Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (89)

Единадесета глава

Олбъни, щата Ню Йорк, 28 април 1964 г.

Еймъри Боуз накара Тес да чака повече от час.

Тя пристигна в офиса му в сградата на Законодателното събрание точно в четири. Личната му секретарка вдигна вежди при появата на такава знаменита посетителка и веднага информира работодателя си по вътрешната линия за пристигането й.

След това не се случи нищо. Тес седеше на дивана в чакалнята и скърцаше със зъби, гледайки как посетител след посетител влизат при сенатора. Въпреки яростта и унижението си, тя изпитваше съжаление към бедната секретарка, чието неудобство нарастваше с всяка изминала минута.

В пет часа секретарката си тръгна и Тес остана сама, слушайки далечните гласове зад вратата на вътрешния офис. Отвори чантата си, за да извади кутията с грима. И забеляза днешната телеграма, сгъната акуратно между ключовете и останалите дреболии.

„ДВА ДНИ“

Пое си дълбоко дъх. Все някак щеше да се справи. Въпреки изпитото, изтощено лице, което видя в огледалцето на кутията, въпреки стотиците малки трескави тръпки в нервите си и факта, че почти не се беше хранила и спала през последните пет дни, тя щеше да преживее тази седмица.

Накрая вратата се отвори. Последният посетител бе отпратен и се появи самият Еймъри Боуз, усмихнат отвисоко към нея.

— Скъпа госпожо — рече той, — за мен наистина е удоволствие да ви видя. Моля, влезте.

Той беше по риза, с чифт сиви тиранти, опънати върху солидната му фигура. Тя не го помнеше толкова закръглен. Изглеждаше по-стар, по-червендалест и странно доволен. Дойде й наум изразът „в цветуща форма“.

Боуз я въведе в офиса си, посочи й безмълвно стола за посетители и седна зад бюрото си. Там в пепелника гореше пура.

— Тази жалка обстановка трудно се връзва с красотата ви, скъпа моя — каза той. — На какво дължа честта от посещението на такава изтъкната личност?

Тес помисли за момент. Съвсем явно бе какво се криеше зад любезността на Еймъри Боуз. Той я бе поканил тук, за да я унижи. Следователно нямаше смисъл да губи време и да се опитва да го ласкае с учтиви формули. Ставаше дума за политика на силата, тъй че можеше да премине направо на въпроса.

Тя отвори чантата си, извади малък магнетофон и го включи. Докато Боуз я наблюдаваше, а димът от пурата му се виеше нагоре към високия таван на офиса, зазвуча записаният от Рон разговор между него и помощника му за Даяна и изнудваческата кампания срещу Хал.

Боуз не сваляше поглед от Тес. Той се усмихваше и дърпаше от пурата си, докато разговорът с Ърл звучеше във въздуха помежду им.

— Тя не се предава лесно — изрече собственият му глас. — Истински борец е. Но сме я притиснали в ъгъла. — Когато чу тези думи, Боуз направи знак на Тес с пурата си и върху лицето му затрептя доволна усмивка.

Щом лентата свърши, Тес прибра, магнетофона обратно в чантата си и погледна Боуз в очите.

— Добре, Еймъри — каза тя. — Хайде да не си губим времето. Каква е цената ви?

Той повдигна едната си вежда.

— Цена ли, госпожо? За бога, какво искате да кажете?

Тес с мъка сдържа нервите си и продължи да го гледа в очите.

— И двамата знаем за какво става дума — каза тя. — Вие ме познавате, Еймъри, а и аз ви познавам. Затова просто ми кажете какво искате.

— Какво искам ли? — Той се залюля назад в стола си и внезапно се изсмя. — Какво искам ли? Чудя се, госпожо, дали изобщо сте в състояние да разберете онова, което аз искам.

Тес не каза нищо. Еймъри Боуз я гледаше с физиономия, изразяваща нещо средно между възмущение и триумф.

— Нека ви кажа нещо, госпожо Ланкастър — рече той. — Преди трийсет и пет години, когато все още бях юноша, работех по дванайсет часа на ден, берейки ябълки в градината на баща ми, за да събере той достатъчно пари и да запази парчето земя, което семейството ни обработвало от четири поколения. Не знам дали помните онези времена, госпожо Ланкастър. Ако е така, би трябвало да знаете, че повечето от тези ябълки стигаха до улиците на Ню Йорк, продавани от хора, които бяха загубили работата си и не можеха по друг начин да спечелят дори петак за следващото си ядене.

Боуз спря, за да дръпне от пурата си.

— Е — продължи той, — въпреки всичките ми усилия, той не успя да запази земята си, скъпа госпожо. Първата национална банка на Олийн, Ню Йорк, му я отне. А после взе и къщата ни. Защото тази малка банка от дълги години държеше ипотека върху дома и земята ни и срокът й бе изтекъл.

Той се усмихна.

— Така. И знаете ли кой притежаваше онази банка, госпожо? Притежаваше я една нюйоркска компания, чийто главен акционер беше фамилията Ланкастър.

Той спря, за да се усмихне на Тес, докато думите му оказваха ефекта си.

— Тъй че разбирате, госпожо Ланкастър, как същите хора, които владееха каменовъглените мини, производствените компании и финансите, управляващи нашата страна — хората, чиито спекулации предизвикаха Депресията — същите тези хора притежаваха нашата малка банка, а тази банка притежаваше мен, баща ми и майка ми, братята и сестрите ми.

Той се разсмя.

— Бива си я иронията, а, Бес? Цялата пот от моя гръб и този на баща ми беше за някой друг, нали? За някой, седнал в удобно кресло в „Юниън Клъб“ в Манхатън, без да му пука изобщо за оня, дето работи по дванайсет часа на ден, за да му пълни сметката в „Чеиз Манхатън Банк“. И тъй като не е познавал тия малки хорица, дето са се потили, за да го направят богат, не е и забелязал, когато неговите банки са им взели и последната риза от гърба, за да си оправят баланса в счетоводните книги. Нали?

Тес слушаше мълчаливо. Досега не бе съзнавала дълбочината на личната обида на Боуз срещу семейството на Хал.

— Когато навлязох в местната политика — продължи той — и започнах да се опитвам да изстискам малко субсидии от правителството за изкупните цени на нашите фермери, разбрах колко патриотични бяха онези приятелчета от Уол Стрийт. Затова станах демократ, госпожо Ланкастър. Знаех, че богатите никога няма да дадат и цент от парите си за бедните хора, освен ако не ги накараш да го направят. И съществуваше само един начин да им извиеш ръцете — политиката.

Тес прочисти гърлото си.

— Съпругът ми също е демократ, Еймъри.

Еймъри Боуз се облегна назад и се разсмя.

— Голям демократ, няма що! — каза той. — Госпожо, вие наистина трябва да си припомните историята. Съпругът ви не е демократ. Той е един разглезен пикльо от висшето общество, получил политическата си кариера на сребърен поднос като подарък от семейството си и то републиканско семейство, мога да добавя. Той не разбира нищо от това как функционира тази страна. Научен е само да брои парите, идващи от потта на хора, които никога не вижда. И затова, драга госпожо, той не разбира каква заплаха са комунистите за нашия начин на живот. Виждате ли, Съветска Русия е земя, където обикновеният човек робува с тялото и душата си, без никога да притежава свое имущество или своя съдба — точно както Америка на Ланкастърови и други алчни хитреци като тях със земя, в която обикновеният човек работи за някой друг. Тъй че, госпожо, вашият съпруг може да е много неща — но той не е демократ.

Тес беше изненадана. Тя за пръв път виждаше, че зад дясната демагогия на Боуз има зрънце искреност. Той мразеше Хал не само поради лични причини, но наистина гледаше на него като на опасност за нацията. Боуз представляваше истински фанатик.

— А сега — заключи той, оставяйки пурата си в пепелника и облягайки ръце върху бюрото, — сега вие се появявате тук, за да ме изкушавате с пари. Мога да се поставя на ваше място и да го разбера. Съпругът ви е бил роден с това. А вие, вие сте се омъжила за същото, и то два пъти. Мислите си, че аз и всеки друг работещ американец ще ви се поклоним заради вашите пари. Колко жалко, че ме разбирате погрешно, госпожо. Колко тъжно, че ме подценявате.

Тес се мъчеше да избистри съзнанието си. Сега разбираше, че си има работа не просто с политически враг. Боуз бе чакал цял живот това отмъщение и нямаше лесно да се откаже от него.

— Еймъри — каза внимателно тя. — Аз не искам от вас да харесвате Хал. Можем да се разберем и без да сме във възторг един от друг. В края на краищата това е политика. Аз само ви моля да не му пречите.

— Да му преча! — изгърмя Боуз и гласът му проехтя между старите стени на офиса. — Защо, Бес, какво може да му попречи? Той притежава известно име, семейство, красива и богата млада жена — която между другото има голямо влияние сред медиите, както ни е добре известно — а също така цялата привлекателност и чар на света. Е, какво би могло да му попречи? Белият дом му се предлага на сребърен поднос като играчка на послушно дете, нали? Точно както сенатското ми място, за което работих през целия си живот, му се поднесе преди шест години? Не е ли така? Та какво може да му попречи, скъпа моя, освен една малка грешка, направена по пътя му към върха? Малко семенца, които е посял и те са поникнали в един малък ъгъл на страната ни, където никой досега не ги е забелязал? Досега!

Тес видя бездънната омраза в очите му. Трудно можеше да издържи на погледа му.

— Нека онзи, който сам е безгрешен, хвърли първия камък — каза тихо тя. — Ако започнете война в пресата, Еймъри, няма да се отървете здрав и читав. Можете ли да рискувате собственото ви минало да стане публично достояние?

Боуз я погледна с почти добродушна усмивка.

— Аз съм в политиката отдавна, Бес — каза той. — И съм от стара коза яре. Нещо повече, познавам ви, скъпа госпожо. Знам как действахте преди шест години и знам как действате сега. Ако имахте силни карти, нямаше да седите тук. Щяхте вече да сте ги изиграли.

Сърцето на Тес се сви. Еймъри Боуз действително държеше всички козове. Днес тя бе дошла тук, за да се опита да го изкуши с пари и да блъфира със заплахи. Но той напълно бе разгадал тактиката й. Беше чакал дълги години този момент и сега той му принадлежеше.

Боуз можа да види как тя помръкна. Изглеждаше бледа, слаба и за пръв път в живота й, беззащитна.

— Много добре — каза Тес и една сълза се плъзна надолу по бузата й. — Да предположим, че го убедя да се оттегли. Не знам как ще го направя, но да предположим, че успея. Ще задържите ли тогава информацията си? Ще му оставите ли политическото бъдеще?

Една загадъчна усмивка изкриви устните на Еймъри Боуз. Той се облегна на стола си, попивайки с наслада нейното отчаяние.

— Ще го направите ли? — попита Тес. — Ще го пощадите ли?

Тя бе поразена от това, което питаше и което вече бе предложила. Но цялото бъдеще на Хал беше заложено на карта, както и последната й надежда за живот с него.

— Ще му оставите ли бъдещето? — повтори тя жалостиво. — Ако го сторите, ще го накарам да се оттегли за тази година.

Виждаше радостта му от унижението й. Той вдигна пурата си и всмукна, без да сваля поглед от нея.

Тес го погледна с насълзени очи.

— Как мога да ви убедя? — попита тя. — Бих направила всичко…

Внезапно в очите му се появи похотлив блясък и някакво садистично очакване. Той повдигна въпросително вежди.

И тя веднага разбра какво иска.

Това беше висока цена. Но тя щеше да я плати заради Хал. Изправи се и заобиколи бюрото, за да отиде при него. Докато вървеше, погледна към матовото стъкло на старата дъбова врата. Знаеше, че външният офис е празен. Всички си бяха отишли вкъщи.

— Всичко, което имам, е твое — промълви. — Само кажи. Кажи ми какво искаш.

Видя как очите му се плъзнаха по гърдите и после отново върху лицето й. Разбра сигнала. С треперещи пръсти разкопча блузата си. Той я гледаше с интерес, захапал пурата си между зъбите.

Тя разкопча полата си и я остави да падне на пода. Блузата я последва и тя остана само по пликчета и сутиен. Еймъри Боуз я огледа бавно, с изражение на чувствено задоволство в очите.

Усещайки как я обгръща смъртоносен студ, Тес съблече бельото си и застана гола пред него.

— Всичко… — повтори замислено той и димът от пурата се виеше край лицето му.

Треперейки от голотата си, тя кимна.

— Всичко.

За миг той продължи да се възхищава от гърдите й, от чистата, стройна извивка на раменете, млечната плът на слабините и бедрата й. После я хвана за китките. Тя почувства как я дръпва надолу. Отпусна се покорно на колене пред него. С пура в уста, той докосна престорено свенливо ципа на панталоните си, а после се потупа по корема.

Тес усети как й се пригади. Сексът никога не бе означавал нищо за нея, освен с Хал. Навремето би доставила удоволствие на сто души като Еймъри Боуз, без да й мигне окото, ако това щеше да й помогне да постигне целта си.

Но сега от мисълта за онова, което я очакваше зад този цип, й се повдигаше.

И все пак бе готова да изтърпи всяко унижение заради Хал.

Боуз гледаше надолу към нея с жестока усмивка на лицето. Устните му леко се свиха в неприличен, подканящ жест.

— Всичко? — попита той бавно.

Незабелязано за нацията, чиято съдба зависеше от сегашните й действия, далеч от очите на съпруга си, който водеше предизборната си борба на хиляди мили разстояние, Тес взе най-трудното решение в своя живот.

Тя се пресегна, за да отвори ципа на панталоните му.