Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (76)

Двадесет и седма глава

21 декември 1958 г.

Това бе самотен живот.

Лора живееше сама вече повече от четири месеца. Не бе виждала Тим от деня на съдебното заседание, постановило раздялата им в залата на съдийката Таглиаферо. Той удържа на думата си, още същия ден напусна работата в „Лора ООД“ и повече не се появи. Процедурите по развода се придвижваха бавно и вероятно нямаше да приключат още осем или девет месеца. Но Лора се чувстваше напълно откъсната от Тим. Бракът им изглеждаше нещо отдавна отминало и затова споменът за него бе още по-болезнен.

През тези дни Лора изпита всички странни емоции, познати на хората с провалени семейства, емоции, които някой несключвал брак човек не може наистина да си представи, независимо колко самотен се чувства.

Всяка сутрин, ставайки от сън, тя се изправяше пред вътрешното чувство на непотребност, изоставеност и пустота, което не я напускаше през целия ден. Собственото нещастие й се струваше естествено като вдишването и издишването. Тя бе имала съпруг, беше го обичала и след това загубила и сега беше като половин човек, същински призрак, витаещ из пространството на предишния си живот. Колкото и неудачен да изглеждаше този живот, той й бе предлагал топлина и усещането, че е желана, които сега си бяха отишли завинаги.

Тя промени дневния си режим така, че да скицира в офиса. Когато намираше време, излизаше навън с фотоапарата, посещаваше любимите си обекти или скиташе из града в търсене на нови. Често не се прибираше у дома, докато умората не я обореше дотолкова, че да може да заспи, без да има време за мрачни размишления върху самотата си.

Апартаментът й приличаше на килия за мъчения. Тя мразеше тишината и жалкото съзнание, че сега обширните стаи принадлежат само на нея. Без ехото от енергичната стъпка на мъж, без звука на дълбокия му глас и топлината на тялото му до нея през нощта — без всичко това мястото й приличаше на гробница, а самата тя на мумия, чието разлагащо се съществуване служеше само като възпоминание на предишното й щастие.

Но излизанията й напоследък бяха двойно по-болезнени, защото идваше Коледа — най-лошото време от годината за самотните хора. Пето Авеню светеше с празничните украшения и гъмжеше от припрени купувачи. Много Дядо Мразовци размахваха звънчетата си по ъглите и децата дърпаха майките си към ярко осветените витрини, за да погледат разноцветните играчки и подаръци.

Изправена пред този нещастен за нея празник, честван сред най-близкия кръг на семейството и кипящата детска радост, Лора обикаляше с фотоапарата си из тъмните кътчета на града, където самотници понасяха отритнатото си съществуване далеч от веселието около тях. Но снимките й на бедни и бездомни хора бяха прекалено мъчителни, за да ги гледа, защото отразяваха съвсем точно пустотата в собственото й сърце.

Затова тя се връщаше в Сентръл Парк, който по един странен начин се превърна в духовен център на нейните скитания, какъвто бе и за толкова много други нюйоркчани. Тук тя снимаше не само децата и майките им, но и бездомниците със стъклени погледи по пейките; не само младите влюбени двойки, но също и възрастните вдовици, разхождащи мрачно и мълчаливо кучетата си; не само буйните тийнейджъри, бързащи на тумби по алеите, но и самотните минувачи, които ги отминаваха и сякаш не забелязваха тяхната жизненост. Хора, упътили се заникъде, както и самата Лора.

В Сентръл Парк можеше да се види всичко и всеки. Там се срещаше неизтощимо разнообразие от човешки лица, породени от огромния град. За окото на фотографа това бе една райска възможност. Но тези дни Лора с мъка издържаше на гледката, защото много от срещаните лица бяха самотни.

Независимо от това тя отново се връщаше, понеже, колкото и равнодушен да бе паркът, той се явяваше единственият й дом, а самотните минувачи бяха най-близките членове на духовното й семейство. Даже ако самотата представляваше единствената й връзка с тях, тази връзка бе твърде здрава, за да може да я прекъсне.

И тъй днес, докато мракът падаше над града и студената тръпка във въздуха предвещаваше сняг, Лора обикаляше моравите на парка между езерото и пързалката „Уолман“, където кънкьори с веещи се зад тях ярки шалчета внасяха пъстра нотка в голия пейзаж.

Тя знаеше, че трябва да се прибира и да си приготви нещо за вечеря, но не можеше да се откъсне от разходката. Държеше в ръка фотоапарата, но го използва само няколко пъти, правейки снимки на хората отдалеч. Чувстваше се отделена от тях и мразовитият въздух сякаш пасваше на студената пустота вътре в нея.

Сви зад един ъгъл, изкачи някакви стълби и внезапно чу музиката на въртележката. Тръгна по посока на звука, видя там шепа деца и седна на една отдалечена пейка да ги погледа.

Беше късно и мракът бързо се спускаше. Седящите по пейките майки поглеждаха неспокойно часовниците си. Върху лицата на децата се виждаше инат, нежелание да си ходят и радост, защото знаеха, че играта им скоро ще свърши, но възнамеряваха да й се насладят до последната секунда.

Лора вдигна камерата пред очите си и я фокусира върху въртящите се дечурлига. Искаше да направи поне една снимка на сцената, но нещо я възпря и тя свали фотоапарата.

С въздишка осъзна, че щастието на децата отнема куража й. Те й напомняха за двете изгубени бебета. Не можеше да понесе да погледне през окото на обектива си някой щастлив шестгодишен хлапак, когато шансът й да има собствено дете я бе отминат двукратно.

Колко безсънни нощи бе прекарала, мислейки за тези две неродени деца и какво биха означавали те за живота й! Съществуването им не само би преизпълнило сърцето й, но и би променило курса на живота й по начин, който днес трудно можеше да си представи.

Ако детето на Натаниъл Клиър се бе родило, Лора сигурно нямаше да стане шивачка, нямаше да срещне Тим, нито да се занимава с моден дизайн. Сигурно щеше да си избере напълно различно поприще, за да изхранва себе си и бебето.

Вероятно никога нямаше да срещне Хал…

А ако бе родила детето на Тим, бракът й с него щеше да трае по-дълго, може би много по-дълго. Но в края на краищата пак щеше да приключи. Тя не се съмняваше в това. И потръпна от мисълта за ужасите между нея и Тим, на които това дете можеше да стане свидетел.

Тези мисли изпълваха Лора с отчаяние, защото знаеше, че колкото и да копнее сърцето й днес по тези изгубени деца, беше по-добре, че не се бяха появили на бял свят, тъй като тя не бе успяла да им приготви подходящо и безопасно гнездо. Мъжете, които ги заченаха, бяха зле избрани от нея и следователно тя не бе добра майка, способна да им предложи щастието и сигурността, на които имаха рождено право.

Какви жестоки номера погажда животът, мислеше си Лора. Подаръците, с които ни изкушава понякога, могат да ни унищожат, ако ги приемем. И се налага тъжната истина, че е по-добре да не ги приемаме, защото поради слабостите и погрешните си съждения няма да можем да ги оценим по достойнство.

С тези разсъждения, Лора гледаше как майките заставаха от пейките, сякаш по невидим сигнал, за да кажат на децата си, че вече е време да тръгват. Сега въртележката се забави. След миг всички щяха да си отидат и Лора щеше да остане сама сред спускащата се нощ.

Въпреки тази потискаща мисъл, тя не се изправи. Чувстваше се по-уморена и празна от всякога.

Внезапно леко докосване по рамото я стресна и извади от мислите й.

— Не съм предполагал, че ще те срещна тук.

Лора вдигна очи. Когато видя кой беше говорещият, пребледня.

Хал стоеше до нея, облечен в тъмно палто, което тя не бе виждала преди, и се усмихваше, докато една-две снежинки се спуснаха от тъмното небе, за да се стопят върху рамото му.

Лицето му изглеждаше тъй топло, нежно и преди всичко така познато, че една сълза се появи в окото й, докато го гледаше, и тя трябваше да използва цялата си воля, за да я удържи.

— Отдавна не сме се виждали, Лора — каза той, навеждайки се по-близо към нея.

Хал. Моят Хал.

Лора не можеше да намери думи.

Присъствието му направо спираше дъха й. Тя напразно се опитваше да сложи в ред изумените си чувства. Никога през живота си не се бе чувствала тъй спасена и същевременно толкова разкъсана.

Отвори уста, за да промълви, но сетне се поколеба. Изведнъж осъзна, че сега думите не са важни. Бездруго нямаше как да му каже какво има в сърцето й.

Хал заговори вместо нея.

— Правех малка разходка, за да събера мислите си — каза той. — Това ми е стар навик. Помага ми да осмисля нещата в края на дългия ден. Чувствах се някак самотен и изведнъж те видях да седиш тук. И да ти кажа право, изглеждаш точно така, както се чувствам и аз. Надявам се, че не съм те смутил с присъствието си.

Лора успя да се усмихне.

— Ни най-малко, Хал. Няма ли да поседнеш?

Той седна до нея, поставяйки длани върху коленете си. Сега нежните топящи се снежинки падаха в косата му. Стори й се, че видя един или два преждевременно побелели кичура.

С времето се бе променил по начин, който вестниците и телевизията не можеха да предадат. Сега изглеждаше по-тих, по-спокоен, но не по-малко самият себе си. Стори й се по-красив от всякога.

Хал загледа въртележката, сега почти празна, и се вслуша в музиката.

— Всичко си е както преди — каза тихо.

Истина беше. Тогава тя често седеше тук с него, гледайки играещите деца и мечтаейки виновно някой ден да му роди дете. Едва сега осъзна защо самотните й стъпки я бяха довели тук тази вечер.

— Изглеждаш прекрасно, Хал — каза тя.

Той сви рамене.

— Но различен, не мислиш ли? — В гласа му се долавяше горчивина, която противоречеше на усмивката върху устните му.

— Различен — отвърна тя, — но все пак прекрасен.

Лора се чудеше на почти неуловимите, но красноречиви промени от времето върху красивите му черти. И разбра, че отминалите години й бяха дали нови очи за него — същите очи, които правеха снимките с камерата.

— Все още ли работиш така упорито? — попита той. — Четох за успехите ти. Гордея се с теб.

Лора отново сви рамене.

— Пак върша същото — каза тя, — но вече не така, както някога. — Показа му фотоапарата в ръцете си. — Сега съм и фотограф. Не знам докога ще остана дизайнер. Трудно се служи на двама господари.

Искаше да му обясни промяната в живота си, но нейната всеобхватност я лишаваше от силата да говори. Животът беше като океан, изхвърлил я на светлинни години разстояние от мечтите, лелеяни някога. И все пак, като по чудо, я бе поставил на това място, до мъжа, все още притежаващ сърцето й. Беше твърде трудно да се обяснява, трудно дори да мисли, докато той я гледаше така.

— Разбирам — каза Хал. И тя видя, че той наистина я разбира. — Знаеш ли — продължи той, — снимката, която ми направи до плувния басейн, оттогава постоянно виси вкъщи. Сестра ми я увеличи до естествена големина и я окачи в любимата си стая.

Тя кимна, трогната от горчиво-сладкия смисъл в думите му. Значи той все пак я познаваше като фотограф.

— Някак си от самото начало знаех, че ще отидеш далеч — каза той. — Още в първия ден, когато те нарисувах в ресторанта на Голдман, почувствах, че в теб има твърде много неща, за да се задоволиш само с една професия. Радвам се за теб, Лора.

Тя го погледна.

— Ами ти? — попита. — Чух за изборите. Моите поздравления.

Той сви рамене и не каза нищо.

— Постоянно те гледам по новините — добави тя. — Твоя привърженичка съм. Гласувах за теб.

Хал грейна, сякаш изненадан и зарадван.

— Много мило от твоя страна — каза. — Виж, не ми беше хрумвало, че може и ти да ме гледаш…

— Кампанията ти беше чудесна — рече Лора. — И знам, че ще бъдеш страхотен сенатор. Аз също се гордея с теб, Хал.

Той я гледаше с изражение, така дълбоко, тъй пълно с мрак и светлина, че тя трябваше да отмести очи.

— Как е Даяна? — попита.

Той се поколеба няколко секунди, преди да отговори.

— Добре — отсече решително накрая.

Настъпи пауза.

— Ами твоят съпруг?

Истината болезнено се напрегна в гърдите на Лора. Как би искала да разтовари сърцето си пред Хал тази вечер! Но отсъстващият тон в гласа и изстрадалият му вид й напомниха, че ги разделя цял един свят. Не можеше да го накара да изчезне само с няколко искрени думи. Пък и каква полза от това?

— Добре е — каза тя. Думата излезе с леко потрепване на гласа й и придружена от поглед, който той явно долови, поглед, издаващ повече неща, отколкото тя би искала.

— Имате ли деца? — попита Хал, повдигайки приятелски вежда.

Тя поклати глава.

— И аз нямам — рече той.

Настъпи дълга пауза, след която, подтиквани от някакво общо, вътрешно отчаяние, те заговориха едновременно. Засмяха се и отново потънаха в мълчание, сякаш всеки изпитваше облекчение, че е запазил думите в себе си.

— Изглеждаш толкова добре — каза той накрая. — Никога не съм мислил, че можеш да изглеждаш толкова добре.

От ласката в думите му почти й прилоша.

— Нито пък аз — отвърна тя слабо, очарована от блестящата му усмивка сред крехките снежинки.

— Щастлива ли си? — попита той и искрено се надяваше тя да каже „да“.

Лора сви рамене, объркана и смутена. Не отговори нищо.

Хал, изглежда, не забеляза притеснението й. Гледаше я с очи, пълни с възхищение, сякаш самото й присъствие тук бе радостна изненада, достатъчна, за да заглуши всички нещастни мисли.

— Аз все още се разхождам из къщата на ръце — каза той и старият му хумор я сгря както някога. — Но сега събарям повече вази. Може би остарявам.

Той отмести поглед от нея в сгъстяващия се мрак.

— И още плувам…

О, Хал…

Лора погледна надолу към скута си, където камерата лежеше сгушена в дланите й. Сълзите отново напираха в очите й, но тя успя да ги скрие.

Дълго време никой от двамата не проговори. Тя се чудеше дали и той съжалява колкото нея за тази случайна, жестока среща — и дали е толкова благодарен за нея, колкото и тя.

— Аз постоянно идвам тук — каза Хал. — Най-често по здрач, както сега.

Очите на Лора се разшириха от осъзнаването колко често нишката на живота им ги бе довеждала на няколко дни или часове от среща като тази. Защото самата тя често се спираше да поседне пред въртележката през време на разходките си из парка.

Хал въздъхна.

— Мисля си за теб, за нас…

Стига, не говори…

— … и мечтая, че все някой ден ще се появиш — добави той. — Боя се, че в сърцето си съм все още момче, Лора. Животът на възрастен никога не ми е допадал особено.

Тя видя как една от упоритите й сълзи се откъсна от бузата и падна върху ръката й, държаща апарата. Силите й я напуснаха. Искаше да го мрази заради тези му думи, но сърцето й се топеше.

— И ето — рече той, — че днес мечтата ми се осъществи.

Тя вдигна очи към него. Кроткият й поглед като по магия върна стрелките на часовника назад. Той бе видял този поглед в онзи първи ден на корабчето в Нюйоркския залив, когато тя се отпусна в прегръдките му, безпомощна като дете, и остави съдбата си в неговите ръце.

Затова сега се осмели да заговори.

— Лора — каза той, — да те заведа ли някъде, където е топло?

Тя го гледаше с взор, изпълнен с безкрайна тъга и облекчение.

Мракът около тях сякаш светеше, синкав от падналия сняг, когато се изправиха и тръгнаха към изхода на парка.

Отидоха в един тих хотел, не много различен от местата на любовните им срещи преди години. Но тази вечер срещата им нямаше нищо общо със света на миналото, нито с някой от световете, в които различните им съдби ги бяха отвели.

Любовта им беше отвъд болката или удоволствието, защото всяко докосване представляваше не само празник на случайността, събрала ги отново след толкова време, но също и едно сбогуване, защото и двамата съзнаваха, че съдбата им бе отпуснала тази възможност единствено за да им позволи да си кажат сбогом.

Лора се отдаде изцяло и знаеше, че в този момент получава всичко, което би могла някога да има от Хал, всичко, съхранено от него за нея, и всичко, очаквано от този живот. И докато го притискаше до гърдите си, почувства, че няма какво повече да губи и че с това довиждане Хал най-сетне й принадлежи.

Когато свършиха да се любят, дълго време останаха мълчаливи в прегръдките си, сякаш някакъв незнаен закон им забраняваше да говорят. Тя почувства пръстите му да галят бузата й, да обвиват дланите й, пълни с почуда и тъга.

След малко всичко това стана прекалено болезнено, тъй като и двамата знаеха, че раздялата наближава, а тези нежни ласки отварят рани, които скоро щяха да бъдат твърде дълбоки, за да ги понесат.

Тогава станаха и започнаха да се обличат, без да се поглеждат един друг. Когато Лора бе готова, забеляза фотоапарата си на пода до вратата. Той сякаш безмълвно я викаше. Погледна Хал, навлякъл само панталона си и гол до кръста.

— Мога ли да те снимам? — го попита.

Той мълчаливо кимна и се изправи. Лора вдигна камерата, приближи се до него и направи снимка на лицето, обградено от разбърканата му от любовта им коса и на голите му рамене.

После свали апарата и го погледна в очите. Внезапно изпита смъртен ужас.

— Може би не трябваше да го правим — каза тя.

Хал поклати глава.

— Не. Сега ще бъде по-лесно. Сторихме най-доброто.

— Така ли мислиш? — попита Лора и очите й бяха пълни с молба. Изведнъж се почувства тъй слаба, че облегна глава на гърдите му, макар да съзнаваше, че от тази вечер той ще се изплъзне между пръстите й завинаги.

— Сигурен съм — каза той, притискайки я в прегръдката си. — Ако обещаеш да помниш. Ако не забравиш…

— Никога.

Заслепена от сълзи, тя го прегръщаше с всички сили. Усещаше, че е по-силен и прекрасен в ръцете й от преди, сега, когато трябваше да го остави. И й хрумна странната идея, че на този свят само ежедневните неща са сигурни, само маловажните предмети могат да ни принадлежат. А вечните ни убягват — защото ние им принадлежим, а не обратното.

Тя се отдръпна и го загледа как се облича. Познатата плът с красивите й, чисти контури и старите рани, които тя докосваше толкова нежно, изчезваше за последен път под ризата. Тя го гледаше сякаш в кристално кълбо, докато той отиде пред огледалото, прокара пръсти през косата си, завърза си вратовръзката и отново се превърна в пригладения, звезден Хал, за когото мечтаеха милиони жени.

Той взе палтото си и тръгна към нея. Очите му бяха присвити от болка, но я гледаха със сетна ласка.

— Аз ли да изляза пръв? — я попита. — Може би ще е по-лесно…

Тя го гледаше умолително. Не можеше да се реши. Не й оставаха сили.

Хал отвори вратата и я задържа пред нея. Зад този отвор чакаше най-жестокият възможен свят. Но именно Хал, нейният Хал й подаваше ръка, за да я изведе в него. И затова Лора разбра, че това е свят, в който все още можеше някак да се живее.

Обичам те.

Думите така и не излязоха навън. Заради него и заради самата себе си тя ги потисна. Но му ги даде с очите си и ги видя в неговите.

Това трябваше да й стигне.

— Лора? — Изведнъж той се усмихна и лицето му се изпълни с момчешката закачливост, в която се бе влюбила толкова отдавна, още в деня на първата им среща. Той й протягаше ръка така, сякаш излизаха за някакво вълнуващо приключение, което нямаше да има край.

Тя успя да изтръгне една усмивка от кървящото си сърце. Хвана протегнатата й длан и здраво я стисна.

Вратата я очакваше да я погълне, със силуета на Хал, все още очертан в златната й светлина.

Лора мина през нея.