Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (61)

Дванадесета глава

Това трябваше да бъде празнична вечер.

Пролетното ревю на Лора в хотел „Уолдорф“ тъкмо бе завършило с огромен успех. Тя изпитваше облекчение, защото изработените от нея модели за сезона бяха не по-малко необикновени от всички други преди тях. Те представяха Лора в най-ексцентричната й и напредничава светлина и носеха ясни следи от промяната, извършваща се в нея като личност и творец в този момент от живота й. Тя се чудеше дали този път не бе отишла твърде далеч.

Но големите купувачи и журналистите изглеждаха впечатлени, а някои дори възхитени. Поръчките валяха и се говореше, че шоуто е постигнало връх като влияние върху международните модни тенденции; в сравнение с всичко, създадено от Лора досега. Явно чрез осъществяването на още по-нестандартни идеи тя бе направила един от най-големите си удари като дизайнерка.

Тази вечер Лора и Тим плануваха да отпразнуват паметното събитие с интимна вечеря вкъщи. Шампанското чакаше в хладилника и преди да излезе на работа, Лора подреди масата със свещи и най-хубавата си покривка. Тя и Тим се шегуваха за „рандевуто“ си, но изпълнените им с обич погледи не оставяха съмнение, че случаят е важен и за двамата.

Техните взаимоотношения силно се нуждаеха от освежаване. През последните месеци връзката помежду им бе станала напрегната, а бракът им по-тревожен заради сили, които и двамата не можеха напълно да разберат.

На повърхността изглеждаше, че тайното пристрастяване на Лора към фотографията е причина за всичко, защото се отразяваше едновременно на професията и на семейния й живот.

Тя превърна килера си в тъмна стаичка и сега копираше всичките си снимки у дома. Това се налагаше от финансови съображения, имайки предвид разноските за тази работа навън, но беше и символичен жест. Лора се надяваше, че като установи страничното си занимание у дома, ще накара Тим да го възприеме като познат и следователно невинен факт от ежедневието.

Но Тим се държеше така, сякаш тъмната стаичка изобщо не съществуваше, както и цялата фотографска дейност на Лора. Когато тя споменаваше, че излиза да направи малко снимки или че ще поработи над негативите, той й хвърляше разсеян и раздразнен поглед, като че ли внезапно бе обявила някакъв непонятен свой план, противоречащ на домашните им привички.

Като резултат Лора започна да се страхува да споменава предварително излизанията си с апарата. Знаеше, че Тим няма да ги одобри и това само ще отрови атмосферата помежду им.

В ранните дни на фотографските й занимания Тим й бе казал, че е луда да скита сама из недотам приятните квартали в търсене на обекти. Тя се опита да му обясни, че фотоапаратът представлява идеалната й защита и че досега никой с нищо не я е застрашил. Но така и не успя да го убеди.

Но сега този спор вече не възникваше, защото Тим замени възраженията си със студено мълчание. Когато поемаше навън, Лора му оставяше приятелски бележки: „Излизам за един час. Ще се върна най-късно до девет. Обичам те, Лора“. Той не им обръщаше внимание. При завръщането си, натоварена с фотографската чанта, го заварваше мрачен да чете нещо или да гледа телевизия. Бележката й си стоеше недокосната на масата в кухнята, както я бе оставила.

Тя често се изпълваше с вътрешна възбуда от направените снимки и изгаряше от нетърпение да влезе в тъмната стаичка и да ги прояви. Но не можеше да сподели радостта си с Тим, защото знаеше, че само ще го раздразни.

В редките случаи, когато нарушаваше мълчанието си за нейното увлечение, той я укоряваше по най-груб начин. Един ден неотложна фотографска сесия с нов модел я накара да се застои върху няколко обещани на Мередит скици за следващата сутрин. Тим използва тази малка грешка, за да я сгълчи. „Ти фотограф ли си или моден дизайнер?“ Почти презрителното свиване на устните му я накара да се почувства виновна и объркана.

И все пак не можеше да го отрече — тя наистина беше едновременно фотограф и дизайнер. Снимките представляваха нещо много повече от хоби. Тя бяха не по-малко дълбока нейна част, отколкото създаването на модели. И макар още да не се бяха превърнали в професия, имаха напълно професионално значение за нея и й отнемаха съответното време и енергия.

Този факт я изпълваше колкото с радост, толкова и с несигурност. Защото камерата се бе превърнала в отдушник за нещо, затворено в Лора през целия й живот. Снимките на непознати бяха открехнати врати към собственото й сърце. Когато се появяваха пред очите й във ваничката с проявителя, тя изпитваше смесени чувства на възхита и облекчение, сякаш собствената й същност се възстановяваше, след като е била почти безвъзвратно изгубена. Усещаше нова връзка с човешката раса, по-дълбока и по-вълнуваща с всеки изминал ден.

Но не можеше да сподели нищо от това със съпруга си. Пропастта между нея и Тим очевидно се разширяваше. Случваше се той да не се връща от работа до много късно, да пропуска вечерята с нея, да си идва у дома миришещ на алкохол, в раздразнително и опасно настроение.

Не смееше да го попита за тези отсъствия, защото разбираше, че Тим й отвръща със същата монета. Щом тя си позволяваше да се прибира с два часа по-късно у дома, защо и той да не може?

Веднъж със сигурност усети женски парфюм върху него, когато той се прибра късно у дома и легна при нея в леглото. Насили се да сдържи думите си на гняв и тревога, защото правилно предположи, че той нарочно търси свада.

По-късно се опита да намери подходящ момент за сериозен разговор с него за проблема, който помрачаваше брака им. Но той я прекъсна с грубото извинение, че няма време за приказки. Изразът в очите му даваше ясно да се разбере, че не възнамерява да се примири със сегашното положение на нещата. Искаше завръщане към стария живот, когато „Лора ООД“ представляваше единствената й работа и същевременно единствената й връзка с него.

Така времето отминаваше без откровен разговор помежду им и понякога имаха внезапни моменти на неудържимо влечение един към друг, при което старата им топлина ги съединяваше отново в безмълвна физическа близост. Правеха любов рано сутринта или преди вечеря и оставаха тихо заедно в леглото, слушайки диханието на града отвън и усещайки прелъстителното ехо на старата си интимност.

Но както и двамата осъзнаваха, това бе само ехо, а не твърда основа за доверие и любов. Това го правеше още по-горчиво-сладко, защото идваше от щастливото, отминало време и се отразяваше в студеното мълчание, настъпило помежду им. И чувстваха дори в най-горещите си прегръдки, че пропастта, разширяваща се в техните взаимоотношения, не е затворена, а ще се появи отново, когато се върнат към ежедневните си занимания.

Лора не знаеше как да се бори срещу тази постепенна раздяла, която я откъсваше от съпруга й. Разбираше, че Тим никога нямаше да бъде доволен, докато тя не се откаже напълно от фотографията. Той гледаше на самотните й излизания с камерата като на някакви забранени и почти перверзни приключения, които го изпълваха с нещо подобно на ревнив бяс, и извръщаше нос отвратен, щом погледнеше направените от нея снимки на различни хора, смятани от него за отрепките на обществото.

Но Лора вече не можеше да се откаже от фотографията, както не можеше да се откаже и от собственото си същество. За една кратка година камерата се бе превърнала в неотлъчна част от живота й. Тъй че нямаше друг избор, освен да продължи опитите си да я нагоди към един съпруг и едно ежедневие, които си оставаха в яростен конфликт с нея.

Лора се надяваше, че днешната празнична вечеря ще бъде един от онези скъпоценни моменти, в които старата й близост с Тим затъмняваше отчуждението им напоследък.

Надеждата й бе не само емоционална, но и физическа. Близо две седмици не бяха правили любов, тъй като работата по пролетното ревю и личните им противоречия се възправяха помежду им. Отчаяно го желаеше. Тялото й бленуваше за топлото, нежно докосване на големите му длани и сладката нежност на ласките му. Надяваше се, че тази вечер ще може отново да ги събере.

Но през следобеда се случи нещо, което обърка плановете й.

Офисът бе относително тих след снощното шоу, тъй че Лора открадна един час, за да отиде с апарата си в Бронкс, където знаеше, че ще открие своя любим нов обект — малолетната проститутка на име Мария.

Мария, чиято майка бе от латиноамериканско потекло, а баща й — неизвестна величина, представляваше удивителен фотографски модел. Под крещящите дрехи и грим, които трябваше да носи, за да привлича клиентелата си, тя имаше свежата красота на ангел. И под външността си на изпечена курва беше сладка и свенлива като ученичка от неделно училище.

Мария бе жив парадокс, олицетворение в плът и кръв на битката между Доброто и Злото, защото естествената й натура бе толкова свята, колкото професията й низка и унизителна. През последните четири седмици Лора бе направила серия сърцераздирателни снимки, улавящи двете страни на Мария и днес възнамеряваше да добави към тях още няколко от улицата, където тя фактически въртеше бизнеса си.

Но за всеобща изненада именно днес полицията бе решила да излови момичетата в района на Мария и Лора се намираше с фотографската си чанта на не повече от шест стъпки от нея, когато я арестуваха.

Лора импулсивно последва полицейския микробус с такси, отиде в участъка и плати паричната гаранция за освобождаването на Мария в замяна на привилегията да я снима в този нелек епизод от трудовия й живот, формалностите в управлението отнеха много време и Лора едва успя да се обади в работата си и да остави съобщение за Тим, че ще се прибере късно.

Тя успя да направи няколко дузини снимки на лицето на Мария, красноречиво в своето търпение по време на чакането в стаята за задържани и после при плащането на гаранцията пред съдията. Успя да хване любопитните образи и на други проститутки, на скучаещите полицейски служители и на съдията. Беше толкова запленена от почти семейната атмосфера на апатично разбирателство между служителите, прилагащи закона, и нарушителите, че изгуби представа за времето.

Наближаваше девет и половина, когато, изтощена от приключението с Мария, най-сетне стигна у дома, помъкнала тежката си чанта, изгладняла и задъхана. Взе асансьора и влезе в апартамента.

Усети миризма на цигарен дим във всекидневната. Значи Тим си беше у дома.

— Тим? — повика тя.

Окачи палтото си, остави чантата в антрето и тръгна към кухнята.

Мина през трапезарията. Масата бе подредена за вечеря, а двете запалени свещи бяха наполовина изгорели. В кофичката с лед имаше бутилка шампанско.

Лора успя да долови надвисналото във въздуха насилие. Но нямаше време да се подготви за онова, което щеше да последва.

Когато влезе в кухнята, Тим сякаш неочаквано се появи от нищото. Беше по риза и могъщите му гърди се виждаха през разкопчаната яка. Лицето му бе зачервено.

По очите му позна, че е пил.

— Тим, толкова съжалявам — започна тя. — Просто не зависеше от мен. Дано не съм развалила всичко. Така очаквах тази вечер…

Думите й увиснаха във въздуха, защото той напредваше към нея толкова заплашително, че тя отстъпи назад в коридора към спалнята. Изглеждаше огромен и страшен. Мълчанието му я плашеше.

— Не ти ли предадоха съобщението ми? — попита тя. — Обадих се в работата веднага щом разбрах, че ще закъснея…

— Съобщение ли? — процеди той през стиснатите си зъби. Думата излезе през тях завалена от алкохола, но изпълнена с палещ гняв, тъй че прозвуча като обвинение.

— Оставих го в офиса — каза Лора с треперещ глас. — Арестуваха Мария, приятелката ми, и трябваше да й платя гаранцията…

Тим клатеше недоверчиво глава.

— Съобщение? Какво съобщение? Нямаше никакво съобщение.

Лора все още отстъпваше назад. Неусетно бе влязла в спалнята. Накрая леглото я спря.

— Нали ти казах, обадих се на Мередит…

— Какво съобщение?

— Тим, само ме изслушай…

— Празнична вечеря — промърмори той мрачно. — Само ние двамата. Така ли беше? Специален случай. Но теб те нямаше. Присъстваше само единият от нас. И нямаше никакво съобщение. Не се опитвай да ми казваш, че имало съобщение. Не съм толкова глупав.

Той стоеше надвесен над нея, готов да скочи отгоре й като животно. Видът му я накара да побледнее.

— Тим, трябва да ме изслушаш — рече тя. — Опитах се… Оставих го…

Преди да успее да каже нещо повече, ръката му се появи внезапно и я зашлеви с такава сила, че тя отхвръкна назад върху леглото като парцалена кукла. Бузата й изтръпна, а пред очите й заиграха звезди. За миг бе прекалено замаяна, за да помръдне.

Погледна нагоре към него. Тим бе вперил очи в нейните и те горяха с такъв ужасен бяс, че й се прииска да изкрещи.

— Съобщение… — изрече той със злобен сарказъм. От омразата в гласа му кръвта й изстина.

После направи внезапна крачка към нея и вдигна ръка, за да я удари отново. Тя се сгуши като дете в завивките на леглото. Очите му приличаха на горещи въглени и ирисите им пламтяха от ярост. Виждаше се, че е пиян. Но само алкохолът не можеше да причини такъв ужасен поглед.

— Можеш да ми разправяш каквито си искаш лъжи за това къде си била — рече той. — Хайде, напъни си мозъка. Не се оставяй. Измисли си историята. Но само не ми казвай, че е имало съобщение, ти, малка лъжкиньо. Нямаше никакво съобщение. Чуваш ли?

Той се наведе отгоре й, а голямата му длан се свиваше и разпускаше като оръжие. Беше я вдигнал над нея и я гледаше как се отдръпва, гушейки се отчаяно във възглавниците.

Тя не намираше думи, които да му каже. Парещата болка в бузата и окото й се прибавяше към безкрайната заплаха в позата му и сковаваше устата й. Сега опитите й да го вразуми бяха забравени и заменени от чист физически страх.

— Хайде — извика той, като я сграбчи рязко за раменете. — Кажи го, лъжкиньо. Нямаше никакво съобщение. Никакво. Кажи го. Кажи го. Кажи го!

Докато повтаряше думите, той я тресеше с ужасна сила. Беше огромен като лъв, а тя безпомощна като сърна в ръцете му. Главата й се блъскаше отново и отново назад във възглавниците, докато й се зави свят.

Не промълви нищо. Беше прекалено уплашена, за да каже дори дума. Само можеше да гледа невярваща в очите му, приковани в нея с безумие, от което липсваха всякакви човешки чувства. Това бе поглед на звяр, пълен с омраза към врага и жажда да го унищожи.

Накрая той я хвърли върху постелята и се изправи над нея; дъхът му свистеше в гърлото, а тялото му бе като силует на чудовище на фона на светлината от вратата зад него. Лора лежеше по гръб и го гледаше с широко отворени от ужас очи.

Изведнъж обликът му се промени. Той въздъхна. Обзелата го магия сякаш премина. Животинската горещина в напрегната му, хищническа поза изчезна и пред нея отново застана съпругът и, самият той изтощен и уплашен.

Като видя това, очите на Лора се наляха със сълзи и едно изхлипване прозвуча в гърлото й. Тя все още се свиваше в измачканите завивки, но сърцето й се изпълни с топлина към него.

Накрая Тим седна на ръба на леглото и скри лице в голямата си длан.

— О, боже мой — въздъхна той с дълбок, дрезгав глас. — О, моя малка Лора.

Без да я поглежда, докосна нежно ръката й. Тя се отпусна в прегръдките му.

— Господи — шепнеше той до ухото й. — Прости ми.

Тя го целуна по бузата и усети там горещи сълзи. Смеси с тях своите собствени, докато кимаше и го притегляше по-близо до себе си. Все още не можеше да говори. Притискаше се в обятията му с цялата си сила и в ръцете, които я държаха там, усети някаква отчаяна енергия, почти толкова ужасна, колкото и яростта в тях преди малко.

— Прости ми — повтори той с такъв безутешен глас, че сърцето я заболя да го чуе от устните на един толкова горд и силен мъж.

Тя се прислони до гърдите му, намирайки в неговата топлина единственото препятствие между нея и един външен свят, студен като най-твърдия лед; свят, който можеше да замрази живота във всичко, до което се докоснеше.

Но тя знаеше, че прегръдката й не е достатъчна, за да го направи тъй близък, какъвто бе някога и какъвто трябваше да бъде. А мощта на ръцете му никога вече нямаше да бъде така успокояваща, както преди. Защото именно силата на тези мъжки мишци все още жареше бузата й, а ужасът, принудил я да се отдръпне от съпруга си, все още пулсираше във всичките й сетива.

Сега врагът беше вътре. Тази вечер бе пресечена една черта и направена една стъпка, която никога нямаше да се върне назад. Лора не можеше да обърне времето. Можеше само да се държи здраво за онова, което й оставаше.

Но дори това не бе достатъчно. След малко Тим започна да я пуска. Тя можеше да го почувства как се отдалечава от нея, докато гордостта и страхът му го караха да се отдръпне от това, което бе сторил.

Той не се нуждаеше от нейната прошка. Искаше нещо повече, нещо, което би изличило не само неговата ярост, но също и причината за нея. А тази причина бе самата му жена, чието отделно съществуване той вече не можеше да понесе.

Седяха заедно в тази крехка прегръдка, чувствайки я как отслабва, докато накрая той се изправи и излезе от стаята, без да погледне назад. Този път нямаше да последва незабавно одобряване. Нещата бяха отишли прекалено далеч.

Лора лежеше мълчаливо. Чу как вратата на дрешника в коридора се отвори. Долови шумоленето на плата, докато той си обличаше палтото. Усети как гласът й се надигна в гърлото, за да го повика. Твърде късно: вратата на апартамента вече се затваряше зад гърба му.

Лора остана сама.