Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (108)

Тридесета глава

3,45 сутринта

Лора бе изгубила представа за времето.

Нощта бавно напредваше през най-тъмните си часове. Тя остави осветлението във всекидневната включено, също както и телевизора, който не се чуваше, защото звукът бе намален докрай.

Намираше се в спалнята на сина си. Стените бяха осветени единствено от отражението на нощната лампа. Лицето на елфа Феликс обгаряше сенките по тавана неясно, но триумфиращо — обрал, способен да превърне всяко физическо препятствие в част от самия себе си.

Тя стоеше на колене до леглото и гледаше заспалия Майкъл. Той дишаше равно и почти безшумно. Устата му бе леко отворена, а косата разбъркана върху възглавницата. Беше облечен в бледосиня пижама.

Лора мислеше за пълното му неведение относно случилите се снощи събития, образуващи заплетена паяжина около собственото му съществуване. Тя щеше да направи всичко по силите си, за да ги запази в тайна от него, докато бе жива.

Баща му бе мъртъв, убит от мъжа, бил някога съпруг на майка му. Мъж, който не можа да прости на Лора раждането на това момче и който, ако не се бе натъкнал случайно на онези две фотографии, можеше да насочи ужасната сила на яростта си към самия Майкъл.

Лора наблюдаваше сладкия, естествен ритъм на спящия млад живот. Още от момичешка възраст тя се бе приближавала към този миг и тази възможност — възможността на майката да защитава детето си и да го пази от нараняване, което може да дойде от истини, както и от хора. И от разбитото й сърце изникна решението отсега нататък това момче да има цялата й любов и сила.

Но то никога не биваше да узнае. Никога.

Едно любопитно усещане премина през Лора, докато наблюдаваше сина си. Студената й сърцевина, кървяща от загубата на Хал, сама се принуждаваше да зарасне, за да може да обича този син още повече. Скръбта в гърдите й се смесваше насила с любовта.

И една любопитна фраза, дошла от най-далечните кътчета на паметта, прозвуча в дъното на съзнанието й.

Дори отвъд смъртта ти ще му дадеш това, което той желае най-много. Ако приемеш тази болка…

Сега цялото минало на Лора се събра около нея, от най-ранните й „мисли за черни дни“, мислите, отворили врата към един свят под света, чак до образите, които сега висяха в Музея за съвременно изкуство, и до ужасните новини, научени тази вечер от телевизионния екран.

Тя можеше да долови някакво объркано единство в живота си, една безименна спойка, от които, ако беше по-мъдра и притежаваше много по-дълбок поглед, щеше да разбере, че нещата просто не са могли да се развият по друг начин.

Но сърцето й не бе създадено за такава студена мъдрост, за подобна равнодушна преценка. Тя знаеше само, че Хал е мъртъв, а детето му е живо.

Размишляваше над тази мисъл, олюлявайки се леко напред-назад, с поглед върху момчето, когато чу почукване на външната врата.

Реши, че е полицайката, която Агир бе повикал, преди да тръгне. Несъмнено, заради суматохата от събитията тази вечер, колегите на Дан изпълняваха бавно заръката му.

Лора излезе от спалнята, затвори тихо след себе си и отиде до вратата на апартамента.

Открехна я леко и видя през процепа лицето на Бес Ланкастър. То имаше тъжно изражение, а в красивите й, зелени очи се виждаше странен нетърпелив блясък.

Лора безмълвно я пусна да влезе. Другата жена пристъпи вътре и спря, оглеждайки мансардата. Дивото в очите й се смесваше с огромна умора. Очевидно бе изтощена и се движеше от някакъв инстинкт отвъд човешките й сили.

Лора се почуди как е напуснала Вашингтон и пропътувала цялото разстояние дотук. Но не попита. Тази жена бе загубила снощи съпруга си и Тим го беше убил. Затова щеше сама да каже какво я води.

Бес стоеше и разглеждаше снимките на Майкъл по стените. После се обърна към Лора.

— Всичко беше заради теб, нали?

Лора не можа да измисли отговор. Усещаше тежестта на думите и виждаше погледа на Бес. Помисли си за Хал.

— Няма ли да влезеш и да седнеш? — попита.

Като сомнамбул Бес отиде до дивана, където забравеният телевизор все още работеше. Лора седна срещу нея.

За сетен път Тес почувства магията, излъчвана от малкото тяло на Лора и огромните й, тъмни очи, мистерията на тази дребна жена, която бе притежавала сърцето на Хал.

Аз съм новачка в любовта, мина й през ума. Хал я бе въвел в жестоката магия на това чувство, след като тя цял живот бе съществувала щастливо без него. Но сърцето на Лора бе дълбоко като самата земя. Това ясно се виждаше в снимките и върху лицето й.

И сега още нещо стана видимо за Тес. Гледайки Лора, тя всъщност съзираше сянката на самия Хал, образа в онзи мек, меланхоличен поглед, който понякога танцуваше в дъното на неговите очи, когато настроението му бе нещо средно между хумор и тъга. Може би Лора представляваше нещо повече от обичаната от него жена; може би тя бе носителка на онази негова част, която никога не му е принадлежала напълно и така и не е успяла се приюти в съдбата му на тази земя.

За момент Тес забрави собствената си агония и сърцето й се отвори безкористно към Хал. Колко празен трябва да се е чувствал той през всички тези години! Изгнанието от Лора сигурно е било за него като бавна, мъчителна смърт. Неговите съпруги — отначало Даяна, а после Бес, трябва да са му изглеждали просто едни чужди създания, споделящи ложето му, сенки, неможещи да стоплят душата му.

Но Хал направи каквото можа. Той бе герой. И сега Тес разбираше, че това крехко създание, тази Лора, също е герой. Тя притежаваше онзи особен вид сила, присъщ само на жените — силата да понася най-ужасните загуби и същевременно да запазва способността си да обича.

Тес никога не се постара да потърси тази сила у себе си и твърде късно разбра, че може да има нужда от нея някой ден.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли, че ти и аз сме родени в един и същи ден?

Лора мълчаливо поклати глава.

Настъпи пауза. Тес гледаше в пространството с изпито, изнурено лице.

— Твоят съпруг го уби — каза накрая.

— Знам — отвърна Лора.

— Заради момчето, нали? — Гласът на Тес беше студен. Това представляваше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Лора кимна. Очите й бяха отчаяно сведени надолу.

Тес се обърна да погледне снимките по стените. Тяхната изразителност по някакъв странен начин я успокои.

— Знаеш ли — промълви тя, без да гледа Лора, — светът е истинска загадка. Аз прекарах твърде голяма част от живота си в борба за неща, които не си струва да се притежават. Неща, които бяха… нищо. Като онези наши момчета, гинещи във Виетнам, дето се бият за хълмове, които са само номера върху картата, и ги изоставят веднага след като ги превземат. Всичко е такова прахосване. Глупаво прахосване…

Тес въздъхна.

— И все пак аз вярвах в своята борба през всички тези години… Или се залъгвам? Може би от самото начало съм подозирала колко много греша. Но просто не знаех какво друго да правя със себе си. Затова се принудих да повярвам, че си струва, че всичко това води нанякъде…

Тя гледаше фотографиите, осъзнавайки, че всичко всъщност е водело тук, до тази стая. Усмихна се на заобикалящите я образи на човешки същества, всяко от които като самата нея упорстваше по своя път, смятайки го за единствено верен, дори ако подозираше, че този път и тази маска не могат никога да го доведат до щастието, а само ще го отдалечават все повече от единственото място, способно да му дари мир.

Лора, като никой друг творец, бе успяла да улови тази грешка в лицето на човешкото същество, а също и трагичното достойнство, с което то преследваше една ефимерна цел, отдалечаваща се по малко с всеки изминал ден. Във всички образи на Лора ясно личеше тази умора, това упорство, а също и мъничкия призрак на усмивка, потвърждаваща как човешкото същество разбира някъде дълбоко в себе си, че всъщност е жертва на голямата шега.

Не ставаше ли дума именно за това? За тази призрачна усмивка, въплътена най-красноречиво върху лицето на Хал?

Тя се обърна към Лора, която все така не помръдваше.

— Кажи ми, моля те — попита Тес. — Момченцето… Кога вие двамата…

— Това беше случайна среща — каза Лора тихо. — Години след като се запознахме. В парка… — Тя видя потресеното изражение на Тес. — Когато разговаряхме на изложбата… не те излъгах. Аз го познавах много кратко време… Още преди да се ожени за Даяна. По твое време вече бях безвъзвратно в миналото му. Вярваш ли ми?

Тес се усмихна. Знаеше, че Лора се опитва да я успокои, да й каже, че тя е била единствената съпруга на Хал, неговата жена. Но Тес разбираше нещата, винаги ги бе разбирала. Нямаше смисъл да се отрича очевидното — никоя друга жена, освен самата Лора не беше притежавала истински дори част от Хал.

Тя поклати глава.

— Аз не те обвинявам — рече. — Ти не си направила нищо лошо. Как може любовта да е грешна?

Тя гледаше в тъмните очи и сега се чувстваше по-спокойна. Знаеше, че първо трябва да прости на Лора. Трябва да й даде да разбере, че ревността се намира много далеч от съзнанието й тази нощ.

Но когато погледна надолу, с изненада видя пистолета в ръката си. Той сочеше към сърцето на Лора, точно както пистолетът на съпруга й до басейна е сочел в сърцето на Хал.

Лора също го видя, но не трепна. Сменящите се кадри от късния филм по телевизията хвърляха смътни отблясъци върху лицето на Тес.

— Това трябва да свърши някъде — рече Тес. — Разбираш, нали? Все някъде трябва да свърши. Не може да продължава вечно…

Тес започна да вдига пистолета. Той сякаш се движеше по своя собствена воля, държан от някой друг. Тя се чувстваше удивително непричастна към тази сцена. Само студената стомана на спусъка й напомняше, че все още е на земята и е способна на някакви постъпки.

Тогава внезапно тих глас прозвуча между двете жени.

— Мамо?

Очите на Лора се обърнаха към момчето. То стоеше по пижама на прага на всекидневната и гледаше със сънени очи.

Тес скри пистолета в скута си.

— Какво има? — усмихна се Лора, протягайки ръце към него. — Нещо лошо ли сънува?

Той кимна, тръгна напред и зарови лице в гърдите на майка си, без да погледне към гостенката. Прошепна няколко думи, които Тес не можа да чуе — тайно признание на нуждата, свързваща едно дете с майка му.

Лора го целуна и прокара ръка през косата му. Ръката й почиваше върху раменцата му, докато шепнеше нещо в малкото ухо. Тес видя, че пижамата му има красива, малка апликация отпред, може би зайче. Тъмната му коса приличаше на тази на Лора и на Хал.

— Така те искам — чу тя последните думи на Лора. — Хайде, после ще дойда да те завия. И помни: това чудовище е много по-уплашено от теб, отколкото ти от него. Бъди сигурен. Затова чудовищата изглеждат такива гадни. Защото са уплашени, а не могат да го покажат.

Той се обърна и я потегли след себе си. Но внезапно, все още прегърнат от ръката й, погледна със сънените си очи към Тес.

— Майкъл — каза нежно Лора, — искам да се запознаеш с гостенката. Това е госпожа Ланкастър. Тя е… — Лора се поколеба, търсейки подходящите думи — моя приятелка.

Момчето гледаше Тес. Тя видя овалната му брадичка, ясно очертаните вежди и устни, косата, чийто цвят вече бе толкова подобен на този на Хал — и очите, тъмни и многозначни, които щяха да бъдат най-забележителната му черта. Очи, които сякаш съединяваха майка му и баща му през годините, сплитайки заедно отделните им съдби в една сияйна тъкан от чиста светлина.

Колко невинен беше той! Невинен въпреки създалите го хора, въпреки всички случили се неща, мечти, планове, любови и загуби, за които никога нямаше да узнае.

Това красиво малко създание сякаш съдържаше в себе си една цяла раса. Миналото се отразяваше в плътта му и оттам към едно бъдеще, което той щеше да си създаде, бъдеще, ехтящо от непознати гласове, лица и хора, но всички те щяха да притежават следа от мистерията, която го бе сътворила.

И Тес видя самата себе си някъде сред тази тълпа. В края на краищата никой от тях не бе обичал баща му по-отчаяно от нея.

При тази мисъл цялата болка и объркване в съзнанието й се отдръпнаха крачка назад, затъмнени от нещо безименно, което се приближаваше.

— Искаш ли да й подадеш ръка? — попита Лора момчето.

Той бавно пристъпи напред и подаде малката си длан. Тес пусна пистолета в скута си и се ръкува.

Прилоша й, когато плътта му докосна нейната. Сякаш Хал живееше отново в тази мека, миниатюрна мъжка десница. Сякаш в крайна сметка случилото се тази нощ не беше истина, не бе реално в окончателния и най-важен смисъл. Сякаш имаше надежда, надежда за всички тях, надежда за света заради това нежно късче човешка плът, изскочило от погубеното минало и запътило се към бъдещето, родено от техните сърца за нещо по-силно дори от смъртта.

— Госпожо… — каза той въпросително.

— Казвам се Елизабет — отвърна тя, хвърляйки поглед към Лора. — Но можеш да ме наричаш Тес, ако искаш. Няма да имам нищо против.

— Тес — усмихна се момчето.

Подържа ръката й още секунда, гледайки нагоре в очите й. После се обърна към майка си, нетърпелив да си легне.

— Хайде — каза Лора. — Ще дойда да те завия.

Тес гледаше мълчаливо, с ръка върху пистолета, как те излизат от стаята. Изведнъж мислите й странно се проясниха. Лора беше добра, любяща майка. Момчето щеше да е в безопасност с нея.

Колкото до Хал, тази нощ той лежеше в кабинета на съдебния лекар, подготвян за погребение в студената земя сред героите на нацията, на която бе служил толкова доблестно. Но щеше ли да се чувства уютно сред тях? Беше ли светът на мъжете неговата естествена среда?

Той не биваше да лежи сам. Това щеше да е нечестно спрямо него, нечестно спрямо всички тях.

Разбира се, помисли Тес. През целия си живот тя не бе принадлежала никъде. Но тази нощ най-сетне разбра къде е истинското й място.

В спалнята момчето лежеше, под завивките, полузаспало, но решено да се наслади на присъствието на майка си, преди тя да го остави.

Лора го зави и го целуна по бузата.

— Коя е тази жена? — попита той.

Лора се усмихна.

— Един ден ще ти разкажа всичко за нея. Тя е много важна за теб. Нещо като леля, но още по-близка. Виждаш ли, тя и аз сме живели по много различен начин. Но пътищата ни се кръстосаха, когато се появи ти.

— Аз?

Тя въздъхна и прекара пръст по челото му.

— В известен смисъл, да. Ако не бях аз твоя майка, щеше да е тя. Няма име за такова родство. Но независимо от това то съществува.

— Но нали ти си моята майка — каза той, изпитващ нужда да бъде успокоен.

— О, да — отвърна Лора и се наведе да го прегърне. — Само аз, красавецо.

— Чудовищата отидоха ли си? — попита той, сменяйки темата.

— Да — прошепна тя. — И няма да се върнат много, много дълго време. Докато не станеш голям и силен мъж. И тогава вече няма да се плашиш от тях. Ще ти се струват като деца. Ще ги съжаляваш и ще ги галиш по главата, за да се чувстват по-малко уплашени. Но дотогава мисля, че ще трябва да почакат.

Заинтригувано от думите й, момчето гледаше нагоре към нея.

— Обичам те.

— Аз също те обичам — каза тя. — Приятни сънища.

Очите му започнаха да се затварят. Тя гледаше дългите му ресници и видя как сънят започна да спуска вълшебната си светлина върху чертите му, точно както познатото лице на Феликс, което трептеше върху тавана. Остави го да заспи с мисълта, че каквото и да се случеше, той щеше да е добре. В мъничкото му тяло съществуваха прекалено много хора, за да бъде то унищожено от каквато и да е опасност, която животът можеше да изпречи на пътя му. Те щяха да го изведат до края.

Тя се изправи и тръгна към вратата. Обърна се да го погледне за последен път. Вече не изпитваше страх.

И докато протягаше ръка към дръжката на вратата, чу изстрела.