Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (13)

Дванадесета глава

През следващия месец Лора живя като в сън.

Това беше странен сън, изпълнен с неудържим интелектуален порив и бърз растеж, както и с изгарящо чувствено опиянение, каквото Лора никога не бе подозирала, че може да съществува.

Тя водеше двойствен живот. Посещаваше лекциите, щателно си водеше бележки и прекарваше дълги часове, учейки в библиотеката. Винаги изпреварваше с един ход професорите си, които обичаха да поставят малки капани в своите тестове и препитвания, за да превърнат всяка лелеяна отлична оценка в много добра, а нея — в добра, държейки по този начин първокурсниците постоянно напрегнати и нащрек.

Лора изучаваше характерите на преподавателите си, търсейки слабости, които да й позволят да изненада всеки един от тях и да измъкне от него оценка, излизайки с неочаквани познания, извънредна работа, цитат от публикувана негова статия или възхвала на критичната школа, към която той принадлежеше.

И всички тези неща тя вършеше с най-ясно съзнание и най-хладнокръвна решимост.

Но докато едната й половина се стремеше с бясна концентрация към целта да получи пълна отлична оценка за първия семестър в колежа, другата чакаше отдолу, сляпа и глуха за тези незначителни въжделения и гладно фиксирана върху нещо съвсем различно.

Когато звъннеше телефонът и дълбокият глас на Нат се плъзнеше в ухото й с тиха покана, тази забранена половина се промъкваше като бандит и я превръщаше за миг в създание, живеещо само за очакващото я в другия край на линията удоволствие.

Лора оставяше настрани работата си — свършена рано заради очакваното обаждане, което сега се случваше няколко пъти седмично — и хукваше през ветровитите улици към блока на Нейт, по дългия път нагоре с асансьора до площадката, където го виждаше да отваря вратата, за да я посрещне.

Той я прегръщаше и целуваше по бузата, докато затваряше вратата след нея. После с някаква странна официалност я настаняваше на канапето в дневната и я разпитваше за деня, курсовете, писмените й работи и изпитите. Отговорите й бяха кратки, почти едносрични като на дете, защото интересът и към учението бе изместен от нуждата й от него.

Накрая той се разсмиваше, прочел мислите й, и я вземаше в прегръдката си. Сега целувките им бяха сериозни и толкова интимни, че за секунда електрическият заряд на мъжкото желание се озоваваше в дългите ръце, които я притеглиха все по-близо до него.

Страстта ги правеше почти луди през тези първи моменти. За миг се озоваваха голи в спалнята и устните и ръцете им намираха тъй диво местата на удоволствие, че трябваше да се освободят от него заедно и веднага.

И чак след тази първа гореща среща можеха да си поемат дъх, да се отпуснат сред меките завивки и да се насладят на чувството, че са заедно чрез малки ласки, прегръдки и прошепнати мили думи.

В тези магически, сумрачни мигове Лора лежеше отпусната в прегръдката на любовника си. Не можеше да види лицето му, защото сега здрачът падаше рано. Но тялото му приличаше на крепост, предпазваща я от всички опасности на външния свят, и тя се оставяше да лежи неподвижна в неговата сянка, робиня на вълшебството, с което той я пленяваше — с плътта и личността си. Самата й слепота приличаше на балсам, защото не искаше да вижда нищо освен него.

Но бавните му пръсти и опитни устни приличаха на пламъци, лизващи спящата жарава в нея я тя отново се отваряше за него. Този път правеха любов по-бавно, по-обмислено и дори по-поглъщащо заради тази нега. Той изследваше тайните й места, тъй неотдавна събудени, и плътта й сякаш подлудяваше от желание.

Когато не можеше да издържа повече на собствената си възбуда, той я покриваше, тялото му се устремяваше надолу и тласкаше с мощ, от която дъхът й секваше. Тя се извиваше и напрягаше, за да го поеме по-дълбоко в себе си, та когато страстта й избухне, той да я притежава напълно, без да има скрита нейна частица.

А щом всичко свършеше и тя почувстваше пулсациите на утробата си, приемаща неговото семе, струваше й се, че тази жива мъжка есенция я катализира, унищожавайки старата й същност, за да я замени с нова, способна на мисли, чувства и възторзи, неподозирани досега и в най-смелите й фантазии.

Те слушаха звуците на града отвън — някоя сирена, грохота на камион в тиха уличка, смеха на минаваща двойка далеч под тях. Лора усещаше как този град се движи и диша там долу, изпращайки огромната си жизненост нагоре по високите стени и оттам във вените й така, както докосването на любовника й изпращаше трепети в нейното сърце.

Странно, но мислите й за черни дни се появяваха дори сега, само че трансформирани от старата си тъжна меланхолия в нещо лирично и щастливо. Те празнуваха тайната метаморфоза, скрита под сивата рутина и ежедневния живот — опасна промяна може би, но пълна с магия и вълнуващо приключение.

Тя гледаше тъмната фигура на Натаниел Клиър в леглото до себе си и разбираше, че в много отношения той е все още загадка за нея. Дори и в интимните им моменти нещо в него оставаше надалеч. Говореше малко за своето минало и никога за семейството си. (Лора трябваше да научи от една студентка последна година във факултета по изкуство, че Нат имал брат в Орегон.) Отказваше да говори за изкуство по време на срещите им, като казваше, че не иска да пренася работата си от кабинета вкъщи.

Дълбочината на близостта му с нея изглеждаше физическа, без думи. Говореше й с едно духовито разбиране, сякаш четеше мислите й, а разкриваше все по-малко от своите собствени и ги омаловажаваше като безинтересни, когато тя го попиташе за тях.

Понякога изразът в очите му подсказваше лични грижи, за които не споменаваше. Лора подозираше, че се опитва да я предпази от проблемите в собствения си живот, за да не я товари с тях. Смяташе, че това е неправилно, защото искаше да споделя с него всичко — както болката, така и удоволствието.

Но тя с готовност му позволяваше този личен живот не само защото все още изпитваше страхопочитание към него, а и защото мислеше, че зрялото и женствено поведение изисква да не лишава любовника си от правото на отделно съществуване, да признава свободата му. И тази сериозна, хладна отделеност на зрели хора някак си само засилваше мистерията и романтиката на тяхната връзка.

Понякога тя оставаше при него по цяла нощ и те се любеха на сутринта, когато взаимните ласки ги събуждаха от дрямката до внезапната възбуда само за няколко мига. След това той обичаше да я гледа седнала гола срещу светлината от прозореца и да й казва как би я нарисувал, ако все още се занимаваше с това. Говореше за портретите на Викторин, модела на Мане, за впечатляващата Дора на Пикасо и обясняваше на Лора как собственият й неповторим чар би могъл да вдъхнови подобни шедьоври.

Те често гледаха заедно картината на момичето в спалнята му. Той заставаше зад Лора с ръце на хълбоците й и слабините му се допираха до нея така, че очите й почти се притваряха от удоволствие.

Струваше й се, че момичето от картината започва все повече да прилича на нея. Или ставаше обратното? Не можеше да прецени. Чувстваше се така, сякаш живееше в сън на Дориан Грей^[1], в който образът от картината общува с най-дълбоката част от съществото й.

— Понякога изглежда толкова различна — каза веднъж на Нейт, гледайки платното.

— Прилича повече на теб? — Той бе прочел мислите й.

Тя кимна.

— Е, може би ти си я променила — рече той. — Всъщност сигурен съм, че е така. Ти си причината. Предполагам, че това е един от начините, по който живите могат да общуват с мъртвите. Нищо не е неприкосновено. Всичко се променя.

Лора слушаше думите му, чувстваше тяхната магия и бе щастлива.

Когато посещаваше класа му през тези дни, удоволствието да го слуша как говори бе по-голямо от всякога. Чувстваше, че го разбира по-добре, защото познаваше мъжа зад мислите, които течаха така замайващо от дълбокия му глас в писалката й. Можеше да прегърне концепциите му така леко, както прегръщаше неговото тяло. Собственото й интелектуално развитие бе ускорено от него до нови висоти, които никога не се бе надявала да достигне, когато за пръв път влезе в лекционната зала.

Но същевременно, докато гледаше над главите на състудентите си към подиума, по който Натаниел Клиър вървеше напред-назад — с мускулестите си крака и дълги ръце, живи от мъжествена сила, с дълбокия си, повдигащ се под пуловера гръден кош — тя не можеше да не изпита тайна гордост от факта, че знае как изглежда това тяло без дрехи. И тези чувствени пръсти, жестикулиращи пред аудиторията, познаваха всеки сантиметър от нея, както и устните, които сега изричаха думи, държащи огромната зала в робство.

Колко илюзорни, колко смешни дори бяха тези седемдесет стъпки човешко пространство, тези редове от банки, тези студенти, разделящи я от нейния любовник! Дори сега тя се чувстваше в неговата прегръдка, прелъстена от гласа му, замаяна от удоволствието да му принадлежи отдалеч. Влиянието, което той упражняваше върху нея, бе толкова пълно, толкова осезаемо, че тя се питаше дали предизвиканата от него промяна не можеше да се види от някой страничен наблюдател.

В действителност един ден се убеди, че е така.

Седеше отзад в лекционната зала, където сега понякога идваше заради по-голямата отдалеченост от Нат, която правеше насладата й от тайната, унищожаваща разстоянието помежду им, още по-силна. Забеляза недалеч от себе си малката групичка хищни женски почитателки на професор Клиър, с красивата Сандра Рихтер в средата.

Стори й се, че я гледат, и предположи, че може да е предмет на шушукането им.

Отначало се почувства виновна от тази мисъл и се смути, че по някакъв начин се е издала. Но после изпита своеобразна гордост, защото знаеше колко жадно тези момичета копнееха за близост с Клиър, каквато можеха само да си представят, докато за нея тя бе жива и радостна реалност.

Техният шепот правеше интимността й с далечната фигура на подиума да изглежда неудобно публична. Но вътре в себе си тя и без това искаше да я разгласи навсякъде. Затова си позволи да отвърне с лека усмивка на завистливите им погледи.

Лора бе загубила част от старата си прикритост, която би я накарала да се въздържи от такъв явен израз на чувствата си. Лудостта на чувствата й я правеше безсрамна. Какво значение имаше какво мислеха, знаеха или подозираха другите? Вихърът, който я носеше, не можеше да спира пред такива плахи мисли.

На Деня на Вси светии тя изненада Нейт, появявайки се на вратата му с маска на вещица, която импулсивно бе купила същия следобед.

— Добре, малко момиченце — каза той, отстъпвайки крачка назад. — Каква си ти?

Тя тръгна заплашително напред.

— Аз съм вещица — каза и думите й бяха приглушени от маската. — И ще те омагьосам, ако не ми дадеш каквото поискам.

— Нима ще ми сториш това? — попита той с престорен ужас. — Но тогава вече няма да имам собствена воля, нали? Ще бъда в твоята власт.

— Да — усмихна се Лора зад маската, пристъпвайки по-близо. — И ще бъдеш завинаги мой.

Той погледна надолу към нея. Тя бе дребна, почти като дете. Видя очертанията на прекрасното й тяло под дрехите. Бе много по-омагьосваща, отколкото съзнаваше.

— Значи или ти давам, каквото поискаш, или — магия, така ли? — попита.

Тя кимна.

— Чакай тогава да видя какво имам в килера.

Видя как Лора поклати глава.

— О — повдигна вежда той. — Значи нямаш предвид нещо оттам?

Тя се озова в прегръдката му. Докато бавно вдигаше маската от лицето й, съзря сърцевидните й устни, все още студени от вечерния въздух, които тя му поднасяше на фона на перлените си страни и тъмната си къдрава коса.

И когато доближи лицето й до своето и вкуси тези устни, притегляйки бързо мъничкото й тяло към себе си, тя действително изглеждаше напълно като приказно същество, попаднало някъде между света на възрастните и забравената мистерия на детството, един женски Питър Пан, надарен с магически чар, липсващо както на децата, така и на възрастните.

Сега вратата бе затворена и тя леко го потегли към спалнята. Докато вървяха, вълненото й палто се свлече и падна на пода. Когато стигнаха до леглото, ръцете й докоснаха колана му, нежни дори и в нахалството си, и палавата й усмивка превърна настроението му в празнично, защото сладката откровеност на това тихо момиче бе сама по себе си нещо странно и напълно подхождащо на Деня на Вси светии.

Той внимателно я разсъблече, гледайки как достойното й за Ботичели или Караваджо тяло се появява от полата и блузата. Дъхът му се ускори и припряно я привлече към себе си.

Любиха се цяла вечер, докато далечният отглас на детски викове се чуваше отдолу в тишината на апартамента.

Лора си спомни няколкото празника на Вси светии, на които се бе радвала в Чикаго и странната възбуда от стремглавото тичане през нощта в света на възрастните, гледайки обикновените дневни предмети, осветени от атмосферата на закачки и магия, присъщи на този ден.

Спомни си и годината, в която баща й й направи клоунския костюм — една дреха, създадена с рядко художествено майсторство от фини платове, каквито баща й трудно можеше да си позволи. Той с радост й поднесе изненадата, но като затворен, огорчен от живота човек, не излезе от къщи, за да я придружи из квартала. Тя не бе забравила гордостта и обичта, които съзря в погледа му, когато се обърна от тротоара, за да му махне за довиждане — веднъж, а после пак и пак, докато се отдалечаваха с майка й.

Нещо от онази тайнственост на празника беше с нея тази вечер. Докато с Нат се любеха отново и отново, и двамата ненаситни поради някаква неизвестна причина, изглеждаше, че способността им да си даряват удоволствие един на друг бе магична като самата нощ и същевременно безкрайна. Ритъмът в интимността на телата им беше песен, която можеше да продължи вечно — така висока, толкова страстна и бурна, че щеше да продължава дотогава, докато телата им издържаха.

Ако този нов живот представляваше влакче на ужасите, на което Лора се бе качила въпреки предпазливото си минало, тогава то не се движеше просто в кръг. Пътуваше право напред, устремено към черното, блестящо бъдеще, тъй че нямаше връщане назад, нито време да си поемеш дъх. И зад всеки завой, в дъното на всяко шеметно спускане имаше една нова Лора, със светлинни години по-различна от предишната. Тя се чувстваше запокитена главоломно в неизвестността и не искаше да поглежда назад. Най-после живееше, живееше с радостната глъчка на новооткритата си женственост и каквото и да се случеше, никой не можеше да отнеме това от нея.