Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (72)

Двадесет и трета глава

Тим се събуди сам.

Разсъмваше се. Бледата светлина от прозорците се присъедини към съкрушителния махмурлук от алкохола, за да го остави за дълго време замаян и неподвижен. Отначало не можа да разбере къде се намира.

Преди да дойде съвсем на себе си, една страхотна болка в лявото око го накара да изстене на глас. Той го докосна. Окото беше подуто и затворено. По бузата му имаше засъхнала коричка кръв.

В течение на няколко дълги секунди не посмя да помръдне. После бавно и болезнено извърна глава, за да потърси Лора.

Нея я нямаше.

Със здравото си око успя да види, че чаршафите са оплескани със засъхнала кръв. По стената също имаше пръски. Той помисли за окото си и се почуди какво се бе случило. Смътна картина на ужасно насилие премина през паметта му.

Лора си беше отишла.

Той се вслуша в тишината на апартамента. Нямаше я във всекидневната. Нито в кухнята, за да приготви сутрешното кафе. Можеше да почувства нейното отсъствие. Тя изобщо не беше тук.

Подири с поглед будилника, но не го видя никъде. Сигурно беше пет или шест часа сутринта. Колко ли време бе спал? Къде беше Лора?

Въпросите приличаха на обвинения. Болката му бе толкова силна, че се сви в чаршафите като малко дете, изолирайки се от света.

Но не можа да избяга от увисналата в съзнанието му представа. Нещо ужасно се бе случило между него и Лора. Едно безлично, убийствено насилие, чийто отзвук все още кънтеше някъде дълбоко в него.

Какво се бе случило?

Помъчи се да си спомни. Тя седеше до него и се усмихваше. Бяха прекарали добре на церемонията по награждаването. Тя го прегръщаше и целуваше. Беше толкова красива, предлагаше му меките си устни, а малките й длани го галеха като перца…

Но след това нямаше нищо. Топлото, малко тяло на жена му, готово за любов… И после някакво ужасно, черно насилие, нападнало ги и двамата в мрака на нощта, запокитвайки ги в своята бездна подобно на демон.

И сега тя си беше отишла. Той се намираше тук, в своето легло, един полуослепял, окървавен мъж, объркан, разтревожен и сам.

Трябваха му двайсет минути, за да събере достатъчно сили да стане от леглото. Но веднъж изправен на крака, някакво чувство за цел го съживи.

Запрепъва се към кухнята, за да сложи кафе. От Лора нямаше и следа. Всичко се намираше в пълен порядък; нищо в кухнята или всекидневната не беше разместено.

Отиде в банята, за да се погледне в огледалото. Видя подутото си, затворено око, посиняло и окървавено. Имаше още засъхнала кръв по гърдите, ръцете и дори бедрата му. Изгълта една шепа аспирин и влезе под душа.

От острите, горещи струи объркването му понамаля, макар че краката му продължаваха да треперят. Гадеше му се и се чувстваше слаб и замаян.

След като се изсуши, огледа спалнята. Часовникът лежеше на пода до прозореца. Циферблатът, изцапан с кръв, показваше три часа и дванайсет минути. Тим го постави обратно на нощното шкафче. После машинално свали чаршафите от леглото, застла го отново и изхвърли окървавеното бельо в шахтата за боклук.

Не без известно колебание отвори гардероба на Лора. Някои от дрехите й липсваха. Провери в банята и видя, че част от тоалетните й принадлежности също ги няма.

С въздишка отвори килера в коридора. Един от куфарите й бе изчезнал. Неволно си помисли, че сигурно бе твърде тежък за нея. Тя беше толкова дребна жена…

От кухнята се чу съскането на кафеварката. Той все така обикаляше по хавлия апартамента и проверяваше всички стаи, без да разбира подсъзнателната цел, която го подтикваше.

Всичко си беше същото. Освен явните признаци на насилие в спалнята, домът си бе както преди. Всяка маса и стол си бяха на мястото. Кухненските плотове, шкафовете, всичко бе както обикновено.

И сега той разбра какво всъщност търси.

Бележка. Тя не му беше оставила бележка.

Просто си бе отишла.

Той обмисли този факт, докато си сипваше първата чаша кафе. Седна до кухненския прозорец, усещайки как аспиринът се бори с чудовищната доза отрова, погълната предната нощ.

Седеше с вперен през прозореца взор, без да чува тихия стон в гърлото си. Отправи празен поглед към парка, с неговите дървета, морави и хълмчета, сънен и спокоен под сивото утринно небе и отвъд него, към Ийст Сайд, където по прозорците на сградите светеха бледи светлинки, които скоро щяха да бъдат угасени със събуждането на града.

Кафето премина през вътрешностите му като огън и щом обля стените на стомаха, вече изгорени от алкохола, му се повдигна. Болката пулсираше в главата и окото му, по-силна от всякога. Крайниците му трепереха, съзнанието му бе объркано, а паметта — кошмарна.

Но най-лоша от всичко бе кънтящата самота. Лора не му бе оставила бележка. Просто го беше напуснала.

Но те имаха щастлив брак!

Тази мисъл хрумна на Тим като спасение, мятайки своя воал върху убийственото чувство за изоставеност.

Те имаха щастлив брак. Те бяха Лора и Тим. Всеки знаеше за тяхното щастие. Приятелите казваха, че е истински късмет, че са се намерили. Бяха толкова близки, така се обичаха. Една идеална двойка.

Неговият усет в бизнеса и нейният творчески талант се допълваха чудесно. Той беше човекът на действието, а тя по-одухотворената. Той — практикът, а тя — мозъкът на съюза им. Той вършеше нещата, а тя бе творческият гений. Той беше едър, а тя дребна. Той — рус, а тя — кестенява. Често му бе казвала, че огрява сенчестия й вътрешен свят и я прави щастлива, докато сама би била тъжна.

— Ти си моята усмивка — бяха думите й.

После го привличаше с малките си ръце и го целуваше с щастлива, тиха въздишка. Когато тези малки длани го прегръщаха, той се чувстваше като в рая. Тя грешеше за усмивката, разбира се, макар никога да не й го бе казвал. Именно тя представляваше неговата светлина, неговата усмивка.

Още в първия миг, в който зърна Лора, той разбра, че тя е неговият шанс за едно щастие, за което не се смяташе достоен. Някакъв по-висш вид щастие, едни безкрайно по-съвършени радост и мир, за каквито ужасният свят на миналото не му бе позволил и да си помисли.

И сега, разбира се, тя му принадлежеше. Ако я загубеше, нямаше да има надежда да постигне нещо подобно с никоя друга жена. Лора беше единствена и неповторима. Тя бе нещо повече от негова съпруга. Представляваше целият му живот.

Разбира се, та те бяха идеалната двойка! Един брак като в рая — всички го казваха.

И ето защо всъщност бе изстрадал толкова много заради нея.

Още в началото разбра, че тя е познала голямо нещастие в живота си. Вътрешната й болка си личеше в тъмните й, замислени очи. И тогава Тим реши да я защитава с всички сили, защото знаеше колко жесток и вероломен е светът.

От това чувство за закрила възникна и ревността му. Как само го измъчваха подозренията му! Разяждаха го по-лошо и от най-коварната болест.

И разбира се, това бе така, защото в тях се съдържаше и зрънце истина. Подозренията му към бедния Томи Стърдевънт, макар и може би преувеличени, по принцип бяха верни. Никой мъж със сърце и нормални мъжки инстинкти не можеше да устои на Лора. Нейната красота, дълбочина и сладост бяха несравними прелести, каквито никоя друга жена не притежаваше.

Не, той не грешеше за Томи, независимо от цялото му отричане. Един мъж лесно може да прозре друг мъж. И въпреки невинността на Лора, не беше ли очевидно, че тя се нуждае от защита срещу самата себе си, срещу собствената си уязвимост? Други мъже, по-чувствителни, по-привлекателни, можеха да успеят там, където Томи се бе провалил. Опитни, ловки прелъстители…

Не го ли потвърждаваше и самият факт за аборта на Лора?

Не без някакво странно основание тревогата на Тим за фотографското й увлечение се свързваше с подозренията му за други мъже. Имаше нещо нередно в скитанията й из опасни квартали в търсене на обекти от дъното на обществото. Нещо безотговорно, едно предизвикване на съдбата.

И разбира се, именно фотографията причини аборта й. Бе помъкнала тежката си чанта с апарата из Южен Бронкс, на километри от дома си, за да снима някаква банда гамени, когато се случи нещастието.

Той беше прав, че фотографията е откачено занимание, което я откъсваше от истинската й професия, както и от брака й. И накрая почти я уби.

Страданията, които бе понесъл заради нея през последната година, едва не го подлудиха. Но новината за бременността й сякаш заличи всичко и им даде ново начало в живота. Бебето в нея беше като жива връзка помежду им, бариера от плът и кръв срещу всички съмнения и неясноти в брака им. Едно дете можеше да се превърне в основа за цял нов живот, първото от едно поколение, което щеше да разцъфти от тяхната кръв и любов. Нищо в жестокия свят не можеше да разруши това.

Но сега вече го нямаше, филизът бе злобно прерязан, унищожен в самата утроба, която би трябвало да го защитава.

Но само от Лора ли?

Не. Папката в болницата потвърди, че друг мъж я е притежавал преди и тя се е повредила заради него.

Още преди да се ожени за Лора, Тим разбра, че е била наранена от мъж. Това бе изписано във всичките й черти. Тъгата зад достойнството й, вечно присъстващата болка в сърцевината на очарованието й — всичко беше очевидно.

Но тогава той не осъзна степента на вредата, дълбочината на омърсяването.

Посвети живота си на нейната зашита. В самия ден на брака си се закле, че ако някой мъж се опита да я нарани, ще изцеди живота му с голи ръце.

Но вече е било твърде късно! Твърде късно още в онзи първи ден в католическата църква! Този мъж не само бе разбил сърцето й, но и оставил своя белег в утробата й, в най-чистата и скъпоценна нейна част.

И през цялото време, докато Тим се е измъчвал от безсънни тревоги по Лора, давал й е с надежда семето си отново и отново — през цялото това време онова смъртоносно петно, онзи убийствен белег е чакал, за да унищожи детето му. И само едно малко усилие с фотоапарата се бе оказало достатъчно, за да срине надеждата в брака му с Лора. Защото другият мъж е бил там, пръв.

Папката в болницата представляваше нещо повече от документ. Тя беше проклятие. Потвърждаваше, че Лора никога не е принадлежала на Тим с чисто сърце. Потвърждаваше, че вече е убила едно дете. Потвърждаваше, че католическата й брачна клетва е била богохулство. Потвърждаваше, че забавянето и трудността на зачеването й не бяха случайни, а се кореняха в утробата и може би в сърцето й. И накрая потвърждаваха, че мръсното петно на мъжа, който първи е бил там, бе убило детето на Тим.

Когато очите на Тим се отвориха за тези непоносими истини, той почти полудя. Изживяната от него агония през онези първи седмици след аборта бе нещо, което не би пожелал и на най-злия си враг.

Но дори сред това мъчение той прости на Лора. Разбра, че както в старата поговорка, срещу нея бяха грешили повече, отколкото самата тя бе съгрешила. И я обичаше достатъчно, за да остане до нея въпреки всичките й грешки.

Но през изминалата нощ нещо се скъса, нещо експлодира. Насъбралите се мъка и отчаяние, изтърпени от него през всичкото това време, запалиха фитила на една буря от насилие, която се стовари върху тях — върху Тим и Лора, в самата люлка на любовта и брака им.

Но те оцеляха!

Това беше чудото. Другото нямаше значение. Където и да се намираше Лора тази сутрин, тя беше добре. И Тим, макар и силно изтощен и наранен от случилото се, все още бе жив, силен и непроменен.

Светът все продължаваше да си бъде същият. Отвъд прозореца паркът бе пълен с дървета и храсти, протягащи клони към слънцето, децата ставаха за новия ден, а майките им ги разхождаха с обич в сърцата. Животът продължаваше. Случилото се тази нощ не беше краят на света.

Стореното можеше да се поправи. Тим и Лора трябваше да се преборят с това заедно. Той беше готов на всичко, за да си я върне обратно. В крайна сметка мостовете зад гърба му бяха изгорени. За него нямаше живот без Лора.

И сърцето му бе чисто. Нима не й бе простил вече за увреждането на собственото й тяло и погубването на две деца, за лъжата пред Светата троица в брачната й клетва в католическата църква? Не беше ли готов да я приеме обратно, стига тя да поемеше отново ръката му, за да забравят миналото и да си изградят едно ново бъдеще?

Тя трябваше да се върне. От нея се искаше само да се обвърже с него още веднъж, да приеме прошката му и да му даде своята.

Тим се ободри от тази логика, докато пиеше кафето си и гледаше през прозореца как навън небето просветлява за новия ден.

Тя просто трябваше да си дойде у дома, да признае грешките си и да бъде негова жена. Останалото щеше да дойде от само себе си. Любовта им все още бе истинска. Една нощна битка с демон не означаваше край на брак, осветен от Бога…

Очакваше ги дълъг и труден друм. Но те щяха да се справят. Щеше да има още деца и следващия път щяха да внимават повече. Най-добрите специалисти ще бдят над бременността й. Тя ще бъде по-предпазлива. Ще остане девет месеца на легло, ако се наложи.

Лора щеше да му роди дете, защото му го дължеше. Брачната й клетва го изискваше. Закон, по-висш от всякакви светски правила постановяваше, че независимо от лъжите й, независимо от стореното от нея на тялото й, тя дължи дете на своя съпруг и на Бога.

Те бяха семейство. Животът й беше с него. Неговата съдба също й принадлежеше. Тя веднъж бе предала тази съдба и не биваше да го прави отново.

С тази мисъл в ума, Тим се изправи и се приготви да се върне в света, за да намери жена си и да си я върне обратно.

Да, нещата отново придобиваха смисъл. Сега той прозря брака си. Имаше грешки и от двете страни. Но грешките се прощаваха. Ако е имало насилие, и то можеше да се прости и забрави. Ако бе унищожено дете, друго можеше да се зачене.

Щом тя се върнеше.

Щом приемеше отговорностите си и свещения съюз, свързващ я със съпруга й. След като осъдеше греховете си в името на живота с него.

Тим си облече ризата. Започна да си слага вратовръзката с треперещи пръсти. Въпреки болката в окото и най-лошия махмурлук в живота си, той се чувстваше уверен. Ужасната самота, обсебила сърцето му, нямаше да трае дълго.

Лора щеше да се върне.

А когато го направеше, той щеше да отиде дори по-далеч от прощаването на всичко досега. Щеше да й прости и това бягство като крадла в нощта, без дори да му остави бележка. Тя не биваше да прави това. Не, не биваше.

Но той щеше да я приеме обратно. Светът все още си беше същият, а тя бе негова жена. Те щяха да разрешат нещата заедно, да признаят грешките си и да изковат един нов живот, както клетвите им го изискваха.

Веднага щом тя се върнеше.