Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (55)

Шеста глава

От деня на великото си фотографско откритие Лора водеше живот в стил доктор Джекил и господин Хайд^[1], като жена, обсебена от тайно пристрастяване, скрито от външния свят.

Тя се застави да влага колкото е възможно повече енергия в модната си работа, макар собствените рисунки да й изглеждаха абстрактни, безчувствени и почти заменими една с друга. Работеше педантично върху новите дрехи, които довършваше за верните си клиентки, но не можеше да преодолее усещането, че безупречно шлифованото й изкуство представлява всъщност само начин да се прикрива, вместо да се разкрива същественото.

И през цялото време тайно очакваше следващото си излизане с фотоапарата.

Когато успяваше, да открадне малко време от работата си, се качваше на метрото, обикаляше Таймс Скуеър, разхождаше се из алеите на Сентръл Парк, парка Вашингтон Скуеър, автобусните и железопътни гари, по шумните улици, наблюдавайки невероятното разнообразие от нюйоркчани да преминава пред очите й.

И почти веднага забелязваше някой, притежаващ странно присъствие, което сякаш й казваше, че трябва да го запечата на лентата. Така и не успя да схване как го долавя, защото чувството се появяваше слабо, неуверено, като търкалящ се зар.

Но второто зрение, което я спохождаше в тези моменти, й даваше кураж да заговори напълно непознати хора и да им поиска разрешение да ги снима.

— Изглеждате чудесно днес — казваше тя с усмивка. — Аз съм фотограф. Ще имате ли нещо против, ако ви направя една снимка?

Отначало повечето я гледаха подозрително. Но тя успяваше да ги обезоръжи с искреността си и нещо съпричастно в излъчването й печелеше доверието им. Не след дълго тя ги отвеждаше до някоя пейка в парка, маса в кафене или седалка на перона на метрото. Налагаше се да се запознае набързо с тях, да изслушва историите им, забележките им за живота в големия град — и ги фотографираше през цялото време.

Понякога отиваше с тях в жилищата им. От гледката на техните апартаменти или мебелирани стаи дъхът й спираше, защото тя разкриваше много неща за това какви бяха те, тъй както естествената среда на едно животно разкрива нишата му в света. Някои й показваха снимки на свои роднини. От това чашата на Лора преливаше, защото човешкото богатство на техните фамилии, отразено в собствените им лица, бе подарък, почти прекалено ценен, за да се приеме.

Но дори онези, които оставаха непознати, видени и фотографирани само за миг, преди да изчезнат в тълпата, говореха в обектива й с красноречивост, която я вълнуваше и изумяваше. Индивиди, представляващи отначало само пътници, пешеходци, шляещи се хора, проститутки, енергични бързаци — безименните скитници на жестоките, безлични улици на Ню Йорк — сваляха маските си и разкриваха пред камерата й вътрешни лица, прекрасни като най-великите потрети на Рембранд.

В някои случаи първоначалният инстинкт на Лора се оказваше погрешен. Избраната личност нямаше какво да й даде. Маската й беше прекалено упорита, за да проникне камерата зад нея.

Но тези изключения сякаш само потвърждаваха правилото. С фотоапарата в ръце, Лора ходеше по земята като притежателка на вълшебна пръчица, която усещаше човешките тайни и я привличаше магически към тях.

При всяко проявяване на снимките си Лора изпитваше същото чувство на трепетна благодарност, което бе усетила с Пени Хейуърд, сякаш щастливият случай й предлагаше нещо скъпоценно, почти изплъзнало се, което никога нямаше да бъде видяно, ако тя не бе попаднала на него, за да го улови.

За нейно учудване във всички тези лица, тъй различни едно от друго, имаше нещо меланхолично, подобно на мистична сянка под повърхността, някакъв ореол, който ги отличаваше от цялото останало човечество. Какво означаваше тази сянка, Лора не знаеше. Нито разбираше пронизващото я сияние. Бяха ли тези неща част от тайната, принадлежаща на нейните обекти? Или идеха от дълбините на собственото й сърце, щом го отвореше пред тях чрез камерата си?

Лора не можеше да стигне до дъното на този парадокс. И той само я правеше по-нетърпелива, да направи още фотографии. Ненаситната жажда, обзела я от първия ден със снимките на Пени, ставаше все по-силна, както и вълнението й от онова, което вършеше.

Лицата от фотосите й приличаха на обитатели на един нов свят, свят, зърнат някога в „мислите й зачерни дни“, разпростиращ се сега пред нея толкова бързо, колкото успяваше да го заснеме. Тя по цял ден копнееше за часа, който можеше да открадне с апарата си, преди Тим да се върне вкъщи от работа. И през цялата седмица очакваше събота сутрин, когато можеше да излезе за три или четири часа и да снима хората.

За няколко кратки месеца животът на Лора се преобрази от едно организирано съсредоточаване върху кариерата й в трескаво, тревожно раздвоение между бързо губещо привлекателността си минало и все по-обсебващото я бъдеще.

Без да знае защо, си каза, че трябва да крие промяната от Тим колкото се може по-дълго. После сама се зачуди на тази кратка, заплашителна дума — промяна. Това означаваше трансформация, метаморфоза… Значи вече нищо не беше същото?

И сякаш за да провери тази хипотеза, Лора направи един експеримент. Както доктор Джекил бе опитал фаталния серум първо върху себе си, така и тя постави фотоапарата върху статив в стаята си и насочи към себе си безличното му стъклено око.

Когато не без известно колебание прояви снимките, подозренията й се потвърдиха.

Тя също бе едно от лицата, върху които сянката танцуваше, които мамеха със странен блясък. И тя принадлежеше към различните.

Сега Лора разбра, че връщане назад няма. Беше прекалено късно.