Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (102)

Двадесет и четвърта глава

Дан Агир стоеше в кухнята с телефонната слушалка в ръка и разговаряше тихо с неизвестен събеседник.

Лора беше на дивана, гледаше как Майкъл чете книга и се едвам се удържаше да не го прегърне със замръзналите си длани. Стремеше се към него тъй, сякаш той бе мъничка шамандура върху тъмен и развълнуван океан.

— Точно така — долетя гласът на Агир от кухнята. — Около метър и деветдесет, деветдесет и пет килограма. Трийсет и осем годишен. Показа ли й снимката?

След миг той затвори, появи се на прага и направи знак на Лора да дойде при него.

— Бившият ти съпруг е хитър — каза той. — Не се е регистрирал в хотел нито в Ню Йорк, нито във Вашингтон. Стоял е настрани от летищата и не е наемал кола. Правим всичко възможно да проверим сред персонала на влаковете и автобусите, но това винаги е най-трудната задача. Те виждат ежедневно твърде много лица, за да ги запомнят.

— Ами Хал? — попита Лора.

— Около двеста души от ФБР са събрани в къщата му в Джорджтаун, в сенатския офис и във всеки пункт на кампанията му — каза той. — Ще ми се обадят веднага щом го открият. Не би трябвало да им отнеме много време.

Дан погледна надолу към посърналото й лице. Можеше да почувства силата на ужаса й. Тя приличаше на призрак.

— Те ще… кажат ли на Хал? — попита Лора.

— Имат заповед да го открият и да вземат изключителни мерки за сигурността му, докато опасността приключи — каза той. — Нищо повече.

Агир можеше да прочете мислите й. Тя не искаше Ланкастър да пострада. Нито пък да разбере нещо за тази история — и най-вече за малкото й момченце. Искаше той да живее, но свободен да се разпорежда със собствения си живот.

Докосна я по ръката. Лора трепереше. Той знаеше, че тя вини за всичко себе си.

— Недей — рече й тихо. — Не се опитвай да поемеш на раменете си целия товар. Не можем да променим миналото. Помни, че трябва да се грижиш за едно малко момче.

Тя погледна нагоре към него с широко отворени очи, тъй пълни с разбиране, че Дан почти отмести поглед.

— Дръж се — каза той. — Това е само въпрос на време.

Но знаеше какво мисли тя.

Може би вече бе твърде късно.