Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (65)

Шестнадесета глава

На първи май се случи неочакваното.

Хал се намираше на предизборна обиколка и тъкмо се подготвяше за речта си в град Рочестър, в северната част на щата, когато Том Розман влетя в хотелската му стая и включи телевизора.

На екрана беше Еймъри Боуз и даваше пресконференция, физиономията му бе строга и тържествена, сякаш в тон със събитие от най-голяма важност. Той размахваше някакви листа в ръката си и говореше на репортерите с треперещ от гняв глас.

— Изпусна началото — рече Том. — Той твърди, че притежава доказателства, че си бил шпионин на руснаците през време на мисията ти в НАТО.

Хал се наведе напред, за да чува по-добре.

— Засега няма как да ви предоставя тези документи — каза Боуз, — защото съдържат поверителна информация. Но мога лично да свидетелствам за тяхната достоверност. Това, което държа тук, доказва черно на бяло, че в дните си като пратеник на Белия дом, представляващ нацията ни в Северноатлантическия съюз в един от най-критичните моменти на нашата история, Хейдън Ланкастър е бил отговорен за предаването на свръхсекретни сведения за американски военни обекти, на агенти на Съветския съюз.

Хал мълчаливо гледаше как Боуз отговаря на още въпроси. Въпреки че отказваше да разкрие подробности за обвинението си, той очевидно се радваше да бъде център на внимание. Подразни репортерите с мъгляви намеци за разкритите от него тайни на най-високо ниво и тяхното значение за националната сигурност. Но се въздържа да изиграе главния си коз, несъмнено, за да изцеди още внимание от страна на пресата.

Хал почувства ледена тръпка, докато слушаше. Не бе сигурен какви документи притежава Боуз, но като политик разбираше достатъчно добре сериозността на тази атака, както и умело подбрания й момент. В допитването от последния уикенд Боуз и той излязоха абсолютно наравно. През последните четири седмици Хал бе успял да го настигне благодарение на блестящите си ораторски способности и на доброто представяне от страна на телевизионните мрежи, както и на много вестници и радиостанции.

Сега бе идеалният момент за Боуз да нанесе удар и да накара шокираните гласоподаватели да повярват в многократно повтаряното им твърдение, че в либералните възгледи на Хал се корени предателство.

Но какви бяха доказателствата му? Какво можеше да е изровил, та да му даде смелостта да свика предавана из цялата страна телевизионна пресконференция?

Още преди края на предаването съветниците на Хал вече звъняха във Вашингтон, Ню Йорк и по всички новинарски агенции, опитвайки се да открият нещо за размахвания от Боуз пред камерата материал. Но явно никой не знаеше какво се крие зад всичко това или доколко наистина е сериозно.

Наложи се Хал и Том да изчакат вечерните новини след час и половина, в които един репортер на Ен Би Си най-сетне хвърли известна светлина върху обвинението.

— Според неназованите източници на Еймъри Боуз — каза кореспондентът — в дните си на пратеник на президента Айзенхауер в главната квартира на НАТО в Париж Хейдън Ланкастър е имал връзка с една белгийска секретарка в НАТО на име Жаклин Бришо. По време на тази връзка Ланкастър волно или неволно е предал на младата дама деликатни секретни сведения, отнасящи се до военните обекти на Съединените щати в Европа. В крайна сметка информацията е попаднала в ръцете на агенти на съветското разузнаване.

Една доста неясна снимка на привлекателна млада жена се появи на екрана.

— Това е Жаклин Бришо преди шест години, точно в навечерието на пристигането на Хейдън Ланкастър в Париж — каза репортерът. — По-късно, по думите на сенатор Боуз, госпожица Бришо загива при „тайнствени обстоятелства“. Засега не е възможно Ен Би Си да прецени или удостовери автентичността на обвиненията срещу Ланкастър. Въпросните документи не ни се предоставиха от сенатор Боуз поради секретния им характер.

Хал гледа дълго и втренчено снимката на момичето от екрана. Видът му бе вглъбен.

Когато предаването приключи, Том Розман отпрати от стаята останалите сътрудници и се обърна към Хал.

— Слушай — започна той с предпазливо изражение. — Аз бях там с теб, помниш ли? Аз съм този, който те познаваше навремето. Само между нас двамата — има ли нещо вярно в това?

Хал не отговори. Изглеждаше потънал в мисли.

— Хей — рече Том, — ако не на мен, на кого тогава можеш да кажеш?

Хал погледна стария си приятел в очите. Истината в думите на Том бе прекалено очевидна, за да се отрича. Той беше организатор на кампанията му и негов най-близък съратник. Имаше право да узнае каквото имаше за казване.

— В това няма нищо вярно. — Гласът на Хал беше твърд, но очите му изглеждаха разтревожени.

— Много добре тогава — каза Том. — Какво ще предприемем в такъв случай?

Хал мълчеше. Тъкмо в това бе въпросът.

Следващите двайсет и четири часа бяха сред най-лошите, преживявани някога от Хал.

Докато персоналът му трескаво се опитваше да научи какво се крие зад обвиненията на Боуз, той трябваше да се справя с лавината от репортери, по-ужасна от най-лошите му кошмари.

Телефоните в щаба на кампанията му, в офиса в Държавния департамент и в дома му звъняха непрестанно. Неговите помощници, секретарки, настоящи и бивши колеги от държавната администрация бяха обсадени от репортери, жадни за какъвто и да било коментар по обвиненията срещу него.

Пресата явно надушваше кръв. Твърде дълго името на Хейдън Ланкастър бе представлявало синоним на блясък, привилегия и с нищо неопетнена слава. Сега изглеждаше, че глинените крака на младоликия идол най-сетне са разкрити и невярното журналистическо братство, усетило отдръпването на публиката от Ланкастър, се готвеше да му нанесе последния смъртоносен удар.

След известно колебание Хал реши да не променя програмата си от запланувани речи. Във вторник вечерта говори пред търговската камара на Рочестър, а в сряда сутринта и пред местната секция на Демократическа партия на Ню Йорк. И на двете речи се стекоха тълпи репортери от цялата страна. Хал отвърна на въпросите им с категорично отричане и заяви, че е учуден защо сенатор Боуз не направи обвинителния си материал публично достояние, та да може той да се защити. В действителност именно от това се страхуваше повече от всичко. Но не му оставаше нищо друго, освен да блъфира.

Хал знаеше, че тази стратегия може да му бъде полезна най-много още няколко часа. Боуз бе завладял националното ефирно време с нападките си и това със сигурност щеше да продължи и през целия уикенд. Нямаше по-сериозно обвинение от шпионажа. Ако Хал не успееше да се добере до корена на обвиненията и не ги отхвърлеше убедително, спокойно можеше и да се откаже от изборите.

Точно тогава, за лош късмет, на един от най-известните професионални социолози му дойде на ума да направи телефонно допитване сред демократите от Ню Йорк в сряда вечерта. Резултатите бяха публикувани в четвъртък в сутрешните вестници. Доверието на гласоподавателите към Хал беше спаднало с десет процента и тези проценти отиваха направо в колонката на Еймъри Боуз, превръщайки го във фаворит, способен лесно да спечели изборите.

Четвъртък бе истински кошмар. Докато Хал се мъчеше да отбива атаките на пресата, сътрудниците му с цената на всякакви трикове се опитваха да се доберат до материала с обвиненията. Но информацията беше недостижима. Дори най-близките подчинени на Боуз, изглежда, не бяха наясно какво точно представлява документът.

Между другото споменатата от Боуз информация все още не бе предадена в Министерството на правосъдието. Това можеше да е и за добро, и за лошо. Възможно бе да означава, че доказателствата не са чак толкова убедителни, колкото твърдеше Боуз. Или че той просто искаше да държи Хал и пресата още няколко дни в неведение, преди да хвърли бомбата си.

Привечер Хал отлетя за Ню Йорк, за да бъде по-близо до центъра на събитията. Там се присъедини към Том и останалите в щаба на кампанията, за да обсъдят стратегията си и всички заедно гледаха вечерните новини. Очите им нервно скачаха между трите телевизионни екрана в стаята за конференции.

Новините бяха по-лоши, отколкото очакваха. Боуз даваше втора, по-подробна пресконференция, така преценена във времето, че телевизионните мрежи да я отразят точно в най-гледаните часове. Той се появи придружен от някакъв мъж с безлична външност, който, по неговите думи, бил брат на мъртвото момиче Жаклин Бришо.

— Господин Винсънт Бришо — каза Боуз — е гражданин на Белгия. Той непосредствено познава обстоятелствата, довели до връзката на покойната му сестра със съветските секретни служби и до романа й с Хейдън Ланкастър в Париж. Господин Бришо е тук, за да потвърди автентичността на документите, които ви показах, и лично да свидетелства за участието на Хейдън Ланкастър в този срамен епизод.

Мъжът, наречен Бришо, който говореше с доста неопределен европейски акцент, каза само няколко думи пред камерите. Боуз не му позволявал да навлиза в по-съществени подробности. Нито пък самият Боуз каза нещо повече от предната вечер.

Журналистите го запитаха защо не публикува информацията, върху която се основават обвиненията му.

— Ще предам тези документи на съответните власти в нужното време и по нужния начин — каза той. — Имам предвид Министерството на правосъдието, Държавния департамент и президента, а също така, разбира се, ФБР и Централното разузнавателно управление. Напълно съм убеден, че ще последва съдебно дирене.

Тази пресконференция представляваше едно упражнение по изтъкване на собствената важност, с цел да се смае пресата и обществеността с един „изненадващ свидетел“ и същевременно отказ да се огласи каквато и да било информация, способна да хвърли светлина върху случая. Но тя бе освен това и безупречно пресметнато във времето информационно събитие, защото придаваше визуална достоверност на обвиненията на Боуз срещу Хал.

И за да влоши нещата съвсем, Боуз показа на репортерите снимки на Хал из парижките улици в компанията на Жаклин Бришо, привлекателна млада жена с тъмна, къдрава коса и стройна фигура.

В края на пресконференцията, Еймъри Боуз се обърна към камерите.

— Дами и господа — каза той, — господин Хейдън Ланкастър Четвърти най-сетне показа истинската си боя. Онези от нас, които в продължение на години се опитваха да спасят американското общество от този човек, от неговите подривни идеи и антиамерикански намерения, сега се оказват прави в своята мисия. Щастлив съм, че успяхме да установим цялата истина, преди да е станало твърде късно. Аз призовавам господин Хейдън Ланкастър, ако смее, да се срещне с мен на публичен диспут и да отговори на обвиненията ми срещу него. Ако откаже, то тогава го призовавам незабавно да се оттегли от надпреварата за Сената в щата Ню Йорк и да позволи на господин Ингърсол и мен да продължим кампанията един срещу друг като достойни американци.

Иронична усмивка изкриви устните на сенатора.

— Трябва да кажа, че лично аз му препоръчвам втория курс на действие. Защото, ако американците се запознаят с предателската дейност, документирана в тази папка, не бих заложил и цент за бъдещето на господин Хейдън Ланкастър в тази страна.

Пресконференцията приключи. Задоволството върху лицето на Еймъри Боуз бе очевидно, докато се сбогуваше с репортерите, без да отговаря на по-нататъшните им въпроси. Той блестящо изманипулира пресата, представяйки Хал едва ли не като обвинен и осъден за шпионаж, без да представи нито едно доказателство.

Объркването сред помощниците на Хал бе осезателно. Те се разделиха на два лагера по въпроса какво трябва да се предприеме. Половината смятаха, че правилната стратегия е спокойно да се отрекат обвиненията и да се предизвика Боуз да ги докаже. Другата половина намираше, че такъв курс е самоубийствен, имайки предвид вече завладяното от Боуз внимание на обществеността, и че единствено откритата конфронтация би могла да спаси Хал.

Хал слушаше спора между съветниците си вече в продължение на два и половина часа. Всяка от страните бе шумна и убедена в правотата си и дори се обиждаше, когато другата посочваше нейните недостатъци. Спорът все повече се превръщаше в празна препирня, докато логиката зад предложенията отслабваше. Хал за пръв път изпита истинската самота на политическия лидер. Дискусията бе паднала до едно буквално надвикване, докато в същото време именно съдбата на Хал бе заложена на карта, а не на тези, които я обсъждаха. Това придаваше на срещата някаква нереална атмосфера, която правеше нещата още по-болезнени.

В десет часа той прекъсна събранието и изпрати персонала по домовете му, обявявайки, че на сутринта ще има нова среща. Всички се нуждаеха от време, за да осмислят ситуацията и казаното тази вечер.

Когато остана сам, Хал си наля чисто бренди от барчето в офиса, но то не му помогна. Той крачеше из тихата стая, размишлявайки над положението си. Разбираше, че става дума за цялата му политическа кариера и че грандиозното публично шоу на Боуз не е само блъф. Трябваше да предприеме нещо, и то веднага, за да си възвърне поне част от инициативата и да увери избирателите, че кандидатурата му все още не е бита карта.

Но как?

Объркан, Хал остави питието, напусна офиса и взе такси до фитнес клуба си на Петдесет и пета улица, където слезе до басейна и преплува двадесет бързи дължини, опитвайки да прочисти съзнанието си от смесената какофония на репортерските въпроси и кресливите съвети на сътрудниците си.

Когато излезе от водата, беше физически изтощен, но не толкова паникьосан от ситуацията, пред която се намираше. Чувстваше се готов да се изправи пред нея спокойно, каквато и да се окажеше тя.

Все още не се чувстваше готов да се прибере вкъщи, затова се върна в офиса. Помисли за Даяна, която се намираше при роднини в Саутхемнтън, и се изруга, че не й се бе обадил отдавна, за да й съобщи къде се намира и какви са плановете му.

Вдигна слушалката и докосна шайбата. Но ръката му, сякаш по своя собствена воля, набра различен номер, номер, който не съзнаваше, че помни наизуст.

След няколко позвънявания му отговори тих женски глас.

— Ало?

— Бес? Обажда се Хал. Хал Ланкастър.

— А, здравей, Хал. Много се радвам да те чуя. — Лицето й светна, щом позна гласа му.

— Виж, аз… — започна неловко Хал. — Чете ли вестниците?

Настъпи пауза.

— Да, видях ги — отвърна тя.

— Съжалявам, че те тревожа толкова късно — рече Хал, гледайки как пръстите му извиват един ластик върху бюрото. — Мислиш ли, че можем да отидем някъде да пийнем по нещо?

Той се изуми от нервния трепет в гласа си. Чувстваше се напрегнат като ученик, който за пръв път кани момиче на среща.

— Защо не се отбиеш при мен? — каза тя. — Така ще е най-добре. Ще ти обясня как да влезеш през задния вход, за да не те видят. Точно сега май не е много благоразумно да се шляеш с жени по баровете.

Шегата й му подейства успокояващо. В гласа й звучеше пълно спокойствие и най-важното, абсолютна лоялност и подкрепа.

— Благодаря ти — рече той.

— Аз би трябвало да ти благодаря — възрази тя. — Радвам се, че си се сетил за мен.

Той запамети указанията й и се отправи с колата си към сградата в Сутън Плейс, където тя му отвори отгоре електронната брава на малкия заден вход. Той се качи в странен, малък асансьор, който го изведе до луксозния й апартамент на покрива. Тя вече го чакаше на площадката, с отворена зад гърба си врата.

Изглеждаше великолепно. Беше облечена в бледозелена пижама, подчертаваща блясъка на очите й. Косата й бе разпусната и се стичаше над раменете й като алена грива. Ухаеше великолепно, като естественият й аромат се смесваше с някакъв чувствен парфюм, който той не познаваше.

Тя го пусна да влезе и разтвори ръце, за да го прегърне. За миг очите му се притвориха от усещането на дългото й, стройно тяло, чиято мекота докосваше за пръв път. Когато ги отвори, видя просторното помещение зад гърба й, подобно на топло, зелено убежище в нощта с дългите си дивани, приглушени светлини и тайнствени картини по стените.

Останаха прегърнати за един дълъг момент и прегръдката им бе изпълнена с взаимна нежност, която омайваше измъчените нерви на Хал. Бес склони глава на рамото му, сякаш именно тя бе уморената и нуждаещата се от неговата сила и подкрепа, а не обратното.

После се усмихна.

— Не те ли проследиха? — го попита.

— Избягах им след бясно преследване с коли — отвърна той с весела искра в очите.

— Голяма работа си — усмихна се тя.

Помогна му да си свали палтото и го заведе във всекидневната. Угаси всички светлини, с изключение на най-близката до тях, и му донесе скоч с лед.

— Така — рече тя, сядайки до него с подвити под тялото крака. — А сега ми разкажи всичко.

Той й предаде в общи линии проблема, доколкото самият бе успял да го осъзнае за толкова кратко време. Бес го изслуша мълчаливо, кимайки полека, докато той говореше.

Когато накрая свърши, тя се усмихна.

— Много съм щастлива, че дойде при мен.

— И аз не знам защо го направих — въздъхна Хал. — Изобщо не би трябвало да те притеснявам с това.

— Напротив — отвърна тя. — Егоизмът ми е поласкан. Искам да деля с теб и лошите времена, също както и добрите. Приятел в нужда се познава, Хал. Щастлива съм, че си се сетил за мен сега, когато има проблем, вместо да ме изключиш от него.

Той едва смогна да отвърне на усмивката й. Искаше да каже нещо, но не намери думи. Беше изумен колко дълбоко се нуждае от нея. Никога не бе имал такава нужда от Том Розман или от който и да било друг. Винаги разчиташе само на собствените си политически инстинкти. Но ето, че тази вечер бе дотичал за помощ и подкрепа при една жена, която едва познаваше.

— Изглеждаш разтревожен — рече тя. — Кажи ми, Хал, има ли наистина за какво да се тревожиш?

Той се поколеба за момент, после изпусна дълга въздишка.

— Познавах момичето — отвърна. — Имахме връзка помежду си. Това беше през първата ми година в НАТО. Срещах се от време на време с нея в един малък хотел на Левия бряг. Не беше нищо сериозно, но…

Бес кимна. Не изглеждаше шокирана, нито неодобряваща.

— А останалото? — попита тя. — Цялата тази история с документите?

Хал прокара длан през косата си.

— Сто пъти прерових паметта си за това. Момичето беше секретарка в НАТО. Нейният отдел нямаше нищо общо с работата ми. Не знам до какви материали е имала достъп или какво може да е откраднала. Ако е работила за руснаците, може и да има нещо вярно в цялата тази история. Но не виждам как е могла да получи нещо от мен. Никога не е идвала в моя апартамент в хотел „Крилон“, нито в офиса ми. Възможно е да съм носил няколко пъти куфарчето си, когато се срещахме, но бях много внимателен с мерките за сигурност. Не мисля, че е могла да се добере до нещо по този начин. — Той въздъхна. — Но не съм сто процента сигурен.

Бес изглеждаше замислена.

— Значи е възможно хората на Боуз да имат нещо за това момиче, което е мъртво и не може да се защитава — и сега да използват връзката ти с нея като повод да ти го лепнат.

Хал кимна.

— От това се опасявам и аз. — Безпокойството в собствения му глас го накара да се почувства неловко.

Усетила смущението му, тя го докосна по ръката и плъзна за момент пръстите си в дланта му, преди здраво да я стисне и да се отдръпне.

Лицето й продължаваше да бъде сериозно.

— Можеш ли със сигурност да твърдиш — попита тя, — че не си имал каквито и да било контакти със съветски служители в Париж? Нищо, което би могло да се изтълкува по погрешен начин?

Той поклати глава.

— Абсолютно. Ние си стояхме на нашата страна, а те на тяхната. Срещал съм посланика им в посолството веднъж или два пъти. Това е всичко.

— А снимките с теб и момичето — попита тя — истински ли са?

— Не мисля — каза Хал. — Трябва да ги видя отблизо, но ми се сториха особени. Предполагам, че са подправени.

— И все пак, имал си любовна история — рече колебливо тя. — Тъй че дори ако всичко останало може да се отхвърли, винаги съществува възможността Боуз да ти хвърли това обвинение като последна резерва.

Хал кимна.

— Не бях се сетил за тази възможност — каза той. — Но предполагам, че имаш право.

Идеята да види политическата си кариера съсипана заради едно малко кривване му дойде почти изневиделица. Някак си никога не бе помислял за подобна, опасност. Сега си спомни многото си любовни авантюри и несръчните си опити да опази себе си и своите жени от любопитни очи. Значи бе живял в рая на глупците, мина му през ума. Тогава може би заслужаваше онова, което му се случваше сега.

Погледна към Бес. Красивото й лице бе спокойно, докато размишляваше над проблема. Дългите, златисти мигли покриваха ирисите й като палми над тропически залез. Момичешките, невинни черти на лицето й трептяха над по-дълбоката женска загриженост като игра на светлина и сянка. Момиче и жена се преплитаха, подобно на танцуващи отражения в тихо езеро. Никога не беше изглеждала по-красива.

— Хал — каза тя накрая, — играеш ли покер?

Той я погледна озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Готов ли си да заложиш всичко, което имаш, за да видиш картите на противника си, ако има шанс той да блъфира и така да прибереш целия залог?

Хал дълго остана замислен. Беше разбрал въпроса й. Боуз играеше на банк. Имаше наум нещо повече от изборите за Сената. Той целеше направо политическо убийство. И Хал трябваше да заложи всичко, да изложи незащитения си фланг, ако искаше да се измъкне сух от тая каша.

Но какъв друг избор имаше? Цялата му политическа кариера бе заложена на карта и времето работеше срещу него. Ако изобщо съществуваше момент да вземе отчаяни мерки, то той бе настъпил.

Внезапно един образ от Корея проблесна в съзнанието му. Да, помисли си той — вече веднъж е бил на бойното поле, с цялата омраза на врага насочена към сърцето му. Тогава бе оцелял. Защо не и сега?

— Да — каза той на Бес. — Играя покер.

— В такъв случай — рече тя — имаме да говорим за много неща. И не разполагаме с много време за това.

Бес стана, отиде до прозореца и спусна щорите. Нощното небе изчезна. После се върна обратно и седна до него със сериозно, но спокойно лице.

— Трябва да ти направя едно малко признание — каза тя. — Щом чух за твоята беда, позволих си да поразсъждавам върху нея и да проверя някои неща. Ако можеш да ми го простиш, бих споделила с теб до какви мисли стигнах.

— Не бива да се замесваш в тази работа — предупреди я той.

— Вече съм замесена — отвърна тя и отново хвана ръката му. — Ще разрешим този проблем заедно, Хал.

Той погледна надолу към тънките пръсти, обвити около неговите, и после вдигна очи към зелените ириси, с техните неразгадаеми дълбини.

— Политиката е опасна игра. Сигурна ли си, че го искаш?

Усмивката й премахна и последните му съмнения.

— Искам го, Хал — каза тя.