Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (49)

Тридесета глава

15 декември 1955 г.

Скъпи мои чеда, събрали сме се тук пред погледа на Господа и в присъствието на тези свидетели, за да съединим този мъж и тази жена в свещен брачен съюз, както е повелил нашият Отец…

Уинтръп Бонд стоеше до Лиза пред всички събрали се роднини от фамилията Бонд, приятелите от деловия свят, както и от каймака на нюйоркското общество. Почти всички присъстващи бяха по-млади от Уин, подобно на красивата младоженка, чиято усмивка блестеше през воала към него.

Погледите на роднините бяха сковани и изразяваха неодобрение, като някои се фокусираха върху великолепната булчинска рокля на Лиза, а други върху оплешивяващата, белокоса глава на Уинтръп.

Самият свещеник в черните си дрехи представляваше застаряваща фигура, с бяла като на Уин коса. С молитвеник в ръце, той гледаше към булката и младоженеца над рамките на очилата си.

Никой от присъстващите в Христовата църква — най-голямата и престижна Методистка църква в Ню Йорк Сити, не одобряваше този брак. Всички, независимо от благосклонността си към очарованието на Лиза, демонстрирано на празненството по случай годежа, смятаха, че Уин не само решава собствената си съдба, но и извършва непростим грях спрямо безсмъртното състояние Бонд, като се жени за едно нищо.

Четири поколения коварни, амбициозни, отчаяно трудолюбиви Бондови не бяха изградили това наследство, за да го видят пропиляно по такъв начин. Роднините се надпреварваха един друг в красноречието си, мъчейки се да убедят Уин, че бракът му представлява престъпление не само спрямо тях, но и спрямо историята и американския начин на живот.

Но всичко беше напразно. Единствено Уин имаше власт над цялото богатство и решението си бе негово.

Затова днес църквата не преливаше от радост.

Но на Уинтръп Бонд не му пукаше. Той носеше в сърцето си достатъчно радост за всички.

Лиза стоеше до него, грееща от вълнение заради церемонията. Никога не беше изглеждала толкова млада и искрена в своите чувства. Той притежаваше очи само за лъчезарната усмивка зад воала и за целувката, гласа, любовта, които тази усмивка отразяваше.

Уин не обръщаше внимание на неодобрението на другите. Напрегнатите лица в тази църква принадлежаха на миналото му, което вече бе приключило. Бъдещето му беше отворена книга и той се задоволяваше да я чете в очите на прекрасното създание до себе си.

През последните седмици сестра му и братовчедите направиха всичко възможно, за да го откажат от брака. Дори му представиха един абсурден детективски доклад за миналото на Лиза, за което твърдяха, че било изключително съмнително. Но Уин беше непоклатим: Той вече бе чул Лизината версия за историята и можеше да долови звъна на истината в нея.

И нещо повече, той я познаваше, познаваше Лиза така, както никой от киселите му роднини не можеше да я познава. Тя беше едно добросърдечно, уязвимо момиче, изпитало огромни страдания през живота си, което го обичаше и искаше да има деца от него. И истината в безценните й зелени очи бе безкрайно по-красноречива от всяка съмнителна клевета, съчинена от платен детектив.

Всъщност самият Уин бе благодарен на Лиза, че го прие, без да обръща внимание на външните неща. Тя лесно можеше да се задоволи с представата за него като за тъп потомък на фамилия ловки мошеници, празна, куха обвивка на мъж без каквито и да било достойнства. Но Лиза погледна по-дълбоко и откри човека, от когото можеше да се възхищава, и да приеме мъжа, готов да бъде прероден с помощта на любовта й.

В добри и лоши дни, в богатство и в бедност…

Думите звучаха като поема. Красивите очи, с меланхоличния оттенък зад ясния момичешки поглед на повърхността им, сега го гледаха, изпълнени с любов, радост и безкрайно обещание.

Миналото си беше минало. Сега нищо нямаше значение, освен Лиза.

Докато смъртта ви раздели…

Следователно в брака не трябва да се пристъпва неразумно или леко, но с благоговение, размисъл и в съгласие с целите, за които го е създал Бог.

 

 

Даяна Столуърт отмести погледа си от лицето на Хал Ланкастър към сериозната, но одобрителна физиономия на Архиепископа на Ню Йорк. Тя знаеше, че зад нея са събрани стотиците роднини Ланкастър и Столуърт, дошли тук от целия свят, заедно с много знаменитости, високопоставени длъжностни лица от Вашингтон и представители на най-изтъкнатите фамилии на нацията.

Даяна носеше копринена рокля с цвят на слонова кост с мънистен дантелен корсаж, създадени за нея от Кристиан Диор. В броя на „Воуг“ за този месец щеше да се появи нейна снимка с булчинската рокля, направена от фотографа Ървин Пен, заедно с резюме от сватбата й и специално представяне на нейния чеиз.

В този момент на стълбите пред „Сейнт Бартоломю“ имаше журналисти от петдесет страни, нетърпеливи да снимат нея и Хал на излизане от църквата. Телевизионните камери щяха да проследят пътя им с лимузината до къщата на Столуърт на Пето Авеню за приема, както и заминаването им на меден месец на гръцките острови, по време на който Хал щеше да намери време за срещи с няколко важни европейски лидери.

Тази сватба бе най-значителното събитие в американския обществен и политически живот от времето на Рузвелт. Хал и Даяна приличаха на престолонаследник и неговата избраница. На техния брак се гледаше не само като на отдавна очакван съюз на двама красиви хора и две исторически фамилии, но също и като на благоприятен политически дебют за Хал. Смяташе се за сигурно, че той ще се кандидатира за някакъв висок политически пост през 1956 година. С жена като Даяна до него, човек трудно можеше да си представи той да изгуби политическа кампания.

Колективното одобрение на толкова милиони наблюдатели, както и тяхното дяволито вълнение от онова, което щеше да се случи тази нощ между Хал и Даяна на борда на кораба, се отразяваше в лекия блясък в очите на епископа.

Никой не се противопоставяше на този брак. Всеки го аплодираше. Целият свят смяташе Даяна за прекрасна и щастлива млада жена, сключила най-сетне съюз със своя приказен принц от плът и кръв, с тази оживяла легенда Хал Ланкастър.

Даяна беше зашеметена.

Докато слушаше думите на епископа, молейки се да повтори клетвата, без да се запъне, тя гледаше Хал през воала си. Очите му почиваха с обич върху нея и в тях тя видя успокоение, примесено с духовитост. Той сякаш й казваше: „Не се притеснявай. Всичко това е само един голям цирк. Когато свърши, ще му се смеем заедно“. На Даяна й се доплака от благодарност заради неговата подкрепа.

Момчешкият му вид, така очарователен в тази подигравка с тържествеността на случая, изпълваше Даяна с радостни копнежи. Щеше ли все пак да стане така, че подобно на всички щастливи младоженци да свършат довечера в обятията си, после и утре, и на следващия ден, смеейки се на тази менажерия от роднини и гости, докато си припомняха сватбата? Спомен, прекъснат от любов, целувки, прегръдки и чудесната сигурност да са заедно…

Но за Даяна тази нощ щеше да бъде наистина първа. Тя се запази чиста за Хал през всичките тия трудни години. И довечера щеше да разбере дали съкровището, което бе съхранила, бе достойно за нейния съпруг.

Тази мисъл принуди щастливата й фантазия да изчезне и почти изтри от лицето й усмивката на любовно очакване, докато гледаше Хал. Вече не беше сигурна в нищо.

В края на краищата, размишляваше тя, наистина ли искаше да види това изражение на невъзмутимо самообладание върху лицето на жениха си в този сюблимен момент? Не би ли предпочела едно по-сериозно лице, дори разтревожено или нервно, от своя възлюбен в деня, в който той я молеше да го приеме за цял живот?

Даяна не искаше тази церемония да бъде безсъдържателна и незначителна. Искаше тя да бъде тържествен ритуал, затварящ вратата на нейните съмненията в себе си и съединяващ я с Хал в достатъчно силен и интимен съюз, за да я превърне наистина в негова жена, негова неразделна и вечна партньорка.

Но това ли ставаше сега?

Тя не можа да не се запита дали с тази леко иронична усмивка Хал не се държи на разстояние и не запазва част от себе си. Той може би не само се подиграваше с показната страна на тази сватба, предназначена да задоволи вековечните инстинкти и любопитството на възхитената тълпа, която един ден щеше да бъде негов политически електорат. Може би наистина чувстваше, че това бе просто пародия, през която трябваше да преминат, едно изпълнение без никакъв смисъл.

Дланите на Даяна започнаха да се потят от тази мисъл. Сега старото чувство на неловка малоценност я обзе отново, жестоко, подигравателно, каращо я да се чувства засрамена и смешна в най-важния момент от живота си.

Даяна Столуърт, позираща като жена на Хал Ланкастър! Бедната, малка, богата Даяна, опитваща се да изглежда женствена в роклята си от Диор, докато се подготвяше за една роля, чийто изисквания бяха на светлинни години разстояние от нейните възможности.

Сега тя мислеше за ироничния цинизъм зад толкова много от тези очакващи усмивки сред огромната публика. Всеки знаеше, че Хал няма да бъде верен съпруг. Всички мъже Ланкастър изневеряваха. Тази брачна церемония трудно можеше да се нарече клетва за вярност. Тя просто представляваше увертюра към луксозен меден месец, хиляди коктейли и политически приеми, безкрайна върволица от дебнещи журналисти, къща в Ню Йорк и друга във Вашингтон. И деца — защото децата бяха необходими, децата се очакваха…

Тя не представляваше нищо.

И от нищото ще се получи нищо.

Даяна не можеше да си спомни точно в коя книга беше прочела този ред. Това бе в някакъв курс в „Смит“; ред, написан от голям майстор, който не я интересуваше. Но сега си спомни думите като мрачно предупреждение, по-ужасно от всяко друго, което този възрастен епископ можеше да изрече. Да, нищо нямаше да се получи от нищото. И от този брак, започнал с преструвки, нямаше да излезе нищо добро.

Даяна се помъчи да изхвърли тази мисъл от съзнанието си. Паниката напрегна тялото й. Чудеше се дали не е пребледняла под воала си. Ръцете й бяха леденостудени.

Сега епископът говореше със сериозен тон и на двамата.

— Аз изисквам и възлагам на двама ви тук, в присъствието на Господ, отговорността да кажете, ако някой от вас има причина да не бъде законно свързан в брак и според Божията дума да я признае сега.

Хал гледаше епископа и отвъд него. В очите му имаше сянка на болка — нещо толкова лично, че при вида му Даяна се почувства така, сякаш подслушваше разговор между мъжа и собствената му душа.

Тя знаеше, че той е притежавал много жени. И сигурно много от тях са го обичали. И могли ли са да не го обичат? Той беше най-прекрасният мъж на света, чието сърце бе толкова нежно, а очарованието му тъй сладостно, че другите мъже изглеждаха като груби зверове в сравнение с него.

Даяна бе срещала някои от тези жени без късмет и ги бе откъсвала от Хал, когато смяташе за необходимо да предотврати стягането на нещата прекалено далеч. Последната беше малката Лора Блейк, създание тъй крехко и уязвимо, че Даяна почти с нежелание спука сапунения мехур на мечтите й относно Хал. Но имаше ли избор? До сватбата й оставаха само няколко месеца. Хал трябваше да престане да си губи времето с красиви момичета в интерес на собствената си репутация, както и заради наближаващия им брак.

Даяна отдавна бе приела разюздаността на Хал като наследствена черта на рода Ланкастър. И макар да знаеше, че това не бива да я прави ревнива, не обичаше да мисли за онези други жени, които го познаваха и се нуждаеха от него по толкова много начини.

И сега, докато изучаваше този тревожен негов поглед под предупредителните слова на епископа, внезапно й хрумна една ужасна мисъл. Ами ако една от многото млади жени бе означавала за него нещо повече? Ами ако някога, някъде, той вече беше отдал сърцето си?

Ако това бе истина, то тогава той бе загубил шанса да се омъжи за единственото момиче, което наистина е значело нещо за него. И в такъв случай зад благоприличните си усмивки пред Даяна той сигурно криеше скръбно бреме, което трябваше винаги да носи сам и в което Даяна никога нямаше да го утеши, защото сама го бе причинила.

Тази идея се заби в сърцето на Даяна като отровен шип. Тя стисна зъби и се помъчи да я изхвърли от ума си. Очите на Хал отново се обръщаха към нея и тя вложи цялата си любов и вярност в усмивката си към него.

Епископът съедини ръцете им и заговори на Хал:

— Хейдън, ще вземеш ли тази жена за своя съпруга, за да живеете заедно в брачен съюз? Ще я обичаш ли, ще я утешаваш ли, ще я почиташ ли и държиш, в болест и здраве; и, забравяйки всички останали, ще и бъдеш ли верен, докато смъртта ви раздели?

— Да.

Сега замръзналата ръка на Даяна беше в тази на Хал и топлината му бе толкова прекрасна, че изглеждаше почти способна да стопи леда в душата й.

— Даяна, ще вземеш ли този мъж за свой съпруг, за да живеете заедно в брачен съюз? Ще го обичаш ли, ще го утешаваш ли, ще го почиташ ли и държиш, в болест и здраве; и, забравяйки всички останали, ще му бъдеш ли вярна, докато смъртта ви раздели?

— Да. — Тя се молеше трепетът в гласа й да се чува само от нея.

От нищото ще се получи нищо.

— Ще приемете ли с любов дадените ви от Бога деца и ще ги отгледате ли съгласно закона на Христос и неговата църква?

Тим Риордан гледаше католическия свещеник.

— Да — каза той.

Гласът му прозвуча глухо в собствените му уши поради обзелото го вълнение от тържествеността на случая и огромната тежест на католическата църква, освещаваща брака му.

 

 

Лора щеше да бъде негова жена!

Тим не можеше да повярва на късмета си. Лора притежаваше сърцето му от три години, заемайки в съзнанието и въображението му място, по-дълбоко от всяка друга жена след майка му, когато бе малко момче. И силата на любовта му бе такава, че не можеше да й я признае. Почти го убиваше съзнанието, че тя свиква с него и си гледа работата в негово присъствие, докато с всеки изминал ден страстта му по нея става все по-непоносима.

Но сега това свърши. Сега се случи чудото и тя го прие. Това сладко, нежно малко създание с меките си длани, сериозни тъмни очи, огромен талант и тайна женска топлина — сега тя щеше да бъде негова жена.

Беше прекалено хубаво, за да е истина.

Той я гледаше, докато тя прошепна отговора си на въпроса на свещеника. Изражението й бе едновременно нежно и сериозно, примесено както винаги със сянката на стара обида и с куража й да преодолее тази обида. Каква чувствителност се криеше вътре в това мъничко тяло! И каква ужасна сила…

Въпреки че зад прекрасните очи на Лора винаги бе имало нещо тъжно, през последните месеци интуицията на Тим му подсказваше, че тя е понесла и една по-скорошна рана. И той се питаше дали причината не е някой мъж.

И през ум не му минаваше да повдигне въпроса пред нея. Това не само щеше да бъде намеса в личния й живот, но той знаеше, че и сега, когато го бе приела, тя никога няма да му каже, ако някой мъж някога се е конкурирал с него за сърцето й.

Важното беше, че сега я имаше. И никога нямаше да я остави да бъде нещастна дори за миг.

Понякога се хващаше да мисли за мъжа, който е бил близък с нея — ако, разбира се, бе имало такъв. В тези моменти Тим изпитваше странни чувства. Безликият образ на мъжа, който я бе наранил, който може би я бе използвал и след това захвърлил, го изпълваше с такава черна ярост, че би могъл да го удуши със собствените си ръце.

От друга страна мисълта, че е могло да има връзка, която тя самата да е прекратила в негова полза, или дори връзка, приключила от само себе си, не беше толкова ужасна. Тим така се възхищаваше от чувствителното сърце на Лора, че дори би простил на съперник, който е имал достатъчно късмет да бъде благословен от нейната любов. Той наистина чувстваше някаква близост с мъжа, попаднал под нейната магия и като него самия, прекарал дълги, тревожни нощи, размишлявайки над мистичното й и сложно очарование.

Сега мислите му се върнаха обратно към Лора. Щастието в очите й, докато гледаше свещеника, бе почти прекалено прекрасно за вярване. И все пак не беше лишено от вечната си тайнствена сянка. Той се прекланяше пред всеки аспект на личността й — от магията й, която познаваше толкова добре, до дълбините, за които бе прекалено груб, за да може да ги схване.

Тим не знаеше дали я заслужава. Но знаеше, че ще я обича с цялото си сърце, докато смъртта ги раздели. И с готовност й го обеща пред Бога.

И някой ден — той се надяваше, че ще е скоро — децата от техния съюз щяха да започнат да се появяват. Когато съзреше плода на любовта си да се появява от утробата на Лора, чашата му щеше да е препълнена и животът му щеше да се превърне в осъществена мечта.

Сега, след като изслуша клетвите им, свещеникът заговори.

— Вие обявихте своето съгласие пред Светата църква. Нека Господ с добрината си заздрави вашия съюз и да ви изпълни и двамата с благословията си.

Тъмните очи му се усмихваха зад воала. Малката длан се протегна, за да получи неговия пръстен. Тим я докосна нежно, уплашен както винаги да не би бруталната му сила да я прекърши, ако не я обуздае с любовта си.

Каквито и да бяха собствените му недостатъци, той знаеше със сигурност едно: Лора беше изстрадала последната си загуба, последното си оскърбление. Отсега нататък тя имаше него, за да се грижи за нея денем и нощем. И ако някой някога се опиташе да я наскърби или да й причини дори само миг на болка, Тим щеше да го унищожи безмилостно. Цялото му същество се хвърли в това решение с увереност и решителност, граничещи с ярост.

— Каквото Бог е съединил, нека човек да не разделя — приключи свещеникът.

Който и да е той, помисли си Тим.

Амин.