Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (57)

Осма глава

На другия ден късно следобед Тим почука на вратата на студиото на Томи Стърдевънт.

Мястото представляваше подобна на пещера мансарда в Долен Манхатън, пълна със стативи, прожектори и навити на рула снимки на модни тоалети. Имаше малки масички с празни бирени бутилки, кафени чаши и пълни с фасове пепелници. Стените бяха покрити с афиши, показващи работи на самия Томи, както и на други фотографи. На видно място се забелязваше голяма снимка на едно от успешните шоута на Лора.

Томи беше в тъмната стаичка и когато се появи, поздрави Тим с известна предпазливост.

— Какво става? — попита той, изобразявайки лъчезарна усмивка, въпреки очевидната си студенина. — Имаш нещо за мен ли?

— Само едно извинение — каза Тим, без да сваля коженото си палто.

Томи бършеше ръцете си от проявителя с един мръсен парцал. Изгледа внимателно Тим.

— Няма нужда да се извиняваш — каза той. — Всеки понякога се нервира, такава ни е професията. Напоследък всички се напрягаме прекалено. Не биваше да ходя у вас, без да ти се обадя.

— Не — поклати решително глава Тим. — Ти си гледаше работата. Имаше право да бъдеш там. Аз не биваше да се бъркам. Постъпих зле и грешката беше единствено моя. Но си прав за едно, Томи. Прекалено се напрягам и оставям нещата да ме нервират. Знам, че няма нищо между теб и Лора. Тя цени работата ти и е благодарна за цялата помощ, която й оказваш. Както и аз.

— Боже — ухили се Томи, свивайки рамене, — тя е тази, която трябва да ме учи. Лора е най-добрият природно надарен фотограф, който съм виждал. Аз й показах само няколко технически трика. Тя има невероятно око.

Тим кимна с непроницаемо изражение. Похвалата на Томи за качествата на Лора сякаш не му бе приятна. Той остана на мястото си. С дългото кожено палто, обтегнато върху яките рамене и масивните му ръце, присъствието му изглеждаше някак заплашително.

— Е — рече той, без да сваля очи от Томи, — сметнах, че съм длъжен да поправя нещата. Признавам, че изпуснах нервите си, и се надявам, че ще можеш да забравиш цялата работа.

— Вече е забравена — усмихна се Томи. — Искаш ли една бира?

— Не, благодаря. Трябва да вървя.

Но Тим все още не помръдваше. Имаше нещо настойчиво в неподвижността му, сякаш не бе свършил каквото имаше да казва и искаше да изясни нещо, с което и сам не беше съвсем наясно.

— Виж — започна той, — както казах, знам, че между теб и Лора няма нищо.

— Между мен и Лора? — Томи се разсмя. — Човече, сбъркал си адреса. Тя има очи само за теб, Тим. Всеки може да го види. А и много добре ме знае какво представлявам. Не би похабила и един поглед за мен.

— Добре, тогава просто я карай все така.

Внезапно заплахата зад извинителното държане на Тим излезе наяве. Сега Томи разбра защо той не си тръгваше. Ето какво бе искал да каже.

Той не можа да измисли отговор.

— Аз ти вярвам — заключи Тим. — Но ако някога разбера, че се навърташ край жена ми, ще те убия с голи ръце.

Постоя за момент, гледайки не към Томи, а покрай него, навън през прозорците на мансардата, сякаш хипнотизиран от някакъв личен демон, докарал го тук, за да отправи тази закана под претекста на едно извинение, което очевидно не значеше нищо.

Истински уплашен, Томи стоеше с мръсния парцал в ръце, гледайки суровото лице на посетителя си.

След още пет секунди, изминали като пет часа, Тим се обърна и излезе от студиото, без да каже довиждане.