Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (87)

Девета глава

27 април 1964 г.

Лесли Къран току-що се бе прибрала у дома от работа.

Апартаментът й на Ривърсайд Драйв беше доста разкошен за обикновена секретарка. Наемът се плащаше от нейния работодател, старши вицепрезидент на голяма манхатънска фирма, занимаваща се с инвестиции и банкова дейност, който живееше с жена си и трите си деца на Лонг Айлънд и посещаваше Лесли три или четири пъти седмично.

Сега Лесли бе на двайсет и девет години. От напускането на Вашингтон преди шест години бе сменила няколко добре платени работи в Ню Йорк. Всяка от тях включваше интимна връзка с шефа й, хубав апартамент в центъра и различните изисквания и ограничения, вървящи заедно с положението на държанка.

Лесли се справяше добре. Само че не беше щастлива жена.

Тя не бе създадена за такъв живот. След девет бурни години мечтаеше за съпруг и собствено семейство. Но кратката й година във Вашингтон бе оставила върху нея своя отпечатък. След идването й в Ню Йорк й липсваше съчетанието от воля, самоуважение и надежда, необходимо, за да промени съществуването си.

Тя мразеше да се гледа в огледалото, макар годините почти да не бяха докоснали красотата й. Избягваше да мисли за себе си и се концентрираше върху ежедневието на работата си в офиса, любовните срещи с шефа си и уикендите, през които пазаруваше или ходеше на кино.

Лесли водеше живот, изпълнен с тихо отчаяние във възможно най-приятната обстановка. И в резултат на това откри, че през последните години постепенно се връща към нещо, което бе смятала за отдавна останало зад гърба й — религията. Тя редовно ходеше на църква, четеше вечер Библията и носеше медальон с образа на Дева Мария.

Но от няколко месеца това ежедневие се промени. Тя срещна във фирмата нов служител, млад мъж от Мичиган на име Тони Брантман. Тони не беше кой знае какъв красавец, нито пък особено амбициозен, но се държеше мило с Лесли и я уважаваше. Когато излизаха заедно, в него се забелязваше една трогателна нервност, сякаш се страхуваше, че не е достатъчно добър за нея.

Тони беше „добро момче“. Тя се чудеше защо винаги мисли за него по този начин, макар той да бе с две години по-възрастен от нея. Може би защото й напомняше за колежанските години в Уисконсин. Той идваше от среда, подобна на нейната и носеше в себе си неповторимия печат на Средния Запад. Бе прям, сериозен и откровен.

Лесли се намираше на кръстопът. Чувстваше, че Тони я обича. Но знаеше, че както и всички в офиса той е осведомен за отношенията й с господин Нътсен. Ако рискуваше да прекъсне връзката си с боса и оставеше чувствата си към Тони да проличат достатъчно, за да му дадат кураж, той можеше да я помоли да му стане жена. Тя с радост би се отказала от живота, воден през всички тези години заради възможността да направи щастлив един добър млад мъж, да му роди деца и да създаде свой дом.

Но лицето в огледалото сякаш заставаше между нея и едно такова решение. То носеше отпечатък, който тя никога нямаше да изтрие, несъвместим с един нормален, щастлив живот. Когато и да се насилеше да се погледне, тя се отвръщаше уплашена и отлагаше всички мисли, свързани с избора на собствената й съдба. Продължаваше стария живот, срещаше се с боса си, когато той я повикаше с пръст, намираше време да излиза с Тони, стоеше будна до късно, за да може да заспи, четеше своята Библия и ходеше на църква в неделя.

Кръстопътят бе прекалено страшен и Лесли нямаше сили да избере кой път да поеме. И същевременно съзнаваше, че не може да продължава така. Сега Тони бе на трийсет и една години, нетърпелив да се ожени и да създаде семейство. Той нямаше да я чака вечно. А и самата тя остаряваше с всеки изминал ден.

Днес Лесли бързаше. Трябваше да си купи нова рокля и да отиде на фризьор, преди да се срещне с господин Нътсен за вечеря в един уединен ресторант. Това бе типична вечер, в която двамата щяха да се върнат тук към девет, за да се повъргалят в леглото, а после господин Нътсен трябваше да се прибере у дома на Лонг Айлънд до единайсет, след поредния „натоварен ден в офиса“.

Лесли се канеше да се съблече и да се пъхне под горещия душ, когато на вратата й се почука. Тя погледна през шпионката и видя лице, което не очакваше.

След моментен размисъл отвори вратата. На прага стоеше госпожа Елизабет Ланкастър, знаменитата и красива жена на кандидата за президент.

— Аз… ама че изненада — каза Лесли. — Госпожо… искам да кажа…

— Бес Ланкастър. — Тес подаде ръка. — Съжалявам, че ви се натрапвам по този начин, госпожице Къран, но наистина става дума за нещо неотложно. Питам се дали не бихте могли да ми отделите малко от времето си?

Лесли почувства идващите от жената пред нея вибрации. Въпреки тревожния сигнал в дъното на съзнанието си, тя отстъпи назад, за да пусне посетителката да влезе.

— Имате хубав дом — рече Тес, сядайки на посочения от Лесли диван.

— Благодаря ви — каза Лесли предпазливо. — На какво дължа честта…

— Знам, че сте една много заета млада жена — каза Тес, — тъй че ще премина направо на въпроса. Нуждая се от помощта ви, госпожице Къран. И мисля, че и аз мога да ви помогна. Всъщност дори съм сигурна.

Лесли помисли за момент, преди да отговори.

— Много мило от ваша страна, госпожо Ланкастър — рече накрая с приятна усмивка. — Но истината е, че нямам нужда от никаква помощ.

Тес я гледаше в очите. Цял един живот, изпълнен с преценка на силните и слабите страни на хората й дойде на помощ, докато се опитваше да прецени Лесли Къран. Тя наистина имаше вид на държанка, каквато и беше според информацията на Рон. И все пак в нея имаше някаква невинност, една крехка повърхност, под която Тес усети голям страх.

— Следите ли новините, госпожице Къран? — попита тя.

Момичето кимна уклончиво.

— Тогава сте чули за проблемите на моя съпруг в първичните избори — каза Тес, стараейки се да звучи хладнокръвно и на висота. — Някой се опитва чрез заплахи да принуди Хейдън Ланкастър да се откаже от президентската надпревара. Някой, който, по стечение на обстоятелствата, навремето е бил близък с вас.

Тя млъкна и остави думите да окажат ефекта си. Момичето стана малко по-бледо отпреди миг, но продължи да я гледа с гостоприемна усмивка.

— Хейдън Ланкастър няма да се откаже от надпреварата — рече твърдо Тес. — Истината, госпожице Къран, е, че Хейдън Ланкастър ще бъде следващият президент на Съединените щати. Хората в тази страна очакват да дадат гласовете си за него. Те знаят, че той и само той може да изведе тази страна от сегашното й объркване към бъдещето, което й принадлежи, без да компрометира честта или силата й.

Устните й се извиха в усмивка, изразяваща заплаха, както и приятелство.

— Вярно — каза тя, — може да има някои грозни битки помежду съпруга ми и Белия дом, но ви уверявам, че когато всичко утихне, той ще бъде нашият президент. Причината, поради която аз съм тук, Лесли — нали мога да ви наричам Лесли? — е, защото една от тези, които могат да бъдат засегнати междувременно, сте самата вие. Както знаете, участвали сте в един епизод във Вашингтон преди няколко години, завършил със смъртта на добър и уважаван американски сенатор. Името му беше Гарет Линдстром. А вашето, ако не ме лъже паметта, бе Даун Тайър.

Този път младата жена не успя да скрие емоцията, преминала бързо по лицето й.

— След онзи епизод — продължи Тес — сте се радвали на определена защита от страна на човека, наел ви във Вашингтон. Тази защита ви е довела в Ню Йорк и е осигурила кариерата ви. Аз съм тук, за да ви кажа, госпожице Къран, че тази защита е на път да приключи. И това ще стане в рамките на дни, а може би и часове от настоящия момент. Виждате ли, днес са заложени на карта много по-големи неща, отколкото преди шест години. Някои могъщи хора са принудени да прибегнат до последни средства. Защитата на момиче като вас — репутацията, прехраната, дори личната му безопасност — не може повече да бъде първостепенна грижа в такива времена.

Младата жена се размърда на дивана, но не каза нищо. Тес знаеше, че тя я слуша внимателно.

— Както знаете — продължи, — Еймъри Боуз не е вече онзи, който беше навремето. Сегашната му власт е само сянка на някогашната. Но за сметка на това той е отчаян. Готов е да пожертва всичко и всеки, за да навреди на съпруга ми. Аз няма да му позволя да успее.

Лесли прочисти гърлото си.

— Какво искате от мен, госпожо Ланкастър?

Тес се наведе напред.

— Искам да ми помогнете да докажа, че Еймъри Боуз е стоял зад аферата Гарет Линдстром — каза тя. — Ако го направите, и то веднага, кризата във Вашингтон ще приключи незабавно и Хейдън Ланкастър ще стане нашият следващ президент. Аз лично ще се погрижа за бъдещата ви защита. Мога да ви гарантирам работа, прехрана и дори нова самоличност, ако е необходимо. И разбира се, всички пари, от които се нуждаете или бихте могли да изхарчите. Както знаете, госпожице Къран, аз самата съм жена със значителни възможности. Направете каквото искам и ще ви осигуря бъдещето.

Тес се чудеше дали не бе извадила коза си твърде рано и дали бе постигнала нужния баланс между заплаха и убеждение в думите си. Нямаше как да разбере това. Собствените й нерви бяха извън контрол.

Лесли я наблюдаваше внимателно. Тя разбираше, че щом съпругата на Ланкастър е дошла тук да я моли за компрометираща Еймъри Боуз информация, тя сигурно все още не притежава собствена такава. И се намира в положението на молителка, опитвайки се да скрие този факт зад властния си маниер. С една дума, тя блъфираше.

Но Лесли не се почувства в безопасност от тази мисъл. Защото в съзнанието й се намираше Еймъри Боуз с неговата тлееща пура, заплашителни обноски и перверзно удоволствие от страха на другите хора. И до този образ стоеше другият, на Ърл, безскрупулната, ужасяваща дясна ръка на Боуз. Тя не бе виждала и двамата от шест години. И не искаше никога да ги види отново.

— Не мога да ви помогна, госпожо Ланкастър — каза тя.

Учтивата усмивка върху лицето на Тес изчезна.

— Не обичам да повтарям думите си, госпожице Къран. Тук е заложено на карта нещо повече, отколкото можете да си представите. Не си мислете, че съм жена, неспособна да изпълни обещанията си. Уверявам ви, че имам нужните оръжия и ще ги използвам. Притежавам например значително влияние в телевизионните мрежи и техните новинарски отдели. Историята с Гарет Линдстром е стара, но може да бъде преоткрита с едно-единствено разобличение — особено през тази година на избори. Не рискувайте да се опозорите, госпожице Къран. Не рискувайте едно съдебно преследване. Помогнете ми и аз ще ви помогна.

Лесли мислеше трескаво. Знаеше, че седналата пред нея жена притежава голяма власт. Но тя явно не й бе послужила, защото иначе нямаше да е тук, молейки едно нищожество за информация, свързана със скандал отпреди шест години.

Тя блъфираше. Лесли трябваше да заложи на това. Липсваше й куража да предизвика гнева на Еймъри Боуз.

— Съжалявам, не мога да го сторя — каза тя отново.

Сега въпреки волята й, бронята на Тес се пропука. Сълзи напълниха очите й и тя с усилие ги потисна. Усещаше уязвимостта на момичето пред себе си, но собственият й страх за Хал я лишаваше от хладнокръвието й и я караше да губи равновесие. Опитът й да заповядва се провали. Дойде времето за молба.

— Лесли — каза тя. — Помислете за страната си. Онова, което правим днес, е важно не само за нас, но и за потомците ни. Не разбирате ли това? Хал е единственият мъж във Вашингтон, който има куража да ни изведе от тази ужасна война в Индокитай, който може да спре надпреварата във въоръжаването, който е достатъчно загрижен, за да помогне на бедните и малцинствата… Помислете, Лесли. Един добър човек в Белия дом може да промени много неща, които ще засегнат милиони хора. Помогнете ми. Помогнете ми и аз ще ви се отплатя. Няма да рискувате много…

— Не мога да го направя. — Зъбите на Лесли бяха стиснати. Тя бе ужасена от вълнението на другата жена, но още по-ужасена от това, което можеше да се случи, ако изпълнеше молбата й.

Тес почти бе изчерпала изобретателността си. Тя огледа красивия апартамент, сякаш търсеше някакъв магичен предмет, за който да се залови. И тогава забеляза малкото разпятие на стената до дивана. Погледна отново Лесли и видя медальона на шията й.

— Вие вярвате в Исус — каза тя.

Не последва отговор. Очите на момичето бяха широко отворени, сякаш в благоговение пред отчаянието на нейната посетителка.

— Изслушайте ме — каза Тес и гласът и пресекваше от вълнение. — Преди шест години вие сте спомогнали да бъде унищожен един добър човек. Спасете днес другиго. Изтрийте греха си, Лесли. Никога няма да съжалявате за това.

Настъпи дълга пауза. Лесли Къран седеше неподвижно на дивана и гледаше Тес с нещо подобно на искрено съчувствие.

После заговори.

— Не мога да ви помогна, госпожо Ланкастър — каза тя. — Сега ви моля да си вървите. Просто ме оставете на мира.