Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (97)

Деветнадесета глава

Олбъни, 4,30 следобед

„Нали е вкусно? Знам, че вие момичетата обичате този вкус…

Това ли правеше и на Линдстром? Басирам се, че му е било добре с теб, а? Кажи ми, Лесли: къде го харесваш най-много? Къде обичаш да ти го слага мъжът? Линдстром правеше ли ти го там, където най-много си падаш? Ти каза ли му къде да ти го пъхне? Хайде, кажи истината на стария Еймъри. Не бъди срамежлива.

Щеше да плачеш, ако не ти го бях дал, нали? Нямаше ли да плачеш с големи, крокодилски сълзи? Точно както бедната госпожа Линдстром плаче тази вечер? Плаче, защото ти уби съпруга й?“

Еймъри Боуз спря магнетофона и се отпусна с въздишка в креслото си.

Значи в крайна сметка Лесли го бе надхитрила.

Той знаеше, че умът й сече още когато я нае за пръв път преди години. Ърл му каза за високия й коефициент на интелигентност в училище. Но тогава и двамата решиха, че провинциалният й произход и естествена невинност ще й попречат да се мери с тях по хитрост и коварство.

Обаче тя бе измамила Еймъри Боуз. Носела е микрофон през онази вечер след самоубийството на Линдстром. И докато е получавал тогава удоволствието си от нея, той доста се бе разприказвал. Раздрънкал се бе като глупак. От думите на лентата човек можеше да определи неговата самоличност, както и нейната, а също така датата, обстоятелствата, дори характера на работата й за него.

И всичко това заради навика му да говори по малко, докато получава удоволствието си от жените.

Той не можеше да позволи огласяването на този запис. След напускането на американския Сенат бе слязъл надолу по обществената стълбица, но все още имаше какво да губи. Още имаше съпруга и дъщеря, които го обичаха и уважаваха. Не биваше да позволи те да чуят онова, което сам бе чул току-що.

Какво пък, помисли той. Бог дал, Бог взел. Желанието на Бес Ланкастър щеше да се изпълни. Съпругът й щеше да бъде пощаден — поне за тази година.

Колкото до Еймъри Боуз, той щеше да доживее до нова битка.

Внезапно телефонът иззвъня. Боуз вдигна слушалката.

— Сър — чу се гласът на Ърл. — Мисля, че е време да действаме. Времето изтича. Утре е денят на изборите. Ако искате историята да бъде публикувана в сутрешните вестници, трябва да се обадим отсега на някои места.

— Никакви обаждания, Ърл — рече Боуз. — Случи се нещо. Няма да действаме по този въпрос. Не и тази вечер.

Мълчанието по линията изрази изненадата на Ърл.

— Решили сте да изчакате? — попита той. — Има време до партийната конференция, разбира се. Можем да действаме, когато решите. Но има някои неща, за които трябва да се погрижа междувременно…

— Дотук, Ърл. — Гласът на Боуз беше твърд. — Налага се да отстъпим. Ще ти обясня по-късно. Благодаря ти за цялостната добра работа по този проект.

Отново настъпи пауза.

— Ами момичето? — попита Ърл. — Да продължавам ли?

Боуз се усмихна. Хубавата Лесли. Откриването и нараняването й щеше само да доведе до собственото му унищожение. Тя майсторски го бе надхитрила. Щеше да си я спомня с уважение. Благодарение на нея днес курсът на историята се променяше.

— Не, Ърл — каза. — Забрави я. Забрави, че изобщо е съществувала.

Еймъри Боуз затвори телефона. Въздъхна и се пресегна за пурата си. От тази вечер щеше да се доверява само на себе си.

И щеше да се опита с всички сили да забрави за съществуването на Лесли Къран.

А това нямаше да е лесно.