Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (51)

Втора глава

13 януари 1958 г.

— Госпожо Ланкастър, мога ли да отбележа, че както обикновено изглеждате поразително красива?

— О, благодаря. Ужасно си мила.

Даяна гледаше малко нервно дузината журналистки, събрани в салона на първия етаж. Две от тях бяха телевизионни репортерки, работещи в екип, и поставените от тях ярки прожектори я заслепяваха. Надяваше се, че гримът й ще издържи; тънкостите при поставянето му за пред телевизията все още я объркваха и тя прекара половин час в туширане на очите си преди интервюто.

Днешният ден беше важен. Пресата за пръв път бе поканена в къщата на Пето Авеню, където Хал и Даяна се бяха нанесли след сватбата, и в съответствие със случая, тя бе известила най-влиятелните репортерки, отразяващи мъглявата област, където се срещаха светският живот и политиката.

Елън, секретарката на Даяна, и Сюзан Пфайфър — личната й съветничка за връзките с обществеността, ги разведоха из дома. Тъй като показването на вътрешността му се смяташе за голямо събитие, репортерките не бързаха, водеха си внимателно бележки за безценните мебели и картини, подарени от разни роднини Ланкастър и Столуърт — от майсенските вази във всекидневната до почти легендарния пейзаж на Търнър^[1], доминиращ в гостната на втория етаж.

Това бе изумителна къща с шест спални, два салона, трапезария, достатъчно голяма да събере всяка политическа група, която на Хал би му хрумнало да покани, библиотека за многото му книги, прекрасен солариум отзад и напълно завършен пети етаж с билярдна зала, кабинет и стая за четене на Даяна.

Общо взето, тя бе достатъчно малка, за да отговаря на елегантната манхатънска представа за дом на млада бездетна двойка, а не щабквартира на голяма фамилия. Бащата на Даяна трябваше да използва всичките си връзки и да упражни значителен натиск, за да я получи от предишните й собственици — възрастен брокер и жена му, които се нуждаеха от пари, за да обезпечат старините си в Палм Спрингс. Това беше единственото място на Пето Авеню, смятано от Хари Столуърт като подходящо за млад мъж с произхода и бъдещето на Хал.

Когато журналистките приключиха обиколката си, седнаха долу да интервюират Даяна. Разбира се, бяха впечатлени от видяното, макар и да не бяха останали чак с отворена уста. Това бяха двайсетина от най-известните и изпечени репортерки от цялата страна и всички бяха писали многократно за Даяна както преди, така и след брака й.

Знаеха, че са поканени днес, защото Даяна и Хал болезнено се нуждаят от тяхното перо и добра воля. Публичността, и то в положителни краски, сега бе необходима на Ланкастърови повече от всякога, тъй като на Хал му предстоеше тежка сенатска битка на страната на Демократическата партия срещу опасния Еймъри Боуз.

С всичко това наум, екипът на Даяна старателно бе подготвил почвата за случая. На всички журналистки бяха изпратени гравирани покани и преди месец всяка от тях получи щедър и внимателно подбран коледен подарък от Ланкастърови: бутилка отлежал „Арманяк“ за Наоми Ръсел от „Ню Йорк Таймс“, известна като голяма любителка на брендито; кофичка за лед от чисто сребро за Вера Стрик от „Сан Франциско Кроникъл“, която написа статия за Даяна миналото лято; чифт нефритови обици и също такова колие за Лийла Барън от „Вашингтон Поуст“; сервиз кристални чаши за Катлийн Критендън от Си Би Ес, която често ги канеше в телевизията, и така нататък.

С тези репортерки трябваше да се пипа с кадифени ръкавици, защото всяка от тях притежаваше голяма своя публика и можеше да причини на Даяна значителна вреда с няколко добре подбрани инсинуации. Но Даяна съзнателно ги ухажваше всичките и имаше пълното основание тази сутрин да очаква добри резултати от дългата подготовка.

Но това не означаваше, че щеше да й бъде лесно.

Въпросите започна Ърсюла Хенд от Ю Ен Ай.

— Кажете ми, госпожо Ланкастър — каза тя, — сега, когато съпругът ви ще се състезава с Еймъри Боуз за номинацията в Сената от Демократическата партия на Ню Йорк, смятате ли, че темпото на семейния ви живот се е променило? По-рядко ли се виждате с мъжа си?

Даяна се усмихна. Засега беше добре.

— Всъщност дори малко повече — рече тя. — В началото имаше много срещи, които ангажираха Хал. Но той умее много добре да разпределя времето си. И сега, когато вече не работи за президента в чужбина, имам щастието да прекарвам повече време с него у дома.

Наоми Ръсел от „Таймс“ подхвана темата.

— Не съществува ли един естествен конфликт между натоварената кариера на съпруга ви и вашия семеен живот? Не се ли чувствате понякога „политическа вдовица“?

— Ни най-малко — усмихна се леко Даяна. — И Хал, и аз разбираме, че той си е избрал кариера в държавната администрация, която ще отнема много от времето и енергията му. Успяваме да намерим начини, за да бъдат часовете ни заедно оползотворени колкото се може по-добре. Например сутрин аз ставам рано, за да се насладим на дълга закуска само двамата, а вечеряме доста късно, когато работата за деня е вече приключила. Често намираме време и да поседим пред камината, за да разговаряме за случилото се напоследък.

— До този момент кариерата на съпруга ви е била противоречива — отбеляза Джесика Вогел от Ен Би Си, на която Даяна бе изпратила за Коледа надписана литография от един нюйоркски художник, когото знаеше, че обожава.

— Неговите политически възгледи със сигурност ще се обсъждат горещо по време на сенатската кампания. Кажете ми, търси ли той съвета ви по някои по-деликатни въпроси? Можем ли да твърдим, че и във вашия случай, както в много други, зад всеки велик мъж стои една велика жена?

Даяна се разсмя скромно.

— Не, велика жена не. Но действително Хал ми разказва за политическите проблеми, които го занимават. Мисля, че всеки мъж би споделил вълнуващите го грижи със своята съпруга. Когато търси съвет от мен, аз му го давам, стига да мога да предложа нещо конструктивно. Но не очаквам непременно да следва съветите ми. Той притежава свой собствен ум, както добре знаете.

Даяна се държеше много предпазливо. В отговорите и маниерите й имаше нещо почти отпуснато, което забележително контрастираше с живото момиче, каквото беше преди не много години. Всички репортерки знаеха, че този имидж е внимателно пресметнат и малко от тях вярваха, че зад него има нещо истинско. Но това нямаше никакво значение за тях.

На Лийла Барън се падна да отгърне страницата, представляваща хлябът насъщен на пресата, щом ставаше дума за Хал и Даяна.

— Госпожо Ланкастър — каза тя, — вие сте не само хубава жена, от която се възхищават навсякъде. Вие сте и съпруга на мъжа, смятан за най-привлекателен и дори сексапилен сред американските политици. Как се справяте с грижите, която тази двойна роля ви отрежда?

Даяна се усмихна.

— Трябва да призная — рече тя, — че не е лесно да си омъжена за човек, който има толкова, много почитателки. Все трябва да внимавам да не му се замае главата.

Шегата не предизвика реакция сред безразличните, обръгнати репортерки. Но опитът за остроумие и приятната усмивка на Даяна щяха да изглеждат добре по телевизията и да бъдат отразени в техните статии. Тя не се намираше тук, за да завързва приятелства, а за да създаде един образ за медиите. Както и те не бяха дошли, за да я харесат, а за да получат ценно копие от този образ.

— Вече сериозно — добави Даяна, — аз се смятам за жена с голям късмет. Познавам Хал, откакто беше чувствително и ужасно красиво момче. Гледах го как израства в целеустремен, работлив мъж, който не само е много привлекателен, но също и внимателен, любящ съпруг. Чувствам, че моята роля е да бъда колкото мога по-добра и подкрепяща го съпруга.

В стаята прозвуча почти недоловимо недоверчиво подхилване.

— След като стана дума — обади се Дороти Къран от „Чикаго Трибюн“, — разбира се, всеки вижда публичната страна от чара на Хейдън Ланкастър. Но какво ще кажете за личния аспект? Не питам дали той хърка, или оставя косми в мивката, а какъв е отблизо?

Всички знаеха за какво пита и писалките им бяха готови. Имаше три ключови теми във всяко интервю с Даяна: нейното богатство, как е Хал в леглото и кога той ще се кандидатира за президент. Колкото и еднообразни да изглеждаха въпросите, те никога не омръзваха на публиката и трябваше да бъдат зададени.

— Хал е много внимателен мъж — отвърна искрено Даяна. — Много грижовен и нежен във всяко отношение. Такъв беше, когато го срещнах за пръв път, такъв е и днес. Той не поставя жената на пиедестал; нито пък я командва. Отнася се с мен като с равна. И същевременно ме обича. Наистина не знам как мога да го изразя по друг начин. Ние сме много близки. Нуждаем се един от друг и не се чувстваме добре, когато сме разделени. Тогава той ми липсва ужасно и аз на него.

Ето че сама откри уязвимото си място, благодарение на изпуснатите думи за разделите им с Хал. Твърде късно осъзна, че някой от присъстващите лешояди със сигурност ще атакува.

Това се оказа Вера Стрик от „Кроникъл“.

— Естествено, вие знаете, че тук сте сред приятели, госпожо Ланкастър — започна Вера. — Повечето от нас ви познават от години и винаги се радваме да се срещнем и поговорим с вас. Но аз мисля, че публиката е любопитна да узнае нещо относно слуховете, че вие и съпругът ви фактически се виждате все по-рядко. Широко известно е, че миналото лято вие останахте продължително време в Нюпорт, докато той беше в Ню Йорк, с изключение само на един уикенд; че вие прекарахте две седмици в Насау без него през пролетта, а по време на четиримесечния му престой в Хелзинки на преговорите по разоръжаването се присъединихте към него само два пъти. Хората се чудят как върви бракът ви, след като не се виждате един друг.

Ножът бе забит дълбоко в раната. Вера Стрик седна отново с доволно изражение върху строгите черти.

Даяна успя да възпроизведе най-ослепителната си усмивка.

— Тези раздели бяха болезнени и за двама ни — каза тя. — По това време, имайки предвид работата на Хал, просто не виждахме друга алтернатива. Но после стана ясно, че раздялата е прекомерно голям товар за нас. Освен дето навъртяхме и най-голямата телефонна сметка в историята. Ето защо решихме през предстоящата сенатска кампания да бъдем един до друг, каквото и да се случи. Пък и когато сме заедно, ни е много по-весело. Всеки от нас представлява най-добрият стимул и шеговита компания за другия.

По предложение на Сюзан Пфайфър отговорът беше предварително отрепетиран. Тя имаше остър поглед върху пресата и той й подсказа, че въпросът за разделите със сигурност ще представлява опасност.

Репортерките повдигнаха вежди, оценявайки по достойнство лустрото и подготовката на Даяна. Вера Стрик безизразно си записа отговора.

Даяна вътрешно въздъхна с облекчение.

Но най-лошото още не бе отминало.

Катлийн Критендън от Си Би Ес зададе следващия въпрос.

— Не искам да се бъркам в нещо, което, разбира се, е личен проблем — каза тя. — Но естествено, всеки очаква вие и съпругът ви да създадете потомство. — Тя посочи обширния салон, в който седяха. — Това е ужасно голяма къща за една бездетна двойка.

Тя направи моментна пауза и остави думата бездетна да окаже ефекта си.

— Безспорно, това не е наша работа — но все пак, съзнателно ли отлагате въпроса, или вече се опитвате да го разрешите?

Даяна се скри малко по-отчаяно зад мекия блясък на сините си очи.

— Ще ви отговоря откровено — рече тя. — Когато сключихме брак, Хал и аз решихме да си осигурим известно време само за нас двамата и да не избързваме с нещата. Както казах, ние сме много близки и искаме да изградим живота си около тази близост. Но вече чувстваме, че сме готови да увеличим семейството си много скоро. Не бих казала, че „опитваме“, нито пък „отлагаме“. Просто оставяме нещата да дойдат от само себе си.

Тя бе репетирала това изявление почти две седмици. Беше решено, че гъделичкащата фраза „да дойдат от само себе си“ ще подсили имиджа на Даяна като единствената жена в Америка, запозната с прелестите на красивия си съпруг в леглото, и същевременно ще увери, че бездетността на двойката е умишлена. Идеята бе, че липсата на деца не произтича от липсата на интимност, а по-скоро от естествения период на сексуални радости, на който тази жизнена млада двойка имаше пълното право.

Децата щяха да се появят, когато им дойдеше времето; междувременно Хал и Даяна оставаха влюбените на Америка както в леглото, така и в светската хроника. Такъв беше замисълът.

Разбира се, всеки в тази стая знаеше, че това не е истина. Даяна имаше проблеми със зачеването въпреки грижите на най-добрите гинеколози в Ню Йорк, а продължителните й раздели с Хал трудно можеха да ускорят идването на бебе. Нещо повече, дузината негови любовни афери и мимолетни срещи с други момичета, които не бяха тайна за пресата и политическото общество, едва ли можеха да подобрят положението.

Безизразните жени, присъстващи на настоящата среща, усещаха истината зад този божествен брак. Но не можеха и да сънуват да я отпечатат. Нито можеха да си представят какво причиняваше тя на Даяна.

Натискът върху нея да осигури наследник на Хал достигаше много по-дълбоко от романтичните фантазии на капризната публика и дори по-дълбоко от тревогите на двете фамилии. Той произтичаше от кухата сърцевина на самия й брак — брак, вече така изпразнен от съдържание, че само децата можеха да го спасят.

Вътре в себе си Хал сигурно отдавна бе установил, че семейният му живот с Даяна представлява само едно задължение, което трябва да се понася заради спазването на добрия тон. Той не успяваше да скрие този факт дори зад нежността си в спалнята, която бе само продължение на царственото му отношение към нуждите и чувствата на неговата съпруга. Тя знаеше, че той не я обича, никога не бе я обичал и не би се оженил за нея, ако положението им в обществото не ги бе събрало заедно. Двете години брак окончателно я убедиха в тази тъжна реалност.

Докторите постановиха той и Даяна да правят секс в поредица от определени нощи, изчислени точно в интервалите около овулацията й. Хал изпълнително идваше при нея с красивото си тяло, възбуждаше я с ласките си и я обладаваше толкова бавно, така ужасно дълбоко и вълнуващо, че оргазмите й бяха като малки, задъхани експлозии, ехтящи в тишината на тъмната къща.

Той не можеше да знае, че виковете и шепотите й съдържаха повече болка, отколкото удоволствие, и повече мъка, отколкото радост.

Даяна си даваше сметка колко добре съзнава той самотното й терзание. Услужливото му, почтително отношение го издаваше. Но той нямаше как да разбере, че най-интимните му ласки я караха да се чувства по-самотна от всякога. Разбира се, не можеше да й помогне с друго, освен със семето си. Останалото зависеше от нея.

Когато трябваше да правят любов, тя ставаше непоносимо напрегната; тревожеше се, че ужасът й ще я направи суха между краката и той може да я помисли за фригидна и да я намрази за това.

За горчива ирония, тя никак не беше безразлична към него. Наистина, всеки път, когато го видеше как прекосява стаята, се вълнуваше от усмивката, излъчването и красивото му тяло. Но близостта с него представляваше изтънчено мъчение. В сърцевината на нежността му се долавяше отдръпване, дистанцираност, която я изпълваше със студен страх и омраза към себе си.

Нещо по-лошо, тя знаеше, че споделя тази прекрасна мъжка плът с непознати. Усещаше подигравателните призраци на други жени да кръжат наоколо, когато идваше при нея; жени, които той чукаше и които положително разпространяваха шепнешком истории за неговата мъжественост из цял Ню Йорк и Вашингтон, Париж, Бон и Лондон.

Можеше да почувства следите от дланите и устните им по цялото му тяло, да усети следите от гладните им бедра върху този горд, огромен пенис, навлизащ в нея, и почти да чуе ехото от техните стенания на удоволствие в собствения си оргазъм.

Така че именно тогава, когато той се намираше дълбоко в нея, изпитваната от нея топлина бе същевременно и студ, безмилостен и изгарящ и още по-болезнен, защото Хал всъщност не бе там; защото тя бе сама.

Но най-лошото от всичко бе, че тя не можеше да обвинява Хал за разюздаността му, която не само му бе предадена от поколения Ланкастърови мъже, но и представляваше за него насъщна необходимост, за да получи човешката топлина и близост, които тя не бе способна да му даде като съпруга.

Затова Даяна му се отдаваше в ужас и самота, преследвана от безликите сенки на други жени, получили семето му, и се питаше дали щеше да зачене дете с останалото за нея, подозирайки предварително, че всичко това е само губене на време и усилия от негова страна.

От нищото щеше да се получи нищо. Както тяхната интимност бе празна, така щеше да остане празна и утробата й.

Всеки месец Даяна очакваше провала на надеждите си. И когато дойдеше определената дата и изпразването между краката й я караше да се чувства по-нечиста и недостойна от всякога, тя съобщаваше на Хал нерадостната новина, а той я потупваше по рамото и се опитваше да я окуражи.

— Все ще дойде един ден. Не се измъчвай.

Колко самотна се чувстваше от тези думи! И колко пуст бе краткият промеждутък от дни, преди той отново да дойде при нея, мъжествено готов да се опита да оплоди яловата си съпруга.

Всички тези наблюдателни журналистки знаеха за срама и унижението й. Но никой не знаеше и не го бе грижа за нейната болка.

Нито можеха да знаят, надяваше се тя, за другата тайна, която напоследък се опитваше да скрие от тях и от света. Тайна, чието запазване ставаше все по-трудно с всеки изминал месец.

Даяна сега пиеше повече. Пиеше всеки ден, защото се плашеше от живота, от едно или друго негово препятствие. И днес пи, защото се страхуваше от репортерките.

Бавните, отпуснати маниери, които те забелязаха у нея тази сутрин, представляваха всъщност ефектът от две силни мартинита с водка.

Даяна беше експерт в понасянето на питиетата, които поемаше като успокоително преди интервютата. Никога не заваляше думите, никога не изглеждаше превъзбудена или раздърпана, никога не казваше нещо оскърбително, нито пък губеше нишката на разговора. Но беше кротко, леко пийнала и най-близките й започваха да го долавят.

Никой не казваше нищо, разбира се, защото Даяна се намираше все още в първоначалната, неясна фаза на всеки пияница, когато алкохолът само подчертаваше най-добрите й качества и не засягаше основите на нейната личност — която обаче търпеливо подяждаше. Така Даяна беше съвсем малко по-очарователна, по-щастлива, по-тактична, дори по-интелектуална, когато пиеше, а през тези дни това се случваше почти постоянно.

Сутрин тя често се нуждаеше от чашка, за да разсее леката мъгла от снощния махмурлук. После изпиваше един или два коктейла на обяд — водката почти не се усещаше в дъха й — за да притъпи остротата на сутрешните преживявания и да посрещне по-леко следобеда.

След това нервите й започваха състезание с часовника, докато чакаше часа за коктейлите. Понякога й трябваше една капачка от малката плоска бутилка в чантата, за да изкара до това време. Нататък коктейлите преди вечеря, виното с храната и една чиста водка, ударена тайно преди лягане, завършваха пиенето за деня.

Вече близо година Даяна се чувстваше по-спокойна от когато и да било. Алкохолът, изглежда, бе точно тоникът, от който се нуждаеше. Той й даваше нужното пространство между нея и реалността, осигуряващо й самочувствие и добро поведение. Поглеждайки назад, тя съжаляваше, че не бе започнала да го употребява още по времето на годежа и първата година след сватбата си.

Но равновесието беше деликатно. Куражът започваше да я напуска в най-неподходящи моменти. Сега шишенцето се пълнеше всяка вечер вместо веднъж седмично. И тази сутрин, с откраднатите две водки преди идването на репортерките, бе само една от многото сутрини, налагащи подобна извънредна доза, за да се устои на една или друга заплаха.

И сега, когато утрото наближаваше своя край, а до обяда имаше още цял час, Даяна се нуждаеше от една чашка. И то много.

Имаше късмет, защото журналистките вече бяха изчерпали въпросите и прибираха бележниците си, а операторският екип угаси светлините и помоли Даяна за няколко последни кадъра в едър план.

— Благодаря ви много за посещението, дами — казваше Сюзан Пфайфър. — Имаме за вас малко ордьоври, петифури, кафе, чай, шампанско и разбира се, писмените комплекти за всички са готови, ако пожелаете да ги вземете със себе си. Надяваме се скоро да ви видим отново. И не казвайте нищо лошо за нас! — завърши със смях тя.

Това мина незабелязано. Журналистките се събраха в три малки групи — те бяха конкурентки, а и си бяха дошли до гуша една на друга след дълги години вестникарски банкети, партита и общи задачи — и започнаха навъсено да консумират предложените им от келнерите хапки и да отпиват от шампанското.

Даяна, застанала със Сюзан в дъното на салона, край екипа с камерата, който прибираше нещата си, много скоро почувства, че е излишна. Репортерките ядяха храната й така, сякаш се намираха на някаква конференция. И докато унищожаваха безплатния си обяд, споделяха клюки за различни светски фигури, мятайки от време на време неприязнени погледи към онези от посестримите си по перо, които принадлежаха към други вестникарски групировки.

— Добре ли си? — прошепна Сюзан, докосвайки лакътя на Даяна, като същевременно оглеждаше стаята.

— Да — увери я Даяна със смела усмивка.

— Справи се страхотно — рече Сюзан. — Излезе пред тях като разцъфнала роза. Просто помни, че те се нуждаят от теб много повече, отколкото ти от тях…

Де да можеше това да е истина — помисли си тъжно Даяна, гледайки шайката отракани кучки пред себе си. Да, те трябваше да публикуват лъскавата фасада, която им даде, защото си изкарваха хляба с нея и с хора като нея.

Но тя знаеше истинското им отношение. При първа възможност щяха да я блъснат в пропастта — стига да бяха сигурни, че ще им се размине. И макар да получиха нужната им история, щяха да атакуват моментално, щом надушеха някаква нейна слабост. Това бяха журналистите в края на краищата — акули, възхваляващи в думи и образи своята плячка, докато чакаха да я погълнат.

Във всеки случай Сюзан бе обърнала ролите. Даяна се нуждаеше от тях повече, отколкото те от нея. А и на Хал му трябваха. Имиджът на Ланкастърови като „влюбените на Америка“ бе решаващо допълнение към собствения имидж на Хал на най-популярен, привлекателен и издигащ се политически лидер. И Хал щеше да има нужда от цялата обществена подкрепа, която успееше да си осигури, за да победи могъщия Еймъри Боуз. Съветниците на Хал знаеха, че Боуз няма да подбира средствата, няма да се откаже лесно от сенаторския си стол. Хал трябваше да спечели пресата на своя страна. А също и жена му.

Така че се налагаше Даяна да стои тук като пременено грозно пате, игнорирана от гостите си, но готова да побъбри с всяка от тях, която пожелаеше. След двайсет или трийсет минути неловко обикаляне около трите малки групи щеше да ги изпрати с любезност, прикриваща обидата, която сега й нанасяха. После щеше да остане сама, за да ближе раните си и да се опита да възвърне разклатената си гордост.

Само ако имаше деца! Мисълта неочаквано се появи, почти изненадващо нова, защото тя никога не мислеше за истинските деца от плът и кръв, които можеха да се появят в резултат на самотната й борба да забременее от Хал. Внезапно и точно в този момент й се прииска да може да се грижи за малки, нежни дечица, които да обича, да играе с тях и да им чете приказки преди лягане. Дечица, чиито гласове биха изпълнили къщата, след като тези ужасни жени си тръгнеха, дечица, чиито топли, малки телца и нужда от обич можеха да запълнят остатъка от този неин ден като тяхна щастлива майка.

Но дори увлечена в тази фантазия, Даяна трябваше да си признае, че желаеше Хал много повече от децата му.

Ако можеше да прекара само пет минути от земния си живот в олтара на сърцето му, тя би умряла щастлива. Да му принадлежи само веднъж и той да я приеме — това щеше да струва колкото хиляда деца.

Но тази мечта нямаше да се сбъдне. Даяна не виждаше изход за себе си. За нея нямаше друго място, освен в този железен обръч, който се стягаше все повече и щеше да стане още по-болезнен в случай, че станеше съпруга на сенатор и започнеше да дава богати приеми в сърцето на Вашингтон — това най-жестоко от всички общества.

Но все още нямаше смисъл да се взира напред към този ужас. По-добре бе да се ограничи с гледката на въоръжените с писалки акули, напускащи къщата й, и тогава да се изправи пред следващите изпитания, които я очакваха до края на деня.

До двайсет минути щеше да остане сама.

И тогава можеше да си сипе едно питие.

Оказа се, че не й провървя.

Журналистките се застояха и след като ги изпрати, трябваше бързо да се преоблече и да смени грима си, за да успее да пристигне в дванайсет и половина в хотел „Плаза“, където щеше да обядва с няколко членки на Младежката лига. Не можеше да ги кара да чакат, защото те бяха част от щатска организация, наречена „Жени за Ланкастър“, която щеше да окаже решаваща помощ за кампанията срещу Еймъри Боуз. Хал си беше навил на пръста да привлече всяка част от Младежката лига в политиката на Демократическата партия и Даяна трябваше да направи всичко възможно, за да циментира този малко вероятен съюз.

Когато шофьорът й я откара до „Плаза“, тя вече едва не трепереше от жажда. Влезе в Дъбовата зала с познатите й греди в стил Тюдор и неприятно ехо и видя оберкелнерът да я поздравява усмихнат.

Отиваше към него, когато чу отстрани името си.

— Даяна! Колко е малък светът…

Гласът беше познат. Даяна се обърна в тази посока и видя маса за четирима и едно лице, останало непроменено през изминалите почти шест години.

Линда Престън се изправи и дойде при нея със същата спортна походка, която помнеше така добре от времето, когато бяха съквартирантки в „Смит“.

— Не си ме забравила, нали? — попита тя. — Отдавна не сме се виждали.

— Линда! — Даяна засия и целуна старата си приятелка по бузата. — Боже мой, изглеждаш прекрасно! Как си?

— Иди-дойди — отвърна Линда. — А ти си все така страхотна, разбира се. — Ела, искам да се запознаеш със съпруга ми.

Линда я отведе до масата си, където красив мъж към трийсетте бе вдигнал очакващ поглед към нея. С него имаше и една по-възрастна двойка с много проспериращ вид, но по-скоро хора интелигенти, отколкото светски.

— Даяна Ланкастър — представи ги Линда, — Скот Стивънсън. Скот, това е онази Даяна.

— Щях да ви позная навсякъде — рече мъжът и се изправи, за да се ръкува с Даяна. — Всяка съквартирантка на Линда е и моя съквартирантка. — Той беше привлекателен, атлетичен мъж, с прекалено силен тен за това време на годината. Даяна се почуди дали нямаше връзка със Стивънсънови от Сан Франциско. Инстинктите й подсказваха произход от висшето общество зад непринудените му маниери.

— Скот е адвокат тук, в града — каза Линда. — Сигурно е водил дело поне срещу една от компаниите на семейството ти или пък те срещу него. Работи в адвокатската фирма „Уелман, Маклийн, Себрин и Стивънсън“. — В гласа на Линда се долавяше повече от намек за гордост от високото положение на съпруга й във фирмата.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Даяна. — Предполагам, че Линда ви е разказвала всякакви истории за щурите ни дни в „Смит“.

— Нищо, от което един добър адвокат да не може да ви измъкне — разсмя се той. — Чудесно е най-сетне да ви срещна. Разбира се, виждам непрекъснато снимката ви във вестниците и винаги разговаряме за вас като за „нашата“ Даяна. Страхотно е да свързваш миналото с настоящето.

Докато Линда я представяше на по-възрастната двойка — господин и госпожа Себрин от фирмата — Даяна се чудеше на факта, че тя и старата й приятелка бяха прекъснали връзката си за всичките тези години. Струваше й се, че разбира защо. Но това само правеше внезапното появяване на Линда още по-вълнуващо. Нервите на Даяна се раздрусаха съвсем. Тя ужасно се нуждаеше от нещо за пиене.

Линда сякаш прочете мислите й и я попита дали би пийнала нещо с тях. Като хвърли поглед към масата на Младежката лига — все още празна, Даяна прие поканата. Келнерът й донесе една водка гибсън, от която тя нарочно отпи съвсем малка глътка, докато гледаше старата си приятелка.

— Наистина изглеждаш чудесно — каза на Линда. — Имаш ли деца?

— Две — кимна ентусиазирано Линда, докосвайки съпруга си по ръката. — Момче и момиче, на четири и на две годинки. Бих ти показала и снимки, но не съм станала чак такава еснафка.

Седнала между двете двойки, Даяна се почувства напълно объркана. Линда, след всичките тези години! Съпруга на манхатънски адвокат и майка. Шокът от изминалото време, отразено за миг в някога познатото лице, извикало името й в един ресторант, намиращ се на светлинни години от старата й стая в „Смит“, унищожи остатъка от душевното й равновесие.

— Играеш ли още тенис? — попита, забелязвайки, че Линда, млада и красива както винаги, също има загар.

— Не сериозно — каза Линда. — Ходех на аматьорски състезания до първата си бременност. Но след бебетата е толкова трудно да се върнеш на корта. Сега играя само за да се поддържам във форма. С мъжлето. — И тя стисна ръката на Скот.

— Не мога да й взема нито един сет — усмихна се той. — Няма никакъв усет за спортсменство.

— Човек трябва да й хване цаката — каза Даяна, въртейки чашата си в ръце. — Когато бяхме съквартирантки, не съм се и опитвала да играя с нея. Така нямахме никакви проблеми.

Даяна рискува втора глътка от питието си. Тя щеше да й е последна. Отчаяно й се искаше да си пийне както трябва, но знаеше, че не бива да си позволява повече от две малки глътки в такава компания. Не смееше да наведе тези напълно непознати хора на мисълта, че Даяна Ланкастър обича да пие. Това щеше да довърши Хал.

След още две минути трябваше да се извини и да се отбие до тоалетната за голяма глътка от плоското шише в чантата си, преди да се изправи пред Младежката лига. Това трябваше да я изкара до обяда.

— Кажи ми — попита тя Линда с искрен интерес, — как се срещнахте вие двамата?

— Участвах в един турнир на „Уинстън-Салем“ — отвърна тя — и ей този тук — Линда посочи съпруга си — има нахалството да ме последва по пътя към съблекалнята и да ме покани на среща. — Тя се разсмя. — Бях поласкана — особено след като същия ден ме бяха били с шест две и шест нула — и казах „да“. После вечеряхме, излязохме на разходка с лодка… останалото ти е известно.

— Как са родителите ти? — попита Даяна.

— Все същото — сви рамене Линда. — Мама е в Хилтън Хед с поредния си любовник, а татко не е мърдал от Ийст Хемптън. Нищо не се променя. И двамата се радват на внуците, поне това мога да кажа за тях. И почти успяват да се търпят, когато се събираме за Деня на благодарността.

Разводът на родителите й изненада Даяна, тъй като навремето двамата й се виждаха толкова сплотени. За Линда фактът явно бе много овехтял, тъй като дори не се сети за неведението на старата си приятелка.

— Имаш ли снимки на децата? — попита импулсивно Даяна. — Наистина бих искала да ги вида.

Линда порови в чантата си и извади две малки фотографии. На едната се виждаше много красиво русо момиченце, а на другата — момче с хубава тъмна коса, може би на три и половина годинки по времето на снимката.

— Кати и Скот младши — каза Линда с тиха майчина гордост.

— Прекрасни са — усмихна се Даяна. — Толкова се радвам за теб.

Тя улови косия поглед на Линда. Ако тонът й с нещо бе издал отчаяния й копнеж за деца, старата й съквартирантка нямаше как да не го забележи. Те разпознаваха сигналите си много добре въпреки изминалите години. Осъзнавайки това, Даяна се почувства в още по-безизходно положение от преди.

Но Линда само се усмихна, докато прибираше снимките.

— Същинска беля са — рече, вдигайки очи към съпруга си.

Скот Стивънсън гледаше Даяна със смесица от учтивост и хладно любопитство. Очевидно беше чувал доста неща за двегодишната близост на жена си със знаменитата Даяна Столуърт и бе заинтригуван да я срещне в плът и кръв. Изглеждаше впечатлен, но се въздържаше да го покаже открито. По всичко личеше, че е адвокат до мозъка на костите си.

Линда продължаваше да го поглежда почти собственически, когато ритъмът на разговора позволяваше. Изглеждаше много щастливо омъжена и направо сияеше.

Даяна усети остро убождане на ревност. Ето една жена, обожаваща съпруга си, горда майка на две сладки деца и все тъй красива, както навремето. Атлетична и жизнерадостна, тя бе стъпила на здравия мост между миналото и бъдещето си, живееше без лъжи и измами и се радваше на скъпоценното състояние просто да бъде личност като всяка друга.

Само като си помислеше, че двете бяха тръгнали от едно и също място преди не тъй много години. От сравнението на техните съдби в света на възрастните сърцето й се сви; сви се от болка за това, че не принадлежеше никъде и оплескваше всичко, за което се захванеше.

— Е — каза тя, надявайки се, че не изглежда толкова бледа, колкото се чувстваше, — аз трябва да бягам. Ще се срещам с едни дами от Младежката лига, които участват в кампанията на съпруга ми.

— Ти не ми разказа нищо за него! — оплака се Линда. — И аз искам да чуя твоите новини.

— Знаеш ли какво — каза Даяна, намирайки лист хартия в чантата си, — искам скоро да ми се обадиш. Каня и двама ви на вечеря. И защо не доведете децата в къщата ни в Саутхемптън тази пролет? Ще си направим пикник. Почакай само да видиш колко страхотен е Хал с децата. В сърцето си самият той е все още дете. Наистина, Линда, толкова отдавна не сме се виждали! Просто не мога да повярвам, че загубихме връзка. Ето, ще ти дам телефонния си номер…

Беше извадила писалката си и тъкмо пишеше името си Даяна Ланкастър, когато ръката й внезапно затрепери.

Бе усетила съвсем леко докосване като с перо по крака си под масата, започнало от глезена и продължило бавно нагоре по прасеца зад коляното й в интимна ласка, подобна на целувка между любовници.

Заставяйки се да овладее трепета на писалката, Даяна написа телефонния номер и вдигна очи. Линда седеше спокойно до нея, приведена напред, и красивото й лице скриваше това на съпруга й, седнал от другата й страна.

Електрическият допир на обутия в тънък чорап крак върху прасеца й продължи още миг, докато познатите тъмни очи я държаха в плена си, пълни с таен смисъл и известна доза съчувствие. Колко безсмислено бе да се опитва да крие мислите си от Линда!

После Даяна стана на крака, каза довиждане и се наведе да целуне бузата на старата си приятелка.

Линда взе листчето с телефонния номер и го повдигна, докато се усмихваше за сбогом.

— Не ме забравяй — каза тя.