Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (16)

Петнадесета глава

Върн Инис умря на девети януари.

На следващия ден, който щеше да бъде наречен „черната сряда“ от някои служители на Лу Бенедикт и никога забравен в компанията, той обяви Лиз Дамерън за новия си вицепрезидент, отговарящ за развитието на производството.

Ръководителите на фирмата изпаднаха в шок. Отначало онези, които познаваха добре Лу лично, както и професионално, помислиха, че си е изгубил ума. Лу беше известен преди всичко като морален човек, който никога не забравя приятелите си. И стореното от него на Лари Уитлоу с повишението на Лиз през главата му — една новачка, работеща едва от шест месеца, предпочетена пред изпечен ръководител — бе просто немислимо.

После, с отминаването на дните и привикването с новината, дори онези, чиято вяра в Лу бе най-непоклатима, започнаха да си вадят логичното заключение за личната му връзка с Лиз.

Една седмица след назначението Лари Уитлоу изпрати оставката си чрез служебната поща и напусна сградата, без да каже довиждане на своя приятел и работодател от петнайсет години. И това мълчание на Лари бе погребалният химн на една вече приключила епоха.

Защото нова епоха се задаваше в „Електронни изделия Бенедикт“.

За самия Лу първите два месеца бяха агония, която нямаше да забрави никога.

След първата му интимна нощ с Лиз тя никога вече не повтори ултиматума си за работата на Върн, но поведението й даваше да се разбере от ясно по-ясно, че държи на всяка съдбовна дума в него.

Така например тя избягваше да остава насаме с Лу както в неговия офис, така и в своя. Успяваше винаги да държи други хора помежду тях и по този начин му даваше да разбере, че няма намерение да му предостави възможност за по-нататъшни любовни авантюри.

В два или три случая, когато обстоятелствата или собствената му изобретателност успяха да ги съберат насаме, тя му даде да разбере чрез стоманения си поглед, изпълнен със студено предупреждение, че и най-малкото движение в нейна посока ще му осигури наказание, каквото не е и сънувал.

Но през този период на пресметната дистанцираност Лиз парадоксално успя да увеличи ефекта на прелъстяването си. Тя изненадваше Лу с нови дрехи — поли, блузи и рокли, толкова мамещи, че деловите им кройки покорно отстъпваха на чувствеността, която тялото й им придаваше.

Използваше нови парфюми и одеколони, всеки от които по-двусмислен и предизвикателен от предишния, когато се примесеше със собствения й аромат. Оставяше по-често от преди красивата си коса разпусната над раменете, така че като се движеше по някой коридор, приличаше повече на кралица на красотата, отколкото на служителка в компанията.

Когато беше с Лу — предпазвана, разбира се, от присъствието на други служители — тя му изпращаше неуловими сигнали с очи, коси погледи, пълни едновременно с изкушение и предупреждение. „Не забравяй какво имам за теб — сякаш му казваше тя. — Но има само един начин да го получиш.“

Престана да идва в офиса му с докладите си, защото не искаше да бъде близо до него извън своята собствена територия. Но му телефонираше там, а понякога и вкъщи, разговаряйки само по работа, но с глас, който го галеше с многозначителните си извивки, с мамещи музикални полутонове, чието значение разбираше само той.

Тя приличаше по сто различни начина на разгонена самка и всеки неин звук, жест и аромат бе неотразим за потребностите на Лу. Бе подобна на магнит, отдалечаващ го от работата, семейството, приятелите му, преодоляващ съпротивата му от разстояние, показвайки му всеки ден малко повече от забранения плод, който никога нямаше да вкуси отново, ако не станеше нейната воля.

И което бе още по-извратено, тя му даваше да разбере, че разполага само с преброените земни дни на бедния Върн Инис. Защото само смъртта на Върн щеше да донесе на Лу момента на откровението. Лу се ужасяваше от собствените си страстни мисли за Лиз, ставащи все по-настойчиви в същото време, когато Върн, старият негов приятел, отслабваше все повече в болницата и скоро щеше да предаде Богу дух.

Но Лиз бе толкова нечовешки привлекателна, така лирична, секси и възбуждаща в своето девическо очарование, че битката, бушуваща в душата на Лу, започна да наближава неизбежния си завършек. Прелъстителната сила на Лиз бе прекалено голяма, а шепотът на неговите скрупули — твърде плах. Като го остави да я притежава веднъж, тя го лиши от всички оръжия, които можеха да му помогнат да й противостои. Макар да го ужасяваше с тихата си воля и жестока решимост, той не можеше да изличи образа й от сърцето си.

Нямаше какво друго да стори, освен да чака неизбежното.

И ето че Върн умря.

Така, както изживяваше шока и неодобрението от случилото се, компанията бе принудена да приеме и факта, че като вицепрезидент Лиз вече бе фактор, с който трябваше да се съобразяват.

Тя бе способна, дори блестяща в новата си роля, въпреки крехката си възраст и големите изисквания на поста на Върн. Дори най-добрите приятели на Върн трябваше да признаят, че тя не само притежава талант да поема отговорности на най-високо ниво, но също така внася и свежи идеи в един офис, на който за съжаление те бяха липсвали преди повишението й.

Самият Върн приживе бе просто едно флегматично присъствие в „Електронни изделия Бенедикт“, една реликва от детството на компанията, популярна повече със сърдечността и добрия си нрав, отколкото с брилянтните си идеи. Интелектуално той бе настроен на консервативната вълна на Лу и никога не мислеше за смела експанзия на производството, а вместо това се концентрираше върху заздравяване на пазарите за все същите стари изделия.

Лиз, напротив, можа да изложи пред Лу детайлно разработени планове за цели нови производствени линии на малки уреди, индустриални части, въвеждане на нови сплави, точни измервателни прибори, предназначени за продажба на въоръжените сили в разширяващата се област на ракетните технологии, без да се споменава участието в новородената област на компютрите и — нейният най-голям приоритет — младата индустрия, наречена телевизия.

Плановете, които едва ли не през ден предлагаше Лиз, изумяваха Лу не само със смелостта си, но и с абсолютната си практичност. Лиз управляваше по удивителен начин делата на компанията и продажбите бяха невиждано големи, имайки предвид съвременната икономика, персонала и дори цялата история на компанията. Тя можеше да извлича бъдещи дивиденти от грешките в миналото и да превръща всичко в долари и центове, така че нямаше начин да се спори с нея, без да изглежда, че човек се заяжда или пък че е просто безнадежден стар мърморко.

Тя изумяваше Лу не само защото бе така брилянтна и напредничава в мисленето си за толкова млада жена, но и защото той не разбираше как тя намира време за цялото това изследване и планиране.

И най-вече, признаваше си той, защото тези дни тя прекарваше толкова много време в леглото с него.

От предпазливост Лиз го накара да наеме апартамент в едно от предградията за любовните им срещи и той ходеше там при нея по няколко пъти седмично. Тя го посрещаше по нощница, понякога още мокра от банята и ароматът й се смесваше с този на фин сапун и шампоан, докато се взираше в очите му. Понякога се появяваше само по бикини, за да го възбуди, или се събличаше чисто гола и стройното й тяло надзърташе иззад вратата като забранено удоволствие, изкушаващо странника от праведния му път.

Той прекосяваше прага с въздишка и още в този първи момент цялото му самообладание се стопяваше. Заравяше лице в гърдите й, устните му трескаво търсеха вкуса й и с треперещи ръце опипваше гладката коприна на кожата й.

Изпълненията й в спалнята сега бяха по-различни и Лу не бе сигурен точно в какво. Макар на повърхността тя все още да демонстрираше онази нежна женска деликатност, представлявала толкова значима част от поведението й първия път, когато му се отдаде, сега бе очевидно, че нещата контролира тя.

Имаше нещо хищно в нея, докато оркестрираше спазмите на удоволствието му с уверени ръце, с тих шепот и редуване на предупреждение и окуражаване, които напълно го изкарваха от равновесие, докато накрая, с последна малка въздишка, го вкарваше в себе си, приемайки така спокойно оргазма му, сякаш това бе лек бриз, трептящ по повърхността на тялото й.

Тя често го любеше с такова майсторство, че изпразването му идваше още преди да е готов. Понякога го дразнеше с длани или устни, съвсем малко по-силно, съвсем малко по-дълго, тъй че той загубваше семето си, без дори да е влязъл в нея. Той знаеше — макар и да не му бе ясно откъде — че тя обича да прави това. Харесваше й да го накара да свърши, преди да може да претендира, че я е задоволил. Това увеличаваше властта й над него и превръщаше отдаването й в подигравателна пародия.

Първият път той посмя да изрази разочарованието си с думи.

— Исках ти да го получиш — рече.

Но тя само поклати глава.

— Харесва ми, когато свършваш по този начин. Това показва, че наистина ме желаеш.

И след известно време той бе принуден да се откаже от идеята да я задоволи. Съзнаваше, че подчинението му я възбужда. Тя жадуваше за влажния му, очарован поглед, плъзгащ се по дългите й бедра, покрай венериния хълм, който той обожаваше, по твърдите, безупречни гърди и огнената грива на косата, лееща се над раменете й.

Членът му се превърна сега в нейна играчка. Тя го направи безсилен като оръжие на мъжкото превъзходство и го превърна в женски орган на чувствителност и копнеж — играчка, манипулирана от ласките й, чиито спазми тя предизвикваше, когато й скимнеше.

Понякога, щом го усетеше да изчезва в нея, Лу изпитваше чувството, че тя го взема за себе си, запълвайки собствената си празнота и оставяйки го завинаги непълноценен, тъй че тя се превръщаше едновременно в мъж и жена, а той оставаше неин евнух, неин роб.

Когато докосваше с треперещи пръсти меката й кожа, а блестящите й зелени очи го преценяваха със студен триумф, дори голата й плът сякаш го гледаше победно като копринен безкрай от очи, наблюдаващи с интерес как той потъва все по-дълбоко в нейната магия.

Само няколко кратки месеца деляха Лу от стария живот. Но стената между него и здравия му разсъдък беше дебела с километри. Сега Лиз го притежаваше. Можеше да прави с него каквото си пожелае.

И той изтръпваше от представата какво именно може да се окаже то. Макар работата й да предизвикваше уважение, в компанията вече не я обичаха. Служителите в отдела за нововъведения се бояха от нея, както и старите й колеги от материалния отдел. Дори ръководството я гледаше с чувство на страхопочитание заради внезапното й, жестоко издигане, при което тя прегази трупа на Върн Инис и измамения Лари Уитлоу. Никой в „Електронни изделия Бенедикт“ не бе сигурен, че собственото му място не е застрашено, докато тя е там.

Защото образът й изкристализира в съзнанието на всички като млада жена с неограничена, вълча амбиция, създание, чийто женски чар се добавяше към безспорните й ръководни и изпълнителски способности, за да постигне където и каквото пожелаеше.

Жена, надарена с безценни качества, но без душа.

С течение на времето едно ново и тайно желание се зароди в компанията. Служителите на „Бенедикт“ се надяваха, че Лиз скоро ще пренесе бизнеса си на друго място и ще остави „Електронни изделия Бенедикт“ да си ближе раните от нея. Защото тя наистина представляваше рана в душата на компанията, и то такава, която можеше никога да не зарасне напълно.

— Нека върви другаде и там да се чука до върха — говореха шепнещите гласове в столовата. — Защо не си отиде и не ни остави на мира?

И докато това шушукане стихваше при появяването й, тя поздравяваше колегите си със същата предишна усмивка на лицето — младежка, ведра и приятелска. Външно тя изобщо не се различаваше от старата Лиз: упорит работник, разумен ръководител, учтив събеседник и добър слушател.

Това бе най-страшното. Лиз все още демонстрираше старата си личност. Но всеки усещаше коварството зад нейното приятелство, злото зад блестящата й красота.

Защо тя просто не си отиде?

Този въпрос измъчваше всички. Но никой не знаеше отговора.

В последните разговори на Лиз с Лу относно компанията се долавяше ново измерение. На това предприятие, обясняваше тя, му липсва финансова база за развитието на такива продукти, каквито би трябвало да въведе, ако иска да е конкурентоспособно в следвоенната икономика.

— Компанията не може да стои на едно място — каза тя, показвайки на Лу финансови диаграми и изчисления, от които очите му се остъклиха. — Трябва да се движи напред. Ако просто се опитваме да поддържаме статуквото, ще обеднеем и ще отслабнем, преди да се усетим, защото сега има конкуренция от места, които дори не съществуваха преди три или четири години.

Лу с мъка следеше данните й, така силно очите му искаха да се фокусират върху гърдите под блузката й, движещите се под полата бедра, сянката на усмивка в дъното на очите й. Сексуалната й магия бе могъща и се смесваше с настоятелните й аргументи по един замайващ начин.

Но той слезе обратно на земята, когато тя извади главния коз зад думите си — сливане с друга компания.

— Нуждаем се от по-широката финансова база на по-голяма корпорация, която да ни даде силата да се конкурираме и развиваме едновременно — каза Лиз. — Това е единственият начин.

Тук Лу постави чертата.

— Това е моята компания — рече той. — Създадох я от нищо. Знаеш ли какво означава нищо, Лиз? Започнах от нулата. Познавам всяка гайка и болт в това място, защото съм платил всичко със собствените си пари. И никой няма да ми го отнеме или да ми казва как да го управлявам. Дори да банкрутирам, ще го направя върху палубата на собствения си кораб.

Тя го изгледа внимателно, сякаш разколебана, и не каза нищо повече. Ако той бе почувствал, че оттеглянето й е само стратегическо, то не го показа. Не можеше да си представи да споделя „Електронни изделия Бенедикт“ с непознати, може би да загуби името на компанията си и да е отговорен пред босовете на някой конгломерат.

Доволен от себе си, че най-сетне тропна с крак пред Лиз, Лу не помисли повече за това.

Междувременно компанията се справяше все по-добре — тоест, ако цената на нейните акции бе някакъв индикатор. Те неотклонно се покачваха на местните борси — от 7,23 долара за акция на 8,25 долара и после до 11,66 долара след смъртта на Върн. Въпреки че цифрата на счетоводния баланс бе съвсем малко по-висока от предходната година, а поръчките за продуктите на компанията не пълнеха съвсем пощенските кутии на търговските й представители, цената на акциите „Бенедикт“ продължаваше да расте.

Никой в компанията не бе достатъчно запознат с почти неуловимите нови влияния в следвоенната икономика, за да интерпретира тази очевидно благоприятна новина, като предупредителен знак. Просто се приемаше, че времената са добри и стават все по-добри. Защо да се гледат зъбите на харизан кон?

Колкото до самия Лу, тези дни той прекарваше толкова време в копнежи по Лиз, фантазирайки за нея и изгубвайки себе си в тайните на нейното тяло и ласки, че нямаше време да размишлява над финансовите тънкости в позицията на предприятието на пазара. Сега той управляваше компанията си по-отдалеч и по-слабо.

Освен това трябваше да се тревожи и за друг проблем.

Барбара, която не му се усмихна истински от деня, в който Лиз бе назначена, стана открито враждебна след невероятното повишение на младата жена и смущаващите клюки, предизвикани от това в компанията. Макар че Лу трудно можеше да протестира срещу подобна реакция, тя го тревожеше и гнетеше.

Късните часове, които прекарваше с Лиз, не останаха незабелязани от жена му. Самата Барбара сега се стремеше да прекарва колкото се може повече време извън къщи. Постоянно беше някъде с приятелки, по магазините, на тенис или голф, на гости или на кино. Оставяше му вечеря, която да си претопли, когато реши да се прибере у дома, и кратка бележка с информация за собственото й местонахождение.

Изглежда, й доставяше удоволствие да изправя пред него каменната стена на отсъствието и мълчанието си. И макар това да помагаше на връзката му с Лиз, то подронваше остатъците от основите на брака му с обезпокояваща бързина.

При редките си разговори напоследък неизбежно се караха. Спореха за пари, за децата, за училището, за плановете си за една ваканция, която Лу искаше да отложи, а Барбара — не. Понякога кавгите им избухваха за незначителни неща, като цвета на избраната от Лу вратовръзка за вечерно парти, предимствата на една възглавница пред друга или сервиза, поправил лошо заглушителя на колата. И двамата, изглежда, знаеха за какво всъщност се карат, но никой не искаше да го спомене директно.

Търканията помежду им изчезваха само докато спяха. Но това бе така, защото нощем дистанцията помежду им бе по-голяма от всякога. Барбара се свиваше в далечния ъгъл на едната половина от леглото, докато Лу страдаше от тревожни сънища в своята.

Той бе дълбоко разтревожен от това положение на нещата. Винаги бе обичал Барбара заради хладния й разум, хумора й, нейната непоклатимост като съпруга и майка, както и заради търпението й като половинка на един много зает предприемач. Тя се омъжи за него, когато беше едно от най-търсените момичета в колежа, и прекъсна образованието си, за да му помага в основаването на „Електронни изделия Бенедикт“.

През последните деветнайсет години той очакваше всеки ден усмивката, с която тя го посрещаше при завръщането му у дома. Но сега тази усмивка бе заменена от поглед, изпълнен с упорито безразличие, който никога не срещаше очите му, нито регистрираше неговото присъствие. Не можеше да й каже колко много го наранява това, защото знаеше, че си го заслужава с лихвата.

Децата, разбира се, трудно можеха да не разберат ситуацията. Мат, синът, сега през цялото време бе навън по спортните площадки, а двете момичета, Синди и Джойс, се хващаха за всяка възможност да прекарват следобедите и вечерите си в домовете на приятелки.

Понякога, когато Барбара я нямаше, Лу вечеряше сред неудобната тишина с трите си деца, задавайки неловки въпроси за учението им, а те бързаха да се нахранят и да станат от масата.

Все по-често той се връщаше от любовните срещи с Лиз, за да открие, че никой не го очаква у дома. Децата бяха приели покани за вечеря в домовете на приятели, а отсъствието на Барбара се обявяваше от оставена върху кухненския плот бележка. Лу вечеряше сам, тъй като членовете на фамилията му бяха поели всеки по своя път.

Никой вече не искаше да си стои вкъщи и Лу беше все по-самотен. Семейството му се разпадаше, като здравите му връзки се късаха една по една.

И той не успя да спре този разпад, защото не можеше да се откъсне от Лиз.

Една вечер Лу се прибра доста късно и завари Барбара да го чака сама.

Беше се изправила сковано на един от столовете във всекидневната и го гледаше тъй сурово, че той седна да я изслуша.

— Знам какво правиш с Лиз Дамерън — каза тя.

Той понечи да протестира, но Барбара с един поглед го накара да млъкне.

— Не ставай смешен, като се опитваш да отричаш очевидното, Лу — рече. — Платих, за да те проследят. Има снимки… Не че беше особено необходимо.

Тя се стегна, за да продължи. Лу я гледаше виновно. Единственото нещо, по-трудно за понасяне от нейния укор, беше болката. Барбара не виждаше него, а мислеше за болестта помежду им, за тумора, разяждащ семейството й.

— През последните два месеца много мислих по въпроса — рече тя. — Деветнайсет години ти бе много добър съпруг, Лу. Аз те обичах и реших, че все още те обичам. Затова ще ти дам шанс — един последен шанс, за да се оправят нещата между нас, и заради децата. Тук има пет живота, заложени на карта. Ако решиш да съсипеш своя, аз възнамерявам да спася другите четири.

Гърлото на Лу бе сухо. Той се прокашля.

— Какво искаш? — попита.

— Искам Лиз Дамерън да изчезне от компанията ти и от този град — отговори тя. — Веднага. Искам те обратно тук, където ти е мястото. Просто е, нали?

Лу дълго време остана безмълвен. Куражът на Барбара бе толкова трогателно и човешко нещо, че почти извика сълзи в очите му. Той постави нещата на везните, виждайки ги сякаш за пръв път.

Отнякъде му дойде прилив на сила и той се изправи.

— Много добре, Барбара.

Жена му го погледна от мястото си със сериозен, тревожен поглед, от който сърцето му се сви. После стана, угаси осветлението и отиде да си легне.

Лу остана сам в тихата всекидневна.

Следващият ход бе негов.