Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (104)

Двадесет и шеста глава

По това време на вечерта шофирането от Джорджтаун до Капитолия отнемаше не повече от десет минути.

Тес измина разстоянието за по-кратко време, пресичайки на червено кръстовищата, почти без да забелязва трафика около себе си. Тя се стрелна надолу по Вирджиния Авеню до площада на Конституцията, сляпа за Белия дом и Паметника на Вашингтон, профучаващи покрай прозорците й.

Паркира неправилно пред Новата сенатска сграда, остави колата отключена и хукна нагоре по стълбите. Чуваше ехото на възмутени клаксони зад гърба си, но не им обърна внимание.

Когато връхлетя във фоайето, човекът от охраната се стресна от изражението на лицето й.

— Аз съм госпожа Ланкастър — каза тя. — Съпругът ми е долу в басейна. Трябва да го видя. Моля ви… Къде точно се намира?

— Госпожо, тук е забранено за външни лица. Не можете да…

— Случаят е спешен. Той има нужда от мен. Нося му важни новини… моля ви, елате с мен…

Тя го стискаше за ръката и направо го теглеше след себе си, макар да не знаеше пътя. Погледът в очите й го уплаши.

— Госпожо, аз не мога…

— Хайде, стига! — изсъска тя с внезапен бяс. — Не знаете ли коя съм? Трябва да намеря съпруга си.

Пазачът свали шапката си и взе да си търка челото.

— Добре, вземете северния асансьор до втория подземен етаж — каза бавно той. — Но няма да ви пуснат…

Преди да успее да довърши, тя вече се отдалечаваше тичешком.

Стигна до асансьора, натисна копчето П2 и изчака като в агония бавното затваряне на вратите. Броеше секундите, докато асансьорът пълзеше надолу.

Когато вратата се отвори, тя видя пред себе си непознат коридор. Сви зад един ъгъл и се озова пред някакъв склад.

Проклинайки лошия си късмет, Тес се обърна, за да тръгне назад. За нещастие друг пазач от охраната, очевидно привлечен от звука на тичащите й нозе, се изправи пред нея. Беше млад, чернокож мъж на не повече от двайсет години. Изглеждаше изумен от вида й.

— Къде е плувният басейн? — попита тя.

Той се поколеба, гледайки я оценяващо.

— Аз съм госпожа Ланкастър — каза тя. — Съпругът ми е там вътре. Сенатор Ланкастър. Трябва да го намеря веднага, спешно е. Моля ви да ме заведете при него. По-бързо!

Пазачът бавно се обърна наляво. Тя го задърпа за ръката, наполовина със заповед, наполовина с молба да стигнат по-скоро. Заразен от ужасното й нетърпение, той закрачи бързо по коридора. Тя подтичваше припряно до него, разрешена и запъхтяна. Нещо й подсказваше, че онова, което стои между нея и Хал, е повече от обикновеното време и пространство. То бе опасност, най-лошата възможна опасност.

Като несръчна двойка танцьори Тес и пазачът се носеха надолу по коридора, дълбоко в недрата на сградата, където се ковяха законите. Бяха абсурдно свързани с някаква тревога, която никой от двамата не разбираше.

Накрая свиха зад един ъгъл в друг коридор, в чийто край имаше надпис СЪБЛЕКАЛНЯ.

— Побързайте — каза тя, докато пазачът вадеше ключа си. Видя, че на кръста му имаше пистолет.

— Госпожо, вие не можете да влезете тук — започна да обяснява той.

— Тогава влезте вие! Но побързайте! — Тя го гледаше с такива обезумели очи, че пазачът отключи вратата и я отвори с рязък замах.

Тес го видя да влиза. Не затвори след себе си, тъй че тя се втурна подире му.

Съблекалнята беше празна. Докато тичаше през нея, чу някакъв шум, едно подмолно ехо, почти митично в своята неопределеност. Меланхоличен звук…

Тес притисна ръце до гърдите си. Дъхът сякаш я напусна, а сърцето й спря да бие. Тя твърде късно разбра от какво е трябвало да се опасява през цялото време.

Пазачът изчезваше по посока на басейна с пистолет в ръка. Чувствайки как светът вече се готви да я погълне, Тес се втурна напред към Хал.