове, питайки се какви мисли могат да се крият зад това красиво спящо лице.

Зората оцветяваше прозорците в бледо, болезнено сиво, когато Лора най-сетне се отпусна в неспокоен сън.