Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (58)

Девета глава

4 февруари 1958 г.

— Господин Ланкастър, бих искала да узная откъде черпите жизнената си сила?

Каръл Алекзандър бе най-високо ценената млада политическа репортерка в страната. Беше започнала кариерата си в „Сейнт Луис Поуст-Диспеч“ направо след завършване с отличен успех факултета по журналистика в Колумбийския университет и бързо бе заслужила уважението на по-старите си колеги във вестника с превръщането на една рутинна история за политическа корупция в строителния бизнес в дълбоко разобличение, подето от цялата национална преса и спечелило й наградата „Пулицър“.

След превръщането на серия свои статии в книга, която допълни колекцията й от всички възможни журналистически награди плюс Националната награда на книгата, тя се премести в „Ню Йорк Таймс“, където бе посрещната с подозрение от старшите репортери и редактори, пред които младостта и изключителната й красота й отреждаха ролята на празноглава примадона, наета заради качеството й на „звезда“.

Но тя отново накара неверниците да замълчат, този път е удивително детайлно изследване на политическия патронаж в държавната администрация, което се превърна в сензация и й спечели втора награда „Пулицър“. Даже най-съобразителните й колега не можеха да проумеят как се бе докопала до толкова деликатна информация. Но всеки трябваше да признае, че историята си струваше. А петнайсетте обвинения, повдигнати срещу нея от щатския прокурор в началото на разкритията й, само й помогнаха да се утвърди като голяма сила в градската вестникарска йерархия.

Каръл Алекзандър напредна доста по пътя си към солидна кариера на политическа репортерка и коментаторка, което почти със сигурност щеше да й осигури колона на първата страница, когато отново предприе неочакван ход. Обръщайки гръб на престижния „Таймс“, тя прие работата на политически кореспондент за една от новите телевизионни мрежи.

Почти всички в бранша решиха, че е откачила. В края на краищата, как можеше работата в някаква новоизлюпена телевизионна новинарска мрежа да се сравни с престижа на „Ню Йорк Таймс“?

Но Каръл Алекзандър обичаше новата медия. Харесваше й да взема интервюта в ефир, защото бяха много по-спонтанни и непосредствени от мудните писмени интервюта, които правеше като вестникарски репортер. Приятно й бе да кара събеседниците си да обръщат лица право към камерата, за да може публиката да прецени държането им, докато се опитваха да заобикалят безжалостните й, проницателни въпроси.

Като телевизионен журналист, продължи да използва обезоръжаващата си красота, за да изважда от равновесие личностите, с които разговаряше. Както и за да се покаже пред публиката. Редовните й появи във вечерните новини се превърнаха в гвоздей на програмата не само поради тяхното остро и често противоречиво съдържание, но и заради гъстата й черна коса, млечна кожа и изумително красиви очи, които я правеха несъмнено най-привлекателната репортерка от всички телевизионни мрежи.

На крехката възраст от двайсет и шест години Каръл Алекзандър намери своята ниша като важно, ново лице в журналистиката. Малко политически лидери смееха да й откажат интервю, въпреки че никой не очакваше с желание нейните хапещи, безмилостни въпроси или огромната осведоменост, скрита зад тях. Освен това, ако и зад подхода й към събеседниците да имаше намек за изнудване, той се поднасяше под такава привлекателна форма, че малко хора можеха да устоят на стимулиращото преживяване да прекарат един час в нейната компания.

Днес Каръл Алекзандър седеше в офиса на Хейдън Ланкастър в Държавния департамент, облечена в сив костюм с права пола и сако по поръчка, блуза в пастелен цвят и красиво завързано черно копринено шалче, което я правеше да изглежда много женствена въпреки енергичните й обноски.

Операторът зад нея бе насочил обектива си към Хейдън Ланкастър, който седеше зад голямо бюро, отрупано с папки и книжа. Стените бяха покрити с библиотечни лавици, съдържащи всички достъпни държавни доклади за Индокитай, Тайван и континентален Китай. През последната година и половина Хал представляваше очите и ушите на Дуайт Айзенхауер относно Далечния изток и изпълняваше ролята на важна неофициална връзка с лидерите в този район.

В нормална работна обстановка Хал щеше да бъде по риза с къси ръкави, разхлабена вратовръзка, телефонна слушалка под брадичката, ровещ из документите по бюрото, търсейки поредната спешно искана информация за Айк или Националния съвет по сигурността. Но днес телефонът беше изключен и очите му бяха приковани в тези на Каръл Алекзандър.

Дори да забелязваше хубавото й лице, стройното тяло, което тя поддържаше чрез сурови упражнения, или меките, чувствени устни, блестящи под ясните й очи, той с нищо не го показваше. Знаеше колко опасен противник е тя и я приемаше на сериозно.

Каръл тъкмо бе свършила с прекарването му през патентованата си месомелачка, подлагайки го на кръстосан разпит върху всяка гореща тема на деня, от селскостопанските цени и фондовата борса до Тайван и Суецкия канал, с особено ударение върху еретичните му възгледи за Студената война и надпреварата във въоръжаването.

Разбира се, тя имаше правото да му зададе тези въпроси. Като кандидат за Сената на Съединените щати, от Хал се очакваше да притежава категорично мнение по всички основни проблеми и да може да го отстоява. Независимо от това той трябваше изключително бързо да припомня живота си, за да смогва да й отговаря. Никога не бе срещал репортер толкова информиран и така готов да атакува там, където усетеше слабо място.

Тя го попита дали шестгодишният му стаж като пратеник на Айзенхауер в НАТО, на конференцията в Женева и в Индокитай, му е донесла нужната за най-важния национален законодателен орган квалификация. Настоя да чуе какво му е дала практиката в Държавния департамент, което да предложи на хората от Ню Йорк като техен представител. Разсъждаваше на глас дали бързо растящата му популярност не се дължи повече на мъжествения му вид и фамилна история, отколкото на действителните му позиции по политическите въпроси.

И точно когато той си помисли, че инквизицията най-сетне е приключила, го атакува от нов ъгъл, като му зададе един личен въпрос пред камерата.

— Господин Ланкастър, бих искала да узная откъде черпите жизнената си сила?

— Какво искате да кажете с това? — попита приветливо.

— Когато ви слушам да говорите за комунизма — каза тя, — аз чувам един ляв интернационален либерализъм, формулиран с клишетата на Студената война и антикомунистическия милитаризъм. Не мога да не се запитам от коя страна на барикадата всъщност се намирате. И подозирам, че хората от щата Ню Йорк, а на практика и цялата нация, си задават същия въпрос. Истински ли сте вие, господин Ланкастър? Или сте марионетка на партията и богатството на семейството си, използваща претоплени политически възгледи, за да влезе спокойно в Сената?

Хал се усмихна, опитвайки се да скрие кръвта, пусната от режещите й думи. Никога не бе виждал собствените си позиции подложени на такава жестока дисекция и с такава брилянтна ерудиция. Каръл не беше съвсем права за него, разбира се. Но тя изрази най-агресивната анти Ланкастърова позиция по възможно най-красноречивия начин.

— Разбирам мисълта ви — разсмя се добродушно той. — Един вид Адлай Стивънсън с жълто около устата, носещ маската на Джон Фостър Дълес, тъй че никой да не може да разбере какво всъщност представлява.

— Вие го казахте, не аз — усмихна се тя, като изрази съгласието си с неудобната характеристика със свиване на рамене.

Сега Хал стана сериозен.

— Много хора трудно разбират отношението ми към комунизма, Каръл — каза той. — Но за мен то е просто здрав разум. Нашата страна е живо доказателство, че свободната инициатива е самата свобода. Чрез свободната инициатива всеки човек работи по-скоро за себе си, а не за държавата. Нашата задача на днешната международна арена е да убедим развиващите се страни, че демокрацията е единствената реална защита срещу потисничеството. Аз вярвам, че ние сме блестящ пример за този факт и затова никоя здравомислеща нация от двете полукълба няма да откаже приятелството ни.

Лицето му помрачня.

— За мен е очевидно, че нито една от комунистическите диктатури не е в състояние да предложи такъв пример или такъв вид приятелство. В това е нашата велика сила. Но ако базираме външната си политика на погрешното вярване, че развиващите се страни в този свят ще „идат при комунистите“ като шепа марионетки без собствена воля, то значи не само надценяваме привлекателността на комунизма, но и продаваме с лека ръка себе си и развиващите се нации. Това е възглед, който със сигурност ще ни въвлече във война, и то скоро. Един човек на име Маккарти вече ни показа каква вреда можем да си нанесем сами тук, у дома. Аз съм горд от стореното от президента Айзенхауер в борбата срещу този възглед във външната политика. И възнамерявам да продължа тази борба, доколкото ми е по силите. Надявам се между другото, че това ще стане в американския Сенат още идната година.

Полуусмивката върху лицето на Каръл Алекзандър не се виждаше от камерата. Това бе хладнокръвно, иронично признание на способността на Хал да превърне провокативните й забележки в платформа, върху която за сетен път да представи възгледите си в най-добра светлина. Той притежаваше умение да съчетае почти момчешката си красота с един премерен и зрял тон, който бе невероятно подкупващ, особено в предаване по телевизията.

Каръл се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос. Нямаше смисъл да го укорява повече за възгледите му. Той я бе надхитрил с интелигентността и чара си, които изпрати директно чрез камерата сред публиката. Тя щеше да изглежда по детски агресивна, ако продължеше да го притиска на тази тема.

Затова заложи на човешкото отношение.

— Връщаме се обратно към изходната точка — усмихна се тя. — Откъде черпите все пак жизнената си сила, господин Ланкастър?

Хал се разсмя.

— Когато разберете — каза той, — надявам се, че ще ме уведомите. Това е един въпрос, на който никога не съм могъл да отговоря.

— Тогава нека го поставя по друг начин. Вие идвате от знаменита американска фамилия. Притежавате повече пари, отколкото някога бихте могли да изхарчите. Имате прекрасна млада жена и бъдеще без предели. Намирате се в хода на обещаваща политическа кариера, за която мнозина наблюдатели вярват, че в крайна сметка ще ви изведе на прага на Белия дом. Някой би казал, че имате всичко, което сърцето ви може да пожелае. И все пак, като ви слушам да говорите, звучите ми като човек, който не е задоволен от онова, което има — всъщност като човек, който дори не е сигурен какво иска от живота.

Усмивката на Хал отстъпи място на едно много сериозно изражение.

— Това записва ли се? — попита той с поглед към оператора.

— Да — кимна Каръл.

Хал помисли за момент, преди да отговори.

— Знаете ли, Каръл — рече накрая, — в държавната служба аз открих идеалния отдушник за онази своя част, която иска да бъде… е добре, войник. Корейската война ми се отрази по особен начин. Тогава едва не загинах и на бойното поле за пръв път осъзнах какво означава да отдадеш себе си без остатък, както и всичко, което притежаваш, на своята страна. Някак си в онзи момент забравих всякаква неувереност, тревогите си за това, което искам от живота, както и кой съм в собствените си очи. Всичко беше много ясно. Имаха значение само хората, с които воювах, и каузата, за която се биехме.

Хал направи пауза със замислено изражение в очите.

— И оттогава — продължи той — винаги съм чувствал, че ролята на войник ми подхожда. С други думи, може никога да не узная важните отговори за себе си или за значението на живота. Но бих желал да помогна по някакъв малък начин, за да стане тази страна достатъчно безопасна, достатъчно сигурна, тъй че приятелите, семейството и, надявам се, децата ми да имат душевното спокойствие и мир, за да открият откъде те черпят жизнената си сила, за да направят всички велики открития за себе си и околния свят, които ще помогнат в изграждането на бъдещето ни като хора.

Заразителната усмивка се завърна върху устните му.

— От друга страна, ако сте права, казвайки, че нещо в мен изглежда незадоволено, то е може би, защото съм израснал с всички блага, които страната ми може да изсипе върху един с нищо незаслужил индивид. Затова не мога да не се чувствам малко виновен. Знам, че нещо в мен иска и аз да дам в замяна каквото мога, за да уравновеся донякъде нещата.

Той сви рамене.

— Не мисля, че се познавам така добре, както някои мъже твърдят за себе си. Но ако свържете тези неща, Каръл, те вероятно ще ви дадат известна представа за това откъде черпя жизнената си сила.

Времето изтече. Усмивката на Каръл Алекзандър беше едновременно цинична и изпълнена с възхищение.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Ланкастър — каза тя. — И късмет в предварителните избори.

— Благодаря, Каръл. Подозирам, че ще ми потрябва.

Интервюто приключи.

Каръл се изправи и протегна ръка.

— Е, това е — рече тя бодро. — Благодаря още веднъж, Хал. Ти си оставаш най-добрият събеседник в града.

Усмихнат, Хал се ръкува с нея, усещайки особеното напрежение в силните й пръсти. Вътрешно изпитваше облекчение. Макар и толкова млада, Каръл бе агресивна както малко други в бранша си. Той беше направо щастлив, че интервюто е свършило. Но нямаше да се успокои напълно, докато не го видеше по телевизията. Едва тогава щеше да разбере доколко черен или бял го представя тя пред зрителите.

— И ти беше страхотна, както винаги — поздрави я той. — Но ще си призная, че съм щастлив да се отърва от теб. Винаги си отдъхвам, когато прибереш сабята си в ножницата.

Каръл му хвърли бърз поглед, чийто смисъл той не можа да схване.

— Всичко в името на каузата — каза тя.

— Хайде, ще те изпратя до долу. — Той я поведе покрай екипа с камерата, който щеше да се върне в студиото с микробуса, и двамата излязоха в коридора.

Упътиха се покрай редицата от офиси на седмия етаж на сградата на Държавния департамент към асансьорите за гаража. Хал гледаше как Каръл крачи до него с гъвкавата си спортна походка. На живо тя бе дори по-привлекателна от телевизионния си образ, защото донейде скованият й глас от екрана бе заменен от по-приповдигнат и дружески тон.

— Надявам се, няма да имаш нищо против, ако включим в репортажа малко коментари от заинтересовани наблюдатели.

— Майко мила — усмихна се той. — Това означава ли същото, което си мисля?

— Боя се, че да.

Тя искаше да каже, че смята да предостави на Еймъри Боуз възможност да излее жлъчта си срещу Хал в програмата. Не можеше да я обвинява за това, тъй като Боуз правеше страхотно шоу със злобните си нападки срещу него, наричайки го комунист с партиен билет при всеки удобен случай от деня, в който Хал обяви кандидатурата си за мандата на Демократическата партия.

В известен смисъл той дори бе доволен от тази вендета, защото гръмотевичната омраза на Боуз само увеличаваше собствената му популярност, а и той бе уверен във възгледите и имиджа си, представяни в интервюта като току-що приключилото. Оглушителната тактика на Боуз за лов на червени бе толкова зле скалъпена, че Хал чувстваше как в крайна сметка ще може да я обърне в своя полза.

— Добре, нека по-добрият спечели — каза просто той. — Само се надявам, че докато го интервюираш, ще му изкараш жилите така, както и на мен.

— Виж, това мога да обещая — усмихна се тя.

Беше се научила да уважава Хал след идването му във Вашингтон. Красивата му външност и фамилни връзки в началото я бяха настроили срещу него, но при интервютата бе открила, че нищо не може да разколебае искреността му. По един любопитен и неуловим начин Хал наистина беше единствен по рода си. Нито представляваше марионетка на либералите, нито пък бе създание на демократичната машина. Вървеше по свой собствен път, без много приятели във вашингтонската йерархия и излагаше възгледите си — подкрепени, наистина, от огромния му личен чар — направо пред хората.

Тя му се възхищаваше за това, макар и да подозираше, че той не се пази достатъчно. Нестандартният му подход към политиката можеше да му изиграе лоша шега някой ден.

— Колата ти на южния паркинг ли е? — попита Хал, когато влязоха в асансьора.

Тя кимна.

— Тогава за по-пряко можем да минем през подземния етаж — каза той.

Каръл не каза нищо, докато се спускаха надолу по шахтата.

От двете страни на подземния коридор имаше офиси на Държавния департамент с неясно предназначение. Сега те пустееха не само защото бе петък, а и защото минаваше пет часът следобед. Материалът на Каръл щеше да отиде направо при редакторите на програмата, които щяха да го подготвят за утрешните вечерни новини. Тя сигурно щеше да работи до късно тази нощ. Хал изпита съжаление към нея, задето се налагаше да прекарва толкова много часове в рутинна работа, далеч от любимите си интервюта.

Спряха пред врата, на чието матово стъкло се четеше номер 063, но нямаше табелка с надпис.

Каръл стоеше мълчаливо, докато Хал извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори навътре.

След бърз поглед наляво и надясно по коридора, тя го последва в малкия офис.

Щорите бяха спуснати. В стаята нямаше нищо, освен стари картотеки, голяма маса и дълбок кожен диван.

Тя остави чантата и куфарчето си на пода, докато той затваряше и заключваше вратата. Не запали осветлението.

Когато се обърна отново към нея, тя се усмихна и протегна ръце.

Той я придърпа нежно към себе си и почувства как ръцете й се сключиха на гърба му, а после се плъзнаха надолу под кръста.

Целувката й бе жадна, почти животинска в нетърпението си и пъргавият котешки език се стрелкаше напред-назад срещу неговия. Вкусът й беше вълшебен. Ароматът на косата й го опиваше заедно с едва доловимия естествен мирис на кожата й.

Бюстът й, малък и твърд, се притискаше силно към гръдния му кош. Той чу някакво дрезгаво мъркане в гърлото й, докато го придърпваше към себе си, триейки бедра о вече твърдия пенис под панталоните му.

Торсът й бе много строен. Той чувстваше ребрата и тънкия й кръст под дланите си. Краката й бяха силни, твърди от упражненията и налаганото от работата й бързо ходене. Сега те се сключиха около кръста му, когато той я привдигна. Сивата й вълнена пола беше запретната нагоре, така че вагината й, покрита само от коприната на бельото, туптеше над собствения му член.

Докато тя го целуваше все по-дълбоко, ръцете му поглаждаха ефирната тъкан. Нещо в гащичките на момичетата винаги го бе привличало по мистичен начин, сякаш бялото парче плат бе неотделима част от телата им, малък девически воал над слабините, перлена врата към свежия олтар на пола им.

С Каръл това чувство беше особено пикантно, защото кожата й бе тъй бяла и гладка, краката много дълги, а зрелите, малки полукълба така твърди и сладки. И сега възбудата й даваше да се разбере, че тя иска раковината й да бъде разголена за него веднага. Каръл стенеше и се опитваше да приглуши въздишките си, за да не я чуе някой отвън. Дланите й се движеха навсякъде по него, а целувките й бяха почти трескави.

Той я подпря за малко на масата, докато й свали пликчетата, а после отново я повдигна, подложил длани под задничето й.

— О, боже — прошепна тя. — Моля те, Хал, вкарай го. Не мога да издържам… Моля те…

Той я пусна за няколко секунди — една почти нелепа гледка на голи женски бедра, поставени върху кафявата повърхност на масата под строгата сива пола — колкото да разкопчае колана и ципа си.

Панталоните се свлякоха на пода и преди да успее да я вдигне отново, тя дръпна слипа му. После, благодарение на лекото движение на нейния таз и придръпването на краката й, той се озова в нея, заровен докрай в топлия мед на женската плът и върхът му се задвижи в сърцевината й, с което предизвика въздишки на удоволствие от устните й.

— О, да, Хал — издиша тя до бузата му. — О, боже мой…

Той я повдигна отново с длани под кръста и почувства как нетърпеливите й крака го стиснаха по-силно, докато дългият пенис се плъзгаше напред-назад вътре в нея.

Всеки малък тласък сякаш я правеше по-безпомощна и думите й зазвучаха в ухото му като молитва.

— По-дълбоко, скъпи. О, по-дълбоко. О, боже, ти си нещо прекрасно! Ох… Ох…

Тя беше извън себе си. Мина му през ума, че сигурно го бе желала много още там, в кабинета му. Нещо от този неимоверен женски глад почти неуловимо присъстваше в грубите саблени удари на интелекта й, докато го интервюираше и сега тя се любеше с пълната страст на силната си, амбициозна личност, копнееща за наслада точно така, както и за успех.

Беше пленителна загадка да види как горещото женско животно се появява изпод ледената й сдържаност, разгонено за мъжкар, копнеещо за спермата му, отчаяно търсещо неговите тласъци. Любопитно, но не напълно човешко, не съвсем женствено. Защото тя искаше не него, а само удоволствието, което той щеше да й достави.

Хал целуна трапчинката на шията й и усети как меката грива на косата й покри лицата им. Дланите й обхождаха целия му гръб, кръста, бедрата му и стоновете й звучаха в ухото му.

— О, божичко — стенеше тя. — Хал, миличък, не спирай… Ооо…

Оргазмите й сега следваха бързо, първо един, после още един и още; тялото й се гърчеше неистово, докато я държеше в ръцете си.

— Само още малко — изхленчи тя. — О, Хал, само малко…

Нямаше защо да се страхува, че той ще свърши. Ударите му бяха равномерни и спокойни, докосващи сърцевината й с бавни тласъци, което й позволяваше да се наслади на движещия се пенис със стоновете си, да го лелее в екстаза си и да остави вътрешните си нужди да експлодират около него.

Жените на Хал познаваха това неповторимо удоволствие да чувстват, че неговият „пищов“ няма никога да падне и той ще продължи да ги чука все така спокойно и внимателно, докато получат своето и се отпуснат задоволени. И той го правеше не от мъжки нарцисизъм, а поради някаква лоялност и приятелско разбиране. Ужасната мощ на оргазъма му се съединяваше с уникалния чар на неговата личност — толкова нежна и внимателна зад цялата тази държавническа мъдрост — в една микстура, от която жените подлудяваха.

Каръл Алекзандър не правеше изключение. С разбъркана коса, със стискащи ръце, с цялото си треперещо тяло тя наближаваше последния си климакс, изпитвайки най-дълбокия и тотален оргазъм, който един мъж можеше да й дари.

— Дай ми го… Хайде, Хал…

Думите й го заразиха с възбудата си. Но дори когато семето започна да ври в слабините му, той остана загадъчно отделен от тресящото се създание в ръцете му. Чувстваше се изгнаник в собственото си същество и дълбоко в сърцето си също толкова чужд на това горещо, ритмично пулсиране в тялото си, колкото бе и истинската Каръл по отношение на сляпото женско животно, работещо обезумяло върху члена му.

Той знаеше, че след десет минути тя отново ще бъде хладнокръвната, преценяваща личност, оглеждаща с внимателни очи света за предимства и възможности, а бързият й ум щеше да се храни от истини, също както горещото място между краката й се хранеше със семето, получено от Хал.

Мисълта го натъжи и го накара да се почувства повече от самотен.

Какво означаваше всичко това? Защо го правеше с всички тези жени? Какъв бе този глад, който го привличаше в обятията им, след като вече не можеше да се издигне до повърхността си като тях, да се изгуби в удоволствието, което им помагаше да получат?

Сега се чувстваше по-зле, отколкото през ранните си дни, дните на юношеството, когато чувствената Кърстин Шоу и безбройните й последователки гъделичкаха младото въображение и либидото му и правеха оргазмите му да приличат на малки осъществени фантазии, фантазии не съвсем реални, но независимо от това приятни.

Сега откъсването бе по-дълбоко и по-пълно. Защото той вече бе докоснат веднъж в онова тайно място на собственото си изгнание, докоснат там, където живееше, където усмивката му свършваше и започваше сърцето. И сега настъпилата празнота беше бездънна.

Той не смееше да мисли за Лора, когато отдаваше тялото си на тези създания. Ако го стореше, представяйки си нея, за да му е приятно, докато се наслаждаваше на плътта на другите, болката щеше да го убие. Беше достатъчно благоразумен, за да го осъзнава.

И така, той се оттегляше в собствената си празнота и оставяше жените да вкусват тялото му — меки, далечни създания, гъвкави и празни като Кърстин, бедната мъртва Кърстин, първата му приятелка и другарка в игрите.

А студената му сърцевина оставаше загадка както за него самия, така и за жените, копнеещи за вниманието му.

Колко честен бе днес, когато каза на Каръл, че просто няма представа откъде черпи жизнените си сили. И колко много болка криеха тези безгрижни думи…

Всички тези мисли се надигнаха у него заедно с оргазма му. Те дойдоха, сякаш повикани от някакъв жесток дух, за да му напомнят, че всъщност не присъства тук, че сърцето му не участва в тази жарка битка на плът срещу плът — но също, че не присъства и никъде другаде. Вътре в него нямаше безопасен дом, който да противопостави на студа на това изгнание.

Колкото до Каръл, сега нейното съзнание го нямаше; тя представляваше треперещ автомат, безличен като вещица, обзета от магия, която обаче не идваше от Хал.

— Дай ми го, Хал. О, моля те, скъпи. Нека го получа сега… Ох… Ох…

Могъщите му ръце я натиснаха по-силно върху стеблото, докато спермата избухваше навън като горещ мехлем, изстрелян към най-дълбоката сърцевина на желанието й. Тя го сграбчи трескаво, напрягайки се в спазъм след спазъм срещу него — и после утихна, стенейки и въздишайки, а слабините й потръпваха в последно удоволствие, докато дългият пенис стоеше спокойно в нея. Той я пусна нежно върху дивана, чувствайки потта по корема си да изсъхва, докато смесените й миризми го заобикаляха. Ръцете й бяха в косата му, а бедрата й все още го обвиваха през кръста. Тя дълго време мъркаше, прегръщаше го и го целуваше, докато той накрая се отдръпна и я остави.

— Скъпи — прошепна тя. — Благодаря ти. Много ти благодаря.

Той се усмихна до бузата й.

— Господи — рече тя, — ако имаше начин да го направиш на хапчета, Хал, спокойно можеше да изхвърлиш богатството на Ланкастър и да натрупаш десет пъти по-голямо.

— Но не мога. — Имаше нещо тъжно и безнадеждно зад хумора на думите му.

Каръл седна с все още вдигната до кръста пола и се пресегна, за да погали нежно пениса му, да докосне удивена топките, чието семе току-що я бе изпълнило.

— Ти си хубаво момче — рече тя с особен, изпълнен с копнеж глас.

Наведе се да целуне члена му и го потупа собственически по бедрото, преди да стане, за да си намери пликчетата. Издърпа ги нагоре по краката си, запаса си блузата, оправи полата и се обърна към големия метален шкаф. Отвори го и се погледна в малкото огледало отвътре на вратата. Извади четка от чантата и започна да си оправя косата.

Хал я гледаше как лесно слага в ред прическата си, а после извади една кутия, за да възстанови и грима си. Тя вече отново бе своето предишно „аз“, лъскава и красива; хладнокръвната, знаеща Каръл, блестящата млада журналистка, заинтересувана единствено от своето бъдеще. Скритото животно, отчаяно гладно за секс, се бе прибрало в бърлогата си, задоволено за днес.

Той я наблюдаваше, възхищавайки се на силната й личност, както и на безупречните й крака и малките красиви гърди, които я правеха толкова привлекателна. Както Алиса през огледалото, тя изчезваше пред очите му, за да се върне отново към себе си.

Сега той оправи собствените си дрехи, обу си слиповете, свалени преди минути от нея, оправи ризата и вратовръзката си пред огледалото зад нея. Ароматът й очарователно оставаше с него и той почувства меланхолично убождане, че скоро ще трябва да го измие.

Докато се приготвяха да се разделят, очите й срещнаха неговите.

— Велик американец — и велик сваляч. Колко жалко, че не можеш да го използваш като предизборен лозунг, Хал — каза тя.

Думите й го нараниха, но той не го показа. Просто се усмихна и прекара пръст по бузата й.

— Ще идвам пак във вторник — рече тя. — Ще бъда в офиса на Уийвър за една пресконференция. Бих искала да те видя. Ще можеш ли?

Тя цялата бе деловитост. Колко хладнокръвно се грижеше за нуждите на това гладно нещо между краката си! Със същия тон можеше да си поръчва и продукти по телефона.

Той помисли за секунда. Изглеждаше неуверен.

— Обади ми се в понеделник — каза накрая. — Ще видим.

Каръл се приближи, за да го целуне по устните.

— Довиждане, сенаторе — каза тя. — И не си развявай много байрака.

Отвори леко вратата, огледа коридора в двете посоки, хвърли му последен шеговито-нежен поглед и си отиде.

След един благоразумен интервал Хал също излезе от стаята и се върна обратно горе в офиса си. Имаше още малко работа, преди да се прибере вкъщи.

Винаги бе приятно да се срещне с Каръл. Може би в края на краищата щеше да намери време за нея във вторник.

За пръв път се люби с нея още в деня, когато се запознаха преди близо четири години. Тогава тя все още работеше в „Таймс“. И беше по-малко самоуверена, макар вече да притежаваше острия си интелект и нюх за слабото политическо място.

И глада си за секс с него.

През онзи първи ден обядваха набързо заедно и се поразходиха, преди стъпките им да ги отведат в един празен офис, не много различен от този. И подобно на толкова други жени, тогава тя се любеше по съвсем същия начин, както и днес. Стилът й никога не се променяше.

Но тя никога не му доскуча. Харесваше му начинът, по който мозъкът й се разтваряше във виковете на плътта, когато се любеха. Такъв великолепен ум, с който тя се разделяше на определена цена, и то само за няколко минути. Хал се възхищаваше от бързото й окопитване почти толкова, колкото и от капитулацията й.

И знаеше, че вътрешно и тя бе самотна като него. Именно и най-вече затова, Хал наистина я харесваше, макар сливането на плътта им да не можеше да хвърли мост през взаимното им изгнание.

Тя беше велика репортерка — и велика курва. Хал се усмихна на мисълта.

Но какво имаше под повърхността? Коя бе Каръл зад амбицията и сексуалните си апетити? Той никога нямаше да узнае.

Може би и не бе достоен да узнае, мина му през ума. Може би удоволствието, изпитвано в нейните и други подобни прегръдки бе всъщност наказание, прикрито под най-сладка обвивка, за да може по-добре да намери сърцето му и да го порази.

О, хайде стига, каза си той. По-добре да държи в обятията си тъкмо онова, което не може да притежава, отколкото да остане съвсем сам.

Хал изправи рамене под сакото, надникна през вратата и отново излезе на бял свят.