Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (44)

Двадесет и пета глава

1 юни 1955 г.

Уинтръп Бонд седеше на верандата на своя дом в Напили и гледаше Лиза Бенедикт.

Тя беше облечена в тропическа рокля без презрамки, подарена й от него в следобеда на пристигането й преди две седмици. Косата й падаше на разкошни вълни над уханния венец от орхидеи около шията й. Никога не бе изглеждала толкова красива.

Уин седеше, пушеше цигара, облечен в бели памучни панталони и риза с отворена яка и гледаше през стълбчето дим младата си компаньонка. Зад нея, отвъд осветената от луната океанска шир, бяха другите острови — Молокаи и Лапай, клекнали на хоризонта като притихнали заговорници и върху сенките им проблясваха няколко далечни светлинки.

Слугите бяха отнесли остатъците от вечерята преди половин час и сега той и Лиза седяха тук, отпиваха от брендито си и се наслаждаваха на вечерния въздух. Уин се чувстваше едновременно по-отпуснат и по-жив от дълги години насам. От многото плуване с Лиза бе почернял под ризата си, а краката му бяха заякнали от дългите им разходки по плажа и скалите.

Единственото нещо, помрачаващо щастието му, бе венецът от орхидеи около шията й. Уин го бе поставил там на залез-слънце, за да отбележи факта, че това бе последната й нощ тук. Утре сутринта тя щеше да се върне на континента.

Той се чудеше откъде ще намери сили да я пусне. Бяха изминали почти шест месеца от вечерта в Републиканския клуб, когато Лиза пресече пътя му и докосна сърцето му с момичешкото си очарование. Тези шест месеца промениха неговия живот.

Беше постъпил правилно, като реши да я покани на цирк. За негова радост, тя прие. Облечена донякъде неподходящо с официален делови костюм, тъй като бе забравила да си донесе ежедневни дрехи, и с очила, които придаваха учен вид на красивото й лице, тя седеше до него, докато изпълнителите излизаха на арената под фанфарите на оркестъра.

Той използва влиянието си, за да вземе билети на първия ред, въпреки краткото време, оставащо до спектакъла. Докато слоновете дефилираха покрай тях със забързаната си походка и подскачащи нагоре-надолу глави, Лиза стисна страхливо ръката на Уин, защото огромното тегло и дивата миризма на животните бяха буквално над главите им.

След началото на представлението тя вече не го пусна, а плъзна доверчиво дланта си в неговата, подобно на дете. Те гледаха номерата един след друг и той й купи захарен памук и пуканки. Тя не преувеличаваше любовта си към цирка; следеше внимателно и с широко отворени очи изпълнителите. Понякога го поглеждаше, за да сподели ентусиазма си с него и стискаше ръката му. Тази прямота го накара по някакъв незабележим, но много важен начин да почувства, че отново е мъж — поне за нея.

На следващата сутрин тя замина за Аризона. Уин прекара три дълги седмици, опитвайки се да я забрави, и после се предаде. Прецени ситуацията, пресмятайки властта на изключителното си положение в света и реши да действа смело.

Телефонира на Харис Бул в „Рейнбоу Консептс“, за да му каже колко е впечатлен от младата, но много способна госпожа Бенедикт след срещата в Ню Йорк. И по недотам завоалиран начин даде на Харис да разбере, че присъствието й на предстоящата конференция по продажбите в „Бонд Индъстриз“ през април е повече от желателно.

Когато тя пристигна за конференцията, циркът не бе в града, но ресторант „21“ си беше на мястото. Уин заведе Лиза на вечеря, на театър и после на нова, дълга разходка по Пето Авеню, с Джеймс зад кормилото на ролса на няколко крачки след тях. Лично я разведе из главната квартира, на „У. У. Бонд“ в Рокфелеровия център, а през последната й вечер в града се осмели да я покани на танци в „Кафе Пиер“.

Когато посещението й наближи своя край, той откри, че му е невъзможно да скрие тъгата си.

— Какво има? — попита тя, усещайки настроението му.

— Ох, знам ли и аз — отговори уклончиво той. — Когато мъж на моята възраст срещне красиво, младо момиче като теб, започва да си мисли за всички пропуснати неща. За възможностите, които е оставил да отминат. Толкова много щастие ни се предлага в този живот. Просто трябва да си го вземеш. Но ние така често му обръщаме гръб, преследвайки… и аз не знам какво. В моя случай това беше някакво погрешно разбрано чувство за безопасност.

За своя изненада той видя, че думите му я шокираха.

— Уин, ти говориш като старец! — укори го със смях тя.

— Е, и? — попита той и посочи набръчканото си тяло.

— Уин, та ти си в разцвета на силите си — рече настойчиво Лиз. — Можеш да правиш и чувстваш каквото си поискаш. Всичко зависи от теб, не разбираш ли?

Оптимизмът й го трогна. Тя бе твърде млада, разбира се, за да познава натежаващия товар на годините, на тревогите, на пораженията на възрастта. Всичко това не съществуваше за нея.

— Защо си толкова сигурна? — я попита.

— Защото иначе нямаше да съм тук — каза тя, усмихвайки се в очите му с прямота, която го обезоръжи.

След като я качи на самолета, той се прибра вкъщи, чувствайки се като Пепеляшка след звъна на часовника в полунощ. Нито можеше да живее без нея, нито му стигаше кураж да я доведе отново при себе си.

Изминаха три седмици, после шест. Ръката на Уин се протягаше хиляди пъти към телефона, но скрупулите му я спираха.

Ти си твърде стар, си казваше той. Тя те е забравила.

Ами да, едно толкова красиво момиче като нея трябваше да си има своя млад мъж. Всъщност дори много млади мъже. Тя несъмнено имаше срещи всеки уикенд и й се налагаше да отблъсква ухажори през цялото време, когато не работеше. В заетия й, забързан живот нямаха място спомените за един стар човек, с когото се е срещнала няколко пъти в Манхатън — тъп вдовец, чиято прищявка бе задоволила, отивайки с него на цирк, и с когото бе вечеряла един или два пъти. Цялата работа беше инфантилна и малко глупава.

Но към края на шестте седмици, неспособен да издържи и минута повече, той отлетя за Финикс, за да участва лично в събранието на акционерите на „Рейнбоу Консептс“. Харис Бул го посрещна като принц и сега бе ред на Лиза да го разведе наоколо. Тя му показа работното си място, малкия си апартамент и пустинните околности, които бе обикнала след идването си тук от Сакраменто.

Преди да се върне в Ню Йорк, Уик още веднъж сподели с Харис възхищението си от Лиза и намекна, че от нея става подходящ представител за срещата на акционерите в корпорацията майка след месец. Харис обеща, че тя ще бъде там.

За Харис Бул или за който и да било друг нямаше никакво значение, че срещата на акционерите на „У. У. Бонд“, благодарение на промяна в последната минута, направена от самия Уинтръп Бонд, ще се състои не някъде другаде, а в Хонолулу.

Всичко премина според плана. Самолетът на Лиза пристигна на летището в Хонолулу по разписание след дългия полет от Лос Анджелис. Уин я чакаше на терминала с венец орхидеи за шията й и с изненадващо съобщение.

В последната секунда го обзеха съмнения. Може би щуравата му идея нямаше да й е приятна. Може би тя щеше да се ядоса, че той я манипулира.

Но тревогите му отлетяха, щом видя лицето й да светва, когато го видя.

— О, толкова ми липсваше — каза тя, докато той поставяше венеца около шията й. — Личи ли си?

Той се усмихна и се прекръсти наум.

— Трябва да ти призная нещо — каза той. — Срещата на акционерите е само началото. Харис Бул ти дава две седмици отпуск и идваш на Мауи с мен. Предстои ти ваканция. — Той я погледна малко простодушно. — Сега ми кажи честно: не ти ли стана неприятно?

В отговор тя го прегърна и го целуна по бузата. После го отблъсна на ръка разстояние, докосна лицето му с двете си длани и го погледна с премрежени очи. За негова изненада изглеждаше разкъсвана от облекчение и болка, сякаш съдбата грубо ги бе разделила през всичките тези месеци и най-после се бе смилила над тях.

— О, Уин — каза, — как можеш дори да си помислиш такова нещо?

През двата дни на срещата той я разведе из Хонолулу, показвайки й Диамантената глава, Уайкики, очарователните ориенталски магазинчета и ресторанти по центъра. Закара я с кола до малките тихи плантаторски градчета и рибарски селища от наветрената страна на Оаху, където живееха островитяните.

Когато срещата приключи, те отлетяха с частния му самолет до малката писта близо до Лахайна на остров Мауи и после отплаваха с яхтата му за Напили — безлюдният кът в подножието на планините върху скалистия бряг. Лиза възкликна при гледката на пролива и островите от верандата. Красивият като пощенска картичка залив Уайкики не бе успял да я подготви за великолепието на неговото убежище.

— Това е самият рай — каза тя.

Сега вече да, помисли си Уин, гледайки как залязващото слънце се отразява в зелените й очи.

Прекараха две прекрасни седмици заедно и дните им бяха едновременно лениви и изпълнени с приключения. Той я заведе с яхтата си до Лахаи, острова на ананасите, и до Молокаи с неговите пусти плажове и тихи черни пътища. Отведе я и в Уайлуку, административния център на Мауи с очарователните стари къщи и останки от мисионерските времена, както и до отдалечения град Хана, скрит сред тучната тропическа джунгла и тарови поля, където някои от богатите му познати от острова се събираха в хотел „Хана“ да пийнат по чашка.

Откара я през тясната ивица земя до вулкана Халеакала, където приятелите му Пенроуз ги приеха една вечер в животновъдната си ферма. Лиза с изненада и възторг седя край огъня в студения нощен въздух, слушайки песните на пастирите от кошарите, а тропическият пейзаж на топлата захарна тръстика и ананасовите поля се простираше под краката им.

Всяка сутрин той отиваше да плува заедно с нея, преди слънцето да напече прекалено силно. Изкарваше и лодката, за да й покаже изумителните тропически риби, плуващи край рифа в края на лагуната, по-надолу от къщата. Накара две доверени момчета от прислугата си да я учат да се носи с дъска по вълните. Тя падаше отново и отново, смеейки се и ръкомахайки и накрая, понеже притежаваше тяло на родена атлетка, успя да се задържи на дъската върху една от по-леките вълни чак до брега. Дойде задъхана при него, със стичаща се по кожата й солена вода и застана неподвижна, докато той я подсушаваше с нежни движения.

От гледката на тялото й в ярката, ослепителна светлина на тропиците, дъхът му секна. Твърдите й, закръглени гърди бяха зрели като островни плодове, млечната й кожа, безупречна като белите плажове, които той толкова много обичаше, а дългите й, великолепни бедра — неотразими като топлия бриз, галещ го под банските гащета.

Вечерно време те се разхождаха по моравата зад къщата с нейните ароматни орхидеи и гъст жив плет от кротон, хибискус и бугенвилия, преди да седнат на верандата, за да съзерцават залеза. Слушаха бъбренето на скорците сред клоните на палмите и гледаха как ниско долу вълните леко се плискат по пясъка. После местният му готвач им приготвяше великолепни вечери от прясна риба, телешко от фермите на Мауи и екзотични салати, приготвени от тропически плодове и зеленчуци, отгледани върху собствената му земя.

Той й разказа за годините си тук с Айлин и за любовта си към островитяните с техните ласкави маниери и вродено чувство за достойнство. Говореше за децата и внуците си и накара Лиза да му разкаже повече за Луис Бенедикт, когото тя споменаваше с благоговение, примесено с тъга. Без да съзнава напълно какво цели с тези спомени за миналото, Уин гледаше как залязващото слънце позлатява красивите й ресници, докато тя говореше.

С отминаването на дните разговорите между тях станаха почти излишни. Те сякаш знаеха един за друг всичко, което им трябваше, и вечерите им преминаваха в тихо общуване. Поклащаха се в люлката на верандата в ритъма на вълните и ръката на Лора почиваше в неговата. Обединяващата ги близост изпълваше Уинтръп Бонд с отмала, която нарастваше с всеки изминал ден. Той се остави на тази направена от Лиза магия и се опитваше да не мисли какво щеше да стане, когато тя го напуснеше.

И двете седмици неумолимо изтекоха. Едно нарастващо чувство на съжаление оцветяваше дните им заедно, докато към края те усетиха как над щастието им натежава реалният ужас на бъдещето.

И сега ваканцията свърши.

— Благодаря ти, че ми показа всичко това — каза Лиза, а усмивката блестеше над белите цветя около шията й.

Уин гледаше свежите й, розови страни в светлината от свещите на последната им вечер.

— Аз съм ти благодарен, че го видях чрез теб — поправи я той, размишлявайки, че макар да притежаваше мястото от много години и беше прекарал безброй часове в съзерцание на този океан и тези планини отначало с Айлин, а после и сам, никога не бе почувствал тропиците с всичките си сетива, докато Лиза не дойде тук, за да ги сподели с него.

Той докосна дланта й през масата. Очите му бяха полузатворени от копнеж. Беше изтощен от прекараните дни, в които се опитваше да не признава пред себе си, че този момент ще настъпи, и се чувстваше направо отчаян от мисълта да я пусне на другия ден да си отиде.

— Не бъде тъжен — каза тя и му се усмихна с най-сладката си усмивка. — Прекарахме чудесно, Уин. Няма да забравя теб и твоя остров, докато съм жива. Моля те, недей…

Той въздъхна.

— Тъжен съм — отвърна, — защото вече изпразних торбата си с номера. Примамих те в Ню Йорк, последвах те във Финикс и накрая те отвлякох чак тук, на края на света. Сега нищо друго не ми остава, освен да те пусна да си отидеш. Ти си имаш свой собствен живот. Знам, че трябва да бъде така, но нещо много себично в мен изобщо не го приема. Вътрешно се надявам, че поне ще мога да те виждам от време на време. Може би ще ми се обаждаш, когато идваш в Ню Йорк. А аз сигурно ще си намирам претексти, за да прескачам понякога до Аризона по работа. И ще ти се обаждам, ако посмея…

— Да посмееш? — Лиза изглеждаше поразена. — О, Уин, как можеш да кажеш това? Такова ли ти е мнението за мен?

Той я гледаше, хипнотизиран от зелените очи, блестящи в светлината на свещите. Вечерният бриз, ухаещ от палмите и тропическите цветя, галеше разпуснатата й над голите рамене коса. Тя никога не беше изглеждала толкова хубава.

Уин се насили да насочи мислите се в правилна посока.

— Ти имаш пред себе си толкова много неща, Лиза — каза той. — Ще постигнеш голям успех в работата си. Някой ден ще се влюбиш, ще се омъжиш и ще имаш деца…

— Аз вече съм влюбена. — Тонът й бе страшно сериозен и изпълнен с молба.

Уин усети, че му се вие свят. Опитваше се да не я гледа.

— Моля те, Лиза — каза той, преструвайки се, че не е чул. — Аз не мога да препреча пътя на всичко това. Смятам те за ценна приятелка. Най-ценната, най-прекрасната…

— О, не продължавай, Уин — извика тя. — Не виждаш ли, че аз те обичам?

Той я гледаше с широко отворени очи. Сърцето му туптеше припряно. Експлозията на всичко, трупано в него досега наближаваше, отприщена от думите й, и той не можеше да стори нищо, за да я спре.

— Лиза, ти не говориш сериозно…

Тя сграбчи и двете му ръце. Дъхът му секна от нетърпението в пръстите й.

— Уин, аз искам да ти принадлежа. Искам да имам деца от теб.

Сълзи се стичаха надолу по бузите й. Той виждаше колко много й струва това признание. Опита се да протестира.

— Но, Лиза, скъпа, аз съм един стар човек. В края на дните си съм, докато цялото твое бъдеще е пред теб…

Тя упорито клатеше глава.

— Не и без теб.

Шокиран от думите й, той се почувства длъжен да възрази.

— Лиза, ти не разсъждаваш правилно. Ние, разбира се, изпитваме нещо един към друг. Сближихме се много бързо. Не мога да скрия колко важна стана ти за мен. Но това не означава…

— О, мисли така, щом трябва — каза отчаяно тя. — Но не го казвай, Уин. Направо ми късаш сърцето.

И тя изведнъж се хвърли в обятията му, прегръщайки го с всичка сила.

— Не разбираш ли? — хлипаше тя, покривайки бузите му с целувки, докато рошеше с пръсти косата му. — Това се случва истински само веднъж и една жена може да го познае, когато дойде. Това си ти, Уин, скъпи мой Уин. Разбрах го веднага, още от първата ни вечер в онази глупава клубна стая в Ню Йорк. И толкова много се опитах да ти харесам, да те накарам да ме обикнеш. Аз вече те обичах, но трябваше да се мъча да не го показвам. Не исках да те отблъсна с младостта и неловкостта си. О, Уин, толкова страдах, след като те оставих първия път. И когато господин Бул ме изпрати на конференцията и ти ми се обади, бях толкова щастлива, толкова облекчена. Мислех, че си ме забравил…

Внезапно я разтърси силно ридание. Тя несръчно избърса сълзите си.

— Не разбираш ли? — изхлипа. — През цялото това време се опитвах да скрия чувствата си от теб, за да не те притеснявам, да можеш свободно да ме избереш, ако пожелаеш. Но не мога да ги крия повече, Уин. Не мога да ти кажа довиждане просто така…

Тя плачеше мълчаливо до гърдите му. Той леко я потупа по раменете. Колко странно бе да усеща как тя се притиска до него и търси сили в него, въпреки жизнената й младост и неговото уморено, старо сърце.

— О, моля те, Уин, моля те — каза тя. — Ако не можеш, не казвай, че ме обичаш. Но ми кажи, че ще ми позволиш да ти принадлежа или поне се опитай. Моля те, не казвай „не“. Ако го направиш, нищо друго не ми остава.

Горещите й сълзи мокреха бузата му сладко като пръските на океана. Ръцете й бяха на гърба му и го притегляха по-близо към себе си, сякаш това бе последният й шанс да му попречи да избяга.

И внезапно Уинтръп Бонд разбра чувствата, които го бяха изпълвали така лудо през всички тези странни и болезнени месеци; разбра и защо Лиза бе толкова неотразима за него. Тя го желаеше заради мъжествеността му. Искаше да му роди деца. И още от самото начало бе запалила именно мъжкия му инстинкт, желанието му да бъде част от света, а не уморен негов зрител.

Това бе тайната на странната й, детинска любов към цирка и на доверчивия, нежен начин, по който го държеше за ръката, когато ходеха по разни места. Тя не презираше възрастта му, нито изпитваше страхопочитание към парите и положението му. Тези препятствия не съществуваха за нея. Тя само искаше да му подари себе си като жена. И жадуваше за любовта му така, както само една жена може да направи. Но е знаела от самото начало, че той ще й се противопостави заради нейната младост и това знание я е измъчвало.

Но сега всичко това оставаше зад тях, защото струната, която тя докосна, звучеше в него като симфония и последната му защита пред нея се срина.

Тя, изглежда, усети това, защото с облекчение и радост го взе за ръка и го заведе в спалнята си. Той не се противопостави.

Тя затвори вратата. Лунната светлина нахлуваше през прозореца и той я гледаше как сваля роклята си. Стоеше пред него осветена от луната, перлена и блестяща, прекрасен образец на гъвкава женственост и когато сутиенът й падна, той видя за пръв път безупречните гърди, чиито очертания толкова често го очароваха и тревожеха под банския костюм.

Тя се доближи до него по пликчета и докосна устните му със своите, отначало леко, а после изпълнена със свенлив женски глад, който разтвори неговите устни, тъй че езикът й можа да се плъзне в устата му, нетърпелив да я вкуси.

Уморените му сетива оживяха, когато почувства притиснатата до него голота и той почувства тихата й въздишка на радост и възбуда, щом членът му се надигна срещу нея. Окуражена, тя го целуна по-силно и той посмя да докосне копринените й пликчета с удивителната увереност, че тя иска той да ги свали надолу по краката й.

И онова, което се случи с Уинтръп Бонд в следващите няколко минути, беше на светлинни години разстояние от всяко сексуално преживяване, което някога бе имал или сънувал през дългия си живот. Момичето, предлагащо му плътта си, го правеше не защото това се очакваше от нея, а защото се нуждаеше от него и го желаеше истински.

Никой не го бе обичал по такъв начин преди. За всяка жена, която някога бе срещал, той бе Уинтръп Бонд Четвърти, едно човешко същество, родено с положението си в света на принц второ качество, когото хората приемат за крал, докато следващото поколение не ги избави от неговата посредственост. Поради самия факт, че той бе Уинтръп Бонд Четвърти, никой никога не му бе обърнал внимание като на човешко същество.

Дори Айлин бе започнала да го прави едва след като сключиха брак. И тя просто вършеше каквото можеше, за да установи контакт със самотния мъж зад ролята, за която се бе омъжила по силата на техния произход.

Но Лиза го желаеше целия — тяло, сърце и душа. Тя беше толкова възбудена от нуждата си за него, че собственият й глад го запали като огън, втвърдявайки члена му и пулсирайки в слабините му. За своя изненада, той я облада с увереността на млад мъж и й даде удоволствието, за което прекрасната й плът бе създадена.

Окуражителните й стонове звучаха в ухото му, докато тя извиваше гръб, за да го приеме по-дълбоко в себе си. Много скоро треската на екстаза й го погали и той почувства горещия гъдел на собствения си оргазъм, оживял отначало някъде далеч, а после устремил се напред, за да се превърне в изгаряща вълна между краката му. Тя го почувства, посрещна го с тихите си, кратки стенания и той избухна в нея с онази своя част, която бе държал окована през всичките дълги години и за чието съществуване бе забравил, докато този великолепен момент не я върна обратно към живот.

— Ммм — държеше го ревниво тя до себе си, докато стоновете му заглушаваха далечния тътен на прибоя. — О, благодаря ти, Уин. О, скъпи…

Той се наслади на мига, защото знаеше, че с нищо не бе заслужил това чудо. Животът му подаряваше втори шанс, втора мъжественост, много по-реална от първата, благодарение на това сладко и чувствено младо създание. За пръв път от шестдесет и пет години Уин се почувства наистина желан.

Тя лежеше гола в прегръдките му, целуваше го по гърдите, а пръстите й се движеха по раменете му и надолу по бедрата и допирът им го наелектризираше в бавен екстаз и възхита.

— О, Уин — каза тя, — аз те обичам.

За пръв път Уин погледна в тези изпълнени с молба ириси и капитулира.

— Скъпа Лиза — каза той. — Аз също те обичам.

Чу как тя радостно си пое дъх и усети усмивката й в тъмнината.

— Кажи го отново — прошепна тя.

— Обичам те.

— О… О… — Тя се наведе да го целуне и сълзите й, чисти като светена вода, го намокриха. После се сгуши до него и здраво го прегърна.

— Искам да ти родя бебета, Уин — каза тя. — Почувствах го още първия път, когато те видях, и точно това усещам и сега. Знам, че така трябва — не знам откъде го знам, но съм сигурна. Ти си имал деца преди, но си създаден да имаш повече. Не разбираш ли? Съдбата ни срещна. Предназначен си да бъдеш баща на две поколения, не само на едно. А аз съм създадена да бъда майката този път.

Тя целуваше бузата му отново и отново с момичешка възбуда.

— О, знам, че звучи безумно — мълвеше тя, — но през целия си живот съм чувствала, че очаквам нещо. Не го намерих с Луис, нека Бог го благослови. Може би затова и не можах да забременея от него. Сигурно съм знаела, че бебетата ми са някъде другаде и все още ме очакват. И когато те срещнах, го почувствах веднага. О, колко много те желаех през всичките тези месеци…

Сега тя го прегърна по-силно и заговори по-страстно.

— Нека ти дам твоите бебета, Уин. Остави ме да ги имам и да ги отгледам. Това е всичко, което искам. Моля те, не казвай „не“. Само ме обичай и аз знам, че те ще дойдат. Прекрасни момчета и момичета… Мога да ги почувствам вътре в себе си. Те всичките са твои. Трябваше да те почакат. О, слава богу…

Лицето й беше близо до неговото, косата й ги покриваше и двамата, а разкошното й голо тяло се белееше като привидение в тъмнината, изпратено от съдбата, за да промени живота му.

— Не казвай „не“ — молеше се тя. — Само ме остави да ти принадлежа. — Обещавам, че никога няма да те разочаровам. Никой не е в състояние да те обича като мен.

Уин пое дълбоко въздух. Получаваше на сребърен поднос мъжествеността си. Не можеше да я откаже.

— Не — усмихна се той, увивайки ръка около кръста й, за да я притегли по-близо. — Аз няма да кажа „не“.

Тя издаде тих, невероятно женски звук, нещо средно между ридание и развълнувано възклицание.

— Но има само още едно нещо — добави той, хващайки я за силните, млади рамене.

— Какво, Уин? — Тя изглеждаше уплашена. — Какво е то?

Той прекара длан през косата й и я целуна по устните, преди да отговори.

— Ще трябва да се омъжиш за мен.