Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (71)

Двадесет и втора глава

„Ежедневник за дамска мода“, 1 юли 1958 г.

ЛОРА БЛЕЙК ОТНОВО ПОБЕЖДАВА

„За втора поредна година Лора Блейк печели ценната награда «Коти» на американските модни критици за най-оригинална работа на американски дизайнер.

Госпожа Блейк, чийто салон «Лора ООД» се превърна в международна сензация през последните няколко сезона, получи трофея на церемония, състояла се снощи в хотел «Уолдорф-Астория». Присъстваха много от корифеите на висшата мода, както и представители на модните издания и търговските среди.

В кратката си реч госпожа Блейк изрази специална благодарност към съпруга си, Тим Риордан, за неговата неуморна работа в разширяването на «Лора ООД» от малък магазин за дрехи в Тринич Вилидж до престижно модно предприятие по цялото Източно крайбрежие.

— Ако печеля тази престижна награда за втори път — каза малката голяма дизайнерка, — то е само защото Тим ме поддържаше във форма и ме подтикваше към усилия, на каквито не бих била способна без него. Тим вече има любовта ми и аз искам светът и той да знаят, че освен нея притежава и вечното ми възхищение и благодарност.“

Тим Риордан не докосна жена си в продължение на два месеца.

През това време той я наблюдаваше как се променя от удавена в скръб жертва на помятане в тревожна оздравяваща жена, несигурна нито в чувствата, нито в брака си и накрая — в една съпруга, толкова уплашена от тайните мисли на мъжа си, че се хвърляше в своята работа като отчаяно бягство от собствения си ужас.

Тим предизвика този преход. Направи го, като отдръпваше част от себе си при всеки стадий от завръщането на жена си към нормалния живот. Казваше всички необходими неща, но без истинска топлина. Утешаваше жена си, глезеше я и я окуражаваше, но без любов.

И държеше тялото си далеч от нея.

С отминаването на седмиците той виждаше как тя преодолява мъката и вината си по изгубеното бебе. Гледаше как бледото й тяло отново става силно, как тя се завръща към работата си. Постепенно, с възстановяването на силите си, тя започна да очаква подновяването на нормалните взаимоотношения със своя съпруг.

Когато бяха заедно, очите й играеха по твърдите контури на тялото му. При разговорите им в гласа й се долавяха неуловимите нотки на женски интерес. Опитите й да изрази нежност показваха, че е готова да го приеме отново в леглото си и има нужда от него.

Тим наблюдаваше всичко това и използваше оръжието на дистанцираността си, за да отблъсква Лора. Всеки път, когато усетеше копнеж в настроението й, успяваше чрез поглед, прозявка, двусмислена дума да я смрази.

Междувременно се хвърли в собствената си работа както никога преди и не се прибираше до осем часа и дори до по-късно. Лягаше си рано и ставаше на разсъмване. Така се налагаше да прекарва само час или два вечер с Лора. И през това време я държеше на една ръка разстояние чрез пресметнати демонстрации на студенина и отдръпване в поведението си. После й казваше „лека нощ“ с равнодушна целувка и заспиваше, обръщайки й гръб.

С течение на времето започна да забелязва нейното объркване, тъга и униние. Осъзна, че тя се тормози двойно, първо, заради борбата й да преодолее един болезнен физически и емоционален епизод и второ, защото след загубата на тъй желаното бебе отчаяно се нуждаеше от поддръжката, която съпругът й тихо й отказваше.

А Лора неизбежно стигна до извода, че отказът му да й предостави ласките си представлява само повърхността на едно много по-дълбоко отхвърляне. Не можеше да интерпретира отношението му към нея по друг начин, освен като укор заради загубата на бебето. От друга страна, разбира се, нямаше как да знае колко дълбок бе източникът на неговата горчивина. Затова можеше само да предполага, с все повече болка от ден на ден.

Тим гледаше как тази рана я измъчва с отминаването на седмиците. Съзерцаваше нейното страдание и не правеше нищо, за да го облекчи.

Успяваше да приложи тази бавна и прикрита форма на психологическо мъчение въпреки любовта си към Лора, защото се чувстваше също толкова отдалечен от себе си, колкото и от нея. Сякаш някой друг, а не той й причиняваше това. Наблюдаваше се отстрани, докато я отблъскваше, караше я да се чувства виновна и недостойна, опетнена и непростена.

Това странно отчуждаване бе талант, който никога преди не бе подозирал у себе си. И все пак в известен смисъл му прилягаше. Още от детството си Тим криеше нещата вътре в себе си. Винаги заравяше обидите и яда си под маската на твърдоглава, действена личност и там те не можеха да го объркват. Наистина този му навик понякога водеше до внезапни пристъпи на ярост, когато потиснатите емоции избухваха навън, за да намерят най-сетне изява. Но общо взето, той уравновесяваше живота му и му позволяваше да постига големи неща в света на бизнеса.

Сега той просто отиде една стъпка по-далеч в тази своя естествена склонност. Държеше емоциите толкова дълбоко в себе си, че дори самият той не можеше да ги долови. И наблюдаваше ефекта им върху Лора без съчувствие, без жалост, защото бе отблъснал сърцевината си до степен, в която вече и сам не знаеше какво чувства или възнамерява да прави.

Тази вечер щеше да разбере.

Явно бе, че церемонията в „Уолдорф“ означаваше много за Лора. Думите й истински го трогнаха. Тя използва повода пред всички тези хора, за да се опита да му каже, че нещата могат отново да се оправят.

На връщане взеха такси и той се усмихваше учтиво, докато се изкачваха към апартамента, но поведението му й сочеше достатъчно красноречиво, че заявлението за любов в речта й не променя нещата.

И все пак тонът й на път за вкъщи показваше, че тя все още не се отказва от него. Опитваше се с всички сили да влезе в контакт. Държеше го за ръката в таксито и в асансьора. В гласа й имаше сдържана нежност и намек за старата прелъстителна игривост, която така го очароваше в миналото, когато се любеха, за да отпразнуват една или друга делова победа.

На церемонията по награждаването той бе изпил две питиета. Макар че обикновено не пиеше, този път му стана приятно от топлото завихряне на алкохола в сетивата и причинената от него още по-голяма дистанцираност. Затова сега си приготви още едно силно питие и седна на дивана във всекидневната, все още облечен в синия си раиран костюм, без дори да си разхлаби вратовръзката.

Лора го бе оставила за момент, за да отиде до спалнята. Питието бе толкова вкусно, а изолацията, в която изпадаше — така обсебваща, че той изпразни чашата на един дъх, стана и си наля нова. После отново седна мълчаливо.

Накрая тя се появи. Бе сменила красивата черна рокля, която носеше тази вечер, с нощницата си. Косата й, толкова къдрава и естествена, имаше сладък и някак момичешки вид. Той забеляза безупречните форми на прасците й, когато седна до него на дивана. Ръцете й бяха толкова бели, така крехки…

Тя казваше нещо, но той не бе сигурен точно какво. Стената на отчуждението около него и в него заглушаваше думите. Но разбираше, че става дума за несъществени неща относно наградата, работата; бъбрене, изпълнено с любовни полутонове, както и с тревога, защото тя усещаше неговото отчуждение и събираше целия си кураж, за да го пробие и достигне до него.

Той чу името си върху устните й. Тя се сви до него и сложи глава в скута му. Гледаше как той вдига чашата до устните си и отпива скромна глътка. Тим почувства докосването й върху бедрото си, бавното движение на пръстите по плата на панталоните си.

Остави ръката си да се отпусне на рамото й. Пръстите му се плъзнаха надолу по гърба й; тя беше мъничка, а дланта му толкова голяма. Колко слаба бе тя! Не наддаде достатъчно след аборта. Твърде много тревоги, прекалено много работа…

Ръката му продължи към ханша й. Тя се изправи на колене до него и лицето й се приближи до неговото. Целуна го веднъж по бузата, после отново. Той я остави да го целува. Можеше да долови глада и самотата й. Сладкият малък език се стрелна в устата му, галейки го, дразнейки го, предлагайки му плътта й. Той чувстваше как тя му отдава слабото си, малко тяло с неговите топли, тайни места, а женските й сетива бяха горещи от копнеж.

Внезапно чу вик. Погледна надолу към нея, сякаш се намираше някъде много нависоко. Видя, че пръстите му бяха стиснали здраво косата й, използвайки я като ръкохватка, за да наведат главата й надолу към дивана.

— Тим… Тим, причиняваш ми болка! — В гласа й имаше ужасна настойчивост, но също и една нереалност, която му се стори странно успокояваща. Държейки я долу с едната си ръка, той вдигна с другата питието си и го довърши.

Тя риташе и се мяташе, но крехкото й тяло не можеше да се справи с хватката му.

— Виж се само — каза той.

— Тим, спри… Пусни ме! — Сълзи на болка и страх се стичаха надолу по бузите й.

— Само се виж — повтори той, впечатлен от яснотата на собствените си думи. — Така ли беше и с него?

— С кого, Тим? За какво говориш? — Думите излизаха като болезнени стонове от гърлото й. — Няма друг, Тим. Никога не е имало друг.

Той спокойно теглеше главата й насам-натам, слушайки я да крещи, докато скубеше скалпа й.

— Така ли беше? — попита я отново. — Цялата гореща и всеотдайна? Така ли го прегърна и го целуна? Така ли стана?

— Тим, моля те… — Тя плачеше отчаяно. — Няма никого…

— Не умееш да лъжеш много добре, знаеш ли — рече той и зъбите му скръцнаха, докато извиваше главата й напред-назад. — Сега ми кажи истината. Приятно ли беше, когато той те чукаше? Гот ли ти беше, а? Нарече ли го „скъпи“, нацелува ли го целия, преди да ти го вкара?

— Не… Моля те, Тим, недей… Няма никого…

— Гот ли ти беше? — попита той. — Свърши ли? Кажи ми, колко пъти свърши, Лора? Сигурно си спомняш това.

Към ужаса й от обидите му се присъедини и ярост. Тя се мяташе отчаяно и замахна с юмрук към него. Но той притисна здраво главата й върху възглавниците и се наведе, за да шепти грубо в ухото й.

— Помисли сега — каза той. — Колко пъти свърши през онази нощ, Лора? Колко пъти свърши през нощта, когато той те направи бременна? Ммм? Колко пъти?

Той усети как тя трепна от думите му. Казаното постигна целта си.

— Точно така — каза той с лице, докосващо нейното. — Точно така, скъпа моя. Аз знам всичко.

Изведнъж я пусна. Лицето й беше зачервено от натиска във възглавниците. Гледаше го шокирана.

— Как си…

— Как съм научил? — попита той, гледайки я с искрящи очи. — Как съм научил за малкото ти премеждие? Как съм разбрал за бебето, което си убила? Как съм открил, че си съсипала тялото си? Как разбрах защо умря нашето бебе? Откъде е разбрал Тим? Как е научил, когато използвах цялото си коварство, за да го крия от него толкова дълго? Как, по дяволите, ме е разкрил?

Обзе го някакво странно спокойствие, по-дълбоко дори от яростта. Той беше толкова спокоен, че не почувства нищо, когато видя пестника си да я удря, когато видя как тя се опитва да избяга, а дългите му ръце я хващат и притискат главата й в скута му.

— Кажи ми нещо — рече. — Той разбра ли, че си убила бебето му? Разбира се, няма как да знае, че си убила също и нашето, нали? Или пък знае? Виждаш ли го все още? Чукаш ли се още с него? Събирате ли се заедно, за да се смеете за бебетата, които сте убили?

Той не знаеше дали тя казва нещо в отговор. Светът се намираше зад екран, който спираше някои звуци и гледки, а пропускаше други. Видя сълзите в очите й, изражението й на ужас и агония, но не чуваше думите от устата й. Тя приличаше на ням филм, въртян много, много отдавна.

— А, не се опитвай да се измъкнеш — каза той. — На каквото си си постлала, на такова ще легнеш. Направила си си кефа и си убила, за да го скриеш. А сега уби и моето бебе. Съсипала си утробата си със собственото си удоволствие, Лора. Но аз разбрах, нали? Какво можеш да кажеш сега за свое оправдание? Кажи го.

Тя спря да се бори. Не го гледаше. Очите й бяха вперени в нищото. Но видът на тялото й до него, на тънката нощница, разкриваща гърдите и бедрата й, освободи друга пружина у Тим. Той я грабна, изправи се, държейки я в ръцете си като кукла и я отнесе в спалнята, където я хвърли на леглото. Тя се сгуши далеч от него, в чаршафите, както бе направила веднъж и преди.

Това го ядоса. Затова се приведе над нея, хвана я здраво за раменете и я привлече рязко към себе си. Напълни устата си със слюнка и се изплю в лицето й.

След това я пусна. В очите й имаше ужас и изумление. Той видя как течното свидетелство за презрението му се стича надолу по бузата й. Устните му се свиха в крива усмивка. Погледа я за момент с вдигната ръка и всяка негова жилка бе готова да я нарани. После, изглежда, се отказа. Обърна се изведнъж и напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.

Дълго време Лора лежа тихо. Чуваше далечните звуци от стъпките на Тим из апартамента, яростното падане на съборен стол, шум от захвърлянето на сакото му, блъскането на врата. Сетне долови шум от отварянето на хладилника, звън на лед в чаша и поставянето на бутилка върху кухненския плот, след като той си бе налял още алкохол.

Тя се изправи, отиде в банята и си изми лицето. Смени нощницата си с друга, защото тази бе изцапана със слюнката на Тим. После се върна в спалнята, седна върху леглото и се загледа в тъмнината.

Свършено е.

Дълго време можеше да се фокусира само върху тези две думи. Подробностите на случилото се тази вечер нямаха вече значение. Важни бяха последствията.

Сега тя осъзна, че по някакъв патологичен начин Тим бе планирал всичко предварително. Беше разбрал отнякъде за аборта й и през всичките тези дни бе разигравал сложен театър, преструвайки се ден след ден, че нищо не се е случило, и очаквайки желанието й за него да достигне точката, в която тя ще посмее да направи първия ход, за да може той да я атакува.

Откога знаеше? От изражението на лицето му преди малко пролича, че омразата в него ври отдавна, подклаждана от търпеливата му ръка до точката на кипене.

Тя се чудеше какво да прави. Искаше й се да стане, да напълни една чанта с багаж и да го напусне. Но знаеше, че той няма да й позволи. Стоеше между нея и външната врата на апартамента като тъмничар. Нямаше да я остави да излезе. Тя не смееше да си представи какво ще се случи, ако покаже пак лицето си пред него тази вечер. Проклинаше се, че не бе поставила телефон в спалнята, когато се нанасяха в апартамента. Сега връзката с външния свят можеше да се окаже нейното спасение. Имаше нужда от помощ.

Седеше тихо в тъмната спалня и слушаше приглушените звуци от нервните движения на Тим, ужасните паузи на напрегнатото му мълчание, страшния звън на леда в чашата му, докато наливаше още ярост в гърлото си.

Лора беше уплашена.

Но по-дълбоко от страха й за онова, което можеше да се случи тази вечер, бе отчаянието заради целия й брак и заради неизвестното бъдеще пред нея.

Защото мъжът във всекидневната не беше вече нейният съпруг. Любовта, която бе смятала за гарантирана дори и в най-лошите си моменти с него, сега я нямаше. Той я мразеше. Живееше само за да я ругае и наказва.

Огромното му лицемерие я изуми. Ужасяваше се от представата как той е чакал този момент с дълги седмици, а може би и месеци, преструвайки се на неин съпруг. Що за човек можеше да подготви такова отмъщение тъй хладно, толкова търпеливо? Що за човек можеше да стои край нея ден след ден, наслаждавайки се на тревожния й вид, отхвърляйки един след друг плахите й опити за сближаване, в очакване копнежът й да достигне връхната си точка, за да я удари с разкритието и омразата си?

По страните на Лора бавно се стекоха сълзи, щом осъзна истината. Съпругът й беше загубен за нея. А може би и в действителност никога не й бе принадлежал, както тя си мислеше. Може би изобщо не го е познавала истински и никога не е имала място в сърцето му. Тя положително не бе и сънувала, че зад неговите лоши настроения и ревността се крие този студен, изпълнен с омраза палач.

Даваше си сметка, че сама носи голяма част от отговорността за случилото се. Може би отдавна трябваше да му каже за аборта си — още преди брака. Но не й бе достигнала смелост. Беше усетила, че възпитанието на Тим, религиозните му убеждения няма да му позволят да приеме този факт. Освен това, когато се омъжи за него, искаше да затвори вратата към миналото си.

И сбърка.

Всичко бе следствие на комбинация от обстоятелства, стечение от трагични събития и също толкова трагични недоразумения. Но вече нищо не можеше да промени края. С пръските от слюнката на Тим по лицето и жестоката стрела на омразата му в сърцето й, бракът им бе свършен. Затова тя чувстваше нещо повече от обикновен ужас. Изпитваше скръб за живота, който се бе опитала да изгради с него, живот, лежащ сега в руини в краката й.

Лора седеше сама в тишината, слушайки звуците на съпруга си отвъд затворената врата и се чудеше как да избяга от него, как да започне раздялата, която щеше да сломи сърцето й.

В три часа сутринта чу ръката му да натиска дръжката на вратата. Лежеше будна и неподвижна.

Видя как вратата се отваря. Той влезе и я затвори след себе си, без да запали осветлението. Лора разбра, че е ужасно пиян. Не знаеше дали вижда, че очите й са отворени.

Останаха така за един страшен момент на изчакване, в който всеки преценяваше другия като враг и никой не знаеше какво ще последва.

След това Тим залитна напред и седна на леглото до нея. Миризмата на уиски я задуши. Дланите му напипаха ръцете й.

— Не ме докосвай — предупреди го тя с треперещ глас.

— Не, не… — Той поклати ядосано глава, сякаш тя се опитваше да го измами. — Нали сама каза, че го искаш? Не се отмятай сега. Каза го, нали? — Все още я стискаше здраво за ръцете.

— Не съм казала нищо. Остави ме, Тим. — Тя трепереше неудържимо.

Настъпи кратка тишина. После, за свой ужас, тя видя как той вдига ръка, за да я удари.

Не успя да се предпази. Той й зашлеви страхотен шамар през лицето, толкова силен, че то веднага изтръпна под удара.

— Искаше го, нали? Или съм те разбрал погрешно, а? — изръмжа той, докато се бореше с нея, за да хване ръцете й. Въпреки нейната съпротива успя да улови и двете й китки с едната си голяма длан, освобождавайки другата, за да я зашлеви отново.

— Хайде, кажи го — рече той, удряйки я силно. — Не съм сгрешил. Искаше ти се малко, нали? Правилно те разбрах, нали? Искаше ти се, и още как. А?

С всеки пронизващ въпрос той я шибваше отново ту с дланта, ту с опакото на ръката си. От ударите главата й подскачаше напред-назад и пред очите й заиграха звезди. Бореше се с него, риташе, извиваше се, но той беше двойно по-едър. Ударите се сипеха все по-силно върху лицето й и тя усети вкуса на собствената си кръв. Започна да й прилошава.

И през цялото време ужасните му въпроси не спираха.

— Обичаш да си правиш кеф, нали? Ти уби бебето си. Повреди се за моето бебе. Уби и неговото бебе, нали? Кой е той, Лора? Как се казва? Кой е мъжът, заради когото ни съсипа? Кой е оня, дето те чукаше? Хубаво ли ти беше? По колко пъти свършваше? Хайде, можеш да ми кажеш. Кажи го. Кажи го. Кажи го!

Той я зашлеви още много пъти с тежки, маниакални удари, ритмични като звън на църковни камбани. Тя почти изгуби съзнание. Усещаше кръвта си по цялата нощница, гореща, лепкава и миризлива. Спря да се бори с него. Само се питаше замаяна дали той смята да я убие.

Тим усети как тя се отказа от съпротивата. Внезапно я пусна и се изправи. Тя гледаше объркана как той се пипка с колана си. Образът му пред очите й не бе ясен, защото виждаше двойно.

Започна да идва на себе си, когато осъзна, че той се съблича. Беше толкова пиян, че трябваше да се бори с панталоните и обувките си. Мърмореше цинизми, отдаден всецяло на това си усилие.

Паниката ободри Лора. Виждаше съпруга си да се мержелее изправен пред нея подобно на звяр в тъмнината. Знаеше, че не може да се отбранява срещу него. Ако сега я обладаеше насила, щеше да я довърши.

Тя се огледа трескаво наоколо. Нямаше с какво да се защити. Започна да се плъзга настрани по постелята, надявайки се да му избяга, но той я хвана с голямата си ръка и я хвърли обратно срещу таблата на леглото.

— Стой мирна, кучко — изръмжа и най-сетне се освободи от панталоните си. — Сега е мой ред.

Той се извисяваше над нея, а членът му стоеше изправен между краката като оръжие. Размерите му я ужасиха.

Надвеси се отгоре й, усети как тялото й се разтрепери от допира му и се разсмя.

— Не се плаши — й рече. — Това съм просто аз. Добрият, стар, надежден Тим. Само ще ти направя малко кеф, както ти се искаше. Нали помниш, Лора? Точно както ти се искаше.

Лицето му се приближи още. Опита се да го отблъсне, но той я зашлеви отново с такава сила, че тя почти изпадна в несвяст. Почувства дланите му върху гърдите, а коляното му между краката си.

— Хайде де — каза той и търпеливо я удари отново. — Отпусни се и му се наслади. Не искаш ли да те чукам? Голяма работа, малко чукане между съпруг и съпруга…

Разтвори с ръце коленете й. Докато го правеше, тя го удари.

— Тим, недей! Махни се от мен! Не прави това!

Той почувства ужилването от плесницата й и това сякаш хвърли фаталната искра вътре в него. Заудря я с две ръце десет, петнайсет пъти и из цялата стая захвърча кръв, докато главата й подскачаше напред-назад. Щом тя притихна, повдигна грубо коленете и разтвори бедрата й. Притискаше я надолу, опрял голямата си ръка върху гърдите й, докато се готвеше да влезе в нея.

През замъгленото си съзнание Лора усети върха му между краката си. Той я натискаше в леглото с такава сила, че тя се почувства погребана сред чаршафите. Отчаяна, затърси зад себе си със свободната си ръка. Докосна лампата. Беше твърде тежка, за да я вдигне. Още миг, и той щеше да я насили.

Внезапно напипа будилника върху нощното шкафче. Докато се мъчеше да го хване, чу тихия смях на Тим. Сега коленете му бяха натикани между бедрата й и твърдият мъжки член напираше да влезе в нея.

С цялата си сила Лора повдигна над главата си металния часовник и го халоса с него по лицето. Той извика остро и падна настрани.

Тя се отдръпна назад към таблата и се ослуша в мрака. Той стенеше. Успя да го види как се държи за лицето. Нещо й подсказа, че го е ударила в окото.

Мислеше само как да избяга. Ако той дойдеше на себе си, щеше да я нападне отново. Не можеше дори да си представи какво би й сторил този път.

Тя скочи на крака и застана по-далеч от него, готова да полети през вратата, щом й се удадеше тази възможност.

Започна да разбира, че ефектът от огромното количество погълнат алкохол надделява над болката от нейния удар. Той лежеше сгърчен на пода, държейки се за окото и стенеше неразбираемо с ритмично животинско ръмжене — звук, подобен на който не бе чувала никога през живота си.

Стоновете му ставаха все по-неразличими, превърнаха се в приглушени, задавени хлипове и най-сетне затихнаха. Лора все още стоеше неподвижна и чакаше.

Накрая Тим се сви като ембрион на пода, с ръце все тъй притиснати към лицето, и тежко захърка.

Тя не посмя да се приближи, за да види дали го е ударила зле. Сега имаше шанс да избяга, който можеше и да е последен.

Докато съпругът й спеше, Лора предпазливо отиде до гардероба, за да потърси дрехи за своето бягство от него.