Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (92)

Четиринадесета глава

Ню Йорк, 29 април 1964 г.

Тим стоеше в смълчаната всекидневна в мансардата на Лора.

Беше два часът следобед. Сега Лора се намираше на своята изложба. Момчето й сигурно беше на детска градина. След около час тя щеше да напусне музея, за да си го вземе. И малко след това двамата щяха да се върнат тук.

Тим щеше да ги чака. Той стоеше и разглеждаше непознатата обстановка, избрана от Лора за тази фаза от живота й. Всичко бе много различно от хубавия апартамент до Сентръл Парк, в който тя живееше с него преди раздялата им. Тук стаите бяха огромни, осветени от мръсната дневна светлина отвън, доста прашни и съвсем не така звукоизолирани, както в предишния им дом. Той можеше да чуе грохота на камионите от съседните улици и звука от пианото на музикант, упражняващ се през един-два етажа надолу.

Пространството бе заето основно от студио, пълно с осветителни лампи, фотоапарати и екрани, в единия край на което, отделена, с два големи паравана, се намираше всекидневната. Стените бяха покрити с увеличени фотографии, забодени с кабарчета на коркови табла. Повечето изобразяваха хора, чиито лица не означаваха нищо за Тим. Останалите бяха на момчето. Тъмните му очи блестяха с невинност, която го накара да отвърне поглед. Можеше да почувства как вълните от обич на Лора към детето и мислите й за него протичат през голямата стая.

Той бръкна в джоба си и напипа донесения пистолет. Това бе висококачествен 38 калибров полицейски револвер, закупен тази сутрин близо до Таймс Скуеър.

Преди малко бе успял да проникне в сградата, след като натисна всички звънци едновременно и използва донесените инструменти, за да отвори простата ключалка на апартамента. Очевидно Лора не се тревожеше особено за сигурността си.

Тим обърна гръб на всекидневната и закрачи бавно из жилището. Кухнята представляваше просто един ъгъл на огромното помещение, но бе превърната в топъл и приветлив кът чрез добавянето на ярки завеси и приятни тапети. Навсякъде висяха рисунки, направени от момчето. На една от тях се виждаше Лора, като фигура от прави черти, с една усмивка и думата МАМА, написана отдолу с детски печатни букви.

Около кухненската маса имаше три стола, но само две подложки за хранене. На полицата стоеше малка пластмасова чаша за момчето и кутия с какао. В шкафовете имаше пакети с овесени каши и различни полуфабрикати. В хладилника заедно с бутилките мляко и портокалов сок той намери малко шишенце с лекарство. Прочете етикета. Беше антибиотик за момчето, което бе имало ушна инфекция.

Тим продължи към спалните. Те бяха четири. Две от тях се използваха като складове за камери, екрани, стативи и друга фотографска екипировка. Имаше картотеки, пълни с грижливо подредени папки, съдържащи негативи, както и дневници на направени снимки с дати, номера на филмови ролки и понякога, записи на суми, платени от клиенти. Лора беше много акуратна в новата си професия.

Следваше тъмната стая, доста обширна и претрупана с екипировка за проявяване както на цветни, така и на черно-бели филми и един голям увеличител за копиране на огромните фотографии, виждащи се навсякъде из мансардата.

Тим надзърна в спалнята на Лора. Тук имаше двойно легло с проста, дървена рамка без табла, покрито с одеяло. До него стояха малък скрин и библиотека. И както навсякъде в апартамента, имаше картотека.

Сега той премина в стаята на момчето. Там стените бяха облепени с любов с тапети, върху които се виждаха герои от приказки. Малкото легло бе застлано с пухкаво одеяло.

По стените висяха рисунки, направени от малкия. Имаше също една картина, на която се виждаше Лора с момчето и още едно човече, всичките изобразени в експресионистични цветове. Думата АЛФАЛФА бе изписана с печатни букви под третата фигура. Тим не можеше да каже дали картината е нарисувана от възрастен с нарочно детски маниер или от дете с помощта на възрастен.

Имаше шкаф, пълен с различни играчки. Виждаха се плюшени животни. Върху малка дървена маса лежаха цветни моливи и скицник за рисуване. На прозореца висяха пъстри завеси. Стаята очевидно бе мебелирана с обич, както и кухнята, за да може момчето да почувства, че огромната мансарда, представляваща до голяма степен работно място, съдържа и части, отделени само за домашния живот с майка му.

Когато се обърна, за да излезе от стаята, Тим забеляза любопитна нощна лампичка до вратата, с боядисан в ярки цветове стъклен абажур. Той я запали. Поглеждайки нагоре към тавана, можа да види слабия отблясък на отражението от фигурата върху глобуса. Предположи, че в мрака на нощта това сигурно е забавно за момчето.

Върна се във всекидневната. Там имаше две кресла, диван и голяма ниска маса, върху която забеляза някои фотографски списания, брой на „Нюзуик“ и раздела „Изкуство и свободно време“ от „Таймс“ с лицето на момчето върху заглавната страница. Срещу дивана, стоеше малък телевизор, а подът бе застлан с черга. Виждаха се няколко висящи растения, попиващи светлината отвън.

Цялото жилище изглеждаше вехто, доста занемарено и почти на границата на безпорядъка. Беше очевидно, че Лора отдава голямо значение на работата си и изобщо не мисли за личното си удобство. Мястото говореше за стила на живот на човек, чието съзнание се намира другаде.

Само частите на мансардата, предназначени за момчето, разкриваха внимателно отношение към детайлите и топлина при обзавеждането на гнездото, показващи колко силно го обичаше Лора. Съществуванието й явно бе поделено между новата кариера и любовта й към сина.

Тим седна на дивана. Чувстваше се спокоен и безразличен. Не бързаше. Когато те се върнеха вкъщи, каквото трябваше да стане, щеше да стане. Събитията от този момент нататък не бяха личен въпрос, а въпрос на справедливост и история. Време бе да поправи отношенията си с Лора веднъж и завинаги. Нещата трябваше да си дойдат по местата. Той съжаляваше, че се бяха развили по този начин, но вече нямаше друг избор.

Очевидно пръстът на съдбата му бе посочил тази статия в „Таймс“. Колко изчерпателна бе тя! Показа му всичко, което трябваше да знае за измамата на Лора и огромното й престъпление. И му показа как да свърже отделните фрагменти в една-единствена цялостна картина.

И всичко само защото Лора бе имала гордостта, глупостта и самомнението да публикува тези снимки на момчето, та да ги види целият свят! Това се оказа ключът към всичко. Тим се чудеше как толкова потайна личност като нея се е поддала на подобен импулс. Това наистина го озадачаваше.

Той седеше тихо, с ръка върху пистолета в джоба си, и чакаше.

Времето минаваше. Веднъж чу стъпки на площадката отвън и скочи на крака, за да се скрие зад вратата. Но стъпките отминаха. Вероятно някой съсед. Тим се върна и седна отново.

Накрая започна да се чувства неудобно, седнал под погледа на момчето, което го гледаше от дузина снимки с тази своя обезоръжаваща невинност. Стана от мястото си и пак тръгна из стаите на мансардата.

Спря на прага на стаята на Лора. Погледна към двойното легло. Нещо в него го привлече.

Той влезе в стаята, наведе се, докосна безцелно матрака, опита пружините под ръката си и отново се изправи. Забеляза малка нощна масичка, покрита с книги и списания. Повечето бяха фотографски издания и един брой на „Нюйоркър“. Една от книгите беше роман, „Да убиеш присмехулник“. Друга представляваше наръчника на доктор Спок „Грижи за бебето и детето“. Тим се наведе и я отвори там, където имаше листче. Това бе разделът за болки в ухото и други детски инфекции.

Спартанската простота на стаята впечатли Тим. Явно сънят не интересуваше много Лора. Тя живееше за работата си.

От друга страна, може би понякога момчето, уплашено от кошмар, влизаше тук да спи при нея. В такива случаи двойното легло можеше да е полезно.

Впрочем, помисли Тим, гледайки надолу към леглото, Лора нямаше възможност да кани гости в другите спални, пълни с картотеки и фотографска екипировка. Те просто нямаше къде да спят, освен на дивана във всекидневната.

Е, може пък да не посрещаше гости тук.

А и нали ако някой останеше до късно и след чаша вино решеше да преспи тук, имаше място на двойното легло…

При тази мисъл на Тим му причерня пред очите и стаята изчезна от погледа му. Само леглото пред него остана на фокус. Той можеше да види всичко това в съзнанието си: как грижовната майка завива сина си и го целува за лека нощ, преди да се върне във всекидневната, за да се сгуши на дивана до госта, докато тиха музика звучи от малката уредба. После вечерта напредва, сградата утихва и Лора, в своите джинси и пуловер, хваща госта си за ръката и тихо го повежда към своята спалня с усмивка на уста…

Може би това беше бащата на момчето. Може би той идваше тук от време на време. А може би бе редовен посетител, почти част от семейството. Може би често спеше в това двойно легло.

Тим бавно се пресегна надолу, докосна китеника и го дръпна с два пръста, докато той с тих звук се свлече на пода. Погледна одеялото отдолу и също го издърпа. Сега гледаше чаршафите. Почти можеше да почувства как голото тяло на Лора се плъзва между тях, да чуе въздишката й, да види как крехките й ръце притеглят любовника й по-близо, докато му се усмихва гостоприемно и подканящо.

Тим бръкна в джоба си и извади донесения нож. Без да съзнава какво прави, го стисна в ръка и бавно промуши острието през чаршафите в матрака.

Видя усмивката на Лора към любовника й, видя протегнатите й ръце, разтворените с желание крака, нейните малки крайници, нетърпеливи и топли в своето отдаване. Отново и отново представата ревеше в съзнанието му като влак, фучащ в тъмен тунел. Устните й сякаш се отваряха за любов в съзнанието му и радостната й въздишка проехтяваше през всичките му сетива.

Тим смътно усещаше спазмите, разтърсващи тялото му, докато стоеше коленичил върху чаршафите. После разбра по някакъв начин, че е мокър между краката. Обзе го древен срам и еднакво древна ярост.

Когато дойде на себе си, видя, че е разкъсал леглото на парчета с ножа си. Чаршафите бяха на парцали, пълнежът на матрака стърчеше на снопчета в неясната светлина, процеждаща се между пердетата.

Уплашен, той скочи от леглото, отстъпи крачка назад и го загледа. То имаше такъв вид, сякаш невидими пръсти на гигант го бяха стискали в някаква маниакална ярост. Голият, изтърбушен матрак изглеждаше окаян и жалък в оскъдно мебелираната стая.

Тим погледна часовника си. Два и четирийсет и пет. Колко време бе прекарал изгубен във фантазията си? Можеше ли да е издал звуци, които да са издали присъствието му на съседите?

Той стоеше заслушан, дишайки на пресекулки. Сградата бе все така тиха, като се изключат звуците на пианото отдолу. Тим се успокои.

Вече се канеше да се върне във всекидневната, когато забеляза картотеката от другата страна на леглото. Импулсивно я отвори.

Чекмеджетата бяха пълни с папки като онези в другите картотеки из мансардата. Всяка имаше на етикета си дата и надпис.

Тим отвори четирите чекмеджета едно по едно. В най-долното нещо привлече погледа му.

Това беше кафява папка, пристегната с ластик. Тим я извади, дръпна ластика и я отвори.

Вътре имаше писма, снимки и документи. Той видя две дипломи — едната от гимназията на Лора в Куинс, а другата от фотографското училище „Парсънс“. Видя и наградите й от Асоциацията на американските модни критици, както й различните й фотографски награди.

Сред документите имаше стара снимка на двама души, мъж и жена, очевидно направена много отдавна. Тим погледна лицата им. Помнеше този портрет. Лора му го бе показала точно след сватбата им. Това бе сватбената снимка на родителите й, направена в старата им родина. Бащата гледаше мрачно в камерата, застанал на фона на боядисан параван, облечен в най-хубавия си костюм. Майката имаше тиха и миловидна външност. Никой от двамата не приличаше много на Лора.

Тим помисли за собствените си родители и остави снимката на мястото й.

После започна да отваря писмата.

Видя, че някои от тях са негови, писани, докато бе пътуват по работа през времето на брака си с Лора. Не си направи труда да ги чете. Изчерви се при мисълта за неловките си мили думи. Но нещо във факта, че тя ги бе запазила, го впечатли и сякаш потвърди мисията му.

Сред другите книжа откри втора пачка писма, пристегнати с ластик. Започна да ги отваря едно след друго.

Съдържанието им бе кратко. Тук-таме се срещаше по някоя дума, иначе имаше само дати и часове. Очевидно представляваха уговаряни срещи.

Тим кимна. Колко е бил прав! Колко прав е бил винаги!

Някои писма съдържаха рисунки на хора и места върху първокласната хартия. Те бяха нахвърляни набързо, но ловко и енергично. Тим си помисли, че разпознава две или три от лицата. Това бяха политически фигури. Айзенхауер, Никсън и може би Маккарти.

Имаше и още една рисунка, надраскана върху подложка от някакъв ресторант. Това бе образът на Лора, нахвърлян със смели щрихи на молива. Нямаше дата, нито подпис.

Тим разгледа внимателно писмата и рисунките. Очевидно бяха плод на една и съща ръка, както и голямата скица върху подложката.

Той почувства как нещо изтръпва вътре в него. Разбра, че бе отворил скритата врата към най-тайното място в сърцето на Лора.

Потърси нетърпеливо сред останалите книжа. Писма, удостоверения, едно ранно упражнение на момчето върху азбуката. Старото, пожълтяло вестникарско съобщение за смъртта на родителите й и друго, обявяващо брака й с Тим.

Трябваше да има още нещо. Тим можеше да почувства присъствието му с върховете на пръстите си, но то все още му убягваше.

После всичко застина, когато той забеляза голям кафяв плик, отделно от другите документи. Отвори го.

Единственото нещо, което можеше да измени неизбежния ход на този ден и на цялото бъдеще, гледаше право в очите му.

Това беше една снимка.