Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (20)

Първа глава

7 февруари 1952 г.

— Хайде, Даяна. Направо ме влудяваш.

Една силна ръка прегръщаше Даяна Столуърт през раменете. Дългата й коса, руса и лъскава, падаше върху притиснатата до гърдата й ръка. Гърбът й опираше в седалката на колата. Тя се намираше в положението, от което най-много се страхува всяко момиче, отишло на среща: плътно притисната, устните на момчето до ухото й, а изходът — запречен от тялото му.

Той успя да премести едната от хванатите й ръце до мястото, където можеше да почувства колко е твърд под панталоните. Възбудата му бе животинска — нетърпелива и задъхана. Но шепотът му съблазняваше. Той беше много красив, а Даяна се срещаше с него вече за кой ли път. Нищо чудно, че напираше да бъдат сексуално близки.

— Клиф, недей — прошепна тя, уплашена, че двойката на задната седалка може да ги чуе въпреки силната музика на оркестъра по радиото на колата. — Ти не разбираш. Аз не мога. Наистина не мога.

Беше оркестърът на Тони Дорси, който свиреше „Тъй рядко“. Саксофоните проточваха тихо и чувствено плавните си, мелодични тонове. Ръката върху гърдата на Даяна се отпусна.

— Котенце — прошепна той. — Знаеш, че го искаш не по-малко от мен. По всичко си личи. Просто ме остави да вляза в теб, където ми е мястото. Никога няма да съжаляваш за това. Никога…

Устните галеха ушната й мида и тя почувства как един горещ език лизна нежното място, изпращайки тревожни пламъци във всичките й сетива. Собственото й желание я изнервяше, защото знаеше, че не може да му се отдаде.

Често се чудеше какво ли би било, ако наистина се отдадеше на някой мъж. Да почувства неговата огромна, твърда дължина вкарана в себе си, работеща, удряща и проникваща все по-дълбоко. Бе чувала момичетата да се шегуват за това в училището в Женева и разбира се, тук в „Смит“. Налагаше се да играе деликатната игра на запозната с всичко за физическите усещания и подробности и същевременно да се преструва, че е вярна на Хал и не хойка насам-натам.

Преструвка, която всъщност представляваше чистата истина.

Даяна бе девствена.

Тя се срещаше с някои от най-привлекателните младежи от Принстън, Дартмът, Харвард и Йейл — младежи, чиито семейства познаваха нейното и знаеха какво означава името Столуърт в обществото, както и в бизнеса.

Тези млади мъже си даваха сметка, че седем поколения семейна традиция определят Даяна Пауърс Столуърт да стане госпожа Хейдън Ланкастър веднага щом Хал напусне армията и се заеме с адвокатската си практика, която щеше да го отведе — така неизбежно, както поради въртенето на земята слънцето залязва на запад — до блестяща кариера на Уол Стрийт и може би в политиката.

Тези неща бяха ясни от само себе си за Даяна, както и за съучениците й, приятелите, професорите и момчетата, с които излизаше. Самите тези момчета принадлежаха към влиятелни фамилии като Бийкман, Уебс, Алекзандър, Банкрофт, Окинклос и бяха така уверени в произхода на Даяна и в нейната предопределена съдба, както и в това коя вилица първо да вдигнат на вечеря в Юниън клуб.

И по-конкретно, знаеха, че бракът на Хал с Даяна се предопределяше от смъртта на Стюарт Ланкастър в битката за Мидуей. Това бе едно просто уравнение в науката за естествения подбор във висшето общество.

Ако Стюарт беше жив, той щеше да поеме основната част от наследството и задълженията на Ланкастър. Почти сигурно щеше да се ожени за първата братовчедка на Даяна, Марсия Столуърт. И това би позволило на Хал един по-свободен избор на брак между момичетата на семейство Шел — Леони или Бет, или някоя от сестрите Уинтърс — Лий или Фийби, а може би Холи Сетън, чийто род бе свързан посредством женитба с легендарните манхатънска облигации.

Но сега Хал оставаше единственият наследник на Ланкастър. Сестра му Сибил не се броеше поради пола и особения си темперамент. Той трябваше да осъществи съюза с фамилия Столуърт, чието манифактурно богатство превъзхождаше по значимост нефтените пари на Уинтърс или недвижимата собственост на Шел. И тъй като Марсия Столуърт бе прекалено стара за Хал, оставаше Даяна.

Така Хал бе белязан от историята и капризите на съдбата за мъж на Даяна. Ако тя го изпуснеше, той щеше да се похаби за Шел, а самата Даяна да се насади с някой тюфлек като Теди Роуч, Куентин Болинджър или Картър Скот — заспали шарани, които тя раздразнено бе отхвърлила още като момиче в Нюпорт, безлични млади мъже с перспективата да се превърнат в играчи на голф, пиячи и прекрасни клубни членове, но най-лошите съпрузи на света.

Даяна бе обещана на Хал от традицията. Но тя си имаше и свои собствени причини да му бъде вярна.

Хал бе нещо повече от прекрасна алтернатива на останалите партии. И нещо повече от един Ланкастър, колкото и желано да бе само по себе си това име.

Той представляваше единственият и неповторим Принц Хал, благословен от някаква странна кръстоска с нежност и чувство за хумор, неприсъщи на никой от мъжете Ланкастър. Благодарение на една забранена искра, навлязла някъде във фамилната кръв, Хал притежаваше качества, които го отличаваха не само от неговия род, но и от всички млади мъже на неговото поколение.

Даяна разбра това от първата им среща, когато и двамата бяха още деца. Той беше висок и привлекателен, с решителната походка на Ланкастър и сияйната Ланкастърова усмивка. Но в него имаше и някаква сладост, мека унесеност, комбинирана с жаравата на мъжките огньове отвътре, която я накара да го има предвид още тогава.

И това й намерение прерасна в нещо; по-силно, когато осъзна, че след смъртта на Стюарт двамата с Хал щяха да бъдат събрани в брачен съюз от неизменната политика на класовия подбор.

Те се срещаха на безбройните семейни и обществени събирания — Хал вече юноша, а Даяна току-що оставила дъвките и близалките. Тя винаги го гледаше с уважение, защото той бе толкова непринуден, винаги усмихнат и спокоен, дори когато напрягаше сили в игра на поло, футбол или тенис с нейните братовчеди и собствените си роднини.

След игрите вечеряха заедно с родителите на Хал, тяхната красива осиновена дъщеря Кърстин и неговата малка, странно тиха сестричка Сибил. Хал очароваше всички. Майката и сестрите на Даяна не криеха, че го обожават. Собствената му майка го гледаше през масата с една тиха страст, от която Даяна почти се чувстваше неудобно, сякаш бе свидетел на нещо прекалено интимно за пред хората.

На тези вечери Даяна можеше да почувства как понякога косият поглед на Хал се спира върху нея. Тя още тогава знаеше, че е предопределена за него и че един ден ще бъде негова жена и ще споделя леглото му. И знаеше, че и той го знае.

Това я изпълваше със страха на всяко младо момиче, изправено пред брак, определян от фактори извън неговата свободна воля. Но в случая на Даяна това чувство беше по-особено, защото ставаше дума за Хал. Хал, единственият и неповторимият.

Когато през по-късните години научи, че той следва традицията на Ланкастър да използва очарованието си върху всички хубави момичета от своя социален кръг — говореше се, че физическата му надареност била огромна и отговаряла с излишък на красивото му лице и мечтателни очи — тя откри за своя изненада, че не го порицава. В края на краищата той правеше само онова, което се считаше естествено за всички мъже и особено за Ланкастърови.

Всъщност Даяна се гордееше с него и новата му слава на любовник. Тя знаеше, че през брачната й нощ очите на всички в обществото ще са върху нея, а всички момичета, опитали чара му преди нея, щяха да си мислят: „Сега Даяна го притежава“.

Така тя се чувстваше привилегирована и с късмет.

Но страхопочитанието й не отслабна. Не се чувстваше свободна и непринудена с Хал и когато се срещаше с него, изпадаше в сконфузена мълчаливост, макар че по своя любезен начин той се опитваше да се сближи с нея, както правят хората, събрани от съдбата с някого, с когото, така или иначе, ще трябва да я карат.

Даяна се надяваше да се окаже достатъчно добра за него, но не бе сигурна в това. И изпадаше в тих ужас, защото той бе толкова великолепен, такова рядко бижу. Когато бяха заедно, се тревожеше, че му е скучно в нейната компания — макар той никога да не го показваше — и че никога няма да я обикне, понеже независимият му дух е наранен от натрапилата му я съдба.

Скоро тя се завърна от Женева и сега беше изискано момиче, учещо в „Смит“. Всеки я познаваше като ледена, подобна на статуя блондинка, запалваща мъжете с тялото си и същевременно унижаваща ги с острия си ум. Тя можеше да отстрани някоя съперница само с поглед или саркастична дума или когато решеше, да бъде душата на компанията. Смятаха я за малко необуздана, но независимо от това всеобща любимка, притежаваща напълно всички добродетели на висшето общество.

Но се чувстваше болезнено непълноценна, когато беше с Хал. Опитваше се да го впечатли със светските си маниери и духовитост, а също да бъде женствена и топла с него. И двете стратегии, изглежда, търпяха пълен провал. От една страна, той я караше да си глътне езика като ученичка, когато оставаха насаме. От друга, тя се боеше, че безупречното й поведение, наблюдавано от него на обществени места, сигурно му се струва повърхностно и банално.

Изпитваше неувереност дори демонстрирайки значителните си спортни умения, когато плуваха, играеха тенис или яздеха заедно, защото се страхуваше Хал да не я помисли за мъжкарана и прекалено агресивна.

Но той нито веднъж не показа и намек на презрение или нетърпимост към нея. Неизменно бе внимателен, любезен и дори нежен. Въпреки това тя подозираше, че в неговата любезност се крие известно съжаление. Хал сигурно вече съзнаваше, че тя е прекалено празна за него и вероятно се примиряваше с един безсъдържателен бъдещ съвместен живот.

А тя не желаеше това! Отчаяно искаше да бъде достойна за него, да бъде жена, която той ще може да обича. Молеше се нежният поглед в очите му да изразява истинска привързаност. Може би блясъкът на неговия особен, неповторим чар и топлина щеше един ден да освети най-тайните и важни части от нейното същество.

Обаче беше трудно да се повярва в тази надежда. Защото Хал бе някакъв полубог, създание с изключителна мъжественост и красота. А Даяна представляваше само още едно заможно, разглезено момиче от добро семейство, снабдено с вкусовете и уменията на богатско дете по същия стереотипен начин като всяка друга от връстничките си.

Тя можеше да сервира вечеря за двайсет души без една погрешна стъпка, да обсъжда Матис и Флобер, да се облича като модел (вече я бяха показвали на страниците във „Воуг“ и „Харпърс Базар“, когато беше на осемнайсет години), да свири Моцарт на пиано, да управлява яхта, да язди по време на лов, да организира благотворителни мероприятия за Младежката лига. Умееше да прави всички тези неща, без да изпитва особено удоволствие от нито едно от тях или да влага нещо от себе си, защото в края на краищата именно това бе целта на възпитанието на богатото момиче — да няма способност или склонност да се посвещава всеотдайно на каквото и да било, а да прави всичко с лекота и грация.

Но тя се ужасяваше, че тъкмо това нейно качество, тази повърхностна безгрижност отблъсква Хал. Защото празните й умения бяха присъщи на още дузини момичета като нея, а тя не можеше да посочи и едно вътрешно свое качество, характерно само за нея, с което да се отличава.

Чувстваше, че трябва да открие това лично свое нещо, този единствен дар, принадлежащ само на нея, за да може да го даде на Хал и по този начин да го заслужи.

И така, ето защо тя пазеше девствеността си, пазеше себе си чиста за Хал.

Тази жертва бе необикновена, да не кажем нечувана, между връстничките й. Във висшата класа девствеността се ценеше обратнопропорционално на празния, но ключов ритуал на бала при появата в обществото. Произходът на едно момиче и очакваното му наследство имаха далеч по-голямо значение от простата непокътнатост на секса му. Никоя от близките приятелки на Даяна не беше девствена и почти можеше да се каже, че самото понятие е вече лишено от смисъл. Имаше нещо старомодно и отживяло в него, което го правеше неподходящо за съвременните момичета.

При все това Даяна се обрече само на Хал — макар да знаеше, че на него и през ум не му минава да й отвърне със същото и въпреки страха си тъй дълго пазената награда да се окаже без стойност, когато му я отдаде.

А междувременно, както и тази вечер, мъжете, с които се срещаше, гладни за гладките тайни на тялото й и окуражени от проблясъците възбуда, доловени в нейните целувки, оставаха объркани и ядосани, когато им отказваше „да стигне до края“.

И действително никое друго момиче от кръга на Даяна не се държеше така неразбираемо. Тъй като предстоящият брак на Даяна представляваше по-скоро семейна сделка, отколкото съюз на две сърца, всички гледаха на нея като на подходящо и апетитно парче за любов. Общоприето разбиране в обществото беше, че сексуалният живот и бракът на човек са като съседни стаи в хотел — може би и с врата помежду им, но иначе съвсем отделни понятия.

Репутацията на Хал като женкар само правеше Даяна да изглежда още по-достъпна. За какво, за бога, се пазеше тя? Никой не я разбираше.

Всичко това правеше позицията на Даяна двойно и тройно по-трудна за отстояване. Но тя се държеше за нея, макар и с опънати до скъсване нерви.

Защото Даяна бе човешко същество.

— Ммм… Хайде, Даяна. Няма да съжаляваш. Ето…

Милувката ставаше по-настоятелна и се плъзгаше неусетно нагоре по бедрото й, докато устните шепнеха възбуждащи слова в ухото й.

— Не! — Шепотът й бе ядосан. Тя би извикала на глас от гняв и безсилие, ако на задната седалка не се намираха съквартирантката й от стаята с момчето си. Но ядният тон придаде достатъчна убедителност на отказа й.

— Не се шегувам, Клиф. Казвам ти, не искам!

Тя се откъсна от него и успя да бръкне с ръка в чантата си. С отчаяна бързина извади цигара и я запали със запалка „Дънхил“ с монограм.

Изпусна въздишка на облекчение, докато издухваше дима. Цигарата бе, както всеки знаеше, най-доброто оръжие на едно момиче срещу възбуден и настоятелен мъж. Известната мъдрост в „Смит“ гласеше: „Просто продължавай да ги палиш една от друга и си в безопасност“.

Той я пусна с неохота и се облегна с изпъшкване назад. Очите му бяха пълни с раздразнение и обида.

— Хайде, Рич — каза той, очевидно усещайки с някакъв мъжки радар, че двойката на задната седалка не е по-близо до сношението от него и Даяна. — Трябва да се връщам в университета.

Чу се стон на съгласие. Клиф завъртя ключа и големият пакард се разтресе и оживя, след което леко изпълзя от чакълестия път на шосето.

Почти никой не обели дума по обратния път до университетския комплекс. Двамата мъже изпратиха мълчаливо момичетата до входа на общежитието. Пред фоайето двойките се разделиха със страстни целувки за лека нощ повече заради гледащите от прозорците момичета, отколкото от истински чувства.

— Не можеш да продължаваш да се държиш така с мен — каза тихо Клиф на Даяна, когато устните им се отлепиха. — Направо е смешно. За бога, Даяна!

Красивото му лице бе зачервено, очите му искряха от ярост и разочарование, въпреки затъпяващото действие на алкохола върху им. Бяха пили доста и Даяна чувстваше как едно приятно замайване успокоява опънатите й нерви.

— Нищо не мога да направя — прошепна неубедително тя. — Ти си прекалено настойчив. Направо не ме оставяш да дишам. Не съм свикнала така.

Той не отвърна нищо. Над рамото му тя виждаше съквартирантката си Линда в обятията на приятеля й. Стройното й тяло бе здраво прегърнато от дълги ръце в тъмно сако от „Брукс Брадърс“^[1] и лъскавата й черна коса се стелеше по гърба.

Даяна потупа мускулестия врат на Клиф, докато го целуваше още веднъж. Изпитваше искрено съжаление. Той бе красиво копеле и сигурно страхотен в леглото. Но тя, разбира се, никога нямаше да разбере това. Той не беше за нея.

В известен смисъл наистина бе жалко. Студент в „Амхърст“, свалил много момичета, Клиф се връщаше при Даяна всеки няколко седмици, сякаш за да опипа почвата. Не се отказваше от нея, макар че тя винаги го отрязваше, когато прекалено се разгорещеше, Клиф беше убеден, че все някога, чарът му ще пробие нейната защита. И че верността й към Хал, когото той познаваше от „Чоут“, не е чак толкова безгранична, че рано или късно да не реши да подслади живота си преди брака с малко истинско удоволствие.

Разбира се, той не знаеше нейната тайна.

Но, изглежда, подозираше онова, което бе всъщност ироничната действителност: че именно той, Клиф Хъчинсън, е типът човек, за когото Даяна бе наистина предназначена.

Не особено брилянтен, нито прекалено оригинален, но амбициозен, с добри връзки и добре сложен. Точно онзи вид повърхностен, дружелюбен, обикновен мъж, с когото тя бе предопределена от своя произход и темперамент да прекара живота си.

И Даяна можеше болезнено да почувства, че имаше много по-общи неща с бедния Клиф, отколкото с Хал. Тя и Клиф бяха като близнаци, еднакви по произход и инстинкти. Когато беше с него, тя се чувстваше така, сякаш съдбата бе направила грешка, обричайки я на Хал — мъжът, когото обичаше, но който не бе истинският й тип. И тя, нещастното момиче, се държеше със зъби и нокти за тази грешка на боговете с надеждата, че в края на краищата ще стане добра жена на Хал.

Така че отказвайки на Клиф и на другите като него, тя отричаше едно бъдеще, което по право й принадлежеше и преследваше друго, с което не бе така.

Това бе тежка и самотна задача. А междувременно Даяна бе жена с всичките си женски нужди. Тя приемаше срещите с Клиф, защото искаше да бъде докосвана, прегръщана и лелеяна — да съзнава, че е нужна някому. Макар резултатът да се състоеше единствено от кипящи, объркани чувства и възбудени сетива, които я отдалечаваха все повече от самата нея, докато не го спреше с конвулсивна решимост — а това го нараняваше, нараняваше и самата нея.

 

 

— Е, как беше?

Момичетата изкачваха заедно стълбите. Даяна следваше стройното, тренирано от тениса тяло на Линда и отново гледаше гладката й, тъмна коса, падаща на вълни над яката за скъпото палто.

— Както обикновено — въздъхна тя. — Само ръце, без мозък. Тая вечер Клифърд бе доста възбуден.

— Като да отпъждаш побеснял козел, а? — разсмя се Линда. Това беше един привлекателен, гърлен, тих звук, който изглеждаше изпълнен със знание за света и същевременно малко тъжен.

— Май въобще не биваше да се захващам с него — каза Даяна, докато изкачваха последния етаж. — Само ми хаби нервите.

Стаята им се намираше на последния етаж, под покрива. В коридора имаше само още една врата. Линда и Даяна не за пръв път се връщаха заедно от такива двойни срещи. Линда често бе на разположение с приятеля си Ричард Ван Алън, когато Даяна предпочиташе да не остава сама с някой от своите красавци.

— Ами ти? — попита Даяна.

— Нищо вълнуващо за съобщаване — рече Линда. — Нашият Ричард не е много мъжествен.

Те често се шегуваха за сметка на Ричард, който бе такова малодушно създание, че и най-малкото напрягане на момичешкото рамо в прегръдката му стигаше, за да го накара да избухне в извинения. „Топките му са в касата на банката, казваше Линда, а членът му е в бащиния пояс при парите.“ Циничната й забележка се отнасяше за огромното състояние на Ван Алън и за сватовниците, които искаха да я чифтосат с Ричард.

Никой не можеше да разбере добре защо тя излизаше с него, тъй като той бе неловък събеседник и безнадежден любовник. Предполагаше се, че може би й харесва сигурността да съзнава, че честта й е вън от опасност. Той не би й се натискал заради парите й.

Линда беше красиво момиче, с тъмни очи, пълни с интелигентност и ядовит хумор. Имаше прави рамене, фини скули и безупречна бяла кожа. Състезаваше се от малка в аматьорската тенис верига и пропускаше пролетните семестри в „Смит“ заради участието си в турнирите.

Тя завършваше втори курс, когато Даяна постъпи в колежа, а сега Даяна я бе настигнала. Тази година най-после деляха една стая, след като през последните две години постепенно се бяха сближили чрез серия среднощни разговори за семейството, училището и срещуположния пол.

Линда бе добър слушател и не поставяше особени изисквания пред Даяна както като приятелка, така и като съквартирантка. Тя разкриваше малко неща за себе си, освен че силно ненавиждаше и двамата си родители, мразеше училището, не можеше да си намери мъж, когото да понася, и играеше тенис просто за да се отвлича от скуката.

Тя беше известна тенисистка, стигнала до четвъртфиналите във Форест Нилс миналата година. Играеше с грациозна лекота, в която липсваше какъвто и да било истински ентусиазъм. Даяна никога не я бе виждала как играе, а само често я забелязваше да излиза забързана от къщата с ракета в ръка.

След като приятелството им стана близко, момичетата си отидоха една на друга на гости. Престънови, натрупали парите си в издателския бранш, живееха на Лонг Айлънд и бяха много сплотени. Родителите на Даяна харесаха Линда и помогнаха за тенисната й кариера.

Линда притежаваше една студена горчивина, която я предпазваше от външния свят. Понеже не претендираше да е щастлива, нито да държи особено на нещо, тя се отнасяше към живота безстрастно. Този спокоен цинизъм привлече Даяна като защита срещу собствените й тревоги и тя се присъедини към съквартирантката си в безбройните й злобни шеги за абсурдността на живота, който бяха принудени да живеят. Вътрешно тя чувстваше истинска връзка с тъгата на Линда и знаеше, че винаги можеше да разчита на нея като на симпатизиращ слушател.

Накрая стигнаха до вратата на стаята си. Даяна погледна по коридора към другата врата. Роксан и Присила отдавна бяха заспали и тяхната стая бе тиха. Те бяха най-тъпите и грозни момичета в общежитието и много отдавна се бяха сближили заради споделяното унижение и празноглавие.

Линда влезе първа в стаята, но не запали нощната лампа. Между завесите можеше да се види слабият отблясък на уличните лампи, заедно с бледия намек на лунна светлина, отразена от снега.

Даяна изпусна много тиха въздишка, влезе в тъмнината и затвори вратата след себе си.

Двете момичета се озоваха в прегръдките си още преди ключалката да щракне.

Даяна все още държеше вълненото си палто и го остави да падне на пода, докато тънките ръце на Линда се обвиха около кръста й.

Тя се задъха в очакване. Огромната възбуда, която се бе засилвала в нея през цялата вечер, достигна върха си. Тишината на стаята бе заредена с вълнуваща тръпка.

Сега дланите се движеха неусетно нагоре по ребрата й, докато меките устни на съквартирантката й се доближиха, за да целунат нейните.

За един дълъг миг те останаха така. Даяна, неподвижна, с отпуснати край тялото ръце, докато познатите устни и пръсти поздравяваха нетърпеливата й плът. Постепенно женската сянка пред нея се приближи и тя почувства как бедрата на Линда се отъркаха в нейните. Върховете на гърдите им се докосваха под покриващия ги плат, зърно срещу зърно, назрели с тайната искра, която изпрати спазъм на възбуда надолу по корема на Даяна чак до коленете и отново нагоре, между краката и до гръбнака й.

Винаги започваше точно по този начин. Отначало неудобството и несигурността на срещата, раздразнението от провалената вечер — и после Линда. Когато срещите им не съвпадаха, се чакаха по-късно в библиотеката до солариума и се качваха заедно по стълбите. Понякога Даяна се прибираше вкъщи късно и намираше Линда да я чака в стаята, легнала в леглото по пижама с някоя книга. Даяна се обръщаше да си закачи палтото, чуваше шумоленето на чаршафите и чакаше да почувства как прохладните длани обвиват кръста й отзад.

На вечеря, седнала долу с другите момичета, дъхът на Даяна спираше, когато усещаше нежното докосване на обут в чорап крак до крака си под масата — бавна, позната ласка от коляното нагоре към онова място зад коляното, което беше най-чувствителното от всички. Тя не смееше да се обърне и да погледне Линда до себе си, бърбореща с другите момичета, сякаш нищо не се беше случило. Но се чувстваше спокойна въпреки смущението си, защото това откраднато докосване на публично място й напомняше, че е желана.

В началото бе шокирана от това, което правеха двете с Линда. Такива неща бяха немислими за момиче с нейния произход. Разтревожена се чудеше дали не е лесбийка или откачена, или влюбена в Линда.

Опита се да си го обясни като резултат от възбудата на срещите. Бурите от желание, предизвикани от младите мъже, бяха утолявани от внимателните, нежни ръце и търсещи устни и език на Линда. И това не беше чак толкова ужасно за момиче, за което сексът с другия пол бе изключен.

Но тя също така осъзнаваше, че в онова, което правеха с Линда, има и нещо повече. Нуждаеше се от нея заради нещо по-дълбоко. С напредването на възрастта самотата на Даяна ставаше все по-непоносима. Усилията й да бъде достойна за ролята, определена й от семейството и за евентуалните очаквания на Хал, за изискванията на бъдещето — всичко това се оказа твърде тежък товар.

Защото предварително знаеше, че няма да оправдае ничии очаквания. Не беше нищо особено като жена, нито като личност. Чувстваше се куха и дори грозна отвътре, въпреки голямата си физическа красота и безупречните си светски маниери.

Но тя бе човешко същество. Имаше нужда от любов. Имаше нужда да я вземат и приемат такава, каквато е, без да трябва да спечелва всичко това чрез някаква звездна демонстрация на лични качества, които просто не притежаваше.

И така, тя започна да вижда в хладнокръвната, цинична Линда Престън своята лична благословия, своя ангел-хранител. Защото Линда, която толкова малко се интересувала от нещата и свиваше красивите си рамене пред несправедливостта на живота, която тръгваше безгрижно към тенис кортовете и изтощителните тренировки на омразния й порт — тази Линда я желаеше. С Линда тя се чувстваше жена.

Даяна както винаги се остави с въздишка на облекчение, очакване и благодарност в прегръдките на съквартирантката си, обхваната през кръста от нейните длани, дразнена от притиснатите до гърдите й твърди зърна, възбуждана от плъзналия се в устата й език като средство за някакво тайно общуване, вече галещ я с малки, нежни движения, които бяха неотразими.

Те бяха мълчаливи любовници. Никога не разменяха дума по време на срещите си, нито пък ги споменаваха след това. Но си изработиха правило да не се разделят за дълго през ваканциите и да не заминават за вкъщи през уикендите, без да знаят кога отново ще бъдат заедно.

По своя тих начин те искаха да са сигурни една в друга. Нямаше нищо обещано, нищо не се изискваше, освен взаимната сигурност, че скоро отново ще са сами и любовници.

И сега, с онази спокойна деликатност, тъй характерна за нея и така чужда на грубото мъжко нетърпение, Линда придвижи ръцете си, за да изследва извивките на Даяна, да поглади тила й, да обхване страните й, да отмахне назад косата и да затвори очите й с мекия си пръст.

И някак си, докато ръцете й се плъзгаха надолу, за да погалят стройното тяло на Даяна, всяка докосната от нея дреха се свличаше като по вълшебство. При преминаването си пръстите й разхлабваха, събличаха, тъй че блузата на Даяна вече висеше от раменете й, полата й падна в краката, сутиенът й най-сетне бе разкопчан, за да почувстват голите й гърди целувката на устните на нейната приятелка и леките, бързи ласки на езика й.

После тя леко потрепери, когато всичко останало падна — чорапите, фустата и пликчетата и тя се озова съвсем гола, а Линда стоеше напълно облечена пред нея.

Това бе част от малката им игра и ако се кажеше истината, любимата част на Даяна. Когато всичките й дрехи изчезнеха, разхвърляни и забравени в тъмнината, тя усещаше как облеченото момиче внимателно докосва тялото й, намирайки точките на удоволствие, които вече толкова добре познаваше, местата, изпращащи буйни пламъци към самата й сърцевина. Сухите длани се движеха по гърдите й, надолу по корема, докато целувките я покриваха цялата. Един пръст се промъкна нагоре по вътрешността на бедрото й и коленете й се подкосиха.

Линда продължи по този начин, докато забеляза явни признаци, че нейната съквартирантка е готова за любов и твърде възбудена, за да чака повече. Тогава я отведе до леглото и започна да сваля собствените си дрехи.

Даяна наблюдаваше с накъсан от възбуда дъх как правите рамене и красиви гърди се появяват в сянката като призрачни силуети, а след тях гладките, стройни бедра, силни и твърди от спорта, докато непроницаемата усмивка оставаше в тъмните очи сред навлизащата през прозореца лунна светлина.

После Линда яхваше атлетично Даяна, с ръце върху очакващите бедра, отправила поглед надолу към нея.

От самото начало тя знаеше, че на Даяна й харесва да бъде цветето, наслаждаващо се да гледа изотдолу, от безпомощната си позиция, към красивото тяло на любовницата си, да бъде притиснатата жертва, докато Линда, усмихнатата прелъстителка, си играе с нея и се наслаждава на нейното подчинение.

И така, Линда остана върху приятелката си, като извиваше гръб от мъркащо удоволствие, а после се наведе, за да я целуне навсякъде, дразнейки я с котешки език, докато Даяна не можеше да издържа повече и я дръпна надолу да свършат, държейки я здраво с жадни ръце, докато сподавени стонове звучаха дълбоко в гърлото й.

Когато всичко свърши, дълго останаха да лежат така и Линда, подпряла на лакът глава, поглади нежно разбърканата коса на Даяна, прокара пръст между гърдите надолу до пъпа й, през цялото време усмихната топло надолу към нея, без да промълви и дума.

Скоро щеше да им се доспи, защото нощта около тях напредваше. Не без нежелание щяха да се разделят, понеже не смееха да рискуват да заспят в прегръдките една на друга и така да бъдат открити на сутринта от някоя любопитна чистачка. Даяна си легна в собственото легло и усети как сънищата идват, а всичките й сетива са успокоени от миризмата и допира на приятелката, от спомена за нейните ласки в най-съкровени места.

Тя се усмихна в просъница и тази усмивка не беше вече блестящ показ за другите. Тя представляваше лично излъчване на истинско щастие, което не бе повърхностно, а извираше от сърцевината на нейната самота и от благодарността й за това, че я приемаха такава, каквато беше.

Защото това стигаше на Линда. Тя не очакваше нищо повече и нищо не искаше. Връзката им можеше да не продължи вечно — възможно бе да ги очакват за в бъдеще ужасни нощи, изпълнени само със срам и самота — но засега Даяна бе желана.

Усмивката й се задържа още малко, преди да заспи. Тези моменти бяха най-хубавите в живота й, защото само в тях вкусваше щастието да бъде жена.

Тя се унесе в тъмни и тайнствени сънища, от които не помнеше нищо на сутринта, когато се събуди някак въоръжена, за да се изправи пред новия ден.