Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (30)

Единадесета глава

През 1953 година американската модна сцена беше доминирана от динамичния растеж на индустрията за готово облекло и производството на нови материали като найлон, районов креп, мохер, еластична синтетика и терилен, който след няколко години щеше да стане известен като дакрон.

Въпреки че се говореше за намаляващото влияние на европейските дизайнери върху американския вкус, властта на Кристиан Диор и френските му съвременници като диктатори на модата оставаше огромна. Междувременно италианската мода бе представена в Съединените щати от едно съвместно ревю през 1951 година, в което работите на Емилио Пучи се видяха за първи път. А в Париж един бивш служител на Елза Чапарели току-що бе отворил собствен салон и използваше чисти, меки цветове в производството на семпли рокли и първокачествени палта. Той се казваше Юбер дьо Живанши.

Вниманието на модния свят в това забързано време по никакъв начин не можеше да бъде привлечено от отварянето на скромен шивашки магазин близо до Седмо Авеню в Гринич Вилидж. Но точно от такива начинания се раждат чудесата.

Тим накара един свой приятел художник да изрисува върху витрината на магазина златен надпис с красиви букви — „ЛОРА ООД — МОДНИ ПОРЪЧКИ“. Той публикува обяви в местните вестници, известяващи отварянето на новия магазин, и разпрати по пощата покани до всички стари клиентки на Лора, в които ги информираше за нейното „издигане“.

В деня на отварянето постави букет от бели рози в една ваза върху бюрото на Лора. Нервно изпиха по чаша кафе в очакване да видят какво ще се случи по-нататък и с изненада отбелязаха пристигането на първата клиентка в магазина още преди девет часа.

Ледът се раздвижи. Скоро работа имаше повече от когато и да било преди. Всички стари клиентки на Лора се оказаха лоялни, а нови идваха всеки ден — привлечени, както Тим предрече, от подобренията в ателието й. Тя щастлива приемаше поръчките им и насочваше таланта си към същото, което бе правила за толкова много жени преди тях: улавянето на „специалното нещо“ в телата и личностите им, което, изглежда, единствено нейните дрехи успяваха да изтъкнат.

Магазинът бе обзаведен с вкус от самата Лора в меки сиви тонове. Откривайки неподозирания си талант на дизайнер на витрини, тя създаде няколко модела на грабващи окото рокли и комплекти за различни случаи, облече с тях закупените някъде от Тим стари манекени и артистично ги подреди във витрината. Вътрешността на магазина бе предназначена за показна площ с още тоалети, окачени на закачалки, а задната стая се превърна в работното място на Лора. Въпреки скромността на цялата подредба, човек добиваше впечатлението за истински моден салон с наистина елегантен интериор.

Щом се настани на новото място, Лора с радост се върна към старите си работни навици, започвайки рано сутрин и работейки до десет вечерта или дори по-късно. Тим се грижеше за финансовата страна на новия магазин, плащаше наема, регистрира новото предприятие в града и щата и осигури всички необходими разрешения и лицензи.

Веднъж изненада Лора с предложението тя да промени името си.

— Не официално, разбира се — каза той, — а само с делова цел. Това се нарича ИБК, което означава „известен в бизнеса като“. Искам хората лесно да помнят името ти. Страхувам се, че Биелохлавек като че ли малко изкълчва езика.

Лора, изглежда, нямаше нищо против.

— Какво предлагаш? — попита тя.

— Помислих малко по въпроса — отвърна той със сериозното си изражение, което тя бе заобичала с течение на времето. — Какво ще кажеш за Лора Блейк?

Тя повдигна вежда, загледана някъде пред себе си. Идеята да приеме ново име бе интригуваща, но от нея се пораждаше странното чувство, че изгаряше мостовете зад гърба си.

— И то започва с „Б“, тъй че няма да се налага да бродираш наново носните си кърпички — пошегува се Тим. — И е лесно за произнасяне и запомняне. Е, какво ще кажеш?

След кратка пауза Лора се усмихна и кимна в знак на съгласие. Името бе просто и притежаваше някакво привлекателно достойнство.

— Значи Лора Блейк — рече той. — Ако имах малко шампанско, щях да предложа тост. Някой ден това име може да стане знаменито, Лора.

Тя се усмихна. Не очакваше да стане знаменитост, но й бе приятно, че тъкмо Тим промени името й, така както й бе дал и нов живот.

Не след дълго Лора работеше повече от всякога. Тя толкова се радваше, че магазинът излиза на печалба, че не забелязваше собствената си преумора. Тим бе този, който след първия месец й даде да разбере, че не може повече да се справя сама с шиенето и продажбите в ателието.

— Ще ти доведа помощ — рече просто той.

И на другия ден влезе в магазина с едно срамежливо младо момиче от испанския квартал на Харлем, на име Рита Суарес. Рита едва ли имаше и двайсет години и произлизаше от голямо семейство. Поради предпазливото й поведение Лора заподозря, че един или повече от роднините й са нелегални емигранти.

Но самата Рита си беше достатъчно легална, за да получи социално-осигурителна карта. И по този начин Лора за пръв път изпита чувството да бъде работодател. Тим й помогна да се регистрира като такава в Управлението за обществено осигуряване и данъчния отдел. Лора се чудеше как ще успее да плаща на Рита и едновременно да поддържа магазина с малкото си налични средства.

Но скоро разбра, че Рита заслужава всеки цент от заплатата си. Зад безстрастното й лице се криеше родена шивачка с талант, създаден от поколения практически умения, наследени от майка й и баба й. Рита имаше зад гърба си кратък стаж в индустрията за готови облекла и бе останала без работа след неотдавнашни съкращения. Притежаваше добър опит с професионалните шевни машини и умееше да реже и сортира кройки с изумителна бързина.

След един час от пристигането си тя се превърна в незаменима част от ежедневната работа и Лора вече бе по-свободна, за да се отдаде на творческата задача да създава модели за клиентките си, преди да се присъедини към Рита в кроенето и шиенето. Можеше също да отделя повече време за закупуване на платове по Седмо Авеню, оставяйки Рита като своя заместничка в магазина. Макар момичето да си оставаше мълчаливо и затворено до такава степен, че изглеждаше почти незабележимо, Лора скоро установи интуитивна връзка с нея.

Когато през тези дни Тим прекрачваше прага на магазина след прекараната сутрин в града, той виждаше двете млади жени, приведени упорито над работата си. Те си приличаха, защото и двете бяха дребни, тъмнокоси и се отдаваха на своя труд с почти религиозно безмълвие. Тим чувстваше, че бе събрал заедно първите два члена на творчески екип, предопределен за велики дела.

И събитията скоро започнаха да потвърждават правотата му. От ядрото на кварталните клиентки на Лора се образуваше все по-голяма мрежа, с разпространяването на новината от сестра на сестра, между братовчедки и лели, от майка на дъщеря, сред роднини и приятелки. Не след дълго репутацията на Лора като модна дизайнерка с уникален талант започна да привлича клиентки от такива далечни места като Уестчестър, Лонг Айлънд, Ню Джърси и Кънектикът.

И първият голям пробив в пазарното търсене на Лора като дизайнер вече бе видим за набитото делово око на Тим. Жените, намиращи пътя до малкото магазинче, не бяха вече само от средната класа по финансови възможности или вкуса си към облеклото. Все по-голяма част от тях идваха от богати квартали и дори от аристокрацията на Горен Манхатън.

Тези жени трудно си намираха готови дрехи по една или друга причина и бяха разочаровани дори от най-добрите магазини за дрехи в града. И с готовност се отклоняваха от Пето Авеню, за да опитат при една непозната шивачка, особено след дочутите блестящи слухове за вършените от Лора чудеса. А веднъж възползвали се от нейния талант, вече я смятаха за свое откритие и разказваха на влиятелните си приятелки за нея.

Скоро разрастването на „Лора ООД“ почти излезе изпод контрол. Лора се опита да върви в крак с работата, като сгъсти ежедневната си програма, но не след дълго стана ясно, че тя и Рита вече не бяха в състояние да се справят с нарастващия поток от клиентки.

И така, тя почувства значително облекчение, когато Тим й уреди второ ателие в едно таванско помещение на една пряка от магазина и постави там две нови шивачки, които под ръководството на Рита щяха да шият дрехи по създадените от Лора модели. Освен това той нае и една привлекателна млада жена на име Мередит Ембри, за да помага на Лора с магазина и посрещането на клиентките. Мередит, висока червенокоса жена с приятна усмивка и пъргав ум, се оказа точно осма мярка и скоро пое функцията и на манекен — роля, в която беше неуморима.

И ето че настъпи и втората голяма изненада относно перспективите на „Лора ООД“. Все повече от новите клиентки, тълпящи се в магазина, идваха не само за дрехи, ушити специално според особеностите на фигурите им, но и защото бяха привлечени от личния стил в моделите на Лора. За някои от тези жени дори не бе трудно да си намерят готово облекло другаде и да останат доволни. Те просто искаха рокля или костюм от моделите на Лора, които бяха виждали у някоя приятелка.

Лора никога не бе смятала, че многобройните й модели притежават единен стил или вдъхновение. Но сега бе принудена да направи преоценка на работата си. Нямаше съмнение — съществуваше „стил Лора“, обединяващ всичките й творения. Като тайна комбинация в цветовете на калейдоскоп, той се налагаше и в най-отдалечените на пръв поглед модели.

Това беше необичаен стил, съвсем различен от всичко останало на пазара. И същевременно той бе някак по-естествен и женствен от строгите, стереотипни линии на моделите от висшата мода, създавани в Париж и имитирани от големите дизайнери тук, в Америка. Лора притежаваше неповторимата способност да изтъква прикритата женственост и сексапил на обикновената фигура по начин, за който никой друг дизайнер не бе и помислял.

Това отличително качество на моделите й, дори в по-голяма степен от надареността й като шивачка, доведе до още по-бързото разрастване на бизнеса. Преди да изминат няколко месеца, таванът, намиращ се по-надолу на същата улица, приюти четири шивачки вместо две, а не след дълго и шест. Тим нае помощничка на Мередит, чиято собствена роля в „Лора ООД“ вече бе и на ръководителка, освен на „робиня“.

Предвижданията му се бяха оказали верни. Благодарение на неговите способности като организатор и менажер и, от друга страна, на жадния за продукцията на Лора пазар, „Лора ООД“ вече беше истинско предприятие. В него работеха девет души, разполагаше с две работни помещения, имаше го в жълтите страници на телефонния указател, рекламираше в „Ежедневник за дамско облекло“ и представляваше малка, но реална част от модната сцена.

Всичко се развиваше с огромна бързина, но Лора си остана непоклатимият център на тази вихрена дейност. Тя бе безпогрешна в своята деловитост, намирайки време да измисля дузини модели, които осигуряваха работа на шивачките, и да се справя с нарастващите изисквания на клиентките си, без да дава признаци на преумора или раздразнение. Тим с изумление наблюдаваше как тя поема върху себе си толкова много отговорности, без да се оплаче нито веднъж.

И реши, че тя бе едновременно работен кон и гений. Благодарение на нейните талант и оригиналност, изведнъж отвсякъде започна да се стича една като че ли безкрайна клиентела, при която бъдещето на „Лора ООД“ можеше да надмине дори и най-смелите му амбиции.

Но преди това да стане, се случи един епизод с далечни последствия не само за магазина, но и за самата Лора.