Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (12)

Единадесета глава

Лу Бенедикт наблюдаваше внимателно Лиз Дамерън от безопасно разстояние.

Лари Уитлоу му бе докладвал, че работата й в неговия отдел е направо феноменална за един начинаещ. Тя притежаваше инстинктивно чувство за планиране на нещата занапред и за паричната политика при закупуването и управлението на материалите.

И нещо повече, тя се бе запознала сама — нито Лари, нито Лу можеха да си представят кога и как — с миналото и настоящото положение на компанията на пазара и правеше ценни предложения за най-добрите производствени стратегии по отношение на бъдещето.

Лиз отделяше много часове от личното си време в отдела за изследване и развитие на производството, разучавайки сложните влияния на следвоенната икономика и последните научни постижения върху областта на електрониката. Тя очевидно гледаше много сериозно на предстоящата си кариера.

Вършеше цялата си работа преди определените срокове, колегите й я харесваха, а и спестяваше на Лари куп главоболия, сваляйки от плещите му част от собствените му задължения, когато бяха претрупани с поръчки.

Накратко, тя беше истински бисер.

Като глава на фирмата, Лу винаги проявяваше личен интерес към материалите, тъй че естествено бе да посещава редовно отдела. Щом го видеше да влиза, Лиз вдигаше поглед и му махваше весело с ръка. Понякога разменяше с нея и по някоя дума на път към офиса на Лари.

— Е, как се държат с теб?

— Не можеше и да бъде по-добре, сър.

Шеговитите забележки почти засядаха в гърлото му, защото още от вратата оставаше поразен от вида й и дори докато говореше, се опитваше да го запечата в паметта си, за да си го припомни по-късно на спокойствие.

Тя носеше обикновени плисирани поли, изглеждащи страхотно върху дългите й крака, и пуловери, които обгръщаха твърдите й гърди и строен кръст с особена деликатност. Понякога обличаше красиви рокли в ярки цветове или костюми, в които изглеждаше възхитително, защото женствеността й изпъкваше на фона на консервативната кройка.

Имаше и един черен комплект — пола и пуловер, от който дъхът на Лу секна, когато го видя за пръв път, и който винаги след това присъстваше във фантазиите му. Тя бе оставила пламтящата си червена коса спусната върху тъмната материя и просто физически светеше с млечната си, сякаш слязла от корицата на списание кожа сред сивите стени на офиса, а зелените й очи блестяха като скъпоценни камъни, когато му се усмихна.

Лу откри, че учудващо често я среща по коридорите. Или може би несъзнателно я търсеше? Не можеше да отрече, че понякога се отклоняваше от нормалния си маршрут, за да й пресече пътя. Тя винаги се движеше с приятелки, две или три момичета от различни отдели. Красотата й ги правеше да изглеждат като помияри в краката на гръцка богиня. Щом я съзреше, той почти се заковаваше на място.

Понякога образът й го държеше буден нощем, докато лежеше до Барбара. Това го тревожеше и той се събуждаше на другата сутрин неспокоен, с възпалени очи.

Като гледаше спящата фигура на жена си, Лу започна да се замисля върху семейния си живот. Барбара беше натежала, плътта й не бе толкова стегната и той я любеше по-рядко от преди няколко години. Сега, когато децата бяха вече отраснали, тя отделяше повече време за своите интереси — женски събирания, обеди с приятелки, вечери в клуба, по бридж. От известно време подозираше, че тя не изпитва повече сексуално влечение към него. И сега осъзна, че това чувство е взаимно.

Лу Бенедикт никога не се бе смятал за особено страстен мъж. Децата, училището, ваканциите и бизнесът му стигаха. Или поне така беше. Но сега нещо му липсваше.

И това нещо неочаквано се бе настанило зад остъклените врати на отдела за материали, където Лиз Дамерън седеше зад бюрото си, телефонираше, съставяше доклади и проекти, вдигаше поглед, за да се усмихне на колегите си, и си гледаше работата.

Лу се мъчеше да отхвърли обземащата го фиксидея.

Обезпокоен от голямото количество лично време, което отделяше да мисли за Лиз, той работеше все повече и оставаше до по-късно в офиса. Тогава се запита дали не го прави с тайната надежда, че тъй като Лиз също работи до късно, някой път ще се засекат в притихналия коридор, ще разменят някоя дума и може би тя дори ще приеме покана за едно питие.

Проклинайки фантазиите си, той се помъчи да бъде строг към себе си. Опита се да отдаде промяната, ставаща в него, на навлизането си в зряла възраст, с нейните неизбежни малки трепети и изкушения.

Но опитите му за самоанализ не доведоха до никъде. Лу не беше самовглъбена натура. Повече от двайсет години живееше само с действие и усилена работа. Не беше мислител. Бе осъществявал досега личната си мечта за реализиране и финансова сигурност, без да анализира при това мотивите си или движещите им сили.

Накрая я покани на обяд.

Имаше добър претекст. Лари Уитлоу щеше временно да поеме работата на Върн Инис, защото Върн бе на легло с някакъв загадъчен хепатит. Така отделът оставаше без шеф.

Лиз вече познаваше отдела почти толкова добре, колкото и Лари, както многото й забележки и предложения по време на събранията показваха. Тя беше очевидният избор за временен началник, въпреки младостта й и липсата на опит. Освен това в отдела нямаше друг, на когото Лу можеше да повери тази отговорност.

Той я заведе в един малко прекалено интимен ресторант на булевард Стоктън, за да й съобщи за назначението.

Тя изпи чаша шери, докато той премляскваше мартинито си. Прие новината с искрена усмивка, малко делова дори и в радостта си.

— Толкова се радвам — каза. — Благодаря ви за доверието. Сигурна съм, че ще се справя с тази работа. Надявах се, че ще мога да поема малко повече отговорност. А сега ще мога и да науча повече неща за компанията като цяло.

— Това е само временно, разбира се — отбеляза той. — Очакваме не след дълго Върн отново да поеме поста си. Но ще оценим усилията ти, Лиз, и ще ги запомним, уверявам те.

— Благодаря за възможността, господин Бенедикт — каза тя.

— Лу. — Думата изскочи от устните му, преди да разбере, че се кани да я произнесе.

Усмивката й бе свенлива, когато вдигна очи към него.

— Лу.

Говориха за незначителни неща, докато обядваха, и Лу се улови, че откровеничи повече, отколкото възнамеряваше за личните си чувства като глава на компанията и дори като мъж. Нещо в тази нейна усмивка, в особеното й излъчване на доверие и покана, изглежда, го предразположи. И както си бъбреха, той си поръча още едно мартини. Струваше си това общуване с нея, дори да го сметнеше за прекалено бъбрив и пийнал шеф.

Тя обаче явно нямаше нищо против и го окуражаваше с въпросите си, макар нещо сериозно и благовъзпитано да оставаше в нея през цялото време, поддържайки разговора стриктно на ниво.

Тя сърдечно стисна ръката му, когато се върнаха на работа. И това бе едва вторият случай, откакто се познаваха, при който той я докосна, но сега контактът бе някак по-интимен.

След като се разделиха, тя се върна в отдела и започна да се нанася в офиса на Лари.

Когато заговори на Барбара за Лиз, тя явно не сподели гордостта му от работата на новото момиче, нито ентусиазма му по повод младата кръв, която то бе вляло в управлението. Барбара я срещна на пикника на служителите по случай Деня на труда, но оттогава не спомена нищо повече за нея.

Лу не обърна внимание на този почти подсъзнателен конфликт с жена си, заключавайки колебливо, че тя вероятно е мислела за друго, за да не отвърне на усмивките му или да не кимне одобрително на думите му относно Лиз.

Но сега той виждаше Лиз все по-често и двамата разменяха повече съобщения и телефонни разговори. Даде си сметка, че поради някаква неволна нетактичност упорито я споменава и на вечеря пред жена си. Лиз това, Лиз онова…

Безразличието на Барбара стана по-студено. Лу започна да подозира, че тя или храни лична неприязън към момичето поради някаква причина, или се обижда от необикновеното му възхищение от нея.

Естествено, Лиз си нямаше и понятие за това, тъй като никога не се виждаше с Барбара, а и Лу по принцип не говореше за дома си, когато бе с нея, освен да спомене накратко проблемите и успехите на децата в училище или главоболията от пубертета им.

Затова му дойде като гръм от ясно небе, когато Лиз ги покани с Барбара на вечеря в малкия си апартамент.

Трудно можеше да откаже. Сега Лиз беше важна част от компанията.

Вечерта премина малко напрегнато. Лиз ги посрещна с усмивка, настани ги на канапето и поднесе на Лу мартини, точно както той го обичаше — четири към едно — и джинджифилова лимонада на Барбара, която не пиеше алкохол. После сервира апетитни ордьоври на ниската масичка и поведе лек разговор, продължил и по време на скромната, но добре приготвена вечеря.

Лиз бе така мила и гостоприемна в държането си, че Лу остана изненадан от упорито студеното отношение на жена си. Барбара остана дистанцирана през цялата вечер и благодари с хладна учтивост на Лиз, когато се сбогуваха.

На път за вкъщи в колата той се обърна укорително към нея.

— Не можа ли да се държиш малко по-дружелюбно? — попита, поглеждайки от пътя към умисленото лице на жена си. — За бога, момичето просто се опитваше да бъде мило с нас. Виж какъв труд си направи да ни покани.

— Не ми обръщай внимание — отвърна уклончиво Барбара. — Не се чувствам много добре. Сигурна съм, че е много свястно момиче.

Но очите й твърдяха нещо съвсем различно от думите.

През следващите четири седмици Лиз ръководеше блестящо отдела, като движеше със здрава ръка работите и същевременно запазваше приятелски отношения с персонала си. Докладите й пред Лу на събранията на ръководството бяха по-организирани и стегнати от тези на Лари, с всички факти, изчислени в проценти и сравнени щателно с цифрите от предишната година, по-предната и дори от последните пет години. Разбирането й за движението на паричния поток като израз на цялостното състояние на компанията изглеждаше по-ясно дори от това на самия Лу.

— Тя е истинско бижу — сподели Лу с Лари на четири очи.

— Добре, че се намери да те замести, докато Върн е болен.

Лари кимна, но обикновено бодрият му поглед бе мрачен. В края на краищата тази привлекателна новодошла в „Електронни изделия Бенедикт“ го превъзхождаше в работата, на която трябваше да се върне след оздравяването на Върн.

Долавяйки това, Лу добави:

— Ще се почувствам по-добре, когато отново поемеш отдела си, Лари. Но ми е приятно, като я виждам, че се труди толкова сериозно.

Неудобното положение, причинено от отсъствието на Върн, изглежда работеше в полза на компанията и Лу се поздрави, че може да разполага с добри хора край себе си по време на криза.

В същото време бе достатъчно честен в преценката си, за да благодари на щастливата си звезда за Лиз Дамерън. Тя бе самата ефикасност. Ако не се бе появила тъй изневиделица, сега той щеше да има много повече тревоги.

Но като работеше близо до нея, откри, че оценката му за способностите й постепенно става неотличима от възхищението му пред нейната младост и красота. Сега всичко се свеждаше до една концепция — неуморимата увереност и енергия на едно хубаво и талантливо момиче.

Не можеше повече да крие от себе си, че белите нощи до спящата му жена принадлежаха на Лиз. Тя обсебваше мислите му. Макар предупредителните сигнали от страна на Барбара да му казваха да говори по-малко за нея и да не изтъква толкова ролята й при споменаването на компанията, времето, през което мислеше за нея, се увеличаваше правопропорционално на тях.

Сега си спомни как изглеждаше Барбара, седнала край малката масичка на вечерята в апартамента на Лиз. Една до друга двете жени изглеждаха като олицетворение на Старостта и Младостта. Лиз цялата огнен цвят и млечнобяла хубост, а Барбара — жълтеникава и нацупена, въпреки грима и скъпата си рокля.

Тази двойна представа преследваше Лу, защото беше нещо повече от спомен. Тя сякаш олицетворяваше повратна точка, разклонение на пътя между добре познатото вчера и едно утре колкото забранено, толкова и примамливо.

И той не можа да обърне гръб на този кръстопът. Самото му съществуване го караше да се движи напред, да избере посоката и да направи първата стъпка.

Полека-лека, ден след ден, докато фантазиите му за Лиз изместваха всички останали мисли, започна да му се струва, че тази първа стъпка е вече направена.

Вестите от Върн Инис ставаха по-мрачни. Тестовете изключваха инфекциозен хепатит, но той ставаше все по-немощен. Изглеждаше жълт и изпит, когато Лу го посети в болницата.

Една нощ, останал до късно в офиса си, Лу позвъни на Лиз Дамерън у дома й.

— Чудех се дали мога да се отбия за момент? — попита той. — Има нещо, за което искам да говоря с теб.

По линията настъпи кратка тишина. Внезапно той почувства ученически страх, че тя ще му откаже.

— Разбира се — рече спокойно тя. — Отбий се.

Когато пристигна, завари я облечена в черния комплект, от който той толкова много се възхищаваше. В оскъдната светлина на настолната лампа, тя блестеше като видение. Сервира му питие, после седна и го погледна в очакване.

— Разтревожен съм за Върн — каза той. — Имам чувството, че няма скоро да се върне при нас. Докторите не са никак оптимистични. Изглежда, заболяването му е сериозно.

— Толкова съжалявам — рече тъжно тя. — Надявах се, че новините ще са добри…

Лу отпи от питието си.

— Право да си кажа, това може доста да ме затрудни — продължи той. — Ако се наложи Върн да се пенсионира, разполагам с Лари да заеме поста му. Но това ще ме остави без постоянен шеф на отдел „Материали“. Разбира се, мога да разровя в отдел „Кадри“ и да се опитам да намеря някой — има много добри специалисти — но не съм убеден, че това ще е най-доброто решение.

Настъпи мълчание. Лу скришом си пое дълбоко въздух.

— Питам се как би се чувствала ти, Лиз — попита той, — ако поемеш за постоянно работата на Лари?

Тя изглеждаше изненадана.

— Сигурна съм, че няма да се наложи — отвърна. — Върн скоро ще се справи с болестта си, не мислиш ли?

— Така е, но трябва да сме готови за всичко — настоя Лу. — Мислиш ли, че ще се справиш с работата?

Тя доби умислен вид. Странно бе да се види това толкова красиво създание, потънало в сериозно размишление над една тъжна ситуация, с младото си лице, създадено само за щастие и усмивки. Лу отново забеляза познатия особен, меланхоличен блясък в очите й, чувствителен и дори скърбящ. Това я правеше някак по-дълбока и още по-привлекателна от преди.

Накрая погледът й се разведри.

— Оценявам доверието, което ми оказваш — каза тя. — Ако възникне необходимост, ще направя всичко, на което съм способна. Надявам се да не те разочаровам.

— Добре — каза Лу, изпускайки една дълбока въздишка. — Камък ми падна от сърцето. Ти знаеш, че всички ние смятаме работата ти за превъзходна, Лиз. Съзнанието, че мога да разчитам на теб, ми помага много.

Тя се усмихна.

Лу се поколеба, преди да продължи.

— Има още нещо — каза той. — И те моля да не се обиждаш, ако изглеждам прекалено любопитен. Надявам се, че не предизвиквам конфликт в личния ти живот с предложението си от преди малко. Имам чувството, че си жена, отдадена на кариерата си, Лиз… Но ако имаш някакви планове — брак, деца, каквото и да е — допълнителната отговорност при нас може да ти попречи… и това би променило нещата. Ще имам нужда от цялото ти време и енергия. Не бих искал да те карам да се разкъсваш на части…

— Не се тревожи за това — разсмя се тя. — Нямам никакви планове, които да не включват компанията.

Настъпи мълчание, в което думите й отекнаха помежду им. Лу погледна пейзажите по стените. Скромността на апартамента само подчертаваше още повече красотата на това момиче.

Уверението й отпусна нервите му и не му се искаше да наруши този момент на доверие и интимност.

— Е — въздъхна той, — май че е време да си вървя.

Тя се изправи с него и отиде да му донесе палтото.

— Благодаря, че ме прие след такова неочаквано обаждане — рече Лу.

— За мен беше удоволствие — усмихна се тя и вдигна палтото, застанала до вратата. — По всяко време си добре дошъл.

Тя очарователно му поднесе дрехата за яката, за да може той да се облече с гръб към нея. Лу почувства как дланите й пригладиха плата на раменете му. Долови близо до себе си нейния аромат и почти усети през плата топлината на тялото й.

Когато се обърна към нея, коленете му се подгъваха. Стори му се, че вижда сянка на усмивка върху устните й. В следващия миг тя вече изглеждаше съвсем сериозна.

— Лиз — сричката се изплъзна сама от устните му. Нещо го облада в тази последна секунда при допира на нейните длани. Той напразно се мъчеше да го задържи вътре в себе си. Тревогата му за Върн, за компанията, цялото напрежение през последните два месеца, изпитото питие — всичко това му дойде твърде много. Момичето сякаш го подканяше да отпусне глава на красивото й рамо и да забрави тревогите си.

— Наистина — повтори нещастно той. — Съжалявам…

— Няма защо. — Тя докосна устните му, за да го накара да замълчи. — По всяко време. Наистина. Щастлива съм да те приема.

Сега усмивката й се върна, нежна и успокояваща. Той се почувства привлечен към нея от някаква сила отвъд границите на човешката съпротива. Тя го гледаше с интерес. Без да се помръдва, сякаш се протягаше и го заобикаляше отвсякъде.

Внезапно ръката му се вдигна сама и почти докосна стройната ръка под пуловера й, преди той да успее да я върне обратно. Тя приличаше на магнит, неотразима и подканяща.

Той се въздържа за една последна секунда, роб на сенките, мълчанието и красивите очи, които го гледаха така сладко. Плътта под дрехите му се стремеше към нея с нечовешко желание. Той почувства как залитна в наелектризираната атмосфера. Устните му се доближиха с няколко сантиметра, и още — най-бавната и агонизираща капитулация в неговия живот.

После, сякаш съдбата го съжали, чакането свърши. Тя беше в ръцете му, устните му докосваха нейните, пръстите й ровеха косата на тила му.

Той почувства с тялото си лекия натиск на нейните гърди и бедра. Целувката й бе свенлива — просто леко бръсване на топли устни. Но нещо в собствената му плът сигурно й изпрати сигнал и преодоля естествената й въздържаност, защото сега тя разтвори устните му с нежно любопитство и един сладък, котешки език погали неговия с предпазлива ласка.

Ръцете му я прегръщаха и за пръв път той почувства стройния й гръб и талия под пръстите си. Колко мека бе тя! И как естествено тези красиви крайници се гушеха в прегръдката му.

Вкусът й се присъедини към пропилите го усещания. Той никога не бе изпитвал или си представял нещо тъй великолепно като тази целувка. Но преди да може да й се наслади по-нататък, в нея се надигна нов глад, някаква нова вълнуваща интимност в идващите към него от тялото й вълни. Той можеше да долови как горещината на женското желание замени почти момичешкото й мълчаливо съгласие. Тя беше истинска жена, царствена, прекрасна, готова за любов.

Членът под панталона му бе събуден и твърд, напрягайки се да срещне нейния таз, тъй че той трябваше да се извърти, за да не я докосне с него. Тя ме желае, чу той един екзалтиран глас вътре в себе си. Боже мой, тя ме желае!

Двамата се олюляха сред сенките. Той нито можеше да се помръдне, нито да я освободи. Ужасен от собствената си страст, напразно се опитваше да се контролира.

И стана така, че въпреки волята си Лу остави ръцете си да правят каквото си искат, и те се плъзнаха надолу по гърба й до двете кълба, от които толкова се възхищаваше, и най-сетне се сключиха върху тях, дръпвайки я силно срещу смущаващия, гладен прът на члена му, докато от гърлото му излизаше стон.

Тя го спря.

— Не — прошепна много тихо, дръпвайки лице от неговото и отблъсквайки гърдите му с длан. — Лу, недей.

Звукът на собственото му име върху тези меки устни бе най-безпрекословната заповед.

— Боже мой, съжалявам, Лиз. Не знам какво ми стана. Моля те, не си мисли…

— Не съжалявай — рече тя, като го гледаше спокойно.

После, с една сладост, която премахна и последния баласт, задържащ краката му на земята, се върна в обятията му точно за толкова, та да премине с устните си по неговите още веднъж. Докато го правеше, той почувства отново свенливото докосване на тези гърди, шепота на дългите бедра и таза й срещу него, ласките на пръстите й на врата му. Щеше да припадне.

Той се отдръпна, поразен от красотата й, опитвайки се да прецени собствения си срам и да възстанови някак равновесието си. Помъчи се да намери думи, но те не идваха.

— Вече трябва да си вървиш — рече тя. — Жена ти сигурно се тревожи за теб.

— Лиз, наистина, толкова съжалявам — изломоти Лу.

Тя поклати глава и го потупа по рамото, докато му отваряше вратата.

Тя вече закриваше красивото й лице — един светещ, нереален овал, озарен от пламтящите зелени очи, когато последните й думи го застигнаха.

— Всичко е наред — каза тя. — Наистина. По всяко време. Когато и да дойдеш.