Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (93)

Петнадесета глава

29 април 1964 г., 6,45 следобед

Лора седеше край кухненската маса с Майкъл.

Момчето отпиваше от чаша с горещо какао и ядеше бисквита, вперило поглед в майка си. Тя се насили да се усмихне.

В мансардата се намираха четирима полицаи, двама от тях униформени, а другите двама — цивилни. Бяха пристигнали половин час след обаждането й този следобед. Сега един от тях оглеждаше студиото и тъмната стая за отпечатъци. Друг снимаше бъркотията в мансардата.

В суматохата след откриването на случилото се Лора все пак успя да предпази Майкъл от гледката на леглото й. Той видя само преобърнатите картотеки из апартамента и разхвърляните книги, вестници и домашни предмети. Но от погледа в тъмните му очи стана ясно, че това нахлуване в дома им е ужасно преживяване за него. Лора никога преди не го беше виждала толкова уплашен. Той се притискаше до нея за защита. Дори неговият детски инстинкт за приспособяване не можеше да преодолее подобна изява на откровена враждебност.

Лора внимателно провери дали всичките му играчки и плюшени животни са цели. Увери се, че Феликс, светещият нощен образ, не е повреден, и помоли Майкъл да установи дали въображаемият му приятел, Алфалфа, е добре.

— Ето — каза тя, когато той се присъедини към нея в този ритуал. — Всички сме живи и здрави. Тази нощ аз ще спя в твоята стая, тъй че всички ще бъдем заедно. Човекът, сторил това, е бил много глупав и вероятно много уплашен. Ако ми беше син, щях да го напердаша така, че да го помни цял живот. Но не се тревожи — всичко ще си бъде както преди веднага щом полицаите и аз оправим нещата.

Тя се постара да ангажира вниманието му, докато помагаше на детективите да установят какво липсва.

Точно там беше цялата работа. Нищо не липсваше. Поне нищо домашно или лично.

— Който и да е направил това — каза старшият на групата, — или е търсил нещо, което не е намерил и от яд е нанесъл щетите, или е взел нещо, което вие все още не сте забелязала. — Той поклати глава, поглеждайки към затворената врата на спалнята. — Макар че онова легло там не ми харесва. Никой обикновен крадец не би постъпил така.

Офицерите зададоха на Лора всички обичайни въпроси за квартала, съседите в сградата, личния и професионалния й живот и дали познава някой, способен да извърши това. Тя им даде обичайните отговори.

Най-голямата й тревога бе в това, че всичките й картотеки бяха обърнати и разпилени по пода. Щяха да й трябват дни, а може би и седмици, за да ги подреди отново. Дори педантичната й система за отбелязване на всяка серия снимки и негативи с отделен номер нямаше да направи тази задача по-малко трудоемка. Трябваше да започне веднага щом Майкъл си легнеше.

И тъй, сега тя седеше с него край масата, гледаше го как пие какаото си и размишляваше над станалото. Въпреки че живееше в Манхатън от осемнайсетгодишна възраст, никога преди не бяха разбивали жилището й. Е, разсъждаваше тя, всяко нещо си има първи път. Но не й харесваше нечистото усещане за нечии ръце, докосвали се до личните й неща. И също като детектива се тревожеше за стореното на леглото й.

— Госпожица Блейк?

Плътен глас я извади от размишленията й. Тя вдигна очи и видя на прага едно познато навремето лице.

— Дан Агир. Спомняте ли си?

Лора бе толкова объркана от неприятните събития през този следобед, че за миг не можа да се досети. После чертите му изплуваха от миналото с учудваща яснота. Самият му образ сякаш върна стрелките на часовника назад.

Той пристъпи в кухнята и протегна ръка. Тя я пое и се усмихна.

— Разбира се, че си спомням — отвърна. — Как сте?

— Добре — каза той. — По-стар, но иначе същият.

За нея той изобщо не изглеждаше по-стар. Все още притежаваше същото кораво тяло, увисналите мустаци на матадор, гладка, опъната кожа и онова излъчване на тиха готовност, което така я бе впечатлило при първата им среща. Но беше малко по-плавен и спокоен в маниера си отпреди. И очите му бяха различни. Когато се запозна с него, те бяха очи на полицай, изразяващи студен, недоверчив скептицизъм. Сега изглеждаха по-мъдри и може би по-нежни. И това най-вече го правеше далеч по-красив отпреди.

— Вие с… Искам да кажа, заедно с тях ли… — заекна Лора, посочвайки към другите полицаи.

— Питате дали това е мой случай? — Той, поклати глава. — Сега съм в отдел „Убийства“, госпожице Блейк. Но колегите ми разказаха какво се е случило и затова дойдох да го видя с очите си. Надявам се, че нямате нищо против.

— Ни най-малко — отвърна тя. — Да ви налея ли кафе?

— Не, благодаря. Но се питам дали не бихте имали нещо против да ме поразведете наоколо.

— Естествено. — Тя се обърна към момчето. — Майкъл, запознай се с детектив Агир. Той е стар мой приятел. Само ще прескоча за малко до другата стая, за да му покажа нещо.

Полицаят се наведе надолу, за да поздрави момчето.

— Здрасти, Майкъл — рече той. — Разрешаваш ли да отнема майка ти за минутка?

Майкъл кимна с полуусмивка, твърде срамежлив, за да отговори.

Когато излязоха от кухнята, Дан Агир каза на Лора:

— Той е прекрасно момче. Сигурно много се гордееш с него. Аз имам две момиченца. И двете са малко по-големи от Майкъл.

Тя го разведе из мансардата и той огледа царящия безпорядък, разменяйки няколко думи с другите полицаи.

— Помислихте ли за възможността онова, което са търсили, да има нещо общо с вашата фотография? — попита той Лора, сочейки разпръснатите по пода снимки и негативи.

— Не — каза тя. — Не ми беше дошло наум. Пък и от къде на къде?

— Вижте, явно не липсва нищо от онова, което един обикновен крадец би взел. Телевизорът, радиото, уредбата, наличните пари в брой, бижутата ви — всичко е налице. И в тези преобърнати картотеки няма смисъл, ако човекът не е търсил нещо конкретно в тях.

— Не мога да си представя какво — сви рамене Лора. — Никоя от снимките ми не заслужава да бъде открадната. И се съмнявам някоя от тях да може да притеснява някого.

Детективът забеляза раздела „Изкуство и свободно време“ от „Таймс“ върху масата за кафе и го вдигна.

— Поздравления за успеха ви — каза той. — Спомням си, когато току-що започвахте кариерата си на фотограф. Трябва да се гордеете с постигнатото. — Агир погледна увеличените фотографии по стените наоколо.

— Благодаря ви — рече Лора.

С вестника в ръка, той леко посочи към спалнята.

— Имате ли нещо против да погледна?

Лора му отвори вратата и двамата влязоха вътре. За нейно учудване той затвори след тях.

Наведе се, за да огледа леглото с неговия съдран матрак. Забеляза прекатурената картотека и разпръснатите по пода папки и завивки.

После се обърна към Лора и заговори с тих глас.

— Нека ви попитам нещо — каза той. — И ви моля да ми кажете истината.

— Защо трябва да ви лъжа? — рече Лора, искрено изненадана.

— Липсваше ли нещо, за което да не сте казали на колегите ми?

— Не — отвърна тя. — Във веки случай нищо, което да съм забелязала. Къщата е с главата надолу, но като че ли всичко си е тук.

— Това не е било кражба с взлом, госпожице Блейк — каза той с безкрайно сериозно изражение в тъмните си очи.

Лора се сепна.

— Какво искате да кажете?

— Днес следобед се обадих в Калифорния — отвърна той. — Бившият ви съпруг господин Риордан е напуснал внезапно дома си вчера сутринта. Жена му не знае къде се намира. Нито пък хората, с които работи.

Лора гледаше детектива с широко отворени очи. Не знаеше, че Тим се е оженил. От години не позволяваше на мислите си да се отплесват в тази посока.

— Един мъж, отговарящ на описанието на съпруга ви, си е купил вчера сутринта билет за Ню Йорк от летището в Сан Диего — добави Агир. — Мисля, че той е дошъл тук, госпожице Блейк.

Лора почувства, че побледнява. Взираше се в тъмните очи на детектива с недоверие и нарастваща тревога.

— Тим? — попита тя. — Но защо? След всичкото това време… Защо?

Дан Агир вдигна вестника в ръката си.

— „Ню Йорк Таймс“ е един от вестниците, които съпругът ви е чел вчера сутринта, когато жена му излязла на пазар. Преди един час я помолих да го прегледа. В него липсва този раздел.

Той й показа заглавната страница на раздела „Изкуство и свободно време“, с лицето на малкия Майкъл, гледащо невинно към нея.

— Не мога да повярвам — рече тя с треперещ глас. — Това е невъзможно.

Очите на детектива станаха по-сурови. Тя отново видя онзи упорит негов поглед, както когато я бе спасил от Тим преди пет години.

— Нищо не е невъзможно, госпожице Блейк — каза той.