Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (101)

Двадесет и трета глава

8,15 вечерта

Изтощена и със зачервени очи след голямото закъснение на полета от Филаделфия, Тес влезе в къщата в Джорджтаун и запали осветлението.

Долу нямаше никой. Първата й мисъл беше за Хал, но в къщата липсваше онази особена топлина, доловима винаги, когато той беше тук.

Без да си сваля палтото, Тес позвъни в офиса му, като мислеше, че може да се е отбил там, преди да се прибере у дома. Никой не вдигна.

Тя закачи палтото си в шкафа и се обади на икономката.

— Еленор, ще вечеряме късно с Хал. Можеш ли да ни приготвиш малко черен хайвер и може би една опашка от омар?

— Разбира се, госпожо. Веднага ще го направя.

Тес намери бутилка шампанско и я постави да се изстудява в кофичка с лед. После отново позвъни в офиса на Хал. Все така нямаше отговор.

Зачуди се къде може да е той. Може би се беше отбил в кабинета на някой от колегите си. Или вече си бе тръгнал и скоро щеше да се прибере вкъщи.

Тя си наля чаша шери и отиде във всекидневната, чудейки се какво да прави. Вероятно не й се събираха повече от десет часа сън за последните три денонощия. Трябваше да си вземе душ, ако искаше да бъде в най-добра форма пред Хал. Но първо щеше да си почине за момент.

Тя влезе в библиотеката, където в приглушената светлина видя любимата си снимка на Хал до плувния басейн. Запали лампата на бюрото. Там върху бележника имаше няколко реда, написани с почерка на Хал.

„Ще бъда в офиса до осем и половина. Последни главоболия. Ще се видим на вечеря — нямам търпение.“

Хал

Тес се усмихна. Значи се бе прибрал тук преди нея.

Тя отпи глътка от питието си и се отпусна на дивана пред голямата фотография на Хал. Усмихна се нагоре към нея и помисли за добрите новини, които пазеше в себе си. Знаеше, разбира се, че може да сподели с Хал само върха на айсберга, когато той се прибереше. Но знаеше и това, че щяха да бъдат щастливи тази вечер. И заедно…

Върна се към огромната трудност, която бе преодоляла тази седмица. Най-лошото бе останало назад. Хал вероятно нямаше да се представи добре в първичните избори утре, но когато шумотевицата утихнеше, щеше да компенсира загубите си и да спечели номинацията още на първия балотаж. Голямата популярност сред демократите щеше да му осигури победата.

Партията щеше да се обедини зад Хал на предстоящата конференция. Кандидатурата му като заместник на убития Кенеди ще бъде толкова убедителна, че самият избор щеше да се окаже формалност.

Кошмарът на Тес от последните шест дни бе приключил. Бъдещето отново представляваше отворена книга.

С тази мисъл наум и приятно успокоени от шерито нерви, тя гледаше нагоре красивата фотография на Хал, отправил поглед съм нея с великолепието на младостта си и усмивката му искреше сред капките вода, застинали навеки в пътя си надолу по голата му кожа.

За нейна изненада тази вечер снимката изглеждаше различна.

Разбира се, все още грееше с познатата многозначност, която я бе превърнала в скъпоценна семейна собственост. Любопитната амалгама от младежкия оптимизъм на Хал и тъгата в тези водни сълзи от басейна, стичащи се по него като красив контрапункт, предаваше нещо дълбоко присъщо на Хал, нещо, запленяващо всички, които го обичаха.

Усмивката му сякаш казваше: „Аз обичам живота и приемам всичко, което ми предлага, дори ако болката е част от неговия подарък, дори ако трябва да се превърна в жертва на неща, по-значими от мен“. Той предлагаше себе си на водния елемент с някакво почти митично покорство, съществена част от неговата нежна и лъчезарна личност. Хал беше любовник, а не борец.

Но тази вечер Тес можа да види нещо ново във фотографията, нещо, присъствало винаги като част от магията й, но невидимо за нея преди. И то беше фактът, че Лора е стояла зад камерата в деня, в който е била направена снимката. Усмивката върху лицето на Хал бе предназначена за Лора, а не за равнодушния обектив.

Единствено Тес знаеше това. Само тя бе чула зле замаскираната версия на Лора за случилото се и как съдбовната снимка променила пътя й и я насочила към кариерата на фотограф.

Не знам дали защото имах фотоапарат, или просто се влюбвах…

И поради това свое знание Тес видя нова красота в снимката, както и нова тъга. Защото Лора беше загубила Хал в полза на Даяна. А го бе обичала с цялото си сърце, с любов, чиято дълбочина Тес сега осъзнаваше.

Но имаше и още нещо. Защото сега, много години след заснемането на този образ, светът извън него бе променен и така му придаваше ново измерение. Приликата между младия Хал от снимката и момченцето в изложбата на Лора бе несъмнена. Така тази фотография представляваше нещо повече от документ за мимолетното чудо на безкрайната увереност на един млад мъж. От гледна точка на по-късните събития, тя бе също и заявление за неговата мъжественост и плодовитост.

Разбира се, Хал не знаеше за момчето, тъй че единствено Тес можеше да види това тайно измерение на образа му.

Тес, а също и Лора, ако беше тук…

Лора, която загуби Хал преди всички други, но го намери отново така, както никоя от тях не успя…

Една неканена сълза се появи в окото на Тес, когато осъзна, че есенцията на Хал бе любовта. Никоя жена не можеше да му устои. Затова тази странна и почти магична снимка пътуваше от един Ланкастъров дом в друг и преследваше всички жени в живота му.

Сибил бе тази, която увеличи снимката. Сибил, с нейната страстна обич към Хал. Тя се бе доверила единствено на него от всички срещнати хора в краткия си, нещастен живот. И бе дала фотографията на Даяна, защото е знаела, че тя изразява любов, на каквато Даяна никога няма да се радва. Такива бяха жестокостта на Сибил и чувството й за ирония.

А после под същия този образ Сибил, с обгорените си пръсти, нечувствителни за нормалната човешка болка, бе изрекла своето пророчество и проклятие към Тес — „освен една“ проклятието, което щеше да следва Тес през всички тези години и накрая неочаквано да я доведе до Лора — жената, направила снимката.

Питай човека до басейна. Разбира се! Лора се е намирала редом със Сибил и Тес в онзи ужасен момент на откровение, скрита зад фотографията, а присъствието й е било отразено в усмивката на Хал, уловена от камерата. И Сибил трябва да го е съзнавала, защото Хал сигурно й е доверил част или цялата истина за Лора и какво означава тя за него.

Да, снимката беше талисманът, който ги съединяваше всички в любовта им към Хал — любов, която никога нямаше да е взаимна, но и не можеше да умре. Снимката представляваше самата жива любов в плът и кръв и същевременно студената, тъмна бруталност на съдбата, разделяща човешките същества не само едно от друго, но и от самите себе си, обричайки всекиго да поеме през света по един път, водещ далеч от щастието, за чието притежание той или тя биха дали всичко.

И разцъфващият фотографски талант на Лора бе успял да изрази тази ужасна, прекрасна многозначност в един образ. Но те всички я преживяваха в усилията си да постигнат щастието и в отчаяното си преследване на Хал.

Тези мисли така завладяха Тес, че тя се изправи и импулсивно телефонира отново в неговия кабинет. Когато никой не вдигна, тя отвори телефонния указател, намери номера на Отдела по поддръжката в сградата на Новия сенат и го набра.

Чуха се много сигнали, преди някой да отговори.

— Пазачът.

— Рой, ти ли си? Обажда се Бес Ланкастър.

— Приятно ми е да ви чуя, госпожо Ланкастър. Видях съпруга ви тази вечер.

— Затова се обаждам — каза Тес. — Опитвах да се свържа с кабинета на Хал, но никой не отговаря. Дали не би могъл да провериш из офисите…

— Не е необходимо, госпожо. Сенаторът слезе да поплува. Видях го преди няколко минути. Нали го знаете — няма да е той, ако не извърти петдесет дължини.

— О, благодаря ти, Рой. Много ти благодаря.

Тес затвори телефона. Погледът й отново се спря върху снимката на Хал. Капките вода върху голата му кожа повече от всякога приличаха на сълзи. Женски сълзи. Сълзи на загуба, на себеотрицание. Сълзите на Лора, разбира се, защото дори в онзи скъпоценен момент преди толкова години тя трябва да е съзнавала, че Хал се изплъзва между пръстите й въпреки огромната сила на нейната любов.

Сълзите на Сибил, а също и на Даяна. Защото всяка жена, обичала Хал, го загубваше…

Тес се стресна от тази мисъл. Гледаше снимката. Една сетна истина, безкрайно по-зловеща от другите, сякаш изскочи от нея. Течният елемент, заобикалящ Хал на фотографията, заговори внезапно за загуба, за гибел. Тя видя Хал да се отдалечава от нея и усмивката му да потъва в тъмната вода, докато собствените й сълзи падаха над израненото му тяло.

Тес помисли за изминалата ужасна седмица и за злото, увиващо се около Хал толкова отдавна, държащо го далеч от нея дори с невъзможността да го открие по телефона. Тя използва цялата си сила, за да отхвърли грозящата го орис, и успя.

Или не беше така?

Не дойде ли победата й твърде лесно? Може би лентата на Лесли Къран не беше оръжието на триумфа. Може би някакво нещастие, което Тес не бе включила в сметките си, надвисваше над Хал в същия този момент.

Сенаторът слезе да поплува.

Безименен ужас разшири очите на Тес, докато съзерцаваше снимката. Внезапно магията, сторена от нея на сърцето й през всичките тези години, сякаш изкристализира в една чудовищна мисъл. Може би този образ не говореше само за миналото, а и за бъдещето. Не за живота, а за смъртта.

Питай човека до басейна.

Подтиквана от сила, която не можеше да назове, Тес изхвърча от стаята. Грабна чантата си от кухнята, измъкна от джоба си ключовете за колата и хукна навън в нощта.