Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (64)

Петнадесета глава

„Ню Йорк Таймс“, 5 април 1958 г.

„ЛАНКАСТЪР ШОКИРА ЩАТА С ПОБЕДА В ПЪРВИЧНИТЕ ИЗБОРИ БОУЗ СЕ КАНДИДАТИРА КАТО НЕЗАВИСИМ“

Със значителна преднина, която опроверга предвижданията на социолози и влиятелни членове на Демократическата партия, Хейдън Ланкастър вчера победи сенатора Еймъри Боуз в първичните избори на щата.

Победата на Ланкастър бе двойно по-изненадваща поради факта, че титуляр сенатор-демократ не е губил първични избори от няколко поколения насам. И никой титуляр със статуса на Еймъри Боуз — председател на сенатския Комитет по бюджета и изтъкнат демократ в Комитета по външна политика — изобщо в историята не е търпял поражение на тези избори.

Експертите все още анализират причините за победата на Ланкастър. Цитира се ефикасността при организацията на кампанията му за преодоляване на недоверието към младостта и политическите му възгледи от страна на някои партийни лидери, както и неговата лична откровеност и желание да работи честно според партийните правила.

Но преобладаващото мнение сред наблюдателите на изборите е, че, изглежда, самите гласоподаватели на Демократическата партия са решили нещата. Високият обществен рейтинг на Ланкастър, съчетан с жлъчната кампания на Еймъри Боуз срещу него — кампания, в която Боуз се опита да убеди избирателите, че става дума за истинска битка между Доброто и Злото, а не само за обикновена надпревара между двама мъже — очевидно са си казали думата в полза на претендента.

Вчерашното участие в гласуването счупи всички рекорди на първични избори за Демократическата партия. Наблюдатели в избирателните бюра съобщиха, че при урните са се явили необикновено голям брой жени избирателки. Имайки предвид популярността на Ланкастър сред жените, този факт се отчита като решаващ за неочакваната победа.

Но първичните избори са само прелюдия към истинската битка за Сената.

Въпреки че в ранните часове на това утро призна своята загуба, Еймъри Боуз обяви, че ще участва в надпреварата за Сената като независим кандидат. Той подкани многобройните си поддръжници да го подкрепят и заяви, че при никакви обстоятелства няма да се откаже от общите избори и да остави гласоподавателите си да подкрепят Ланкастър като кандидат на Демократическата партия.

— Моето мнение за Хейдън Ланкастър като човек и служител на обществото е широко известно — каза Боуз. — Бих направил лоша услуга на собствените си поддръжници и на хората в този щат, ако не сторя всичко, зависещо от мен, за да предотвратя достъпа на този човек до място в Сената на Съединените щати. Съзнанието, че единствен съм изправен между него и този отговорен пост, ми дава сила и увереност за предстоящата битка.

Малцина от присъстващите на тази реч на Боуз се съмняваха в думите му. Еймъри Боуз превърна вендетата си срещу Хейдън Ланкастър в същински кръстоносен поход. И най-вероятно този поход ще продължи до изборите за американския Сенат през ноември.

Хал Ланкастър се намираше между чука и наковалнята.

През седмицата, последвала първичните избори, победата му над Еймъри Боуз започна все по-малко да прилича на триумф и все повече на прелюдия към битка, в която, като по ирония, Хал бе губещата страна. След като Боуз оставаше на ринга като независим, той щеше да привлече на своя страна гласовете на много лоялни към него демократи и Хал не можеше да разчита на единодушната подкрепа на партията в борбата си срещу избраника на републиканците Лорънс Ингърсол. Следователно тримата щяха да участват в борбата с горе-долу равни шансове.

Ингърсол, богат индустриалец с много собствени пари, се смяташе за несериозен противник без особен шанс за победа до неочакваното изявление на Боуз. Сега обаче на него гледаха като на надежден кандидат в надпреварата с разединената Демократическа партия и републиканците заставаха зад него с всичките си сили.

Ингърсол споделяше словесните методи на Еймъри Боуз. Следователно Хал можеше да очаква, че и двамата мъже ще го заклеймяват като ляв радикал. Гласовете, които би загубил поради младостта, неопитността си в политиката на щата Ню Йорк и противоречивия си имидж, почти сигурно щяха да отидат при Еймъри Боуз. От тази гледна точка на Боуз можеше да се гледа като на фаворит в кампанията за Сената, за която неговата загуба в първичните избори изглеждаше, че му е препречила пътя.

Най-удачният ход за Хал в изборите бе да убеди гласоподавателите, че настоящият му отговорен пост в Държавния департамент на Дуайт Айзенхауер потвърждава безупречната му лоялност и политически възгледи. Но тази платформа бе нож с две остриета, защото сенаторът Маккарти и неговите поддръжници бяха обявили, че именно Държавният департамент от години представлява комунистическо гнездо.

Хал обаче притежаваше и други оръжия: зрелите си възгледи, щателното познаване на най-наболелите въпроси, своето красноречие и най-важното от всичко — младостта и безспорният чар, които му осигуриха невероятната победа в първичните избори срещу възможно най-могъщия и надеждно окопан противник.

Боуз и хората му съзнаваха твърде добре това и отговаряха на заплахата с цялата мощ на своя арсенал. Часове след речта по повод на поражението си Боуз отново се включи с пълна сила в кампанията, нападайки с гръмки думи Хал като симпатизант на комунистите и враг на свободата. В големите вестници ежедневно се появяваха обяви, платени от комитета за преизбиране на Боуз и предупреждаваха обществеността, че съществуват „документални доказателства“ за комунистическите възгледи и връзки на Хал, повтаряйки думи като „изменник“, „предателство“ и „конспирация“ с монотонна настойчивост.

И явно тази стратегия вършеше работа. Изследванията на общественото мнение, направени след обявяването на кандидатурата му като независим показваха, че той има силна позиция сред избирателите, наравно с тази на Хал, а Ингърсол се нарежда на трето място. Тактиката на Боуз, залагаща на страха от комунизма, очевидно намираше отглас в съзнанието на хората.

Така предстоящата кампания добиваше вид на оспорвана битка, наместо лесната победа, предвиждана от екипа на Хал. Налагаше се той да започне от самото начало, и то този път в надпревара с двама души, за да спечели доверието на избирателите от щата Ню Йорк и да парира злобните стрели на Еймъри Боуз.

И точно в този тежък момент на бездруго противоречивата си кариера Хал срещна едно ново лице, което щеше да стане важно за него.

Тя се казваше Елизабет Бонд.

Хал се изненада, когато Том му съобщи, че вдовицата на знаменития Уинтръп Бонд се интересува от него. Фамилията Бонд открай време беше враждебна на Демократическата партия. Всъщност Бондови бяха толкова близки по възгледи до републиканците Ланкастърови, че веднъж дори се заговори за възможен брак между Хал и дъщерята на Уинтръп Бонд, момиче на име Гей. Но прецениха, че тя е доста по-възрастна от Хал и идеята бе изоставена още в младежките им години.

Във всеки случай Хал не можа да повярва на ушите си, когато му казаха, че вдовицата на Уинтръп Бонд вече е внесла сто хиляди долара в предизборната му кампания, без дори да са се срещали или разговаряли преди това. Той донякъде подозираше, че със своите огромни корпоративни интереси госпожа Бонд очаква от него да участва с гласа си в Сената за намаляване данъците на многонационалните корпорации. А когато Том го информира, че дамата е лидер в телевизионните технологии и е тясно свързана с най-големите излъчвателни мрежи, той, естествено, прие, че тя се нуждае от гласа му за монополното законодателство, засягащо тази индустрия.

Но когато я срещна за пръв път на един благотворителен банкет, малко след първичните избори, Хал моментално забрави тези свои мисли. Най-поразителното у нея бяха младостта и красотата й. Не можеше да е на повече от двайсет и осем или двайсет и девет години. Ако не носеше консервативния си делови костюм, щеше да прилича повече на колежанка, отколкото на зряла жена.

— Радвам се да се запозная с вас — рече Хал, когато се ръкуваха. — Бях почитател на покойния ви съпруг.

— А той беше ваш почитател — отвърна тя — въпреки политическите възгледи на фамилията. Донякъде аз съм тук именно поради тази негова симпатия. Опитвам се по всички възможни начини да осъществявам неговите желания.

Докато разговаряха, магията на красотата й се усилваше. Хал бе впечатлен от ирландската й външност. Перлената й кожа, обсипана с лунички, огнената рижа коса, падаща над раменете, белите ръце и свежи страни и най-вече искрящите зелени очи — всичко това правеше Елизабет Бонд да изглежда като жизнерадостна ученичка, току-що пристигнала от зелените хълмове на провинцията, а не вдовица на стар нюйоркски милионер.

Хал бе чувал, че тя няма собствено семейство и е повече или по-малко избягвана от Бондови след смъртта на съпруга й. Знаеше, че е била близка с Уинтръп Бонд, но не и с фамилията му.

И все още скърбеше по него. Колкото повече говореше за покойния си мъж, толкова по-ясно Хал осъзнаваше, че е била далеч по-привързана към него, отколкото гласеше мълвата. Изглеждаше съсипана от неуспеха си да му даде дете. Очевидно приемаше това като своя лична вина, която трябваше да изкупи, като се погрижи за огромното му състояние съгласно неговите желания.

Нейното обожание — което се стори на Хал малко странно, тъй като познаваше репутацията на Уин Бонд като безволев истукан — бе придружено от дълбока тъга и критично, дори някак презрително отношение към самата себе си.

— Вместо децата на Уин — каза тя, — аз имам неговите пари. Това е жалка компенсация. Но тъй като няма какво друго да дам, аз ги използвам толкова целесъобразно, колкото умея. Дарявам пари на детски болници, домове за сираци… Посещавам ги понякога и понеже персоналът ми е благодарен за дарените средства, позволяват ми да им се мотая. Опитвам се да не им преча, но просто не мога да се откъсна оттам. Водя децата в увеселителни паркове, на пикници, а понякога и на цирк. Те ме приемат с радост, тъй като пазя самосъжалението за себе си.

Тя се усмихна.

— Страхувам се, че съм от ония жени, които маскират нуждата си от деца под формата на човеколюбие. Сублимация — не беше ли точно това думата, която Фройд използва? Е, не съм психоложка, но знам, че вътре в себе си нося една празнота и разполагам с прекалено много пари и време — затова ги харча, мъчейки се да сторя на някого добро.

Тя погледна Хал.

— Това включва и опитите ми да помогна на хора като вас — хора, които желаят да направят нещо за човечеството. Като например да ни предпазят да се самоунищожим със собствените си оръжия и предразсъдъци.

— Щом не се притеснявате да скочите в нещо, което може да се окаже потъващ кораб, тогава добре дошла на борда, госпожо Бонд — рече Хал.

— Наричайте ме Бес — отвърна тя. — Всички приятели ми казват така.

— Бес, тогава — усмихна се той.

Първата им среща приключи с някакъв незначителен разговор, неизбежно довел до темата за президентството. Загрижен, че Елизабет Бонд може би споделя общото мнение за него като за амбициозен млад герой от войната, желаещ да използва Сената единствено като трамплин към Белия дом, Хал я увери, че смята Джак Кенеди за най-добрата партийна надежда и възнамерява да го подкрепи напълно в президентската кампания през 1960 година.

Тя, изглежда, повярва на думите му.

— Ами след Кенеди? — го попита. — Никой не може да предвиди бъдещето. Как би се почувствал, ако стигнеш до Белия дом?

Хал помисли за момент.

— Уплашен — каза накрая и една заразителна усмивка огря лицето му.

Тя кимна и странна светлина проблесна в изумрудените й ириси. Почти му се стори, че бе издържал някакъв изпит, защото усмивката й сега беше по-топла дори отпреди.

Отначало Хал прие приятелството на Елизабет Бонд малко резервирано. Достатъчно добре познаваше спонсорите в политиката, за да знае, че никога не харчат пари, без да очакват възвръщаемост на инвестициите си. Но с течение на времето срещите им зачестиха и той започна да разбира, че тя не търси от него нищо за себе си или за „У. У. Бонд“. Просто желаеше той да бъде избран в Сената и да гласува там по съвест, особено по въпросите на ядреното разоръжаване и студената война.

Хал не можеше да повярва на добрия си късмет. Бе попаднал на най-рядкото създание в политиката — богат поддръжник, чийто интереси бяха единствено идеологически и при това човеколюбиви. Елизабет Бонд харчеше парите на съпруга си, опитвайки се да прави добро на света — и нищо повече.

Но с това изненадите за Хал не свършваха. Той осъзна, че тази жена притежава удивително разбиране за позициите му по всички ключови въпроси. Тя не само знаеше защо иска той да бъде избран, но и какви щяха да бъдат политическите последствия от този избор.

А в един по-близък план имаше брилянтни идеи как да го направи победител в надпреварата с останалите конкуренти. Преценяваше умно политическите реалности и можеше да му даде ценни съвети за специалните интереси на различните групировки, за дърпащите конците демократи в Олбъни и Ню Йорк, както и за капризите на електората, който бе основната му подкрепа.

Не след дълго той вече слушаше с уважение преценките й за неговите речи и хитроумните й предложения за рекламната му кампания, особено в развиващото се изкуство на телевизионната реклама. Интелектът й притежаваше острота и целенасоченост, каквито на собствените му съветници, изглежда, липсваха. А към това се прибавяше и безграничната й вяра в него, която дори скромният му рейтинг в социологичните анкети не можеше да разколебае.

— Не се страхувай да бъдеш самия себе си — му казваше тя. — Ти си млад, динамичен, привлекателен. В тези качества ти е силата, Хал. Вярвай в тях. Предай ги на публиката. Използвай медиите затова. И запомни думите ми: Боуз и Ингърсол ще се неутрализират един друг. Собствената им отрова ги прави да изглеждат все по-смешни. И най-важното — те и двамата са възрастни мъже, стари, износени, цинични. Никой разумен гласоподавател, щом ви погледне тримата, няма да избере някой от тях. Ще видиш.

Няколко седмици след първата им среща Елизабет Бонд се превърна в неофициален член на екипа от съветници на Хал. Той разговаряше с нея по телефона няколко пъти седмично и я канеше на обедите с Том и останалите. Красивото й, сдържано присъствие приятно контрастираше с техния малко потен професионализъм.

Тя винаги присъстваше и на големите му речи в кампанията за набиране на средства. Хал се улови, че докато говори, търси лицето й сред публиката и се въодушевява малко повече заради нея.

Хубаво бе да знае, че е там, че очаква от него да бъде в най-добра форма и същевременно никога не се съмнява в способностите му. Тъй като семейството му така и не одобри неговия избор на политическа кариера, той винаги се бе чувствал повече или по-малко самотен в борбата си към върха. Но сега имаше стимул — някой, който вярваше в него. И това чувство беше приятно.

Тя изразяваше лоялността си и по по-практични начини. Хал не знаеше точния размер на паричния й принос в кампанията — това бе грижа на Том — но разбираше, че сумата е много голяма. Забеляза също, че и телевизионните мрежи започнаха да отразяват кампанията му с удивително добър тон. Репортерите не само смекчиха нападките си срещу него, но и отделяха централно време за красноречивите му отговори наред с приятната гледка на младото му лице, контрастиращо със застаряващите образи на Боуз и Ингърсол.

Ако Бес имаше някаква пряка връзка с това, то тя наистина бе ценна приятелка. Ако ли не, сигурно му носеше добър късмет като талисман. И в двата случая трябваше да се отнася добре с нея и да се вслушва в съветите й. Острият политически ум на Хал му подсказваше това.

После тя покани Даяна и него на вечеря в апартамента си в Сутън Плейс.

— Дръж се с нея любезно — предупреди Хал Даяна не без известно двуличие. — Имаме нужда от всеки цент, който може да ни отпусне.

И той вътрешно си отдъхна с облекчение, когато двете жени си паснаха добре. Бес постигна изумителния подвиг да се държи с Даяна, която беше поне на нейните години, като със своя дъщеря. А тя, която бе особено чувствителна на тема запазване на младостта си, естествено, нямаше нищо против и изглеждаше много по-щастлива и свободна в компанията на Бес, отколкото с политическите приятели на Хал.

— Страшно ми допадна — каза по-късно Бес за Даяна. — У нея има много повече неща, отколкото се виждат на пръв поглед.

Хал не й спомена странния факт, че Даяна му бе казала точно същите думи за нея:

— У нея има много повече неща, отколкото се виждат на пръв поглед.

След тази приятна вечеря връзката на Хал с Бес укрепна. Макар това да не бе точно приятелство — тя се държеше с него почти прекалено сдържано и никога не задаваше въпроси за личния му живот — той скоро започна да изпитва към нея и безрезервната й подкрепа доверие, каквото малко приятелства можеха да предложат.

Хвана се, че с нетърпение очаква срещите им след тежките седмици на агитационни обиколки из щата. В нея имаше някакво хладнокръвно спокойствие, което подобно на лекарство успокояваше нервите му, когато бяха заедно. И личността й го интригуваше. Тя имаше някак двойствена същност, странно поделена между свежото момичешко тяло и древната тъга в очите й. Сякаш вътре в нея съжителстваха две различни жени. Артистичното око на Хал нямаше как да не се очарова от тази комбинация.

Когато привикнаха повече един с друг, в разговорите им се появиха и по-леки моменти. Тя го дразнеше с дочутите в козметичния си салон слухове за него. Твърдеше, че те са сигурен показател за неговата популярност.

— Какво разправят тази седмица? — питаше той.

— Казват, че си по-секси от Кенеди — отвръщаше тя, — но ти липсва неговият хищнически инстинкт. Че почти със сигурност си по-добър любовник, но не си толкова изпечен в прегазването на изпречилите се на пътя ти хора. Общото мнение е: „ще почакаме и ще видим“, с ударение на „ще видим“. Ако беше само до външния вид, вотът на жените ти е в кърпа вързан.

— Приятно ми е да го чуя — усмихна се Хал. — Може би трябва да планирам няколко големи речи в козметичните салони на щата.

Бес покани Хал да посетят едно сиропиталище, което тя подпомагаше, в северната част на щата Ню Йорк. Той пристигна там в един ясен октомврийски ден и впечатли всички с простия си, но занимателен разговор с децата. Беше трогателен със своята способност да спечели доверието им и да ги накара да говорят за милите си, невинни представи за устройството на една държава. Те веднага го приеха като някакъв Дядо Мраз, притежаващ тайния ключ към детските сърца и желания. Някои дори спонтанно го хванаха за ръката.

— Беше чудесен — каза му Бес след това. — Наистина имаш талант за тях.

— За да бъда напълно откровен с теб — каза Хал, — а и предполагам, че като спонсор на кампанията ми трябва да го знаеш — не мисля, че някога съм се чувствал съвсем намясто като възрастен. Беше ми много по-добре като момче. Може би част от мен усеща, че нещо важно е останало изгубено по пътя. — Той се разсмя. — Сигурно затова участвам в тази детска игра, политиката.

Бес го погледна с внимателен и дори нежен поглед.

— Тази страна има нужда — каза тя — точно от мъж като теб. Мъж, който все още притежава нещо от детето в себе си. Малко радост, малко спонтанност, малко надежда за този наш свят. — Тя се усмихна. — Да знаеш, че и от екрана се вижда. Забелязах го още първия път, когато те зърнах у дома по телевизора. Може би истинската причина, поради която исках да те срещна, бе да разбера има ли го в теб и на живо.

— Е, и? — попита той.

— И не се разочаровах — отвърна тя.

Хал я погледна с любопитство. Разбираше, че близостта, която долавя помежду им, се дължи до голяма степен на нейния незадоволен майчински инстинкт. Липсата на деца бе основен елемент в личността й.

Трябваше да признае, че същото важеше и за него. Когато и да се сетеше за изгубеното си детство и за разочарованията на възмъжаването, винаги се улавяше да мисли за децата, които така отчаяно искаше да има, деца, които все по някакъв начин му се изплъзваха.

Но тези мисли бяха прекалено болезнени, защото между спомените от момчешките години и тайните мечти за собствени деца се появяваше едно сладко лице, което се налагаше да гони от паметта си поне по сто пъти на ден. Лора притежаваше тази част от душата му. Ако си позволеше да мисли за нея, отчаянието щеше да го лиши от силата, необходима, за да продължава да се преструва, че живее.

Колкото и странно да бе, Елизабет Бонд играеше непредвидената и удобна роля на буфер между Хал и неговия вътрешен стрес. Бес тъй открито демонстрираше собствената си неудовлетвореност, че слушайки ехото от думите й вътре в себе си, Хал неволно се изправяше пред факта, че собственият му живот го бе отдалечил от мечтите му към нещо, което можеше да бъде само един жалък техен заместител.

Да, размишляваше той, сега Бес бе за него нещо повече от обикновена поддръжничка. Тя, изглежда, го разбираше толкова добре, че го освобождаваше от товара на необходимостта да разбира самия себе си, товар, който никога не бе носил с желание и с който не се гордееше особено.

Когато напускаха сиропиталището, тя го видя да гледа към децата, махащи им с ръце за довиждане от площадката за игри. И дори да бе доловила смесените чувства в умисления му поглед, с нищо не го показа.

Вместо това смени темата на разговора.

— Кажи ми — попита — какво мисли Даяна за перспективата да стане съпруга на сенатор?

Хал се разсмя.

— О, тя е много по-подготвена от мен за тази работа. Още преди да смогна да си мебелирам офиса, ще е завъртяла цял Вашингтон на малкия си пръст. Тъй че няма защо да се тревожиш за Даяна.

Елизабет Бонд го погледна с ясните си, усмихнати очи.

Напротив, тревожа се, Хал, мина й през ума. Тревожа се, и още как.