Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (29)

Десета глава

16 януари 1953 г.

Тимоти Риордан бързаше.

Тази сутрин трябваше да се види с няколко души в Манхатън, а в три и половина имаше среща с един собственик на ресторант в Бронкс. Една сделка, върху която работеше, бе близо до благополучния си завършек и той искаше да приключи с нея.

Неприятно бе, че Катрин избра точно този ден, за да получи една от мигрените си. Той мразеше да изпълнява поръчките й. Но тя бе единствената му сестра и последна негова роднина, тъй че се грижеше за нея. Тя бе нервно и болнаво създание, но добра майка на двете си деца и вярна съпруга на Ричард.

Нямаха много пари, тъй като заплатата на Ричард като счетоводител и нейните нередовни доходи на детегледачка едва им стигаха да свързват двата края. През последните две години Тим им даваше каквито пари можеше, включително по-голямата част от ветеранската си пенсия. И те преживяваха някак, макар и да не тънеха в разкош.

Навремето, през войната, Ричард служеше в сухопътните войски, а Тим — в морската пехота. И двамата бяха леко ранени и се завърнаха вкъщи с безименната вътрешна болка на всички ветерани. Но докато Тим притежаваше крехката бодрост на бившия войник, приемащ с радост дори притесненията и неудобствата на цивилния живот след битките, то Ричард не можа да се приспособи толкова лесно. Той трудно се разбираше с шефовете си, пиеше прекалено и сменяше често работата си, без повишение на длъжността или заплатата. Тим, от своя страна, се справяше по-добре, отколкото очакваше. Преди войната, едва минал двайсетте, бе опитал силите си в различен вид дребен бизнес и сега най-сетне беше на път да започне да си изкарва прехраната като предприемач в Ню Йорк и околностите. С негова помощ се бяха открили и заработили няколко кръчми, един ресторант и две-три магазинчета.

Беше по природа схватлив, с добър поглед върху финансовите възможности и разбираше, че човек не бива да се доверява на никого в бизнеса. Благодарение на тази негова предпазливост, нито партньорите му, нито конкуренцията успяха да го завлекат с време или пари. Той се опари веднъж, но поговори със съответната личност и я накара да се вразуми. Гледката на могъщото тяло и студени очи на Тим бе достатъчна, за да принуди виновника към многословни извинения и пълна финансова компенсация.

Тим все още не успяваше да спести много пари, но хранеше големи амбиции. Разбираше, че Америка има голямо бъдеще в следвоенната епоха. Въпреки здравия си цинизъм относно света на бизнеса, той не споделяше пораженството на колегите си ветерани като Ричард, чийто дух изглеждаше прекършен от трудното намиране на добра работа и увеличаващата се цена на потребителската кошница. Защото Тим можеше да сравни света, който виждаше тук, с Ирландия, където неговите сънародници все още напразно се мъчеха със своите занаяти или чоплеха неблагодарната земя, без каквото и да било бъдеще.

Тим бе уверен, че собственият му мозък и инициатива ще му осигурят финансов успех. Той притежаваше таланта да превърне един нов бизнес в оживено място за търговия, както и да контролира хората, работещи там, за да не го провалят със собствените си слабости.

Но днес неговите планове трябваше да почакат заради поръчката на Катрин. Налагаше се да вземе една нейна рокля от шивачката й. Катрин винаги бе имала необикновена фигура — широка в ханша и тясна в бюста и раменете, а бременността я бе направила още по-странна и трудна за обличане. Беше успяла да си намери евтина шивачка в Уест Вилидж. Тим щеше да вземе роклята тази сутрин и да я остави на Катрин вечерта, след срещата си в Бронкс.

Адресът на шивачката бе лесен за откриване, въпреки натовареното движение по улиците източно от Шесто Авеню, до Четиринайсета улица. Той успя да паркира своя пакард модел 1946-а година на пряка и половина разстояние — паркирането се превръщаше във все по-голям проблем напоследък — и се върна обратно пеша покрай различни малки магазинчета, бакалии и зарзаватчийници.

Огледа пощенските кутии във входа на кооперацията, намери търсената и натисна звънеца. Отговори му тих глас. Той се представи и вратата му бе отворена.

Апартаментът се намираше на петия етаж. Тим вземаше стъпалата по две наведнъж, насилвайки се да не обръща внимание на прещракването в бедрото, останало му за спомен от Иуо Джима^[1]. И когато стъпи на площадката на петия етаж, дишаше съвсем малко по-тежко. Някъде в сградата се чуваше плач на бебе и едно шумно радио.

Долавяха се познатите миризми на кухня, белина и застояла мръсотия, които го накараха да се усмихне. Зданието миришеше на бедност и на наематели с лош късмет. Той познаваше тази миризма, защото бе израснал с нея. И сега копнееше час по-скоро да приключи с това посещение и да продължи натоварения си ден.

Огледа трите врати на площадката и намери тази, която му трябваше.

Л. Биелохлавек, пишеше на малката табелка. Шивачка.

Той почука, оправяйки вратовръзката си, приятелски усмихнат.

Но когато вратата се отвори, дъхът му секна.

В рамката на входа стоеше най-красивата жена, която някога бе виждал.

Лора погледна нагоре към високия си посетител.

— Добро утро — каза тя. — Съжалявам за всичките тези стъпала.

— Няма нищо — отвърна усмихнат той. — Изкачването ми е от полза.

— Трябва да сте братът на госпожа Кавъно?

— Същият. — Той протегна ръка. — Тим Риордан. — Радвам се да се запозная с вас, госпожо Биелох… — Той се помъчи малко с непроизносимото име.

— Наричайте ме Лора. И съм госпожица — поправи го Лора, затваряйки вратата зад него.

— Не бях сигурен — рече той. — Не изглеждате достатъчно възрастна, за да сте омъжена, макар че хората в старата ми страна сключват брак ужасно млади. Ами да, вие имате вид на ученичка, госпожице.

— Наричайте ме Лора. — Тя се обърна към една малка и доста овехтяла закачалка и свали оттам рокля, увита в хартия. — Роклята на сестра ви е готова. Надявам се, че е станала добре. Моля ви, нека ми съобщи, ако нещо не е наред. Ще се радвам да го оправя.

— Не мисля, че ще има някакви оплаквания — каза той. — Ако съдя по думите на Кети, вие сте самата госпожа Шанел, или там както се казваше, дето сега е върхът на модата в Париж.

— Е, не страдам от излишни амбиции — разсмя се Лора. — Правя, каквото мога.

Той й връчи парите, дадени от сестра му, наблюдавайки я как ги взема. Лора вдигна поглед нагоре към красивото, румено лице под вълнистата червеникава коса. Той имаше красиви, гъсти вежди, остри кафяви очи и мощна челюст. Пред неговата силна, набита снага, извисяваща се на близо метър и деветдесет, тя приличаше на джудже, също както изглеждаше смален и целият претрупан апартамент.

Той бе първият мъж, влязъл в тази стая от началото на доброволното й затворничество. Откакто тя си взе шевната машина от леля Марта предишното лято и започна да си търси клиентки, тук бяха идвали само жени. Планът на Лора се бе осъществил. Обявите, разлепени из магазините и църквите, в сградата на Християнската младежка организация и по други обществени места, й осигуриха първоначалното малко ручейче от поръчки, прераснало по-късно в пълноводен поток.

Повечето й клиентки бяха местни жени, които не можеха да си намерят нищо готово и се нуждаеха от вещите пръсти на Лора, за да им направи прости поли и рокли от евтини платове като поплин, басма и рипсено кадифе, които сами си донасяха. Повечето от тях се бяха мъчили с години да променят гардероба си от готови дрехи, защото не успяваха да си намерят достатъчно евтина шивачка.

Първата й голяма продажба, от която спечели повече, отколкото се надяваше, дойде чрез местен търговец, чиято съпруга я бе взела под свое покровителство. Той реши да спонсорира един отбор от малката бейзболна лига и поръча на Лора да ушие екипи за играчите. Работата бе много и й отне цели две седмици, но тя се справи и спечеленото й позволи да плати някои нетърпящи отлагане сметки и да публикува редовна малка обява в нюйоркските ежедневници.

Сега Лора имаше толкова работа, колкото можеше да поеме. Ставаше сутрин в шест и работеше до десет вечерта, прекъсвайки само да хапне нещо на обяд и за лека вечеря. По някакъв странен начин беше радостна в самотата си. Никой не се бъркаше в живота й, никой не го бе грижа за това как се чувства или какво мисли. Беше лесно и удобно да загуби себе си сред анонимността на топовете плат, макарите с конци и деликатната ръчна работа, необходима при довършването на дрехите.

И сега тя изпита неволно чувство на безпокойство при вида на този снажен, силен мъж, нахлул в малкото й леговище, внасяйки вътре слънцето върху загорялата си кожа и полъх от свеж въздух по добре прилегналите си дрехи. Очите му все така се усмихваха и тя можа да почувства силата на една огромна самоувереност, гледайки го изправен пред себе си.

— Ако ме извините за неловката забележка, госпожице… Лора — каза той, — изглеждате така, сякаш работите твърде много. Крехко създание като вас би трябвало да се храни повече и да излиза по-често навън. Доста сте бледа.

— О, нищо ми няма — сви рамене тя, долавяйки почти незабележимия ирландски акцент в думите му.

— А и тук е малко хладно. — Той огледа стаята и погледът му сякаш я лиши от познатия, унил и скучен вид и я показа в нова светлина. — Ето, вижте. — Мъжът отиде до прозореца и й посочи едно пукнато стъкло.

— Лошо се е спукало — рече. — Може да се разпадне всеки момент. И още нещо, прозорците трябва да се маджунират. Нищо чудно, че подвява така.

Преди Лора да успее да протестира, той се изправи, взе метъра от работната й маса и започна да мери рамката на прозореца.

— Още сега ще се погрижа за него — каза, когато привърши. — Инструментите ми са долу в колата.

— Но… — Лора се разсмя. — Моля ви, не се притеснявайте. Не ми е студено.

— Та сега е едва януари — отвърна той. — Почакайте да видите, като започне истинската зима. Не, госпожице Лора, не мога да оставя една дама в такова положение. Настоявам. Ще го направя за нула време и изобщо няма да ви преча.

След двайсет минути той се върна с пакет маджун и ново стъкло. Залови се да поправя прозореца, като отказа да приеме предложените от Лора пари.

— Глупости — рече. — Човекът, който продава тези неща, ми е приятел. Даде ми ги безплатно. Правил съм му навремето някои услуги.

Той работеше мълчаливо и Лора го наблюдаваше с ъгълчето на окото си, докато шиеше една рокля. Мъжът си подсвиркваше тихо и присви устни, когато извади стъклото. Тя се впечатли от търпеливата увереност и масивната му, яка снага, приведена над рамката. Забеляза луничките по ръцете му. Всичко в него говореше за слънце и сила.

Когато свърши, той хвърли поглед към печката й.

— Усещате ли миризма на газ? — попита.

Тя поклати глава. Винаги усещаше лек мирис, когато се приближаваше до печката, но не му обръщаше внимание.

Той провери горелките, а после и фурната. Както обикновено, само две от горелките работеха.

— Имат нужда от почистване — каза той. — Обзалагам се, че собственикът се прави на разсеян, когато му казвате за това.

Лора не отвърна нищо. Никога не бе споменавала пред собственика за газта, за капещата вода или за счупения прозорец, за олющената боя и дузината други неуредици в апартамента. Като студентка, бе прекалено заета със задълженията си в колежа и изпитите, за да забелязва тези неща. По-късно, по време на самотното си възстановяване, бе твърде обзета от отчаянието си. А сега цялото й време и внимание бяха обсебени от работата.

— Ще се върна утре — рече той — и ще стегнем тая печка.

— Но моля ви, не е необходимо, господин…

— Риордан. Тим Риордан. А за теб, Лора, просто Тим. Виж, настоявам за това. Че на тая печка й трябва само още малко да се запуши и, току-виж, те убила, докато спиш. Не искаш това да се случи, нали?

Тя пребледня.

— Какво има? — попита той. — Нещо лошо ли казах?

— Не. — Тя поклати глава. Спомни си колко близо се бе намирала до решението да използва фурната като оръдие за самоубийство. Но издържа на погледа му и се застави да се усмихне.

— Значи, разбрахме се — каза бодро той. — Ще намина и ще ти я оправя.

— Наистина, господине… Тим, не е необходимо. Не мога да се възползвам така…

— Настоявам. — Откровеността му я обезоръжи. Той очевидно бе така решен да й помогне, че тя не можеше да му противоречи.

— Е, щом е така, добре — рече накрая тя.

Макар и да не го осъзна през този първи следобед, Лора си бе намерила защитник.

Тим Риордан се върна с куфарчето с инструментите си и с лекота поправи котлоните и фурната, тъй че сега те работеха добре и безопасно. Огледа водопроводните тръби в банята и малката кухненска мивка и се зае да отстрани течовете и да стегне капещите, съскащи кранове.

Откри течение в стаята и запълни фугите между стените. Поправи рамките на вратите, пребоядиса мъничките кухненски шкафчета, смени ключалката с по-сигурна и дори й донесе намерен отнякъде килим, който беше много по-ярък и весел от предишния.

След това, като изненада, й донесе прекрасно орехово кресло, за да замени стария й продънен фотьойл.

— Собствениците му са мои приятели — обясни той — и са прекалено надебелели, за да седят на него. То идва от родната ми страна и сигурно е видяло доста неща. Както и да е, размерите му подхождат идеално за малко създание като теб, Лора.

Тим се връщаше на всеки няколко дни, поправяше, боядисваше, полираше и всичко това, без да приеме и цент за помощта си, нито нейното „не“ като отговор. С отминаването на седмиците апартаментът на Лора започна да прилича на миниатюрно бижу, радостно и живо, вместо предишната мрачна мансарда, каквато винаги бе представлявал. Заразена от ентусиазма му, тя уши нови, светли завеси за прозореца, гледащ към въздушната шахта. И когато времето навън застудя, апартаментът изглеждаше по-топъл и уютен, отколкото някога си бе представяла за възможно.

Тим носеше също и храна. Идваше с пресни плодове и зеленчуци от магазините долу и студени котлети от някакъв месар, за когото твърдеше, че бил негов приятел, отказващ да приема пари.

В отговор на всичко това Лора се откъсваше от шиенето, за да му приготви обяд. Тя седеше и се хранеше със сандвич или супа, докато той с труд наместваше едрото си тяло в някой от старите й кухненски столове. Разговаряха малко; и двамата изглеждаха потънали в собствените си мисли. Но се усмихваха, когато очите им се срещнеха.

Тим не разказваше на Лора много за себе си, но тя разбра от изпуснатите намеци на сестра му, че детството му не е било леко. Не се разбирал с баща си за много неща и яростно защитавал сестра си Катрин и майка си до смъртта на последната преди дванайсет години.

Беше и ветеран от войната. Подложен на разпит от Лора, призна, че е получил Сребърна и Бронзова звезда за смелостта си под вражеския огън, но не обичаше да се прави на герой.

— Това е машинално — й каза той. — Всички вършим такива неща. Когато видиш ранените си приятели, малко нещо откачаш. И когато всичко свърши, почти не го помниш. А после ти дават медал. — Лицето му потъмня. — Но нямаш голяма полза от медалите, когато се върнеш у дома и се опиташ да си намериш работа — добави. — Тогава доста бързо ти обръщат гръб.

Лицето му засияваше, когато заговореше за кариерата и амбициите си. Каза й, че съжалява за роднините си, останали в старата страна. Според него Америка беше страната на изобилието за всеки, достатъчно умен, за да намери и използва нейните възможности. За собственото си бъдеще Тим хранеше големи надежди.

— Аз съм роден ръководител — твърдеше той. — Разбирам конкуренцията, Лора. Бизнесът става все по-забързан с всеки изминал ден. Конкуренцията е безмилостна и трябва да притежаваш бърз ум, за да останеш отпред. Нямай вяра на никого, а използвай всеки, който може да ти помогне. Само ми покажи някое предприятие, и аз ще го обърна с краката нагоре, но ще открия начин да изкарам някой долар от него.

По думите му сегашните му занимания с ресторанти и дребен бизнес бяха само началото. Виждаше своето бъдеще в хотелиерството, което процъфтяваше в следвоенната икономика.

Той говореше с обич за сестра си Катрин, която Лора познаваше като доста болнава и угрижена жена. Изглежда, приемаше безкритично нейните слабости, както и тези на безотговорния й съпруг, а също така бе привързан към децата им.

Лора изобщо не го чу да каже лоша дума за никого, докато не засегнаха темата за политическите проблеми в Ирландия. Неговите роднини бяха католици, които от поколения живееха в Северна Ирландия, и той изпитваше люто негодувание към англичаните.

— Ако британците можеха просто да си стоят в тяхната страна и да ни оставят сами да разрешим проблемите си, ние много бързо щяхме да оправим нещата — рече мрачно той. — Но няма британец, който да не си пъха носа в работите на другите хора и ръката в джоба им. Това е божие правило. Понякога ми се ще Хитлер да беше дал на копелетата онова, което наистина заслужават.

Гневната му гримаса рязко отстъпи място на добродушна усмивка.

— Но виж какво — рече той благо, — всичко това е на хиляди мили далеч и с години назад, а аз все още си цапам устата. Може би просто старите обиди трудно умират. Особено сред ирландците.

Ирландският му акцент припламна също така бързо като гнева му, ярък, подобно на червения блясък в косата му и после изчезна. Той отново бе познатата личност с мек глас, изпълнен с нежна загриженост към Лора. Привърши обяда си, върна се към работата си върху радиатора и се сбогува към два часа следобед, защото имаше работа в Стейтън Айлънд.

Лора знаеше, че няма да минат много дни, преди да го види отново. Тревожеше я, че приема толкова много добрини от него, без да е в състояние да му даде нищо в замяна. Но сърцето не й позволяваше да откаже помощта му и сега вече очакваше посещенията му с нещо подобно на нетърпение и може би дори чисто човешка нужда.

Вътре в себе си тя беше щастлива от появата на Тим Риордан. С един замах той я накара да осъзнае, че е била сама твърде дълго, и й предложи приятелството, от което се нуждаеше, за да запълни празнотата в живота си.

Тя не можеше да знае това, но от своя страна Тим беше очарован от всеки миг, прекаран с нея.

Когато влезе в зле осветеното жилище и видя блестящите й черни очи да оживяват върху това красиво лице с алабастрова кожа, му се стори, че вижда пред себе си ангел.

Тя бе най-впечатляващата жена, която някога бе срещал. Нейната миниатюрност — тя бе висока около метър и петдесет и пет и тежеше не повече от четирийсет и пет килограма, сякаш сгъстяваше и усилваше чара й. В присъствието й имаше някаква игра на мрака и светлината, която можеше да изглежда твърде мистериозна, ако не бе напълно естествена.

Тя беше предпазлива, затворена в себе си личност и може би измъчвана от някаква тайна скръб, която той не можеше точно да определи. И все пак колкото по-затворена изглеждаше, толкова по-опияняващо бе нейното гостоприемство.

Когато той влизаше в апартамента, тя поглеждаше нагоре към него с най-сладкото изражение на доверие и искреност, а докато работеше, можеше да почувства очите й върху себе си. Бе забелязал и тесните й, красиви длани, когато му подаваше чинията или чаша чай с лед.

Понякога тя изглеждаше почти непоносимо крехка. Уязвимостта й го караше да копнее да протегне ръка и да я привлече към себе си, да я прегърне и защити в обятията си.

От друга страна, когато гледаше как бързите й пръсти летят над платовете, съшивайки ги майсторски в красиви дрехи, тя изглеждаше самоуверена и дори могъща в таланта си. Ясно беше, че дълбоко в себе си тя притежава сила и характер, с каквито малко хора можеха да се похвалят.

И нейната чувствителност прозираше през удивителното творчество на труда й. Роклите и костюмите, които уши за сестра му, сякаш проникваха в дълбините на личността на Катрин и дори я просветляваха и подобряваха.

А дрехите, които Лора шиеше за себе, бяха дори още по-впечатляващи. Те обгръщаха прелестната й малка фигура и същевременно подчертаваха особената й лична аура с нейните тъмни ъгли и скрити богатства тъй красиво, както оркестрацията на една симфония откроява най-характерните й мелодии. Тя отхвърляше комплиментите му, когато се опитваше да похвали удивителния й талант; но от това той не ставаше по-малък.

И все пак нещо повече от таланта го привличаше в нея. Най-странни чувства го обземаха, като чуваше шумоленето на полите й, докато тя обикаляше работната си маса, за да нагласи върху нея част от някоя дреха. От нея се излъчваше някаква интимност, толкова женска, че той копнееше да се зарови в топлината й като дете, да се скрие от грубата жестокост на света в убежището на тези поли.

Той смутено осъзнаваше, че това бе начинът, по който скритата чувственост на Лора го привличаше. Но никога не си позволи чисто плътски мисли за нея. Предпочиташе да се концентрира върху свенливото й достойнство, защото то представляваше много по-могъщ чар от грубите прелести на обикновените жени.

Лора бе изтъкана от по-висша женска субстанция и вероятно женски нужди, но те бяха скрити от силната й воля и самоуважение. Тя цялата бе жена, но създадена да бъде защитавана и обожавана, сътворена за светата интимност на брачното ложе, за деца и дом, стоплен от неповторимата й сладост.

Тъй че беше невъзможно да я желае, без да иска да я постави на пиедестала, който тя така заслужаваше. Но бе невъзможно и да я идеализира, без същевременно да попадне под магията на пола й, способен на много повече неща, отколкото само да разпали инстинктите на един мъж. Тя можеше да притежава сърцето му.

Или вече го притежаваше.

Тим пребиваваше в състояние на сладостно объркване през цялото време, докато бе с Лора.

А когато не беше с нея, мечтаеше за това и броеше часовете до следващата им среща.

В един петък през февруари той я убеди да излезе на вечеря с него. Твърдеше, че това ще бъде делова среща, но със закачлив блясък в очите настоя тя да носи обувки за танц.

Отидоха в очарователен, малък ресторант на Гринич Авеню, където Тим укори Лора за нейната слаба фигура, докато тя правеше всичко възможно да отдаде дължимото на сочното, приятно ухаещо, но прекалено обилно ястие. Това бе първото й посещение на ресторант от дните с Нат Клиър.

Отначало се чувстваше доста неудобно. Беше прекарала много месеци, свиквайки с постоянната празнота вътре в себе си. Самотата бе най-доброто й оръжие и тя държеше човешката раса на ръка разстояние през всичкото това време. Но сега се бе появил този мъж, пращящ от енергия, силен и настъпателен, гледащ безстрашно в бъдещето, безцеремонно безразличен към миналото. И той изглеждаше решен да я върне обратно към живота. Тя не вярваше, че той ще успее, но изпитваше изпълнена с копнеж привързаност към него, сякаш той бе нейната последна и най-добра връзка със света.

Разбира се, той никога нямаше да научи тайната й, въпреки че, изглежда, чувстваше скръбта вътре в нея и разбираше с какво се залавя, като я връщаше обратно към светлината на деня. Това негово отношение й бе странно приятно като ласката на силна ръка, решена да облекчи болката й, без да нарушава нейния личен свят с нежелани въпроси.

Във всеки случай най-добре беше той да не знае прекалено много за нея. Истината представляваше неин собствен товар и само щеше да изтрие непоколебимата му усмивка, ако я узнаеше. А Лора не желаеше това.

Той я убеди да танцува с него, когато малкото трио започва да свири.

За пръв път я държеше в ръцете си. Видя как върху лицето й се изписа особено изражение, близко до тревогата, но после то се разглади успокоено и това го зарадва.

Той бе превъзходен танцьор, грациозен и непринуден в стъпките си. Тя усещаше голямата му длан като перце на гърба си, а усмивката му я предразполагаше да се отпусне.

Лора усети как нещо съкровено и студено започна опасно да се топи под лекото докосване на мъжките длани и топлината на рамото му до бузата й. Болката се сгърчи на кълбо дълбоко в нея, но тя я държеше под контрол заради него и го остави да продължава да я води в танца, сякаш нищо не се бе случило.

Когато седнаха, Тим поръча кафе и я погледна в очите.

— Мислих за теб, Лора — каза той.

Тя повдигна вежди.

— За мен? Какво има да се мисли за мен?

— Много неща — усмихна се Тим. — И някои са по-важни от другите. Та причината, поради която те помолих да излезеш с мен тази вечер, освен удоволствието от компанията ти, е едно от тези важни неща. — Той я погледна сериозно. — Лора, ти не можеш да продължаваш по този начин.

Видът й бе объркан.

— По кой начин?

Той се поколеба за частица от секундата.

— Да работиш в жилището си — каза накрая. — Да принуждаваш клиентите си да изкачват петте етажа на една стара сграда, за да стигнат до теб. Това е престъпление за професионалистка с твоя талант, Лора.

— Искаш да кажеш, че трябва да си намеря друг апартамент? — попита тя.

— Гледам много по-надалеч — поклати усмихнато глава той. — Виж, Лора, занимавал съм се в тоя бизнес. И мога да различа големия талант, когато го срещна. Дрехите, които ти шиеш, са специални. Всъщност те са повече от това. Ти произвеждаш продукт, който е много по-качествен от стоката, която жените купуват на днешния пазар и при това го правиш на конкурентна цена. Какъв е изводът? Изводът е, че трябва да разшириш дейността си. Много е просто.

Тя го гледаше с известно недоумение.

— Тим — рече накрая, — казах ти още много отдавна, че не съм амбициозна.

— Но аз съм — отвърна той. — И не мога да търпя да гледам как талант като твоя се пропилява. Разбери ме добре, аз не ти предлагам да се превърнеш в Шанел за една нощ.

Знам колко много работиш и сега. Просто искам да размислиш над малка промяна в бизнеса си.

— Каква промяна?

Той я гледаше сериозно.

— Намерил съм ти един подходящ магазин — отвърна. — Намира се на Западна Четиринайсета улица, само на няколко крачки от Седмо Авеню. Там ще имаш достъп до по-богата клиентела. Мястото е в добро състояние и наемът не е висок. Аз ще се погрижа за необходимите поправки.

И без да обръща внимание на изненадания й поглед, продължи разпалено по темата.

— Гледай, всичко, което трябва да направиш, е да съобщиш новия адрес на досегашните си клиенти. Те ще бъдат основата, върху която ще градиш. Пак ще си шивачка, но ще притежаваш и собствен магазин за дрехи. Можеш да създаваш модели и да изработваш рокли, поли, спортно облекло, каквото си поискаш, в стандартни размери. И да разширяваш бизнеса, колкото желаеш. Дай свобода на вдъхновението си, вместо само да изработваш дрехи за жени без въображение. Ще видиш, за нула време ще имаш по-добра клиентела. С финансовата страна ще се заема самият аз. В края на краищата това е моята специалност.

Лора помисли над предложението му. Макар че нямаше да го измисли сама и за сто години, трябваше да признае, че съвсем не е глупаво. Мрачният й апартамент трудно можеше да се нарече представително шивашко ателие. А възможността да прави дрехи по свои собствени модели бе примамлива.

Но откъде щеше да намери парите за подобно начинание?

— Тим… — започна тя.

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Ако се тревожиш за парите — рече, — бъди спокойна. Аз съм експерт в изправянето на дребния бизнес на крака. Ще ти уредя краткосрочен заем от един мой приятел банкер. Той ще ти е повече от достатъчен. Ще подпиша заедно с теб и така ще бъда лично отговорен. Гарантирам ти, че до три месеца ще бъдеш на печалба.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Просто не знам…

— Нямаш какво да губиш — настоя той. — Ако магазинът не потръгне, което е направо невероятно, ще възстановя евентуалните загуби от собствения си капитал. Ето, аз самият ще бъда първият ти инвеститор. Но ти няма да се провалиш.

Лора се разсмя.

— Наистина е трудно да ти се откаже — каза тя.

— И това е част от работата ми. — Тим изглеждаше много доволен от себе си, уверен в нейната капитулация.

Тя го погледна в очите. Без да иска, почувства как силата на волята и оптимизмът му започват да се движат и в собствените й вени.

— Защо правиш това, Тим? — го попита.

Защото те обичам.

Единствено нежността в усмивката му издаде ненаказаните думи.

— Защото си падам по красиви лица — рече гласно той.

И като протегна голямата си длан през масата, погали бледата й буза тъй сладко, както възрастен може да се радва на малко момиченце.

Почти склонила, тя попита:

— А как ще го наречем?

Тим се усмихна.

— Магазинът е твой, нали? Ще го наречем просто Лора.

Тя се разсмя.

— Май си помислил за всичко.

Той кимна.

— Да, почти за всичко. Няма да си играем, я!

И като се облегна назад, я погледна, доволен, че я е убедил.

Тя разбра, че не може да му откаже. Почувства ласката на нежно гледащите я очи и се възхити от мъжкото лице, разхубавено от обичта и увереността му.

Накрая се осмели да протегне ръка и да хване неговата, тъй като сега се нуждаеше от поддръжката й. Една врата в нея бавно се затваряше за миналото, а друга се открехваше към бъдещето, което тя не можеше да предвиди.