Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (46)

Двадесет и седма глава

На седемнайсети юни секретарката на Даяна Столуърт се обади на Лора и й предаде поканата на Даяна за чай следващия понеделник.

Поканата не бе изненадваща. Даяна бе една от най-добрите клиентки на Лора и с положителност най-знаменитата, а беше изминал повече от месец, откакто изпълни последната й поръчка.

Независимо от това Лора почувства неприятно убождане. Точно сега не й се искаше да бъде близо до Даяна.

Тя пристигна навреме със скицника си в ръка. Въведоха я в солариума на втория етаж, който Хал за пръв път й бе показал преди четири месеца. Тя седна на един от красивите плетени столове и загледа как рибките плуваха в басейнчето, до което малката балерина стоеше в бронзовата си туника, а изваяните й очи изглеждаха детски и невинни.

Накрая Даяна се появи, облечена в жълта копринена блуза и тъмен габардинен панталон, ушити за нея от Лора. Докато Лора се изправяше, за да се ръкува, забеляза в ръката й малка папка с цип, която тя остави върху масата до приборите за чая.

— Слагаше си лимон, нали? — обърна се към нея Даяна, демонстрирайки острата си памет, част от арсенала й на домакиня. Тя наля внимателно чая и Лора забеляза, че ръката й леко трепери.

— Е, как я караш? — попита тя, подавайки й чашата.

— О, все същото — отвърна Лора, може би малко прекалено любезно. — А ти?

— Просто чудесно. — Усмивката на Даяна беше несигурна, а гласът й напрегнат. Тревожен сигнал прозвуча в дъното на съзнанието на Лора, но тя реши да не му обръща внимание.

— Донесох скицника си — каза тя, като го посочи. — Какви точно неща имаш предвид?

Даяна поклати глава.

— Срещата ни не е заради дрехи, Лора.

Лора не каза нищо. Видя как Даяна се пресегна към кожената папка и я отвори. Вътре имаше два големи кафяви плика. Тя отвори единия и го връчи на Лора.

— Погледни това тук.

Лора я изгледа въпросително, преди да извади съдържанието на плика.

Бяха фотографии, може би две дузини или повече. На всичките се виждаха тя и Хал.

Лора пребледня. Някой очевидно ги бе проследил във всичките им любими места и бе успял да ги снима в много от прекараните им дни заедно. На една снимка те стояха усмихнати и чакаха такси; на друга седяха в сенките на любимия им ресторант, потънали в разговор, с погледи, приковани един в друг.

Един от фотосите ги показваше как вървят заедно в Сентръл Парк по любимата им закътана алея близо до Въртележката. На друга се виждаше как отиват на кино. И естествено, упоритият фотограф беше успял да ги снима как се държат за ръце на една осветена вечерна улица. Но най-лошото от всичко беше, че имаше една снимка, на която се целуваха и Хал я бе прегърнал през раменете, сигурен, че никой не ги наблюдава.

Всичко беше тук, с ироничното изключение на плувния басейн, фотографът някак си го бе пропуснал.

Но беше хванал същността на тяхната връзка. От снимките личеше скритото, сладко ликуване на близостта им, докато вървяха, смееха се, разменяха погледи, изпълнени с нежността на любовници, и неизбежно се докосваха един друг.

Лора мълчаливо събра фотографиите и ги остави на масата. После вдигна поглед към Даяна.

Тя я гледаше с насълзени очи.

— Мислех, че си ми приятелка — промълви и ридание прекъсна гласа й.

У Лора се засили усещането, че пропада. Болката върху лицето на Даяна беше истинска и тя бе причината за това.

Даяна избърса очи с кърпичка и си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам, че го казах. Онова, за което трябва да говорим, няма нищо общо с приятелството.

Тези думи нараниха Лора почти толкова, колкото и ония преди тях.

— Лора — продължи Даяна, премервайки думите си с видимо затруднение. — Аз те харесвам много. Уважавам безкрайно работата ти и теб като личност. И за да бъда честна, лесно мога да разбера защо Хал те намира за привлекателна. Ти наистина си такава. По свой собствен, особен начин, ти си една много красива жена.

Даяна направи пауза, сякаш се чудеше откъде да започне нещо много болезнено и мъчително. Погледна малката балерина до басейна.

— Още от деветгодишна — каза тя — знаех, че един ден ще се омъжа за Хал Ланкастър. Това се разбираше от само себе си, както за мен, така и за Хал, през всичките тези години. За добро или лошо, ние сме обречени един на друг. Сигурно ще ти е трудно да си представиш как сме живели така, знаейки такова нещо от съвсем млада възраст, приспособявайки се към него и израствайки с него. Но то е буквално част от нас и ние сме част от него.

Тя направи пауза. Веждите й се свиха съсредоточено.

— Лора, аз обичам Хал, откакто бях не по-голяма от тази статуя. И вярваш или не, но той също ме обича. Може би по различен начин от онова, което изпитва към теб, а може би не. Не знам. Но повярвай ми, връзката между нас е много здрава. Хал стоеше до мен през много трудни времена, за които ти не знаеш нищо. Той ще се ожени за мен поради хиляди причини, които ти дори не подозираш. Аз го обичах и страдах за него през цялото това време, защото тези причини са както мои, така и негови.

Тя въздъхна от внезапно безсилие.

— Не знам как да ти го обясня. И не съм сигурна, че трябва да се опитвам. Не съм сигурна дали изобщо е твоя работа.

Лора не каза нищо, но сърцето й беше с Даяна, чието лице представляваше болезнена маска, която тя познаваше прекалено добре. Лора си спомни своите безсънни нощи, в които мислеше за Хал, чудеше се къде ли е той, дали е щастлив, с кого е… Спомни си пристъпите на вътрешен ужас и негодувание срещу всяко нещо, което можеше да я раздели с него. Всичко това ясно се виждаше в този момент в измъчените очи на Даяна. И от колко ли месеци и години тази агония я измъчваше?

Даяна си пое дълбоко въздух.

— Лора — каза тя, — Хал се намира в началото на голяма политическа кариера. Човек само трябва да погледне във вестниците или да поговори с някого във Вашингтон, за да разбере, че Айзенхауер ще бъде последният републикански президент за доста време напред. Следващата политическа епоха ще се доминира от демократите. Заедно с Джак Кенеди. Хал е най-обещаващият демократ в партията. Много хора — и аз съм една от тях — въобще не поставят под въпрос, че през следващите десет години той ще се кандидатира за президент. И ми се ще да мисля, че когато го направи, ще спечели.

Тя отново млъкна, за да се съсредоточи върху това, което се опитваше да каже. И в държането й имаше отсянка на високомерна любезност, сякаш Лора бе прекалено неопитна или невежа, за да разбере какво е заложено на карта. Но въпреки позата, в Даяна прозираше и нещо по-дълбоко и искрено.

— Разбираш ли какво означава това, Лора? — попита тя. — То означава, че всичко, което Хал върши днес, се върши от един бъдещ кандидат за президент и може би бъдещ президент на Съединените щати. Всеки ход на Хал повлиява на шансовете му да осъществи съдбата и отговорността си към тази страна. Представи си колко трагично ще бъде, ако нещо, което извърши сега, колкото и незначително и простимо да е то, компрометира тази съдба…

Даяна въздъхна.

— И както съм сигурна, че знаеш — каза тя, — Хал предпочете политиката като кариера, въпреки възраженията на семейството си. Толкова важна е тя за него. И Ланкастърови го уважават достатъчно, за да решат да подкрепят с всичките си възможности политическото му бъдеще. Това е обаче нож с две остриета. Хал ще се нуждае от цялата поддръжка на семейството си, ако иска да постигне великите неща пред себе си.

Тя поклати глава, сякаш недоволна от себе си.

— Но не това е важното. Не става дума за пари. Ако беше така, Хал отдавна да е обърнал гръб на семейството си. Не, Лора. Хал е човек, чиито корени отиват дълбоко в миналото, много по-дълбоко, отколкото външните черти на личността му показват. Подобно на мен, той черпи жизнената си сила от миналото и от едно бъдеще, на което принадлежи, независимо дали това му харесва, или не. Ако ти или който и да е друг го накара да се откаже от него, да го напусне, той ще остави зад гърба си една част от себе си. И никога, никога отново няма да бъде пълноценен човек. Няма да бъде познатият ти Хал. Повярвай ми.

Даяна леко пребледня, поглеждайки в очите на Лора.

— Знам, че Хал сигурно изпитва нещо към теб — каза тя. — Но чувствата му не могат да зачеркнат неговата същност, Лора, може да те заболи, но въпреки всичко ще ти го кажа, защото е важно и за двете ни. Обзалагам се, че Хал не те е помолил да се ожениш за него.

Тя наблюдаваше ефекта от думите си. Дългото мълчание държеше и двете жени в напрежение, докато Лора с невероятно усилие се мъчеше да не позволи на емоциите да изплуват върху лицето й.

— Така си и мислех — заключи Даяна повече със съчувствие, отколкото с триумф. — Той никога няма да го направи. Ако го познаваше толкова добре като мен, щеше да разбереш причината.

Тя пое дълбоко въздух.

— Може да ти хрумне, Лора, да провериш казаното от мен. Знам, че ако бях на твое място, щях да се изкуша. Но ако го направиш, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш.

Даяна отвори кожената папка, извади втория плик и го връчи на Лора.

Тя го пое и изпразни съдържанието му в скута си. Това бяха още фотографии. Едва ли не преди да ги бе видяла, сълзи замъглиха очите й.

Снимките показваха Хал с други млади жени — най-малко четири или пет различни момичета. Някои бяха по-скорошни и на една от тях Лора разпозна кашмиреното палто на Хал. На друга той беше с много силен тен, който тя никога не бе виждала, и косата му беше по-дълга от обикновено.

Момичетата от фотографиите притежаваха две общи черти. Всички те бяха красиви — о, колко болезнено красиви! — и всичките имаха едно и също изражение на лицата, независимо от физическите си различия. И това бе смесеният израз на радост, на откритие, на доверие и на безкрайната, развълнувана надежда, личаща върху собственото лице на Лора на нейните снимки с Хал.

Това блестящо излъчване на женско вълнение порази сърцето на Лора, докато прехвърляше фотосите, виждайки момичетата под ръка с Хал, прегърнати с него, разхождащи се заедно по плажа или градските улици, наслаждаващи се на красотата му с щастливи очи.

Тя остави с въздишка купчината снимки на масата до другите и погледна Даяна.

— Има един фотограф от голям нюйоркски всекидневник, няма да спомена името му — каза Даяна, — който наблюдава като сокол Хал от години. И от самото начало, когато този човек се обърна към мен, аз поддържам с него доста кална, но взаимно изгодна връзка. Купувам негативите от него, той дава съгласието си да не ги публикува, а аз… е добре, получавам представа какви ги върши Хал. Знам, че звучи евтино и жалко, но…

Въпреки агонията в сърцето си, Лора почувства дълбока симпатия към Даяна. В крайна сметка сигурно е било страшно болезнено за нея да гледа тези снимки, както бе мъчително сега и за Лора. А Даяна е разполагала с много повече време да ги разглежда и да пресмята тяхното значение за собствения си живот с Хал.

Мълчаливи сълзи потекоха надолу по бузите на Даяна, докато гледаше купчината снимки.

— Трябваше да направя това — каза тя. — Трябваше да го предпазя. Никой друг не е достатъчно наблюдателен, умен или всеотдаен, за да го стори. Хал е страстен мъж. Ти го познаваш, Лора. Знаеш историята му през войната. Той притежава огромен кураж — на драго сърце би се пожертвал за другите, без дори да се замисли, но няма понятие за това как да защитава самия себе си.

Тя се взираше в многобройните образи на Хал върху масата.

— Да, такъв е той — и нищо не е в състояние да го промени. Това е мъжът, когото съм готова да приема за свой съпруг и за когото ще се грижа, както ме е предопределила съдбата.

Настъпи мълчание. Накрая Даяна намери отнякъде сили за една измъчена усмивка.

— Виждаш ли, Лора — каза тя, — затова сме ние жените на тази земя. Да защитаваме нашите мъже, без те да знаят, че са защитавани. Те не са толкова мъдри или храбри, каквито би им се искало да бъдат, и затова се нуждаят от нас и нашата любов. — Тя въздъхна. — Не знам дали Хал ще бъде верен съпруг — продължи. — Надявам се да е така. Но ако не, ще намеря сили да го преживея. Знам какво изпитва той към мен и Бог вижда, че отдавам живота си заради чувствата си към него. Знам, че разбираш какво означава това. Помолих те днес да дойдеш тук, за да направиш и ти една жертва заради него, както правя аз.

Но той не те обича.

Мисълта изскочи в съзнанието на Лора, преди да може да я спре. Цялата логическа постройка, която Даяна толкова убедително и дори сърцераздирателно изложи, се оказа само картонена къща, щом се сблъска с този унищожителен факт. Хал не я обичаше. Как можеше един брак между тях да има смисъл? Това бе лудост, дори грях и само щеше да доведе до трагедия и за двамата.

Но един друг факт, неизвестен на Даяна и притежаващ собствена разрушителна логика, потисна протеста в сърцето на Лора.

Хал никога не бе казвал, че обича и нея. И самата тя никога не му каза, че го обича. Част от Лора се страхуваше от думите като нещо, което щеше да го обвърже, да убие спонтанността на любовта им и да я превърне в задължение. Тя искаше той да бъде свободен за каквото бъдеще си избереше. Колкото до останалата й същност, тя просто го обичаше отвъд думите и не изпитваше нужда да изразява чувствата си с тях.

А що се отнасяше до самия Хал… кой знае защо, бе останал мълчалив и какво означаваше това мълчание? Лора не можеше да погледне в сърцето му. До сегашния ужасен момент не смяташе дори, че е необходимо. Едва сега осъзна какво проклятие е била слепотата й през цялото време.

Тя се взря в образите на Хал на масата, а после и във вътрешната си представа за него, която носеше винаги в сърцето си. Видя един последен, избледняващ мираж на свят, в който нещата бяха такива, каквито би трябвало да бъдат, свят, в който хората бяха щастливи, където любовта ги събираше заедно, вместо да ги разделя — и ето, че той изчезна пред очите й.

И на негово място видя Хал да крачи мрачно през земните си дни, отлъчен от самия себе си и все пак съединен със своята мисия от някаква безлична сила, която никога нямаше да му позволи да се отклони от нея.

Може би в крайна сметка той си бе избрал съдба, която никоя жена не можеше да сподели. Нищо чудно тогава, че Лора почувства в този момент странна близост с бедната Даяна.

Тя погледна към малката бронзова балерина — замръзнала фигурка във времето, в което едно малко момиче не може да има представа за терзанията, с които сърцето му ще се сблъска, когато стане жена.

После вдигна очи към Даяна, която гледаше покрай нея, като че ли една съперница без лице бе по-неумолима от обикновената жена от плът и кръв.

Лора се усмихна и взорът й бе пълен със състрадание и отстъпчивост.

— Какво искаш да направя, Даяна?