Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (21)

Втора глава

Поглъщането на „Електронни изделия Бенедикт“ от растящия национален конгломерат, наречен „Американска инициатива“, последвало брака на Лу, представляваше катаклизъм, който възвести настъпването на нова епоха.

Първо, компанията вече имаше ново име. Наричаше се „Телетех“, съкратено от „телевизионни технологии“ и 90 % от линиите й за електроника и малки уреди въобще бяха спрени. Производствените мощности на предприятието бяха преоборудвани за броени дни за производството на телевизионни приемници, като разходите се поеха от корпорацията майка. Развойният отдел започна да се занимава изключително с научни изследвания върху телевизионните технологии за космическата индустрия.

Бившите служители на Лу Бенедикт не знаеха къде да се дянат. Стари кучета, те бяха принудени изведнъж да скачат според тоягата. Нещата се ускориха толкова внезапно, че някои от по-възрастните просто се пенсионираха, неспособни да издържат на темпото. Други напуснаха, за да си търсят работа другаде, уплашени за бъдещето си в „Телетех“.

И не сгрешиха. Имаше много уволнения. Нови хора се появиха от редовете на „Американска инициатива“, непознати лица, ръководители на новосъздадени отдели. Носеха спретнати костюми от „Брукс Брадърс“, вносни италиански обувки и отегчени физиономии, сякаш бяха разочаровани от изгнанието си в този отдалечен подстъп на корпоративната империя, далеч от истинския бизнес.

Новодошлите се движеха из коридорите на административната сграда на Лу Бенедикт така, сякаш мястото им принадлежеше. Обядваха заедно и общуваха един с друг, без да обръщат внимание на старите служители.

Изглеждаше, че на всеки два-три дни има ново организационно събрание, спуснато от „Американска инициатива“. Цели отдели се планираха на книга и само след седмица вече имаха персонал и действаха, обслужвани от стръвните хора на „Американска инициатива“ — всички толкова млади, толкова хладно енергични! — а обърканите служители на Бенедикт само примигваха пред заобикалящите ги нови неща и отговорности.

Над целия този замайващ процес Лиз Бенедикт царстваше великолепна, красива и студена като лед.

След поглъщането направиха Лу председател на един съвсем безвластен и безсмислен Съвет на директорите на „Телетех“. Постът му беше чисто символичен и гарантиран заради акциите на компанията, които все още притежаваше. На самата Лиз дадоха титлата „Вицепрезидент, отговарящ за персонала“, но шефовете в „Американска инициатива“ я смятаха за единствения бос на „Телетех“.

Лиз имаше задължението да намали разходите и да увеличи производителността в „Телетех“ с най-драстичните възможни средства и за най-кратко време. Затова тя уволни всеки служител на „Бенедикт“, когото смяташе за излишен, независимо от трудовия му стаж в компанията. Останалите бяха принудени да приемат по-ниско заплащане. И благодарение на нея, сега високо ценената система на Лу Бенедикт за разпределение на печалбата бе спряна и заменена от нов, много по-малко щедър пенсионен план.

Лиз пусна в действие взискателни, тежки програми за обучение на всички служители на „Телетех“, принуждавайки тези с опит в новите технологии да отделят дълги часове, често вечер, за обучение на ония, които се намираха с една стъпка зад тях. По този начин цялата компания повиши компетентността си сама, изравнявайки се с другите компании на „Американска инициатива“.

С лекия си бизнес костюм, копринени блузи и летяща червена коса Лиз бе работодател, когото всички мразеха и от когото се страхуваха. Тя бе гений в балансирането на бюджети и представянето на тримесечните печалби пред акционерите. Но в компанията, която ръководеше, имаше малко или изобщо липсваха усмихнати лица, защото човешките същества нямаха по-голямо значение за нея от резервните части.

Лиз беше нещо повече от надзирател на вътрешното реструктуриране на компанията на съпруга си. Тя бе също и единствената отговорна връзка с босовете и Съвета на директорите на „Американска инициатива“. Сега прекарваше голяма част от времето си в Ню Йорк, в щаба на корпорацията, намиращ се в Рокфелеровия център, и се връщаше от пътуванията си с унищожителни нови директиви за всичките си подчинени.

Имаше и друга причина да пътува до Ню Йорк. Тя бе главният посредник на „Американска инициатива“ с новооткритите телевизионни мрежи и техните финансови покровители. Присъстваше на събрания с ръководителите на мрежите и шефовете на рекламата им и дори се срещаше с някои от бързо издигащите се телевизионни звезди като Милтън Бърл, Джаки Глийсън и Сид Сийзар. Лиз бе отговорна за следенето на цялата процъфтяваща телевизионна индустрия с нейния геометричен растеж и милиардите долари, които щеше да донесе на рекламиращите, телевизионните мрежи и производителите на телевизионни приемници.

Носеше се слух, че тя няма да остане дълго в „Телетех“; че амбицията й скоро ще я отведе до по-високо корпоративно ниво. Някои служители, претендиращи да имат вътрешен източник на информация в Ню Йорк, дори подхвърляха, че Лиз възнамерява да започне работа като изпълнителен директор на телевизионна мрежа, където да прави собствени програми. Нямаше граница за подмолното разрастване на нейната власт и връзки. Тя успя да омае със сладки приказки най-влиятелните от босовете си в „Американска инициатива“ и в същото време хитро да заимства похватите им. Говореше се, че вече прави същото и с онези от развлекателния бранш.

Такава беше Лиз. Държеше в ужас всеки, до чийто живот се докоснеше, от собствените си уплашени служители до колегите и конкурентите, които прелъстяваше с красотата си и експлоатираше с пъргавия си ум. Тя откри своя дом в дебрите на корпоративната джунгла и беше жив пример за безмилостния хищник, който знае как да оцелее в нея и да използва жестокостта си в своя полза.

Колкото до Лу Бенедикт, той прекарваше дните си, потрепвайки из коридорите на компанията, която някога беше любимото му творение и негов втори дом.

Офисът му, макар и все още в същата стая, където през старите дни бе чувствал такава радостна солидарност със служителите си, сега беше празен и притихнал. Телефонът звънеше само когато Лиз се обаждаше от собствения си офис, наново обзаведен и оборудван на петия етаж, за да му каже, че има нужда от подписа му върху някакви договори или други документи.

Понякога се отбиваше в стаята му, облечена в един от странно чувствените си бизнес костюми, целуваше го небрежно по бузата, получаваше каквото искаше от него и отлиташе отново навън.

Тя спеше в собствената си спалня в новата къща, която купиха след завръщането си от медения месец на Бахамските острови. През повечето вечери го целуваше за лека нощ и оставаше на телефона с разпръснати навсякъде около нея книжа, разговаряйки тихо с някакъв невидим събеседник в Ню Йорк или другаде, като само леко се усмихваше на Лу, когато той отиваше да си легне. А той си лягаше много по-рано от нея не само защото му липсваха нейната младост и енергия, но и защото изпитите на вечеря питиета го караха на сън.

Тя претендираше да бъде истинска съпруга, приемаща сериозно брака. Търсеше помощта му при избирането на завеси, калъфки за възглавниците или някое ново кресло за всекидневната. Кореше го за непохватността и мърлявите му лични навици, защото той все повече се изоставяше.

Понякога на вечеря се препираха за канените от нея хора или за непрекъснатите й пътувания до Ню Йорк и пропуските й да му се обажда, когато беше на събрания. Лу пиеше все повече напоследък и алкохолът започваше да го прави свадлив.

Много пъти се целуваха и сдобряваха, точно като истинска съпружеска двойка. Но когато Лу изпаднеше в прекалено лошо настроение, за да може да го развесели, Лиз просто му казваше: „Лу, ще говорим за това, когато се почувстваш по-добре“, даваше му бърза, прощална целувка, която представляваше повече дисциплинарна мярка, отколкото израз на обич, и го оставяше сам.

И той прекарваше вечерта между четирите стени, размишлявайки над апатията на дните си, а Барбара и децата му липсваха. След развода те се бяха преместили в Сан Диего, където живееха родителите на Барбара, и не отговаряха на писмата му, отказваха да говорят с него по телефона или да му благодарят за парите, които им изпращаше.

Лу все по-често оставаше пред телевизора с чаша уиски в ръка, докато Лиз работеше горе. Гледаше безсъдържателните комедии и вариететни програми, които бяха новият способ на медията да бъде компаньон на самотните и скучаещи хора. И докато черно-белите сенки трептяха пред очите му, тихо размишляваше над сполетялото го нещастие.

Лу Бенедикт не беше блестящ мъж, но не беше и глупак. Знаеше какво му бе причинила Лиз и че ще продължи да го прави, ако я остави. Тя бавно го изсмукваше и щеше да го изхвърли, когато престанеше да бъде от стратегическа важност за нея. Той очевидно представляваше само временна спирка по пътя й към нещо отвъд съсипания му живот.

Но това, което не можеше да разбере, беше защо тя избра именно него за своя жертва. Случайно ли стана така? Или го бе избрала по същия начин, както хищникът се спира на по-слабата плячка, пасяща пред гладните му очи? Това изглеждаше странно, защото Лу никога не се беше смятал за слаб или объркан мъж. Имаше си наистина своите недостатъци, но бе силен по свой начин.

Във всеки случай старият му живот бе забравен като отминало превъплъщение. Сега представляваше жертва на Лиз и нейно домашно животно. Тя бе нежна и грижовна към него и се ядосваше истински само когато той действително си го заслужаваше. Грижеше се за ястията му, помагаше му да си купува нови, по-стилни и „корпоративни“ дрехи, купи му нов часовник, копчета за ръкавели и гравирана игла за вратовръзка за рождения му ден.

И го приемаше в леглото.

Сега това се случваше по-рядко. Но той прекарваше цялото си свободно време в мисли за този миг, очаквайки го, фантазирайки си за нея. Когато тя идваше в офиса му, гледаше влюбено извивките на бедрата й, вдишваше аромата на косата и кожата й, отгатваше очертанията на гърдите й под блузата, когато Лиз се навеждаше над него, за да му поднесе донесените за подпис документи.

Знаеше, че тя напълно си дава сметка за неговата възбуда, като застава така близо до него. Леката усмивка на устните й му казваше, че знае как той ще си мисли за нея след това. Но тя вероятно не разбираше, че сега, когато му бе жена, за Лу тръпката да я желае от разстояние беше дори по-пикантна от времето, когато работеше за него. Защото сега дистанцираността й беше по-сложна, по-абсурдна и перверзна.

Когато се любеха, тя се отнасяше с него като с дете, намирайки с уверени пръсти местата му на удоволствие и галейки го, докато той покорно навлизаше в нея. После чуваше леката й въздишка на разочарование и знаеше, че е само играчка за нея — бледо подобие на истински любовник.

Тя го оставяше да си получи удоволствието преди десет или единайсет часа вечерта, защото знаеше, че след това напитките го правеха сънлив. Сетне го целуваше за лека нощ и оставаше горе сама да довърши работата си. Често през дрямката си чуваше приглушения й говор по телефона в нейната стая, точно както малко дете чува разговора и движенията на родителите си, след като са го сложили да спи и са се върнали към задълженията си на възрастни.

Караниците им довеждаха до дълги периоди на болезнено въздържание, през които тя не го допускаше близо до себе си. Но обичаше след това да го изненада. Той се мотаеше в банята, преди да си легне, и докато се гледаше в огледалото, внезапно виждаше как ръцете й повдигат хавлията му изотзад и му смъкват гащите, след което женските й пръсти се сключваха над гениталиите му, докато от гърлото й се разнасяше тихо, тържествуващо мъркане.

Един ден в офиса, през отворената врата на който се виждаше как секретарката му бъбри от скука с някакъв посетител, Лиз посочи с лявата си ръка мястото за неговия подпис, докато дясната се прокрадна между краката му и намери тестисите под панталона, погали ги диво за момент, след което тя го потупа по гърба, издърпа си ръката и си тръгна с усмивка.

През тези дни интуицията му подсказваше, че тя си го получава от други мъже. Просто се забавляваше с него от перверзност в моментите, когато нямаше какво друго да прави. Той ревнуваше нейната изневяра и размишляваше над идеята за отмъщение, но бе твърде много неин роб, за да я осъществи. На ревността му липсваше морална сила.

И стана така, че самотата на Лу се задълбочаваше, а любовните срещи с жена му се разредиха, макар в същото време да мислеше все повече за нея през цялото време, когато бе буден.

Тя беше толкова млада! И докато възрастта, умората и алкохола правеха собствения му образ в огледалото все по-нездрав и отпуснат, Лиз изглеждаше по-млада от всякога, по-гъвкава и по-изпълнена със свежестта на растящо момиче. И с ускоряването на неговия разпад това странно създание сякаш черпеше жизненост от ролята си на помощник в унищожението му.

Нямаше смисъл да размишлява над капризите на съдбата. Боговете бяха избрали Лиз, за да бъде единствената жена, способна да го отдели от труда на живота му, от самия този живот — и я бяха изпратили да пресече пътя му точно когато бе най-уязвим за нея, когато тя можеше да нанесе най-голяма вреда.

Тя беше катастрофа, болест. Да си представя, че може да се влюби в някоя друга, която и да е друга, освен нея, приличаше на копнежа на болен от рак да страда от сърдечно заболяване, макар и фатално, вместо тази напаст, разяждаща го жив. Човек не можеше да избере собствената си отрова. За Лу фаталният резултат от хвърлянето на монетата бе Лиз.

Така той прекарваше дните си зад бюрото, отбиваше се при някои стари свои служители, които приемаха да побъбрят с него — защото укорът им заради онова, което бе сторил на тях и компанията, бе заменен сега със съжаление — и чакаше да стане време, за да си отиде у дома. Там изпиваше коктейлите си на вечеря и изкарваше някак вечерта, докато Лиз оставаше в спалнята си на телефона, и се връщаше сутринта на работа с подпухнали очи, движейки се из коридорите като в някакъв постоянен полусън. Секретарката му само поклащаше глава, като го виждаше да влиза, и се връщаше към кръстословицата си, а неговото „Добро утро“ прозвучаваше като дрезгав шепот в застоялия въздух на офиса.

И в своята пиянска похот ламтеше за тялото на Лиз, когато тя го оставяше да я доближи. Приемаше участта си, защото знаеше, че сега бъдещето му принадлежи не на него, а на нея. Самото й безразличие, липсата й на интерес само увеличаваха ненаситната му зависимост.

Понякога си спомняше стария си живот, на практика безгрешен до неотдавна, и се питаше как можа да му се падне такава съдба. Как се бе случило това нещо?

Но то не беше нещо. То бе жена.

Смъртта бе дошла при Лу в плът и кръв, усмихваща се с меките устни, танцуваща върху извивките на чувствените хълбоци, дългите, млечнобели бедра, заоблените гърди и бездънните зелени очи.

В тази форма самата смърт бе неотразима. Не оставаше нищо друго, освен да се предаде и да я остави да го погълне.

Това бе само въпрос на време.