Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (67)

Осемнадесета глава

Това беше празнична нощ.

Роднините Столуърт и Ланкастър организираха заедно и много бързо гигантско парти. Няколкостотин гости, включително представители на обществените среди и бизнеса, както и политическото братство от държавни служители и журналисти бяха поканени в голямата къща на Хари Столуърт на Пето Авеню. Присъстваха и дузина представители на Дуайт Айзенхауер от Белия дом — те връчиха поздравления и подарък на Хал и Даяна от самия Айк — както и още толкова членове на Конгреса, които искаха да изразят горещото си нетърпение да работят заедно с Хал след неговото избиране.

Празничната атмосфера носеше при вкус на страхопочитание пред избягнатата на косъм от Хал заплаха, а също и поради самата идея за унищожаването на такава могъща политическа фигура като Еймъри Боуз, от която всеки, познаващ Вашингтон, го побиваха студени тръпки.

Разбира се, всички бяха единодушни, че Боуз сам си е докарал бедата. В старанието си да срине Хал той бе изгубил чувство за мярка и предпазливост. Не беше проверил добре информацията си или човека, който му я бе доставил. Нещо повече, бе забравил, че споменът за бламирането на Джоузеф Маккарти в Сената все още е пресен в общественото съзнание. Телевизионната представа захвърлящия кал сенатор, размахващ „доказателство черно на бяло“, което се оказва чиста проба мошеничество, вече се явяваше болно място в американското съзнание. Тръгвайки по пътя на Маккарти, Боуз бе предизвикал собствената си политическа гибел.

Но всеки се радваше толкова много за Хал, че се чуха не повече от няколко прошепнати думи по адрес на Еймъри Боуз. Партито пожъна шумен успех. Невероятни приятелства се завързваха из къщата на Столуърт между побелели, здраво пиещи политически репортери и дами от висшето общество, между богати ръководители на големи предприятия и същите тези сенатори, чиито комитети в Капитолия правеха всичко възможно, за да наложат финансов ред в корпорациите им.

Магията, хвърлена от младостта, чара и новия успех на Хал Ланкастър, като че обединяваше всички и правеше старите вражди да изглеждат неуместни. Пораждаше се чувството, че едва ли не се задава един нов свят. Никой не можеше да забрави красноречивото излагане на политическите убеждения на Хал в предаването „Вашингтон днес“. С няколко кратки думи той бе отворил врата, водеща отвъд сивия свят на студената война към едно светло бъдеще, в което по-щастливи хора щяха да се смеят на подозренията, разделяли ги някога.

Дори тази вечер, застанал сред гостите и наблюдаващ празника, Том Розман размишляваше над удачната фраза, изкована от Хал — „Свободата няма врагове“. Той я виждаше като лозунг не само в кампанията за Сената, но и за цяла една кариера, способна в крайна сметка да доведе до Белия дом. Том беше внимателен наблюдател на вашингтонската политическа арена и си падаше малко историк. Според него нямаше как лидер като Хал, притежаващ комбинацията от преждевременна мъдрост и умения на миролюбец, с всичкия този чар и привлекателност, да не стане един ден президент.

Но за в бъдеще щеше да има много време да се мисли за това. А тази вечер темата бе празник и веселие.

Партито продължи до много късно с музика, танци и доста шеги от страна на развеселените гости, които създадоха особена, невиждана дотогава в сериозния Столуъртов дом атмосфера. Хал държа кратка реч и прикова вниманието на всички присъстващи с „вътрешни“ шеги за изолираните общества на Ню Йорк и Вашингтон. Поднесена и разрязана бе голяма торта с формата на Капитолия и се изпиха много двулитрови бутилки шампанско „Дом Периньон“.

В полунощ Хал се почувства изтощен и трябваше да се извини и да се прибере у дома, за да си легне. През последните четири дни бе спал много малко. Нещо повече, тази вечер за пръв път видя Даяна от началото на кризата, защото тя гостуваше на братовчедите си в Саутхемптън, далеч и в безопасност, както искаше той.

Време бе да отпразнуват сами победата, като съпруг и съпруга. Хал държеше Даяна за ръката и уморено говореше за незначителни неща, докато шофьорът на Столуърт ги откарваше към къщи. Когато пристигнаха, той си взе дълъг, горещ душ, избърса се и се появи гол в спалнята, където голямото, хладно двойно легло го очакваше подканящо.

Даяна стоеше на прага.

— Дали не е прекалено късно, за да съм с теб? — попита тя.

Хал й се усмихна. Въпреки умората си съзнаваше, че й дължи няколко мига на интимност след дългата раздяла.

— Никога не е прекалено късно — отвърна.

Тя прекоси стаята и го целуна. Той забеляза, че походката й е малко несигурна. Предположи, че е изпила повече шампанско на партито. Напоследък подозираше, че Даяна пие повече, отколкото трябва. Семейството я изнервяше, а пресата и публиката още повече. Тя понякога използваше чашката, за да поддържа маската си на изкуствено очарование, изисквано от официалната й роля, докато студената трезвост може би щеше да й бъде по-добра защита.

Хал нямаше време да се тревожи особено за това. Но забелязваше, че по изваяната като статуя външност на Даяна започват да се появяват съвсем малки пукнатини, подобни на тези в безупречна картина. Тя беше прекрасна както винаги, но някак неустойчива.

Той я видя да влиза в банята и легна на леглото в полумрака, чакайки я да излезе. Чу тихия звън на шише парфюм или нещо друго зад вратата. Тя се забави доста, толкова дълго, че той почти заспа гол върху чаршафите с преплетени зад тила пръсти.

Накрая тя се появи, облечена в чувствена копринена камизола, която той никога преди не бе виждал, прилепнала по тялото и с дълбоко деколте, а хубавите й крака се виждаха загорели и красиви изпод гащичките от същата материя.

Тя дойде и легна до него в леглото. Не каза нищо, но той можа да почувства повика на плътта й. Не бяха се любили близо месец. Изискванията на кампанията му, съчетани с неусетно разширяващата се помежду им пропаст — пропаст, която и двамата се преструваха, че не забелязват — правеха все по-трудно започването на любовната игра.

Хал знаеше, че сега е моментът за подновяване на физическата близост с тревожната му съпруга. Беше я пренебрегнал за твърде дълго време, оставяше я да прекарва продължителни периоди сама и далеч от него и не й обръщаше достатъчно внимание, когато бяха заедно.

Малките му изневери с жени в и по периферията на политиката нямаха голямо значение, но той си даваше сметка, че Даяна ги подозира и това болезнено знание я отдалечава от него.

Най-сетне съществуваше и проблемът с децата. Всички вярваха, че Хал и Даяна се опитват с всички сили да имат дете. А истината беше, че стресът от последните месеци ги бе принудил да отложат тази мечта за неопределено време. По взаимно съгласие те пропускаха секса, когато бяха прекалено уморени или загрижени. И за нещастие тази нова привичка увеличаваше физическото им отчуждаване до такава степен, че правеше зачеването практически невъзможно.

Тъй че тази вечер, след отминалата ужасна криза в кампанията и триумфалния й завършек, Хал знаеше, че е време да прави любов с жена си. Въпреки своята и нейната умора, независимо от настроението й, което усещаше, че е нестабилно, въпреки всичките си мисли тази вечер и нещата, които трябваше да свърши утре — време беше да се любят.

Хал угаси светлината и докосна предпазливо рамото й. Тя обви дланта му с пръстите си като малко дете. Той се обърна настрана и прекара длан по корема до бедрата й, а после обратно до гърдите. Почувства веднага реакцията й. Дъхът й се забърза. Видя очертанията на красивите й, твърди гърди в сенките, докато палецът му разтриваше едното розово зърно.

Бавно я погали, опитвайки се да успокои познатото напрежение в нервите й, като същевременно я възбуди. Това никога не беше лесно, а тази вечер изглеждаше още по-трудно. Докосването му причиняваше силни тръпки под кожата й, но те изглеждаха почти болезнено интензивни. Тя сякаш се ужасяваше, че признаците на желанието й не идват достатъчно бързо или че няма да го убедят, когато се появят.

Колко различна беше от другите жени, които се хвърляха в обятията му като задъхани животни! Но той не изпитваше удоволствие от нейната сдържаност, защото бе твърде пълна с разочарование и тревога. Тя се въздържаше да се наслади открито на тялото му и дори изглеждаше засрамена от собствената си голота.

И все пак той доста често успяваше да преодолее всичко това и да се добере до чувствеността под напрегнатата й външност. Щеше да опита с всички сили да го постигне и тази вечер.

Обърна я към себе си. Ръката й докосваше рамото му почти с молба. Тя изглеждаше напрегната като пружина. Той притегли лицето й към своето и я целуна.

И веднага усети миризмата на алкохол в дъха й. Водка, помисли Хал. Много водка. Някак си почувства, че бе пила и след прибирането им у дома.

Сега си припомни тихия звук, дочут от банята, докато тя се миеше. Вероятно държеше там шише водка сред тоалетните си принадлежности.

Той се отдръпна от Даяна. Размисли над факта, че жена му трябва тайно да си открадва глътка в банята, за да добие кураж да се люби с него.

Гледаше неясните й форми, все още в прегръдката му, но отделени от тъмнината. Почувства някакво убождане в сетивата си, и то повече на жал, отколкото на отвращение.

После много нежно я потупа по бузата.

— Късно е — прошепна той. — Уикендът беше много тежък. Нека поспим малко.

Тя лежеше настрани и го гледаше. Той долови нямата молба, страха и укора в очите й.

Настъпи дълга, болезнена пауза. След това Даяна мълчаливо се отвърна.

Помежду им падна смразяваща студенина. Хал лежеше, загледан в тавана, и слушаше приглушените звуци на града отвън. Остави мислите си да бродят из събитията на последната седмица, по мелодраматичните завои на съдбата му, край Еймъри Боуз, Лорънс Ингърсол и много други лица, с които трябваше да си има работа и за които да се тревожи през този изтощителен период.

Спомените му се върнаха още по-назад, към детството, към Стюарт, малката Сибил, острия мирис на пръст и трева на спортните игрища, миризмата на конете, успокояващата люлка на момчешките фантазии, безграничните младежки мечти и бавния, лъкатушещ път, отдалечаващ го от тях към грижите на мъжествеността.

Колко далеч бе всичко това! С отминаването на детството Хал се чувстваше по-умен, по-силен и за известно време гледаше на изгубената си невинност като на нещо наивно и за щастие преодоляно. После, твърде късно, той прозря истинския свят на възрастните — купчина самотни, повърхностни създания, всяко малко по-различно от другите и всички загрижени само за себе си.

Освен едно. Ако Лора не беше пресякла пътя му и ако той не се бе поколебал да й признае, че сърцето му й принадлежи, че би захвърлил всичко заради нея — само ако тогава бе малко по-решителен или ако изобщо не я бе срещал — тогава всичко щеше да е поносимо. Защото нямаше да знае, че има и по-добро, а познатият му свят щеше да изглежда единственият възможен.

Но сега вече бе твърде късно за това. Твърде късно за всичко.

Хал не разбра колко време измина, преди да осъзнае, че не заспива. Погледна Даяна. Сега дишането й бе ритмично и дори малко тежко. Несъмнено заради водката.

Погледна часовника на нощното шкафче. Едва един часът. Толкова рано! В Ню Йорк Сити нощта кипеше. Безброй приключения можеха да се случат из тъмните му улици преди пукването на зората. Човешки съдби щяха да се променят невъзвратимо от тези събития…

Сега Хал отвори широко очи. Знаеше, че няма да заспи. Беше прекалено късно. Отново бе оставил мислите си да се отплеснат в погрешна посока.

Някакъв внезапен импулс му подсказа, че няма да остане тук, размишлявайки за глупости и слушайки как Даяна спи.

Безшумно се измъкна от леглото, извади някакви дрехи от гардероба и отиде в банята да се облече. Докато го правеше, погледът му попадна върху тоалетните принадлежности на Даяна и той отвори едно от най-големите шишета одеколон. Разбира се — бе попаднал на запасите й от водка.

Погледна се в огледалото. Лицето му бе изпито. Светлокафявите ириси излъчваха странна светлина. Той приглади косата си с няколко бързи удара на четката, сви рамене заради небръснатата си четина, угаси осветлението и излезе от банята.

Напусна къщата, качи се в колата и подкара по пустите улици на града. Знаеше къде отива. Чудеше се как бе отлагал този момент толкова дълго.

Стигна целта си след пет минути. Паркира на забранено място, тръгна през сенките към вратата, влезе във фоайето и натисна звънеца. За негова изненада отгоре се обадиха веднага.

— Аз съм — каза той. — Извинявай, че те безпокоя. Мога ли да се кача?

Вместо отговор вратата забръмча и се отвори. Той отново мина по пътя, който познаваше толкова отскоро.

Когато стигна площадката, се погледна в огледалото. Не беше в най-добрата си форма. Почти можеше да види как демоните гризат душата му. Почуди се дали видът му не може да изплаши някого.

Почука тихо три пъти на вратата и сам едва долови звука.

Тя се отвори едва ли не на секундата.

Бес беше облечена в лека копринена нощница, проблясваща в бледата светлина на площадката. Зад нея апартаментът тънеше в мрак. Косата й бе разпусната над раменете. Той видя изпъкналостите на гърдите й, свежи и зрели под нощницата, и млечнобялата кожа, напръскана с лунички като слънчеви зайчета.

Погледът в очите й бе подканящ. Тя бе прочела мислите му може би много отдавна и усмивката й му даваше желания отговор.

Той влезе безмълвно и я сграбчи в прегръдката си, затваряйки вратата зад себе си.

От първата им целувка дъхът му секна. Копнежът вътре в него бе толкова силен, че почти му се искаше да заплаче. Усещането на стройното й тяло бе тъй приятно, сякаш докосваше позната плът след дълга и несправедлива раздяла.

Когато устните им се разделиха, той я задържа в обятията си, с буза, притисната в нейната и с пламнало под дрехите тяло.

— Най-сетне — промълви тя.

— Сигурна ли си… — чу се той да прошепва.

Тя го накара да замълчи с целувка.

И тя бе тази, която го поведе към спалнята, сякаш знаеше, че той няма сили да взема повече решения през тази ужасна седмица. Тя го разсъблече, помогна му да легне в леглото и му даде своите целувки, въздишки и тайните на плътта си, както майка дава на дете храната, без която то не може да расте и живее.

Не си казаха нищо повече тази нощ.