Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (50)

Първа глава

Новини на Си Би Ес, 11 януари 1958 г.

„Тази вечер една трагична история от Вашингтон оглавява новините. Сенаторът Гарет Линдстром от Мичиган, виден и уважаван член на ръководството на Демократическата партия в продължение на два и половина мандата и автор на няколко важни законопроекта в областта на финансите и данъчната политика, е починал, според официалните сведения, вследствие на явно самоубийство. Трупът на сенатор Линдстром бил открит тази сутрин от жена му в мазето на тяхната къща в Джорджтаун, обесен на една греда, само шест дни след скандал, принудил го да обяви оставката си от Сената. Миналата седмица «Детройт Кроникъл» публикува статия, съдържаща обвинение срещу Линдстром, че е причинил изтичане на секретна информация относно настоящите разисквания в сенатската Комисия по бюджета. Според статията информацията била предадена на млада жена от Вашингтон, с която Линдстром поддържал извънбрачна връзка. Четири дни след отпечатването на материала Линдстром, изправен пред перспективата за наказателни мерки от страна на Сената, призна непредумишлено разкриване на поверителни сведения. Същата вечер той държа телевизионна реч пред жителите на Мичиган, в която обяви оставката си.“

Офисът тънеше в мрак. Телевизионният екран хвърляше синкави отблясъци върху стена, покрита със стари книжни шкафове и фотографии в малки черни рамки. Прекалено масивните кожени мебели се издигаха тежко сред сенките. Мястото миришеше на книги, дим от пури и традиция. Отвъд закритите с венециански щори прозорци можеше да се види Паметникът на Вашингтон, както и светлините на парка под нощното небе.

Зад голямото бюро седеше мъж на средна възраст и бавно пушеше пура, наблюдавайки на екрана образа на Дъглас Едуардс. Срещу него, от другата страна на стаята, в дълбокия кожен диван седеше млада жена и гледаше напрегнато новините.

На екрана се появи умореното, измъчено лице на красив мъж около четирийсетте. Това бе Гарет Линдстром, който казваше сбогом на хората от своя щат.

— През целия си живот — започна той — аз имах само една амбиция: да бъда член на Сената на Съединените щати. Тази моя мечта бе реалност в течение на цели четиринайсет години. Имах привилегията да работя с някои от най-изтъкнатите законодатели в историята на моята нация. Сега заради една трагична грешка, за която мога да виня единствено себе си, аз не само унищожих тази мечта, но и опетних институцията, на която дълги години служих с цялото си сърце. Мога само да се извиня на колегите си сенатори, на хората от Мичиган и на всички граждани на Съединените американски щати за онова, което сторих и да помоля всички ви да повярвате, че тази грешка в никакъв случай не рефлектира върху целия Сенат или Конгреса, а единствено върху самия мен.

Образът изчезна, сменен отново от лицето на Дъглас Едуардс.

— Сенатор Гарет Линдстром — каза той, — почина на четирийсет и шест години от собствената си ръка. Младата жена, на която покойният сенатор съобщил деликатната информация, остава една загадка. Твърди се, че името й е госпожица Доун Тайър. Информирани източници съобщиха на Си Би Ес, че госпожица Тайър допреди няколко седмици работела като секретарка във Вътрешното министерство. Според говорител на Министерството на правосъдието госпожица Тайър съобщила научените от сенатор Линдстром сведения на свой познат репортер, а той на свой ред ги предал на редакторите на „Детройт Кроникъл“, където историята се появи на бял свят миналата седмица. Не успяхме да открием госпожица Тайър за коментар. Местонахождението й засега е неизвестно.

Екранът се изпълни от размазано изображение на сенатор Линдстром с някаква млада жена. Тя имаше руса вълниста коса и носеше тъмни очила. Можеше да бъде всяка една от хилядите млади, привлекателни секретарки, държавни служителки и момичета за партита, живеещи във Вашингтон.

 

 

Мъжът зад бюрото направи знак на момичето на дивана; то се изправи, изключи телевизора и затвори дървената вратичка, скриваща екрана в библиотеката. После се върна на мястото си и седна, гледайки към мъжа.

Очите й бяха пълни със сълзи, а тялото й леко трепереше.

— Никой не биваше да пострада — каза тя. — Ти ми каза, че никой няма да пострада. Обеща ми.

Мъжът я гледаше преценяващо. Емоционалният й изблик сякаш изобщо не му направи впечатление. Той дръпна от пурата си, преди да заговори.

— Аз не намесих истинското ти име, нали? — попита тихо.

— Истинското ми име! — Гласът й трепереше. — Да не мислиш, че няма да ме намерят, ако наистина си поставят за цел? Ето че разпространиха историята. Ти не им попречи да свършат тази работа, нали? И Линдстром…

Той поклати с усмивка глава.

— Лесли, опитай се да разбереш, че тук под повърхността се крие нещо повече, фактически твоята роля основно се крепи върху това, че не бива да знаеш какво стои зад цялата работа, нито какви ще бъдат последствията. Виж, недей да ме подценяваш. Казах ти, че ще те защитя, и ще го направя. Ти беше една чудесна Доун Тайър и изпълни задачата, която ти възложих. Мислиш ли, че ще забравя подобно нещо?

— Ти каза, че никой няма да пострада — повтори момичето, упорито дори в паниката си.

— Слушай сега какво ще ти кажа — отвърна той. — Може и да не го осъзнаваш, Лесли, но ти направи истинска услуга на страната си. Това не бе просто вендета на един мъж срещу друг или между две групи мъже. Ти се намеси в битка между доброто и злото, оказа ценна помощ на страната си при много трудни обстоятелства. И твоята страна ще се погрижи за теб. Вярваш ли ми?

Отговор нямаше.

— На практика, разбира се, ти извърши престъпление — добави той с по-заплашителен тон. — Престъпление, за което можеш да бъдеш сурово наказана от съда. Но именно в опасни времена като тези нашият дълг към страната ни изисква да престъпим закона. Виждаш ли, скъпа моя, независимо дали го разбираш, или не, ти си героиня. И като такава, ще бъдеш добре защитена.

Тя вдигна поглед към него, размишлявайки над сместа от ласкателство и заплаха в думите му. Страхуваше се от него не по-малко, отколкото от властите.

Тъкмо това целеше той.

Дългата руса перука, използвана за фотографията, която току-що се появи по новините, сега я нямаше. Беше заменена от естествените кестеняви къдри, стигащи до раменете й. Без тъмните очила тя имаше привлекателни светлокафяви очи и красиво лице. Приличаше повече на момиче от малък град, отколкото на вашингтонска красавица — макар дори и сега очите му да обхождаха красивата фигура под семплата й рокля. Нейната сексуалност бе много естествена и непретенциозна. Тя притежаваше приятно изражение и открити, непринудени маниери.

Той погледна към затъмнения офис зад момичето. Стените бяха отрупани от негови фотографии в компанията на всички важни личности през последните двайсет години, от Рузвелт и Кордел Хъл до Ачесън, Труман и Стивънсън, Айзенхауер, Рейбърн, Тафт и Линдън Джонсън^[1]. На снимките можеше да се види неговото израстване от здрав, млад сенатор с едра глава и къдрави коси до широкоплещест, олисяващ мъж на средна възраст, чийто сиви очи ставаха все по-остри и студени след закалката на политическите войни.

Той бе човек, даващ си ясна сметка за направените жертви, спечелените битки и политическата кръв, която бе пролял, за да достигне най-голямата възможна власт за един сенатор. Днес заемаше поста председател на сенатската Комисия по бюджета и действителен член на Комисията по външна политика. Тези титли, макар и изключително важни, не можеха да изразят размерите на властта му. Той бе единственият в Сената, който можеше чрез методи, известни само на него и на най-приближените му сътрудници, да събере достатъчно гласове, за да прокара всеки проектозакон, който си поставеше за цел да превърне в закон. Никой сенатор и от двете страни на залата не смееше да откаже приятелството му. Никой човек, независимо от политическите си възгледи, не смееше да се изложи на неговата неприязън.

Той се казваше Еймъри Боуз.

Гар Линдстром бе направил грешката да му играе по нервите.

Линдстром представляваше нещо повече от един либерален опонент на мощното дясно крило на Боуз, съсредоточено в Комитета по бюджета. Той бе отявлен враг, който бързо печелеше приятели, враждебни на Боуз — както в Комитета, така и в Сената. И Линдстром бе достатъчно опитен организатор, за да насочи и използва общата власт на тези приятели, стига да разполагаше с достатъчно време. Нещо по-лошо, той бе морален фанатик от лютерански тип и от няколко години ръководеше частно разследване на методите, чрез които Боуз бе получил и използваше политическата власт в Сената.

Наистина Гар Линдстром означаваше нещо повече от отрицателен вот за Боуз. Той бе първата истинска заплаха за властта му от двайсет години насам.

Ето защо Боуз лично избра Лесли, за да отстрани Линдстром от играта.

Тя се появи в най-подходящия момент. Все още беше относително чиста, почти неизвестна, невинно изглеждаща и по свой особен начин много секси. Боуз проучи основно миналото й, преди да вземе решението да я използва. И инстинктите му не го излъгаха.

Тя изигра ролята си безупречно. Благодарение на естествената сладост под леко порочната си външност, успя веднага да спечели доверието на Линдстром. И той стана достатъчно зависим от нея, за да се изпусне за някои тайни на бюджета по въпросите на отбраната, докато се намираше в обятията й. Това бе всичко, от което се нуждаеше Боуз.

Елисън Гарднър, редакторът на „Детройт Кроникъл“, дължеше от петнайсет години голяма услуга на Боуз и бе готов да напечата всичко, каквото и когато му кажеха. Историята излезе под огромно заглавие със заклеймяващата снимка на „Доун Тайър“ под ръка с Линдстром, а оттам нататък нещата тръгнаха сами.

Естествено, сега, когато Линдстром направи неочакваното и се самоуби, момичето се страхуваше. Но Боуз знаеше как да я успокои и да я накара да мълчи. Колкото лично до него, той се радваше, че Линдстром не можа да оцелее, за да напише мемоарите си. Мъже като него бяха по-добри мъртви.

Боуз я погледна. Тя седеше умислена, чудейки се в каква ужасна каша се е забъркала и кога журналистите най-сетне ще я открият.

— Намерил съм ти работа — й рече. — Ще изчезнеш в широкия свят на трудещите се момичета. След няколко дни Линдстром ще бъде забравен и никой няма да те преследва. Аз ще се погрижа за това.

— Не искам да оставам във Вашингтон — каза тя нервно. — Трябва да се махна оттук.

Той помисли за момент, после кимна.

— Много добре. Мога да ти подсигуря нещо в Ню Йорк. Мисля, че това ще е най-доброто място за теб. Просто недей да предприемаш нищо през следващите няколко дни. Не говори по телефона и не се срещай с никого. Ще заръчам на Ърл да ти се обади.

Момичето вътрешно потръпна при споменаването на името на специалния помощник на Боуз, дебелия, очилат мъж на име Ърл с жестоки очи и заплашителна външност. Именно той я откри и на него трябваше да благодари за положението, в което се намираше.

Бе дошла във Вашингтон направо от Илиноис, където беше вятърничава тийнейджърка, потискана от праволинейните си родители-шведи. Лошите й оценки в училище подвеждаха относно високия й коефициент на интелигентност, тъй като животът в глухата провинция задушаваше своеволната й природа. Тя бе момиче, търсещо вълнуващи приключения. А беше и хубавичка.

Подобно на много от връстничките си, тя се озова във Вашингтон, където си намери секретарска работа и с повече или по-малко желание се понесе във въртопа на вашингтонските вечеринки и партита, срещайки различни дребни политици и позволявайки им да я ухажват. Макар и да не беше по природа нимфоманка — произходът й бе оставил своя отпечатък — тя нямаше нищо против да прекара нощта с някой мъж, стига той да се отнасяше достатъчно добре с нея.

Намираше се в града по-малко от година, когато мъжът на име Ърл се запозна с нея на едно парти и я покани на вечеря. Отначало тя се поуплаши от него, но се съгласи, щом той й каза, че има важно предложение за нея, което ще ускори много кариерата й.

Вечеряха в офиса на Еймъри Боуз, в сградата на Стария сенат. Тя вече знаеше достатъчно за Вашингтон, за да разбере кой е Боуз и каква важност притежава.

Самият той едновременно я впечатли и хвърли в смут. Накара я да прекъсне всичките си социални и интимни контакти. Каза й, че има за нея нещо много по-важно от тях. Силата на личността му беше страхотна. Според това как му изнасяше можеше да се държи като баща или пък като жесток тиранин. Тя забеляза, че колежанската снимка на дъщеря му върху бюрото му донякъде прилича на нея.

Когато поиска да я отведе в леглото, тя не му отказа. Властното му държане извикваше у нея както трепет, така и страх да не го ядоса. Сексуалните му предпочитания малко я притесниха — той желаеше само орален секс и изричаше странни, грозни неща по време на възбудата си — но тя бе достатъчно повлияна от славата и положението му, за да потисне скрупулите си.

След като мина известно време, й разказа за Линдстром. От самото начало обгърна начинанието с тайнственост, като й обясни, че поради съображения, свързани с националната сигурност, е важно тя да не знае причините, нито целта на цялата работа. Трябваше да се сприятели с Линдстром, да го отведе в леглото и да чака по-нататъшни заповеди. Ако се справеше добре, я очакваха десет хиляди долара и сигурна работа до края на вашингтонския й живот. Но секретността бе от решаващо значение.

Боуз имаше приятел, който я представи на Линдстром на едно парти. По някакво съвпадение те си паснаха съвсем естествено. Линдстром бе привлекателен мъж и споделяше с нея пуританското минало на Средния запад. Харесваше й да го слуша как говори, както и начинът, по който се отнасяше с нея. Беше приятен и при това честен човек.

Да спи с него й доставяше удоволствие. Той бе нежен и наистина много романтичен. След това винаги й изпращаше цветя, бележки, малки подаръци. Държеше се така мило и внимателно, че след няколко срещи тя трудно можеше да си представи, че във връзката й с него има нещо фалшиво. Той бе просто един преуморен, самотен мъж, който искаше само малко женска компания и топлина.

Изпълнявайки заповедите на Боуз, тя накара Линдстром да се разприказва за Комитета по външна политика. Тъкмо се обсъждаше един важен проектозакон по бюджета на отбраната, като командващите родовете войски и Съветът по национална сигурност оказваха силен натиск за неговото приемане. Това бе същият проектозакон, за който Линдстром и Боуз се бяха сблъскали. Окрилен от знанието, че Айзенхауер не желае неговото приемане, Линдстром събираше поддръжници, за да го спре в Комитета и с това да спести на нацията четири и половина милиарда долара. Боуз пък искаше той да мине заради някои могъщи свои приятели в Министерството на отбраната, а и защото щеше да послужи като добра реклама за неговата кампания за Сената по-късно същата година.

Линдстром направи грешката да довери на Лесли някои от секретните планове за нови оръжия, за които военните искаха бюджет. Ставаше дума за междуконтинентални балистични ракети с увеличен обсег, които Айзенхауер бе обявил за вече излишни при наличието на съвременните бомбардировачи Б-52.

Лесли докладва чутото пред Боуз и той я изпрати обратно при Линдстром със скрит в чантата й малък микрофон. Тя гледаше да я оставя близо до леглото в хотелските стаи, където правеха любов, за да могат да се запишат прошепнатите им спални разговори.

Това продължи не повече от седмица. После, като гръм от ясно небе, в „Детройт Кроникъл“ се появи огромно заглавие, посветено на разгласяването от Линдстром на секретни сведения пред „гадже“ със съмнителна репутация. Единствената снимка, която хората на Боуз успяха да направят на двамата, придружаваше статията. И докато се усети, лицето на Линдстром и нейното собствено се озоваха във всички вестници.

После Линдстром умря.

Лесли беше потресена и ужасена. Събитията надминаваха и най-безумните й фантазии за Линдстром и нейната мисия. Сега само Боуз можеше да я защити. А той я плашеше не по-малко от онова, което я бе накарал да извърши. Не й се щеше да има повече вземане-даване с него.

— Съгласна съм — рече тя. — Искам само всичко това да приключи. Бих заминала веднага за Ню Йорк, ако нямаш нищо против. Все ще намеря къде да си наема една стая.

— Всичко ще бъде уредено. Само стой мирна още няколко дни и не говори с никого. Ърл ще ти намери квартира в Ню Йорк, а работата ти ще те чака, когато пристигнеш.

Тя стана, за да си ходи. В очите й все още се четеше укор и страх.

— Е, тогава довиждане.

Боуз поклати глава в сенките на офиса. Изглеждаше почти развеселен от нейния ужас.

— Това не е много приятелско сбогуване — рече той. — Не можеш ли да бъдеш малко по-мила, Лесли?

Тя въздъхна. Знаеше какво иска от нея.

— Наистина не мога, господин Боуз. Не и след… след случилото се. — Тя го погледна неспокойно. — Гар Линдстром имаше семейство. Жена, деца… Надявам се, че разбирате. Просто не мога. Искам да се махна оттук.

Лицето му се помрачи.

— Ти си тази, която не разбира, скъпа моя.

Думите я смразиха до мозъка на костите й. Тя осъзна заплахата. Беше достатъчно умна, за да схване, че мъж, достатъчно дързък и могъщ, за да организира унищожението на един американски сенатор, няма да се поколебае да смаже незначителна пионка като нея.

Тя го доближи с неохота. Той беше отблъснал голямото кресло от бюрото и седеше с разтворени крака в престорено свенлива поза, с все още горяща в ръката пура. Изглеждаше грозен и някак си приличащ на дявол с дима, виещ се край главата му. Неговата чувственост я плашеше.

Застана до него. Той прекара длан нагоре по бедрата до ханша й и леко я поглади. Въпреки волята си тя потръпна от допира му. Но това, изглежда, не го притесняваше. Дори точно обратното. Дебелите пръсти се плъзнаха по коприната на пликчетата й, после под ластика им. Той ги свали до коленете й и проследи как тя измъква краката си от тях. Задържа ги в ръка, докато тя коленичи, за да свали ципа му.

Тя остана напълно облечена, докато го поемаше в устата си. Той седеше в креслото с невиждащи очи и държеше пликчетата до устните си, докато главата й се движеше над члена му. Тя се опита да овладее треперенето си. Не знаеше кое е по-лошо — отвращението, или смразяващият вътрешностите й ужас.

Усещаше, че страхът й му доставя удоволствие. Той изпусна лека въздишка на задоволство, докато бедрата му се отъркваха о лицето й. Тя се чувстваше като робиня, паднала на колене пред него в роклята си, а отвратителният член се движеше в устата й и могъществото и перверзността на мъжа бяха готови да избълват в нея. Почти го чуваше как мисли за Линдстром, за неговите жена и деца.

— Не е ли вкусно? — попита той. — Знам, че вие момичетата обичате този вкус…

Тя долови, че той гледа снимката на дъщеря си върху бюрото. Горещи сълзи се появиха в очите й. Никога не се беше чувствала толкова унизена. Сякаш самият дявол се намираше в устата й. Положително нямаше достатъчно сурово наказание за такъв грях.

— Това ли правеше и на Линдстром? — попита той. — Басирам се, че му е било добре с теб, а? Кажи ми, Лесли: къде го харесваш най-много? Къде обичаш да ти го слага мъжът? Линдстром правеше ли ти го там, където най-много си падаш? Ти каза ли му къде да ти го пъхне? Хайде, кажи истината на стария Еймъри. Не бъди срамежлива.

Той продължаваше да нарежда и гласът му тръпнеше от удоволствие. Представите, предизвикани от думите му, бяха все по-жестоки и по-перверзни. Описваше всички подробности на женското тяло в извратен молебен, изтъквайки тяхната привлекателност, за да ги оскверни после до една.

— Щеше да плачеш, ако не ти го бях дал, нали? — я попита. — Нямаше ли да плачеш с големи, крокодилски сълзи? Точно както бедната госпожа Линдстром плаче тази вечер?

Тя искаше да повърне, но се сдържа. Остана с него, докато той се извиваше, напрягаше и стенеше от удоволствие. Когато оргазмът му дойде, тя успя да довърши, без да се избълва. Искаше само час по-скоро да се махне оттук, и то жива.

Накрая се изправи на крака и се отдръпна от него. Видя го да си играе с пликчетата й със задоволен израз в очите. Не се канеше да си ги поиска обратно.

В този момент телефонът иззвъня.

Еймъри Боуз отговори, потискайки накъсаното дишане на оргазма си.

— Да?

— Обажда се Уорън Хъф, сенаторе. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно.

Той позна гласа на своя началник-щаб и отдавнашен ръководител на кампаниите.

— Какво има? — попита.

— Важно е. Прецених, че трябва да го узнаете веднага. Научих от един познат, че Хейдън Ланкастър ще обяви утре кандидатурата си за вашето място. Ще се състезава с вас на предварителните избори.

Лицето на Боуз потъмня. Това бе последната новина, която искаше да чуе. Тъкмо бе решил проблема с Линдстром, и ето ти ново двайсет откъм страната на опозицията.

— Сигурен ли си в това, което казваш?

— Абсолютно. — Гласът в слушалката звучеше извинително, притеснено.

— Чакай една секунда.

Боуз погледна момичето в сенките пред себе си. Направи й знак да си върви.

— Ще те потърся — каза той, затулвайки с ръка слушалката, докато тя си събираше нещата. Пликчетата, вече забравени, бяха все още в ръката му.

Когато тя затвори вратата след себе си, той заговори отново.

— Сега ме чуй добре. Никакви изявления, докато не ти се обадя. Ако пресата те сгащи натясно, просто им кажи, че сенаторът приветства всеки конкурент, че това е демократично общество и нека по-добрият спечели и тъй нататък.

— Много добре, сър. Ще се видим утре сутринта.

Боуз затвори телефона.

Помисли си за Ланкастър, фотогеничния млад герой от войната с неговата красива жена и блестяща репутация, лява политика и неутолима амбиция. Трябваше да предвиди, че това рано или късно ще се случи.

Сатана и ангел, мина му през ума.

Ти си свършен, Ланкастър, каза си, като поглаждаше късчето коприна. Още не го знаеш, но си свършен.

Лесли крачеше към дамската тоалетна толкова бързо, колкото я държаха нозете. За щастие там нямаше никой. Тя влезе в една от клетките и повърна в клозетната чиния. Напъва се дълго и мъчително. Никога през живота си не се бе чувствала толкова мръсна.

Мръсна и уплашена. Еймъри Боуз беше като отрова, проникваща чак до костите, като упорито петно, което не може да се премахне. Тя изтръпна при мисълта за бъдещето, за Ърл, за пипалата на Боуз, за това, което можеше още да поиска от нея. Защото Лесли беше интелигентно момиче. Тя знаеше, че мъже като Боуз не пускат лесно, щом веднъж оплетат някого в мрежите си.

Когато най-лошото гадене попремина, тя излезе от клозета, отиде до мивката, изми си лицето и си оправи косата.

До два дни щеше да напусне този град. Но колко далеч трябваше да отиде, за да се спаси от Боуз?

Тя знаеше, че не разстоянието е важно. Никакво разстояние не можеше да й осигури безопасност от него.

Тук ставаше дума за власт.

С тази мисъл в ума тя погледна надолу към сутиена си и леко го докосна.

Вътре в него се намираше мъничкият микрофон.

Лесли го бе поставила там, преди да дойде. Самият Боуз й бе дал идеята, въоръжавайки я с него за любовните срещи с Линдстром. Разговорът им тази вечер, както и гадните похотливи брътвежи на Боуз, бяха записани на касетофон в паркираната на една пряка от Капитолия кола.

Добрият Господ не беше дал на Лесли мозък за онзи, дето духа. Някой ден, по някакъв начин тази лента можеше да се окаже за нея най-ценното нещо на света.

С един последен, болезнен поглед към лицето си в огледалото тя напусна тоалетната.