Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (103)

Двадесет и пета глава

В басейна нямаше никой.

Единственият сенатор, който го използваше толкова късно вечерта, беше Флин от Аризона, на когото лекарите бяха предписали ежедневно плуване заради сърцето. Но той явно вече си бе отишъл. Хал щеше да се разполага сам.

Той скочи от блокчето и направи пет бързи дължини, а после още пет. Напрежението и разочарованието от последната седмица сега се трансформираха в прилив на енергия. Той искаше водата да го пречисти от дългите часове на неподвижност в самолетите, от насъбраните тревоги и пот в кампанията и преди всичко от парализиращия страх, който изпитваше през последните шест дни и нощи.

Усещането от силата на ръцете, придвижващи го напред във водата, както и от работата на краката му беше приятно. Вече задъхан — защото бе спал малко през тази последна седмица — той заплува по-бавно дължина след дължина с плавни, ритмични движения.

Винаги бе смятал, че самотното плуване прочиства съзнанието му по-добре от всичко останало. Но тази вечер се опитваше да достигне нещо повече. Опитваше се да измие цялата упорита политическа боя — срама, илюзиите, грозната маска на обществените взаимоотношения, прикриваща реалността на човешките същества и тяхната история.

Той бе отдал съзнателния си живот на света на политиката. Но всъщност никога не го бе избирал спонтанно и с цялото си сърце, както други мъже избират кариерите си. Съдбата бе подредила нещата така, че тази сцена с камери, ръкостискания, лозунги и речи да бъде неговият жребий. И той го прие, защото от деня, в който загуби Лора, знаеше, че вратата към другия свят е вече затворена за него.

Като по ирония именно това се явяваше и причината, поради която бе толкова добър държавен служител. Сърцевината му не се ангажираше в политиката, но черупката, бронята бяха напълно отдадени на страната му. Можеше да бъде по-безстрастен и може би по-мъдър от други политици, защото в дъното на сърцето си се намираше далеч от обществената сцена. И беше по-спокоен, понеже политическите лаври не даваха отговор на мечтите му.

Но тази откъснатост в мисията му не го ли изваждаше от играта в известен странен смисъл?

Той от години се опитваше да се убеди, че усилията да бъде добър, безкористен слуга на страната си не могат да бъдат погрешни. Но нещо през тази последна седмица с нейния смразяващ, подмолен страх — страх, който той мразеше повече от всичко друго, защото мъжествеността му не го понасяше — опорочи мечтата и пропука бронята му. Той се питаше дали собствените му жертви по пътя му не го заслепяваха за факта, че всичко това не води към добър край.

Докато пореше водата, Хал се бореше с гризящото го съмнение. Не можеше да изостави идеализма, който го бе крепил през толкова години, само защото една ужасна седмица бе изчерпала куража му за битката. Нито можеше да потисне подозрението си, че от самото начало нещо е липсвало в призванието или в ангажимента му към това призвание.

Добре, реши той, довечера щеше да изложи всичко това пред Бес. Ще сподели с нея тревогите си и ще я помоли да му помогне да разбере по-добре самия себе си и трудностите, пред които се намираше. Тя щеше да сподели щедро мъдростта си, както винаги.

Хал се хвана за тази мисъл, докато плуваше из тихия басейн, обиколка след обиколка, едновременно освежен и изтощен от физическото усилие. Скоро щеше да се озове насаме с жена си, чийто нежен глас и успокояващи ръце бяха най-близо до представата му за убежище в този свят на натрапливи опасности.

Той се отдаде на това чувство на очакване, когато забеляза някакъв мъж в далечния край на басейна.