Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (24)

Пета глава

Лора започна да броди.

Въпреки че не го осъзнаваше, първата й стъпка назад към реалния свят прие формата на видимо безцелно странстване из шумните квартали на Ню Йорк.

Пролетният сезон беше подходящ за това и тя жадно попиваше гледките: ежедневието на Гринич Вилидж и Долен Ийст Сайд, търговците, продавачите на плодове и зеленчуци с техните италиански, еврейски и украински акценти, домакините, бъбрещи по стъпалата на кафявите каменни здания, забързаните шофьори на камиони за доставки, паркиращи пред магазините и офисите на улиците „Хюстън“ и „Делейнси“ и дори безбройните момчета за поръчки, тъжно изглеждащите проститутки, скитниците, налягали във входовете на „Бауъри“.

Шумната врява на следвоенния Ню Йорк очароваше Лора. Тя се намери изправена пред великото „врящо гърне“, каквото страната й представляваше, страна, в която самата тя бе родена, но където родителите й бяха емигрирали от една далечна земя, оставяйки зад себе си предци, роднини и приятели.

Тя мислеше за емигрантите около нея, принудени да се хвърлят в дълбоките конкурентни води на Америка, приспособявайки както могат уменията и навиците си към новата среда. Мнозина от тях продължаваха да изпитват постоянна горчивина след тази промяна, подобно на бащата на Лора. Сърцата им оставаха завинаги с изгубеното при напускане на родината и болезнена носталгия отравяше преживяванията им в новата страна.

Други губеха всякакъв контакт с традицията на дедите си и се носеха сред улисаната забрава на Америка, а миналото им не представляваше нищо повече от едва доловима тръпка, преминаваща за секунда по лицата или в жестовете им, звучаща слабо в техния акцент от Бруклин или Бронкс и оставаща като следа в ястията, дрехите им и редкия тост, който вдигаха с маниера на старата страна.

Сърцето на Лора беше с тези хора заради тяхната издръжливост и цената, която бяха платили за оцеляването си. Нещо повече, тя започна да вижда собственото си спасение в сливането с тази безлична и тежко работеща тълпа.

Миналото, реши тя, бе нещо, което трябваше да изгуби — точно както тези хора се бяха отказали от младежките си мечти и илюзии. Сега тя знаеше, че никога няма да бъде художничка, както съкровените й рисунки обещаваха някога. Никога нямаше да бъде изкуствоведка, каквато очарованието й от голотата и нейните интелектуални претенции я накараха да се надява, че ще стане. Никога нямаше да бъде професор.

Не. Като емигрантка, тя щеше да изостави тези далечни илюзии и да се научи да оцелява чрез по-реалистични усилия. Щеше да забрави себе си и да се разтвори в осезаемия свят на чистото оцеляване, на печелене на пари, хранене, спане и гледане на залеза над покривите на сградите. Щеше да си изкарва прехраната като всеки друг и да остави вътрешния си живот да умре от тиха смърт, каквато заслужаваше.

Лора се запали по внезапния си план. Отсега нататък щеше да живее по повърхността на живота, далеч от потъващите шепоти на странните й лични усещания. Щеше да бъде просто зъбче от колелото на обществото, подобно на онези кондуктори в метрото и шофьори на камиони, склададжии и докери, които караха града да оживява всяка сутрин, точно като онези собственици на магазини, таксиметраджии и продавачки, които поддържаха по цял ден живота в него. Щеше да се стопи в безличните приливи и отливи на огромния град, оставяйки се да живее леко и естествено, без да поглежда назад.

Така основното бе решено. Но оставаха практическите подробности.

С какво щеше да се занимава? Нямаше никакви умения, освен напълно ненужната способност да рисува. Интелектът, който използваше при работата си в колежа, сега не й трябваше, а и леко й прилошаваше при спомена за него. Същото важеше и за мечтателния й, самовглъбен характер и натрапчивите мисли.

Какво можеше да прави?

Притежаваше трудолюбие. Можеше да работи упорито и усвояваше бързо. Беше старателна и отговорна.

Тази мисъл я ободри. Ами да, можеше да се хване на всякаква работа. Продавачка, секретарка, каквото и да е. Лесно можеше да опита и в някоя фабрика. Може би едно начало някъде на дъното щеше да осъществи желанието й да избяга от личния си свят.

Всички тези възможности изглеждаха добри. Но внезапно нещо обърна мислите й в неочаквана посока.

Спомни си лицето на баща си. Видя съсредоточения му поглед, когато работеше, приведен над шевната машина. Тази представа й напомни за шивашкия талант, с който той бе дошъл от старата родина, за машината „Сингер“, купена с последните му центове, с помощта на която изкарваше горчивия си залък.

Сякаш още беше пред очите й на прага на техния дом в нощта на Вси светии, махайки й със смутена полуусмивка на гордост и обич, докато тя се отдалечаваше по улицата, облечена в клоунския костюм, който толкова старателно й бе съшил от парчета фин плат.

Мислеше си за него, за един мъж, умрял толкова отдавна, чиито страсти и разочарования можеха да заемат много по-голямо място в паметта й през годините, ако не го бе изтласкала оттам, погребвайки го дълбоко под „мислите си за черни дни“. И внезапно й хрумна, че той бе оставил таланта си на нея.

Тя можеше да шие така естествено, както дишаше. Нима откак се помнеше не шиеше сама всичките си дрехи, работейки по кройки, които сама измисляше? Нима не бе ушила повечето от дрехите на чичо Карол, леля Марта, братовчеда Уейн и на киселата, неблагодарна Айви? Нима не знаеше мерките им така добре, както своите собствени?

Разбира се! Човек не биваше да започва от нулата, след като вече притежаваше нещо. А тя притежаваше умение, търсено на пазара, и то в самите си пръсти, в очите си, в усещането си за плата, в разбирането си за дрехата и тялото.

Щеше да стане шивачка.

Решението бе просто и логично. И нещо повече, по някакъв особен начин то я доближаваше до покойния й баща и я поставяше здраво на нейното място в редицата от безименни предци шивачи преди него, от които вероятно бе наследил инстинктите и опита си. Инстинкти, живеещи сега в собственото й тяло тъй сигурно, както тъмната коса и светлата кожа, наследени от бащината страна на семейството.

Да, помисли си Лора. Това бе търсеният начин да загуби себе си, идеалният начин да навлезе в бъдещето.

Тя започна да крои планове. Щеше да постави обяви в супермаркета, в местните магазинчета, на дъската за обяви в църквата. Щеше да си намери клиентки, жени от средна ръка, които трудно намираха и харесваха готови дрехи.

Тя винаги бе притежавала необикновената способност да усеща какъв плат, цвят и кройка са подходящи за даден човек. Можеше да си представя тоалети, контури, дори кройки само като го погледнеше в очите или докато наблюдаваше как той или тя върви. Този вроден талант й бе спечелил възхищението на всички, които я познаваха навремето в Куинс, заедно с мистериозния начин, по който собствените й дрехи хармонираха с личността й.

Да, тя щеше да стане шивачка. С всички пари, които успееше да събере, щеше да купи платове, а първите й поръчки щяха да свършат останалото. Щеше да си вземе старата шевна машина от леля Марта, която бездруго никога не я използваше.

Несигурността на новото начало не тревожеше Лора ни най-малко. Сякаш най-трудното бе вземането на самото решение. Нататък самата работа щеше да се погрижи за себе си. Веднъж оставила зад гърба си илюзиите, тя щеше, без да се колебае, да разчита само на суровата действителност.

И ще започне направо тук, в тази празна, студена стая с голи стени, грозни мебели и остарял календар от миналата 1951 година.

Сега Лора се усмихна. Време бе да излезе и да си купи нов календар. Достатъчно дълго бе живяла в миналото.

Тя си пое дълбоко въздух.

Жребият беше хвърлен.